Владимир Мегре
Сътворение (32)

Старецът край долмена

Когато преди три години пристигнах в северен Кавказ, аз пишех първите глави за долмените, към които сега се е устремил непрекъснат поток от хора. Но тогава рядко се случваше някой да се отбие, да погледне тези древни съоръжения на нашите предци.

Често ходех сам при долмена, разположен в пределите на земята на фермера Бамбаков в селцето Пшада в Геленджикския район. Той винаги се появяваше някак неочаквано, облечен с риза в кръпки и с бурканче мед от неговия Пчелин.

Старецът беше висок, суховат и много подвижен. Беше получил земята наскоро, в началото на перестройката, и създаваше впечатление, че бърза много, за да подреди всичко в нея. Беше издигнал малка къща, навес за кошерите, стопански постройки от различни отпадъчни материали. Беше започнал да засажда градина, да копае малък вир, смятайки, че там ще избие изворна вода, но се натъкнал на скали.

Старецът Бамбаков се отнасяше много грижливо към долмена. Премиташе около него, ограждаше го с камъчета от полето и говореше: „Тези камъни са донесени от ръцете на хората. Виждаш, че те не приличат на тези от околността. Хората са направили от тях могила и са изградили долмена на нея.“

Стопанството на стареца се намираше встрани от селото и пътя. Той работеше в него най-често сам и аз си мислех: „Дали разбира, колко са безсмислени усилията му? Няма да може да изправи на крака сам стопанството си, да обработи земята, да построи нормална съвременна къща. Но дори да стане чудо и той да смогне да облагороди територията наоколо, да уреди стопанството, едва ли ще успее да му се порадва. Децата на всички се стремят към градовете. Ето и синът на стареца се е заселил с жена си в Москва, станал е чиновник.

Нима старецът не разбира, че усилията му са безсмислени? Не са нужни на никого, дори на децата му. С какво сърце ще си тръгне, знаейки, че стопанството ще се занемари; знаейки, че всичко ще буреняса, че пчелите му ще се изроят? И долменът, който стои толкова неудобно посред полето му, отново ще се затрупа с боклуци. По-добре да беше си почивал на стари години, а той от сутрин до вечер все копае, все подрежда нещо като курдисан.“

Веднъж отидох при долмена вече по тъмно. Пътечката, водеща до него, беше осветена от луната. Наоколо тишина, само вятърът шумеше в листата. На няколко крачки от дърветата, растящи край долмена, аз се спрях.

На камъка, до портала на долмена, седеше старецът. Познах го веднага по кльощавата му фигура. Обикновено подвижен и весел, сега той седеше, без да мърда и ми се стори, че плаче. После стана, поразтъпка се с бързата си походка напред-назад покрай портата на долмена, рязко се спря, обърнат с лице към него, и утвърдително махна с ръка. Разбрах — старецът Бамбаков общуваше с долмена, разговаряше с него.

Обърнах се, и като се стараех да стъпвам по-леко, тръгнах към селото. По пътя си мислех: „С какво ли може да помогне долменът, колкото силен и мъдър да е бил неговият дух, на един човек, който вече доизживява своето време? С какво? Нима само с едното общуване? Мъдрост! Мъдростта е необходима през младостта. А през старостта накъде с нея? Кому е необходима? Кой ще слуша мъдрите речи, ако децата са през девет земи в десета.“

При поредното си пристигане в Геленджик след година и половина аз отново се запътих към долмена, който беше в стопанството на стареца Бамбаков. Вече знаех Станислав Бамбаков е починал. Беше ми малко тъжно, че вече няма да видя този весел, целеустремен човек. Няма да опитам вече меда от неговия пчелин. А особено не исках да видя отново боклук край долмена и занемаряване наоколо. Но…

Пътеката, която водеше от шосето към стопанството, беше чиста и изметена. Преди завоя на пътеката към долмена, сред дърветата, бяха наредени масички с пейки около тях. Имаше и красива беседка. Покрай пътеката, оформена грижливо с белосани камъчета, зеленееха фиданки на кипариси. Прозорците на къщичката и лампата на близкия стълб светеха.

Синът! Синът на стареца Бамбаков, Сергей Станиславович Бамбаков, беше напуснал Москва, своята длъжност и се бе заселил с жена си и със сина си в стопанството на бащата.

Седяхме със Сергей на масата под дърветата…

— Баща ми позвъни в Москва, помоли ме да дойда. Аз дойдох, огледах и преместих семейството си — разказваше Сергей. — Заедно с баща ми работех тук. Да работиш с него беше радост. А когато почина, не можех вече да изоставя това място.

— Не съжаляваш ли, че остави столицата?

— Не, не съжалявам и жена ми не съжалява. Всеки ден благодаря на баща си. Тук ни стана много по-комфортно.

— Удобства в къщата направихте ли, вода прекарахте ли?

— Удобства има, ето татко направи и тоалетна пред къщата. Но аз имам предвид друг комфорт. Сякаш вътре в мене нещо стана по-комфортно и запълнено.

— А как е работата?

— Работа колкото искаш. Градината трябва да се засади, с пчелина трябва да се оправям. Още не знам докрай как да общувам с пчелите. Жалко, че не усвоих знанията от баща си. Все повече хора идват при долмена, всеки ден посрещаме автобуси. Жената ми помага с удоволствие. Баща ми ме помоли да посрещам хората и аз ги посрещам. Ето, уредих и спирка, искам и вода да докарам. Но много ни притискат с данъците. Засега не ни стигат средствата. Добре, че поне, по малко ни помага ръководителят на администрацията.

Разказах на Сергей това, което Анастасия ми говореше за поземлените имоти, за спомена за родителите, а той ми отговори:

— Знаеш ли, тя е права! Сто процента е права. Баща ми умря, а аз всеки ден сякаш си говоря с него, понякога дори споря. И ми става все по-близък, като че ли не е умрял.

— Как така? Как можеш да разговаряш с него? Като контактьорите ли, глас ли чуваш?

— А не, всичко е просто. Виждаш ли ямата? Той търсел вода, но стигнал до скалния пласт. Аз исках да запълня дупката, а на нейно място да поставя масичка с още няколко пейчици. Мислех си на ум: „Защо не си преценил, тате, ето, че сега трябва да се занимавам с излишна работа, а имам толкова много други неща да върша.“ Като заваляха дъждовете, от склона на хълма потече вода и запълни ямата. Водата не изчезна, задържа се в дупката няколко месеца. Образува се малко езерце. И аз си помислих: „Юнак си, тате, свърши добра работа твоята яма.“ И много други неща, които е замислил, аз се опитвам сега да ги осмисля.

— Все пак, Сергей, той как успя да те откъсне от Москва, с какви думи?

— Ами като че ли говореше за всичко. Обикновени думи. Само помня как от неговите думи се появиха някакви нови чувства, желания — и ето аз съм тук. Благодаря ти, тате.

Какви думи е научил старият Бамбаков, общувайки с долмена? Каква мъдрост е познал, че е успял да върне своя син? Да го върне завинаги! Жалко, че са погребали Бамбаков на гробището, а не на неговата земя, както казваше Анастасия. Завиждах на Сергей с благородна завист: баща му беше намерил или създал за него късчето Родина. Ще имам ли и аз някога Родина? Хубаво е на полянката на Анастасия. Хубаво е при Бамбаков. Хубаво би било всички да имат късче своя Родина!