Владимир Мегре
Сътворение (24)

Хора, върнете своята Родина!

В самото начало диалогът с Анастасия за Родината не ми беше ясен. Дори и разсъжденията й отначало ми се струваха ненормални. Но после… Аз и сега неволно си спомням за тях. Спомням си как на въпроса, какво трябва да се прави, за да няма нито междупланетни, нито земни войни при нас, да няма бандити, децата ни да бъдат здрави, да се раждат щастливи, тя отговори:

— На всички хора трябва да се даде съвет, Владимире: „Хора, върнете своята Родина.“

— „Върнете Родината си“ — може би сгреши, Анастасия, като каза така. Всички си имат Родина, но не всички живеят в нея. Не да си върнат Родината, а те да пристигнат в Родината си. Нали това искаше да кажеш?

— Владимире, не съм сбъркала. Родина нямат повечето хора, които сега живеят на планетата.

— Как така — нямат? Руснаците си имат Русия, англичаните — Англия. Нали все някъде са се родили, значи Родина ще се нарича тази страна, в която се е родил човекът.

— Ти смяташ, че Родината се измерва с границите, които някой е определил?

— Че с какво още? Така е прието. Всички държави си имат граници.

— Но ако нямаше граници, как, с какво би определил Родината си?

— С онова място, където съм се родил, град или село, а може би тогава цялата Земя за всички би била Родина.

— Земята би могла да бъде Родина за всекиго, който живее на нея, и всичко във Вселената би галило човека, но затова е необходимо да се съединят в единна точка всички планове на битието. Родина да се назове тази точка и да се сътвори на Любовта пространство в нея. Тогава всичко най-добро вселенско ще го докосва — пространството на твоята Родина. Чрез тази точка ти самият ще усещаш цялата Вселена и ще владееш непреодолима сила. В световете други за това ще знаят. На теб ще ти служи всичко, както Бог — създателят ни, искал е това.

— Ти по-добре, Анастасия, говори по-просто, че нищичко аз не разбрах как тези планове на битието да се съединят, за точката, която Родина своя мога аз да нарека.

— Тогава разговорът ни с раждане трябва да започне.

— Нека да е от раждането. Но не говори просто ей така, а с днешното ни време свързвай всичко смислено. Например как виждаш, как си представяш създаването на семейството, раждането и възпитанието на децата в условията на сегашните ни дни. Как всичките деца щастливи да се раждат. Такава схема можеш ли да изградиш или да създадеш картина?

— Мога.

— Тогава говори. Но само моля те не за живота в гората и за неразбираемата наука на образността. Никой за нея и не знае, само ти…

Аз не успях да завърша фразата си. Като бурен поток в главата ми се понесоха сякаш не един, а множество въпроси. Ето най-важните: „Защо ми стана интересно да разбера какво ще каже отшелницата от тайгата за нашия живот? Откъде знае тя не само външните детайли на нашия живот, но и вътрешните преживявания на много хора? Какви са възможностите на тази неясна наука за образността?“ Не можех да седя. Станах и започнах да крача напред-назад. За да се поуспокоя и осъзная невероятното, за да я разбера, започнах сам да разсъждавам.

„Ето седи под кедъра спокойна млада жена. Без да бърза ту прокарва ръката си по тревата, ту внимателно гледа някаква буболечка, пълзяща по ръката й, ту се замисля за дълго. Седи си в тайгата далеко от бурния живот на градовете и страните, от перипетиите всякакви, войните на цивилизованите светове. Какво от това, че знае в съвършенство тази наука за образността? Какво следва ако тя с нейна помощ може да влияе на хората? Да осъществява влияние върху обществото по-силно от правителствата, парламентите и многото духовни общности ли? Невероятно! Фантастично, но… Но има реални, конкретни факти, свидетелстващи за това. Невероятни факти! Но те съществуват в действителността“.

Тя ме научи в кратък срок да пиша книги. За това й трябваха само три дни. Тя е тази, която ме засипва с несекващ поток от информация. Невероятно, но факт. Книгите и без реклама пресичат лесно границите на градове и държави. В тях е нейният образ. И неизвестно как, този образ влияе на хората и предизвиква творческите пориви в тях. Хиляди поетични строфи, стотици песни на бардовете са посветени на нейния образ. И тя знаеше прекрасно за това! Още в първата книга цитирах думите й по този повод. Тогава все още нищо нямаше. Тогава думите й ми се струваха бълнуване, фантастика. Но всичко стана точно така, както каза тя. И сега, когато пиша тези редове, станаха още невероятни събития.

През юли 1999 г. издателство „Проф-прес“ пуска от печат сборник от петстотин страници с писма и стихове на читателите. Сборникът излезе през месец юли, който се смята за „мъртъв сезон“. Но се случва невероятното: петнадесет хилядният тираж се изкупува за един месец.

Издават още петнадесет хиляди, но и те тутакси се разпродават. Това събитие не е така зрелищно в сравнение със сензациите, поднасяни от пресата, то изобщо излиза извън рамките на представите ни за сензация с изключителността на изводите си, произлизащи от нея. В тези изводи е трудно да повярваш. Трудно е да повярваш, че образът на Анастасия променя съзнанието на обществото.

Читателите изпитват потребност от действия. Хората в Русия и извън нейните предели самостоятелно организират читателски клубове и центрове, наричат ги с нейното име.

Новосибирският завод за медицински препарати произвежда кедровото масло, за което тя говореше. В малко селце в Новосибирска област местните жители възстановяват оборудването и се опитват да получат кедрово масло по нейната технология, помагат им от града.

Но тя точно за това говореше, че ще се възродят сибирските села, че децата ще започнат да се връщат при родителите си.

Тя пренасочва потока от поклонници от чуждите светини към родните. Само за последните две години повече от петдесет хиляди нейни читатели са посетили долмените в околността на Геленджик. Около забравените по-рано светини сега хората садят цветя и градини.

В различни градове се засаждат по нейния метод кедри и други растения.

С постановление на административния ръководител на Томска област е създадено предприятието „Сибирски диворасли“. От това предприятие са изпратени в Москва четири хиляди кедрови филизи.

За нея говорят учените. Нейният образ на жива самоосигуряваща се субстанция е този, който витае над Русия. Но само над Русия ли?

Жените в Казахстан събират пари за снимане на филм за Анастасия. Представяте ли си, казахските жени искат да има филм за сибирската отшелница!

Нейният образ повежда хората нанякъде. Накъде? С помощта на каква сила? Кой й помага? Възможно е тя самата да владее някаква невероятна, неизвестна от по-рано сила. Но защо тя, както и преди остава на своята полянка и се занимава с някакви си буболечки?

Докато умниците разсъждават дали тя съществува, или не, тя просто действа. Проявлението на нейните действия може да се види, да се пипне, да се изпробва на вкус. Какво означава тази наука за образността?

Тези мисли тогава, в тайгата, малко ме плашеха. Искаше ми се по-бързо да ги опровергая или да се убедя в тях, но до мене беше само тя и можех да попитам само нея.

Сега ще я попитам. Тя не е способна да излъже… сега ще я попитам.

— Анастасия, кажи… кажи ми ти в съвършенство ли познаваш науката за образността? Владееш ли знанията на онези, древните жреци?

С вълнение чаках отговора й, но без вълнение спокойният й глас отвърна:

— Знам това, което прабаща ми на жреци древни е преподавал. И това, което жреците не са му позволявали да казва. И в допълнение сама съм се стремила ново още да науча, да почувствам.

— Сега разбрах! Така и предполагах! Науката за образите ти от всички най-добре познаваш. И твоят образ е бил вече сътворен, когато ти пред хората застана. За много хора си богиня, добра горска фея и месия. Така пишат за тебе в писмата си читателите. Говореше ми, че горделивостта и егоизмът са грях голям, че искрено за всичко трябва да напиша. И аз като последният глупак недоразвит пред всичките застанах, а ти самата се възнесе над всички нас и знаеше преди това, че всичко тъй ще стане.

— Владимире, аз нищо не съм скривала от теб.

Анастасия стана от тревата, с отпуснати ръце застана срещу мен и гледайки ме в очите, продължи:

— Моят образ засега не е за всекиго ясен. Но онзи образ, другият, когато той пред хората застане, мой също ще остане. И моят образ подобен ще е на чистачка, която само паяжината от главното, най-важното премахва.

— Каква паяжина? Кажи по-ясно, Анастасия, какво желаеш още ти да сътвориш?

— Образа на Бога искам пред хората да съживя. Великата мечта на Бога за всекиго да стане разбираема. Стремленията Му всеки, който в Любов живее, да може да почувства. И още днес, в този живот щастлив може да бъде човекът. Тогава в Неговия Рай ще заживеят всичките деца на днешното ни поколение. Та аз не съм сама. Ти също не си сам. И Раят ще се появи като всеобщо сътворение.

— Постой, постой. Сега разбирам, — много учения пречупват твоите думи. Техните автори и последователи ще се нахвърлят не само върху теб, но и ще охулят мен. Защо са ми и тез проблеми? Няма да пиша всичко, което ще ми кажеш за Бога.

— Владимире, ти се изплаши само от предстоящата борба неизвестно с кого.

— Да, всичко ми е ясно. Ще се нахвърлят върху мен онези, които оглавяват религиозни общности и ще насъскват срещу мене последователи свои, фанатиците.

— Владимире, не се страхуваш ти от тях, а от самия себе си. Срамуваш се пред Бога да застанеш сам. Не вярваш в новия си начин на живот и смяташ, че не ще успееш да се промениш.

— Остави ме мен. Говоря ти за свещенослужителите. И без това много от тях реагират на твоите изказвания.

— И какво ти казват те?

— Различни неща говорят. Някои се изказват добре, други — обратното. Един православен свещеник от Украйна дойде при мене със своите енориаши, за да подкрепи твоите изказвания. Но той е селски свещеник.

— И какво от това, че свещеникът, който е дошъл при теб, е селски?

— Ами това, че има и други, по-високопоставени! На тях се подчиняват всички. Всичко от тях зависи.

— Но нали и те, високопоставените, някога също са служили в малки църкви.

— Това не е важно. Все едно, няма да пиша, докато някой от ръководството на сериозен храм… За какво ли ти говоря, нали ти самата можеш предварително всичко да предскажеш. Ето на, кажи ми кой ще се противопоставя и кой ще ти помага? И въобще дали ще се намери някой, поне един, който да започне да помага?

— Свещеник от какъв ранг ще може да те убеди по-смел да бъдеш Владимире?

— Не по-долу от настоятел или епископ. Можеш ли все пак да назовеш някого?

Тя се замисли само за миг, като че ли се вглеждаше във времето и едновременно в пространството. Тогава прозвуча невероятният й отговор:

— Вече помогна римският папа Павел Йоан II, казвайки поновому думи за Бога — отговори Анастасия.

— Образите на Христос и Мохамед в пространството енергиите свои ще обединят, в едно ще се съединят с тях и други образи. Освен това ще се намери още и земен православен патриарх. Казаното от него през вековете, почитано ще бъде. Главно сред всичкото ще бъдат поривите вдъхновени на хора външно най-обикновени. За теб е важен земният им статут, но всъщност Истината на света е най-важната.

Замълча Анастасия, свеждайки очите си надолу. Сякаш внезапно нещо я обиди. Като че ли в гърлото я беше задушила буца, та тя преглътна и въздъхна. И тогаз добави:

— Прости ми, ако аз неразбираемо за твоята Душа говоря. Не става засега, но ще се постарая да бъда и по-ясна, и по-разбираема. Ти само разкажи на хората…

— За какво?

— За туй, което се стремят от тях да крият в продължение на хиляди години. За туй, че всеки може за миг един да влезе в първосъздадената Божия градина и заедно с Бога да създава съвместните, прекрасните творения.

Почувствах как расте вълнението в нея. И сам, не знам защо, се развълнувах и казах й:

— Не се вълнувай, говори, Анастасия, може би все пак ще успея да разбера и тогава ще напиша.

А в това, което тя ми съобщи, пределна простота, конкретност имаше. И вече след това, като анализирах и си спомнях нейните слова, започнах да разбирам, че има смисъл някакъв, и то немалък: „Върнете, хора, своята Родина!“. А тогава, в гората, попитах пак Анастасия:

— Разбрах как всичкото ще става — щом ти с лекота такава за живот с хилядолетна давност можеш да разкажеш, това означава, че всичките трактати и учения, на хората ще можеш да разкриеш?

— Известни са ми всичките учения, които хората зовели са на поклонение.

— Всичките ли?

— Да, всичките.

— И ведите ли можеш да преведеш изцяло?

— Мога, но защо да се губи време?

— Нима не искаш човечеството да узнае най-древните учения? Ти разкажи за тях, а аз ще ги опиша в книжките.

— И след това какво? Какъв ще бъде резултатът от това, какво ще стане с човечеството? Как смяташ?

— Как какво? Ще стане по-мъдро.

— Владимире, та точно в това е уловката на тъмните, че с множество учения стремят се да скрият те от човека главното. Поднасяйки в трактатите частица Истина на разума, те най-старателно отдалечават хората от главното.

— Защо тогава наричат мъдреци онези, които ни поднасят своите учения?

— Владимире, ако ми позволиш, ще ти разкажа притча. Хилядолетия назад в Тайните места шептейки, един на друг са я предавали тогавашните мъдреци. И много векове не я е чувал никой.

— Разкажи, щом смяташ, че притчата ще може нещичко да изясни.