Владимир Мегре
Сътворение (13)

За да чувстваш на всички хора деянията

— Анастасия, я почакай — бодна ме мисъл като ток, — ти казваш, че всички са умирали. И продължава тъй хилядолетия наред. И всички опити са неуспешни, човечеството си върви по своя път?

— Да, всички опити на моите прамайки, на моите бащи са безуспешни.

— Значи загивали са всички, тъй ли?

— Всички, които са отивали при хората и да им говорят се стремели.

— Това едничко нещо означава, че ще загинеш като всички ти, защото също почна да говориш. И да се надяваме на нещо друго е нереалистично просто. Щом никой досега не е сполучил да промени света и обществото, начина му на живот, защо тогава ти…

— Владимире, защо без време да говорим за смъртта. Както виждаш, аз продължавам да живея. И ти си редом, и расте синът ни.

— Какво вселява в теб увереност все пак? Какво те кара да повярваш, че именно ти ще победиш? Макар че всички опити на твоите предци все неуспешни са били и като тях ти само си говориш.

— Само си говоря, ти така ли мислиш? Някой път огледай фразите ми по-внимателно, Владимире. Не са те за ума. В тях информация неказана по-рано няма, но бурни чувства в хората възникват, когато ги четат. А всичко е така, затуй, че те така са построени — хората да виждат много между редовете. И недоизказаното там попълва поезията на собствените им души. И за Божествената Истина сега не аз говоря, те самите вече я откриват. И броят им все повече расте, и никой днес не ще успее да ги отклони от пътя на мечтата, присъща само Богу. Та още мойта мисия не е завършила, а в душите на мнозина желанието, което Творецът наш е чакал, вече се е претворило. Това е главното.

Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява.

— Тогава ми кажи защо не са предавали по-рано с такива фрази всичко?

— Не зная. Възможно е Творящият да е проблеснал с нова някаква енергия, говореща по новому за онова, което всеки ден край себе си ние виждаме. Да, виждаме, но не му отдаваме дължимото значение. И чувствата ми няма да ме лъжат. Аз чувствам ясно, че отново Той енергиите свои ускорява. За цялата Земя настъпва вече зазоряване. И Неговите дъщери и синове ще могат да познаят такъв живот, какъвто Божията мечта с енергията си е сътворила. И ти, и аз ще бъдем съпричастни на това. Но главното! Но главното са те, онези първите, които са успели да усетят мислите, които между редовете се четат — онези мисли, които като музика в душите хорски енергиите на Твореца са вселили. Получи се! Всичко стана! В мислите си хората нов свят строят.

— Анастасия, говориш много общо. Ти по-конкретно обясни какво да правят хората, какъв и как да построят те този свят, в който щастливо всички ще живеят.

— Сега не бих могла да кажа по-конкретно, Владимире. Трактати писани са доста на Земята през живота на човечеството. То често е изпадало в преклонение пред някои от тях. Но те всички са безсмислени. Трактатите не могат света да променят и точката единствена това доказва.

— Каква точка? Не разбирам.

— Онази точка във Вселената, в която предел на всичко е определен. Онази точка, на която е застанало сега човечеството. И зависи всичко от това, в коя посока то ще направи следващата крачка. И за това ти казвам, че няма смисъл никакъв в трактатите. От времето на сътворението цялото човечество живее движено от чувствата си само.

— Чакай, чакай! И аз какво?… И аз ли също не съм правил нищо с ума си през живота си?

— Владимире, ти, както и всички хора, с ума си, си променял съотношението на материята около себе си, стремейки се посредством материалното да изпиташ онези чувства, за които интуитивно знаят всички хора. Които търси всеки, но не ги намира.

— Какви чувства? Какво търси всеки? За какво говориш?

— За онова, което хората са усещали там, в първоизточниците, когато все още са живели в Рая.

— И какво, значи искаш да кажеш, че аз с ума си съм прехвърлил толкоз работа, за да позная тези райски чувства?

— А ти Владимире, сам си помисли, за какво все пак делата всички свои си творил?

— Как за какво? Като всички и аз съм уреждал живота си, живота на семейството си. За да се чувстват не по-зле от другите.

— „За да се чувстват“ — ти го каза.

— Да, казах го.

— Опитай се сега да разбереш. „За да се почувстват“… са делата на всички хора.

— Е, как „на всички“. Нима и действията на наркоманите са също търсене на онези чувства?

— Разбира се. И те по своя път вървейки, се стремят онези чувства като всички да открият. Подлагат те на изтезания земното си тяло, ползвайки треви, поне за миг, макар донякъде, да им помогнат великото усещане да могат да познаят.

Алкохоликът също, забравяйки за всичко, мръщейки се, горчивата отрова пие единствено защото търсенето на прекрасното усещане живее в него.

Напряга ученият своя ум, изобретява механизъм причудлив и смята, че това на него и на всички други ще помогне удовлетворението да познаят. Но напразно.

През своята историята безсмислици немалко мисълта човешка е изобретила. Спомни си, Владимире, където ти живееш, също множество предмети те заобиколят. Всеки от тях се смята за постижение на научната мисъл. Трудът на много хора е изразходван за появата му. Но аз те моля, само ми кажи, щастлив и удовлетворен кой от тях те е направил?

Кой?… Кой?… Е, може би, погледнато отделно — никой. А всички, взети заедно, все пак живота много облекчават, автомобилът примерно. Зад волана седиш и пътуваш за където си поискаш. На улицата — дъжд и студ, в колата можеш да си включиш отоплението. На улицата е горещина, ти включваш климатика — около тебе е прохлада. А вкъщи, в кухнята например, много са приспособленията за жените. Има даже съдомиялни машини — жените от работа освобождават. И прахосмукачки има, за да се улесни почистването и икономиса времето. На всички ни е ясно — предметите помагат, живота облекчават.

— Уви, Владимире, тез облекчения са илюзорни. Заради тях човечеството е принудено със собствените си страдания и съкратен живот да се разплаща всеки ден. За да получат бездушните предмети, с нелюбима работа, като роботи, цял живот принудени са да се занимават хората. И като индикатори за степента на неразбиране на същността на битието ни вселенско се появяват наоколо бездушните предмети.

Ти си човек! Огледай се край себе си внимателно! За да получиш поредния предмет свой механичен, заводи се строят, кадящи смъртоносна смрад, безжизнена водата става, а ти… Ти, човекът, заради тях с работа нерадостна през целия живот си длъжен да се занимаваш. И не на тебе те, а ти на тях им служиш, като ги изобретяваш, ремонтираш и им се покланяш. Между другото, Владимире, ми кажи кой от великите ви мъдреци и учени е изобретил и в кой завод е произвел ей този механизъм в служба на човека?

— Кой?

— Катеричката с орехчето, която е до моята ръка.

Погледнах ръката на Анастасия. Тя я държеше протегната с дланта надолу, приблизително на половин метър над тревата. А точно под дланта й се бе изправила на задните си лапички рижа катеричка. В предните си лапички тя държеше кедрова шишарчица. Рижата й муцунка ту се навеждаше надолу към шишарката, ту се вдигаше нагоре и блестящите й кръгли очички гледаха Анастасия. Наблюдавайки зверчето без да мърда, Анастасия се усмихваше и все така държеше ръката си изпъната. И изведнъж катеричката остави шишарката на тревата, разшета се около нея и започна с ноктенцата на предните си лапички да лющи. Извади орехче от нея. И пак застана на задните си лапички, повдигнала муцунката нагоре. Тя сякаш даваше орехчето на Анастасия и като че ли я молеше да го вземе от нейните лапички. Но и сега Анастасия си седеше неподвижно на тревата. Тогава катеричката, накланяйки главичка, бързо счупи орехчето и с нокътчетата си изчисти ядката и я постави на листенце в тревата. А после малкото зверче започна нови орехчета от шишарката да вади, да ги разчупва и изчистените ядчици да слага пак върху листенцето. Анастасия отпусна ръката си на тревата с дланта нагоре. Тогава катеричката бързо премести от листото всички изчистени ядки на дланта й. Анастасия лекичко поглади пухкавото зверче с другата си ръка и катеричката замря. А после притича още по-близо до нея и се изправи, като я гледаше в лицето, трепереща от радост.

— Благодаря! — се обърна Анастасия към катеричката. — Ти днес си както никога добра, красавице. Върви, върви, къщовнице, за себе си достойния избраник намери. — И тя протегна ръката си в посока към кичестия, сенчест кедър. Катеричката, подскачайки, обиколи два пъти Анастасия и стремително се втурна в посоката, която й показа човешката ръка. Подскочи нагоре по ствола на дървото и за миг изчезна в короната му. А на протегнатата към мене длан се намираха изчистените ядчици на кедровия орех. „Действително! Ето това е съвършен механизъм — си помислих аз. — Сама откъсва продукта, сама го носи и очиства от черупката, не изисква грижи и ремонт, електроенергия не изразходва.“

Хапвайки орехчета, аз попитах:

— А пълководците Александър Македонски, Цезар, управниците, които са замисляли и почвали войни, и Хитлер също, и те ли са търсели онези чувства на първоизточниците?

— Разбира се. Искали са да се чувстват властелини на цялата Земя. И подсъзнателно са смятали, че тези чувства са сродни на онези, които всички търсят интуитивно. Но в това грешили са.

— Смяташ, че са грешили. Защо мислиш така? Та досега все още никой не е успял да завладее света.

— Но градове, държави все пак те са завладявали. За град се водело сражението, победата постигали, но мимолетно е било удовлетворението от тяхната победа. Тогава към завоевание още по-голямо се стремели. Така войните продължавали. Но завоювайки някоя страна, не радост, грижа не една те получавали. Страхът, че всичко могат да загубят, ги водел все натам — към опити за търсене на ново удовлетворение по пътя на военните дела. Умът им в суета затънал, не можел вече да ги отведе до великите усещания на Божията мечта. Печален бил е краят на всички земни войнстващи управници. Днес за това говори обозримата, на всички ни известната история. За съжаление и живеещите днес, поради едната суетата, поклоните и цялата поредица от меркантилни догми не могат да определят къде и в какво усещане Божествено ги чака.