Владимир Мегре
Сътворение (2)

Началото на творчеството

— Представи си началото. Още я нямало Земята; още материята не отразявала вселенската светлина. Но както и сега Вселената запълнена била с огромно множество енергии различни. И същностите живи с енергиите са мислели, творили в тъмнина — не им е трябвала тогава външна светлина. Те вътре в себе си са светели. Във всяка същност всичкото било — и мислите, и чувствата, и на стремежите енергията. Но все пак имало е в тях различия — във всяка същност една енергия преобладаваща над другите била. Както е сега — има във Вселена същност разрушаваща и същност, създаваща живот. И множество отсенки разни, подобни на човешки чувства, имало у другите. И никак помежду себе си не можели онези същности да се докосват. Във вътрешността на всяка същност наличността на множество енергии създавала движение ту вяло, ту мълниеносно. Създаденото вътре в себе си, в себе си веднага се унищожавало. Пулсацията им на Космоса не повлияла, тя видима за никого изобщо не била и всяка същност смятала, че е в пространството Една!

Неясността на тяхното предназначение не позволявала творение безсмъртно да направят, що би могло удовлетворение да им даде. И затова в безвремието и в безкрайността пулсацията продължавала, но липсвало всеобщото движение.

И изведнъж, като импулс, общуването ги докоснало — в необятната Вселена всичките и едновременно!

И сред живите комплекси от енергии един внезапно всички други озарил. Дали бил стар, или пък много млад, не може да се каже с обичайни думи. Дали от вакуума бил възникнал, или от всичките искри, ний можем да си мислим за това, но то изобщо не е важно. Тоз комплекс приличал силно на човек — на днешния човек! Подобен бил на второто му „Аз“ — не материалното, на вечното и святото му „Аз“. За първи път енергиите живи на стремежите и на мечтите негови започнали да се докосват леко до всички същности вселенски. И той самият толкова разпален бил, че всичко във Вселената раздвижил. За пръв път прозвучали във Вселена и на общуването звуците. И ако тези първи звуци се преведат в съвременни слова, тогава бихме ний почувствали на въпросите и на отговорите смисъла. От всичките страни на необятната Вселена един въпрос, от всички вкупом произнасян, към Него едничък се стремил:

— Какво желаеш толкоз пламенно кажи? — питали всички.

А той в отговор уверен в своята мечта:

— Съвместното творение и радостта за всички от Неговото съзерцание.

— Що би могло да донесе за всички радост?

— Рождението!

— Рождението на какво? Самодостатъчност отдавна тук у всеки има.

— Рождението, в което частичките от всичко ще се включат в едно.

— Как може в едно да се съединят и разрушаващите, и създаващите всичко?

— Като енергиите противоположни в себе си отначало ще се уравновесят!

— Кому по силите ще е това?

— На мен!

— Но има и енергия на съмнението. Съмнението ще те посети и теб мигом ще унищожи. И на частички малки тебе ще разкъса множеството от енергии различни. Противоположностите никой в едно не би могъл да удържи.

— Но има и енергия на увереността. Увереността и съмнението, щом са равни, ще помогнат на точността и на красотата за бъдещото сътворение.

— Как би могъл ти себе си да назовеш?

— Аз Бог съм. Ще приема всичките частички на вашите енергии в себе си. И аз ще устоя! И аз ще сътворя! На цялата Вселена творението радост ще донася!

От цялата Вселена всички същности едновременно изпуснали в Него своите енергии. И всяка се стремяла над всички да преобладава, и в новото като върховна да се въплъти.

Така започнала великата борба на всичките енергии вселенски. И нито мярка за обем, ни величина за време има, които да определят мащабите на таз борба. Спокойствие настъпило едва тогава, когато всички посетило осъзнаването, че нищо не ще може по-високо и по-силно да бъде от една енергия вселенска — от енергията на Божествената му мечта.

Владеел Бог енергията на мечтата. И вътре в Себе Си Той всичко възприе, и балансира, и се усмири, започна в Душата да твори. Когато още в Себе Си творенията бъдещи създавал, с такава скорост всеки свой детайл извайвал, че никакво определение не би могло да се даде за него, с всичко Той взаимовръзката осмислял за всяко от отделните творения. И правел всичко сам в тъмнината на необятната Вселена. Сам ускорявал в Себе Си движението на всичките енергии вселенски. А тях пък неизвестността ги плашела. И всички се стремели да бъдат по-далече от Създателя. Така Той се оказал сам във вакуум. И Той се разширявал.

Царял мъртвешки студ. Наоколо уплаха, отчуждение. А Той единствен изгреви прекрасни вече виждал и чувал песните на птиците, усещал аромата цветен. Със свойта огнена мечта създавал сам творенията Си прекрасни.

— Ти спри — Му казвали, — във вакуум си, сега ще се взривиш! Как успяваш всичките енергии да удържиш в Себе Си? На Теб не Ти помага нищо да се свиеш, сега единствената участ е да се взривиш. Но ако имаш още мигновения, Ти спри и бавничко енергиите си творящи разпусни.

А Той отвърнал:

— Не ще предам аз моите мечти! Заради тях ще продължа да се сгъстявам и Своите енергии да ускорявам. Мечтите Мои! В тях Аз виждам мравчица бързак как тича, как в полет дързък учи синовете да летят орлица.

Бог ускорявал в Себе Си с енергия незнайна движението на енергиите в цялата Вселена. В Душата Негова в зрънце вдъхновението Му ги сбирало.

И изведнъж почувствал Той докосване. От всичките страни, отвсякъде, то с някаква енергия незнайна Го опарило в миг, отдръпнало се, с топлината си от разстояние Го сгрявало и с нова сила неизвестна Го изпълвало. И всичко, що там вакуум било, се озарило изведнъж в светлина. И звуци нови прозвучали в цялата Вселена, когато Бог попитал с възторг нежен:

— Коя си ти? Каква енергия си?

Мелодията на словото Той в отговор дочул:

— На Любовта и вдъхновението енергията аз съм.

— В мен частичка Твоя има. Единствена е тя, ненавистта, презрението и злобата способна е да сдържа.

— Ти Бог си, Твоята енергия — мечтата на Душата Ти — успя в хармонията да приведе тук всичко. Ако действително частица моя е помогнала на нея, аз моля те тогава Ти да ме изслушаш. О, Господи, на мен Ти ще успееш да помогнеш.

— Какво ти искаш? Защо докосна ме с твоя огън, с цялата му сила?

— Разбрах, че съм Любов. Не мога аз с частица… искам цялата да се отдам на Твоята Душа. Знам, не ще ме пуснеш цялата — да не нарушиш хармонията на добро и зло. Но затова пък ще запълня вакуума около Теб със себе си. Ще сгрея всичко вътре и около Теб. Вселенски студ, мъгла до теб не ще достигнат.

— Какво ли става тук? Какво! Ти засия по-силно!

— Не аз самата, Твоята енергия е туй! Това е Твоята Душа! Тя само в мен се отрази. И в Твоя Дух се връща отразена светлината.

Отчаяно и устремено, възкликнал Бог от Любовта тъй вдъхновено:

— В Мен всичко толкова се ускорява, бушува всичко в Мен. О, колко е прекрасно вдъхновението! И нека тъй да бъде! И нека да се сбъднат на Моята мечта творенията, светещи от Любовта!