Владимир Мегре
Сътворение (3)

Твоето първо проявление

Земята! Като ядро на цялата Вселена и на всичко център се появила Земята — планета зрима! И изведнъж наоколо видими станали Луната, Слънцето, звездите. Невидимата и творяща светлина, струяща от Земята, се отразила в тях.

За първи път план нов на битието се явил! И светел той, макар че материален бил.

Никой и нищо до мига на Сътворението на Земята зрима материя не притежавал, Земята с всичко във Вселената се свързала, но и самата себе си била.

Била самодостатъчно творение. Растящото, живеещото, това, което плувало, летяло, не умирало и нийде не изчезвало. Дори от гнилото се раждала мушица, а с нея друг живот се хранел — в прекрасно единение всичко се сливало в живот. С недоумение и възхищение загледали Земята всички вселенски същности. Тя се докосвала до всички, но нищо до нея не могло да се допре.

А растяло вътре в Бога вдъхновението. И в светлината, запълнила и вакуума с Любовта си, Божествената същност свойте очертания променяла и формите на тялото, които днес човекът има, тя приемала.

Извън времето и скоростта работела Божествената мисъл. Във вдъхновение и просветление тя мислите на всичките енергии в безкрая изпреварвала и сътворявала. Едно творение, невидимо все още, в себе си създавала.

И ето изведнъж там пламва озарение, и трепнала от таз жарава с нов плам на Любовта енергията. И с възхищение радостно възкликнал Бог:

— Ти погледни, Вселено, виж! Това е Моят син — Човекът! Стои изправен на Земята. Той е материален! В него има частички от енергиите всички на Вселената. Във всички планове на битието той живее. Мой образ и подобие е, в него има от частичките от всички, от вашите енергии, така че обикнете го! Обичайте го вие!

На всички същности синът ми радост ще достави. Той е сътворение! Той е рождение! Той е от всички всичко! Той новото творение ще създаде и себе си ще претвори в безкрайността чрез възраждането свое, повтарящо се вечно.

И сам, и многократно умножен, излъчвайки светлина незрима в единство слята, Вселената ще управлява. И на живота радостта на всичко той ще подарява. Аз всичко Съм му дал, дори от Мен помисленото в бъдеще му давам.

Така за първи път изправен сам на таз Земя прекрасна си стоял.

— Ти за кого говориш? Да не би за мен?

— За теб, за всеки, който е решил до тези редове написани да се докосне сам.

— Че как така, Анастасия? Тук сякаш пълно несъответствие се получава. Как могат да стоят там всичките четящи, щом е казано, че е стоял един? И в Библията се говори за това. Един е бил в началото човекът, Адам се казвал той. И ти сама го каза, Бог е сътворил един.

— Да, така е, правилно, Владимире. Но виж, от тоз един сме произлезли всички. Във всички следващи, що на Земята са родени, частичка негова с всичко вложено в нея, се вселява. И ако с волята на мисълта отхвърляш ти товара на грижите суетни, тогава ще усетиш чувствата, що в малката частица и досега се пазят. Тя там била е, помни всичко. Тя в тебе е сега, както и във всеки, живеещ на Земята. Дай й да се прояви, що видял си ти почувствай, и ти, четящият сега тез редове, в началото на своя път, какво видял си.

— Брей, да му се не знае! Тя каква става, значи така се получава: живеещите днес са били там, на оназ Земя, в самото начало?

— Да. Но на Земята тази, не на онази — Земята е била тогава в облик друг.

— А как можем да се наречем ний всички едновременно?

— Ти името „Адам“ да чуваш си привикнал. Аз ще го ползвам, но си представи, че туй си ти. И нека всеки себе си под името Адам да си представи. Аз леко с думи ще помогна на представата.

— Да, помогни, че себе си в онези времена едва ли бих могъл сега да си представя.

— По-лесно ще ти бъде, ти си представи, че влязъл си в една градина на границата между лятото и есента и там е пълно с плодове на есента. Там има същества, които ти за пръв път виждаш. С погледа си наведнъж е трудно всичко да обхванеш, когато то ново е и във всяко има съвършенство. Но си спомни, Адам, как за пръв път цветчето си видял и своето внимание на него ти си спрял, на цветенцето толкоз малко.

Цветът бил на синчеца светлосин, а формите на листчетата плавни. Листенцата на цветето сияели, като че ли небесна светлина те отразявали. И ти, Адаме, до цветенцето приседнал си, любувайки се на творението Божие. Но колкото и продължително да си го гледал, видът на цветето непрекъснато се сменял. Ветрецът с милувка нежна поклащал неговото тънко стъбълце и трепвали листенцата му под лъчите слънчеви. Тъй ъгълът на отражение на светлината се променял и сменяли се полутоновете нежни на цветчето. Листенцата при повея на вятъра трептели, като приветствие пред взора на човека кимали и сякаш музиката дирижирали, която в твоята Душа звучала. И ароматът фин и тънък, що от цветенцето струял, стремял се тебе да прегърне — теб, човека.

Внезапно рев могъщ Адам дочул и се изправил. Обърнал се в посока на звука. В далечината огромен лъв с лъвица там стоял. За себе в околността със своя рев оповестявал.

Загледал се Адам в красивия и мощен стан, с гъста грива увенчан. А щом лъвът Адам видял, в тоз миг с могъщи скокове се втурнал към човека и лъвицата не изостанала, от него. Адам се любувал на играта на мишците могъщи. Наблизо до Адам се спрели зверовете. Взорът на човека галел лъвското семейство, нега се излъчвала от него. Лъвът от нея приласкан, на земята се отпуснал. Лъвицата прилегнала до него тихо, не мръдвала, да не наруши таз благодатна топла светлина, излъчваща се от човека.

Адам с пръсти рошел лъвската му грива, разглеждал и опипвал ноктите на мощната му лапа, допирал с ръката си огромните му бели зъби и се усмихвал, когато мъркал от блаженство звярът.

— Анастасия, що за светлина е излъчвал в началото човекът, че даже и лъвът не го разкъсал? Защо я няма тази топлина сега и никой тъй не свети?

— Владимире, не си ли забелязал? И днес има разлика голяма.

— Човешки поглед различава всичко земно — и малката тревичка, и звярът лют, и камъкът с мисъл бавна. Тайнствен и загадъчен, пълен той е с необяснима сила. И ласкав може погледът да бъде. И със студа на разрушението всичко живо може да обгърне. Кажи, нима не те е сгрявал топъл поглед? Или пък може да е ставало в Душата неприятно от нечии очи?

— Да, така е. Случвало се е да чувстваш, когато някой те поглежда. Понякога ти е приятно, понякога не е.

— Ето, виждаш ли, и на теб ти е известно, че галещият поглед може да създава приятна топлина, а разрушение и студ друг поглед предизвиква. По-силен многократно бил е в дните първи погледът човешки. Създателят бил тъй направил, че всичко живо се стремило от този поглед да се сгрее.

— А днес къде се е дянала цялата сила на погледа човешки?

— Не цялата. Все още е останала достатъчно, но суетата, мисленето толкова повърхностно и променената му скорост, лъжепредставата за същността и вялостта на осъзнаването, замъгляват взора, не дават туй да се разкрие, което всички чакат от човека. А топлината на Душата е запазена у всекиго. Ех, де да можеше у всеки тя да се разкрие цялата! И цялата действителност в прекрасната в началото създадена градина, превърнала се би.

— При всички хора ли? Както е било при Адам в началото? Нима такова нещо може да се случи?

— Да, всичко може да се претвори, когато мисълта човешка се слее в едно и към това се устреми в единство.

Когато Адам сам бил, на мисълта му силата такава е била, каквато на човечеството цяло е сега.

— Охо! Ето защо и лъвът боял се е от него.

— Не, лъвът не се е страхувал от човека. Той се е прекланял пред неговата благодатна светлината. Всичко съществуващо таз благодат да опознае се стреми, която е способен да създава единствено човекът. Като приятел, брат, дори и Бог готово е човека да почувства всичко живо, и не само на Земята. Родителите се стремят способностите най-добри да възпитават винаги в своите деца. Единствено родителите искрено желаят децата им способностите техни да надскочат. Създателят е дал на своя син — човека, напълно всичко, към което Самият той в порива на вдъхновението се стремил. И ако всички са способни, че Бог е съвършен да разберат, тогава нека чрез чувствата родителски усетят, какво е искал Бог да сътвори детето свое, от Него тъй обичаният син — човека. И как не се боял от отговорност, и как пред себе си навеки обещал от Своето творение Той нивга да не се отрича, казвайки словата, що през милионите години са достигнали до нас: „Той е Мой син — човек. Той образ мой е! Мое подобие!“

— Та значи Бог е искал Неговият син, творението Негово, въобще човекът, да бъде по-силен и от Него?

— Стремежите на всички родители ще потвърдят това.

— И все пак още в първия си ден ли оправдал Адам мечтите Божии? Какво е правил после, след срещата с лъва?

— Адам се е стремял всичко съществуващо да опознае. Предназначението, името на всяка твар определил. Понякога задачата си бързо изпълнявал, друг път по-дълго време се е занимавал. Както в първия си ден до вечерта той се опитвал на бронтозавъра предназначението да определи, но не успял задачата си да реши. И ето, те изчезнали тогава от лицето на Земята.

— Изчезнали затуй?

— Да, защото не определил предназначението им човекът.

— А бронтозаврите нали са тези, които са били от слоновете няколкократно по-големи?

— Да, от слоновете по-големи са били. И неголеми имали крила, на дълга шия — мъничка глава, а от устата си могли да хвърлят пламъци дори.

— Като в приказката. Например Змеят Горянин от приказките също е изхвърлял Пламък. Но това са приказки, а не наяве.

— За миналото в приказките се говори понякога алегорично, а понякога и точно.

— Нима? А от какво е било съставено това чудовище? Как може от животно живо да излиза огън? Или огънят е нещо алегорично? Да кажем, че чудовището е издишвало злоба.

— Добър бил бронтозавърът огромен, а не зъл. Обемът му е служел за облекчаване на тежестта му.

— Как може големият обем да служи за облекчаване на тежестта?

— Колкото повече запълнен е един балон с нещо, което е от въздуха по-леко, толкова по-лек е той.

— Какво общо има бронтозавърът, той не е въздушен балон?

— Огромен жив балон бил е бронтозавърът. Конструкцията на скелета му лека е била, а вътрешните органи били са малки. А вътре кухината постоянно се запълвала с газ, по-лек от въздуха — като в балон. Като подскочел и с крила помахал, да полети дори могъл за малко и бронтозавър. Когато от газ излишък се създавал, той го издишвал през устата. От неговата паст стърчали зъби като кремък, от търкането им могли да излетят искри и газът, идващ от търбуха, се запалвал и като огън се изтръгвал от пастта му.

— Ами, я чакай, чакай, а кой го пълнел постоянно с газ?

— Нали ти обяснявам, Владимире, че газ се получавал сам вътре в него при преработка на храната.

— На простота такава аз не вярвам и мисля, че не ще повярва никой! Газ има само в недрата на Земята. Той се добива от там, а после с него се пълнят цистерните или го пращат по тръби към кухните. А тук, виж ти, от храната — колко просто!

— Да, просто.

— И ще подложат на съмнение всичко казано от теб не само за бронтозавъра, а и всичко друго, което ти говориш. Така че за това аз няма да напиша.

— Владимире, смяташ ли, че мога да греша и да излъжа?

— Е, чак да лъжеш — не, но че бъркаш с газа, туй е вярно.

— Не бъркам.

— Докажи.

— Владимире, нали днес и твоят стомах, както и на останалите хора газ като този произвежда.

— Не може да бъде.

— А ти провери. Опитай, подпали го, когато той от теб излиза.

— Как от мен? Откъде? Къде да го подпаля?

Анастасия се засмя и каза през смеха си:

— Ама ти действително си като някакво дете. Помисли си сам, интимен опит е това.

Аз се сещах за този газ така, от време на време. И защо ми бе необходимо това? И най-накрая се реших да направя този опит. Направих го, щом се върнах от Анастасия. Гори! И оттогава все повече с интерес си спомням всичките й думи за дните първите на Адам или за нашите първи дни. Възникна едно усещане такова, че сякаш сме забравили от тях да вземем нещо за днешното ни време. А може би забравилият съм само аз. Но нека всеки да решава сам за себе си, когато разбере, как е протекъл първият ден на Човека. И ето как за това ми разказа Анастасия.