Владимир Мегре
Сътворение (16)

Необикновената сила

В онези времена враждували безкрайно помежду си племената на човеците, живеещи тогава на Земята. И всяко племе се стремяло повече войници да отгледа. Сред воините за невзрачни смятали онези, които се стремели към земеделие и към поезия. И всяко племе имало жреци, които се опитвали да сплашат хората. Но ясна цел те нямали. Страхът на другите за тях бил развлечение. И самолюбието си ласкаел всеки с това, че уж от Бога е получил нещо повече от другите.

Моят прабаща успял да подбере поети и жреци от някои племена. Всичко деветнадесет човека: жреците — седем, единадесет певци-поети и моят прабаща. В пустинно и уединено място се събрали всички те.

Групата певци седели скромно, високомерно и от другите отделно насядали жреците. Тогава моят праотец им казал:

— Враждата и войните между племената могат да се прекратят. Народите ще могат да живеят в единна цялостна държава. В нея вождът справедлив ще бъде и всяко от семействата ще се спаси от бедите на войните. И хората ще почнат един на друг да си помагат. Тогава човешкото съобщество пътеката към райската градина ще открие.

Но тутакси жреците се присмели на баща ми, казвайки:

— Кой ще поиска доброволно другиму властта си да даде? За да се съберат в единно племе хората, един от нас ще трябва да стане от всички ни най-силен и другите да победи, а ти нали не искаш да има пак войни? Наивна е речта ти. Защо ли ни събра, ти страннико недосетлив?

И се наканили жреците да си ходят, но моят прабаща ги спрял с такива думи:

— Вие сте мъдреци и мъдростта ви е необходима, за да се създадат закони за човешкото съдружие. Аз мога всекиму от вас да дам такава сила, че ни едно оръжие, от ръка човешка сътворено, не ще успее да й устои. Ако я използвате за благо, за добро, всички към целта, към Истината и щастливия възход тя ще отведе. Ако владеещият я срещу доброто поиска да я ползва, ще загине сам.

Вестта за тази необикновена сила тогаз жреците спряла. Най-старият от тях предложил на баща ми:

— Щом ти познаваш сила някаква необичайна, за нея разкажи. И ако тя е действена, способна държави да гради, сред нас ти ще останеш и ще живееш в нея. Съвместно ще творим законите на обществото ни човешко.

— Аз съм дошъл при вас за тази необикновена сила да разкажа — на всички отговорил прабаща ми. — Но преди това ви моля един управник назовете, измежду всичките известен вам. Управник, който е добър и не е алчен, живее в Любов със своето семейство и за война дори и не помисля.

Тогава жрецът стар отвърнал на баща ми, че между управниците има и такъв, който всякакви сражения избягва. Но племето е доста малобройно, там воините не славят и затова малко са онез, които пожелават воини да стават. А за да може сраженията да избягват, често са принудени стана си да сменят и странстват, местата годни за живот на други да оставят, а те самите на неудобните остават. Наричат този вожд Егип.

— Тогава Египет да се нарече държавата — казал баща ми. — Ще ви изпея аз три песни. Певци поети в племена различни запейте тези песни. И вий, жреци, сред хората в Египет заживейте. Семейства от места различни ще пристигат там, а вий срещнете ги с добрите си закони.

Три песни пред събралите се моят праотец изпял. В едната той на справедливия управник образ бил създал, нарекъл го Египет. А другата бил образът на общество от много и щастливи хора, живеещи съвместно. В третата бил обрисуван образът на любящо семейство с деца щастливи в него, на бащи и майки, живеещи в държава необикновена.

Думите и в трите песни били и прости, и познати на всички отпреди. Но фразите били тъй построени, че слушателите с дъх затаен вниквали в тях. И още нещо — мелодия звучала в бащиния глас. Тя викала, примамвала, увличала и живи образи създавала.

Още държавата египетска не съществувала наяве, все още храмовете й не се издигали, но знаел моят праотец — впоследствие всичко ще се появи, щом мисъл и мечта човешка се слеят в едно и го призоват. И пеел вдъхновено моят татко, познал таз сила, необикновена, която всекиму е подарил великият Творец. Той пеел, силата владеещ, онази сила, която човека отличава, дава му над всичко власт и позволява му да се нарича Божи син, творец.

Поетите певци, с плам вдъхновени, в племената разни песните те пели. Привлечени от образите тъй прекрасни, от места различни в племето в Египет хората отивали.

След пет години само от племе неголямо държавата Египет се създала. Останалите племена, почитани по-рано като по-значими, просто се разпаднали. Управниците войнстващи срещу разпада да направят нищо не могли. Слабеела властта им, и изчезвала дори, побеждавало ги нещо, но нямало войни.

Привикнали в материята все да се сражават, те не знаели, че образите са най-силни; онези образи, крито са по нрава на душите, които сърцата да увличат са могли.

Пред образа дори единствен, но искрен и незатъмнен от печалбарски интереси, са безполезни земните войски, въоръжени с копия или с каквото и да е оръжие най-смъртоносно. Във всички случаи ще бъдат победени те. Пред образа войските си безсилни.

Държавата Египет укрепвала и се разраствала. Жреците нейния управник нарекли фараон. Избягвайки човешка суета, те в храмовете се уединили, създавали закони — всеки фараон бил длъжен да ги следва; и всеки жител редови с желание ги изпълнявал; и всеки се стремял живота свой по онзи образ да сравнява.

В храма главен сред висшите жреци живеел моят татко. Цели деветнадесет години от него те се обучавали. Стремели се най-висшата наука от всичките науки да изучат — как образи велики да създават. Обзет от намерение добро баща ми се опитал искрено да им разкаже всичко. Дали жреците са успели да изучат цялата наука или само част от нея, днес не ни е ясно, но и да се уточнява няма смисъл.

Веднъж след деветнадесет години събрал жреците приближени върховният им жрец. Те чинно влизали в храма главен, където нямал достъп дори и фараонът. На трона седнал висшият им жрец, а всички други седнали по-ниско. Сред тях седял с усмивка и баща ми. Той бил потънал в себе си изцяло, създавайки поредната си песен, рисувал образ нов в нея, а може би усилвал някой стар.

И казал жрецът славен на събралите се:

— Познахме ние великата наука. Тя ни позволява да управляваме света изцяло, но за да бъде вечна нашата власт над всичко, извън стените храмови дори и зрънце знание не бива да излиза. Език свой ще трябва да си създадем, помежду си на него да говорим, за да не може никой, дори случайно да се изтърве, науката да издаде.

През вековете ще изпратим на езици разни множество трактати към народа — да се чудят людете и да мислят, че всичко сме им казали. В тях ще излагаме науки множество чудесни и открития различни, но тъй, че простолюдието и управниците все повече да отдалечават от главното. А мъдреците в бъдещите векове нека удивляват с трактати мъдри и науки разни. Така себе си и другите от главното ще отделят.

— Така да бъде — с върховния се съгласили всички. Единствено мълчал баща ми.

И жрецът главен продължил:

— Един въпрос остана, който трябва да решим веднага. След деветнадесет години учене как образите се творят разбрахме. Сега всеки е способен образ сам да създаде, който би могъл света да промени, да разруши държава или да я укрепи, но все пак една загадка си остава. Дали ще може някой да ми каже, защо различна сила има образът творен от всеки? Защо ний дълго го творим във времето?

Жреците мълчали. Не знаел никой отговора. Върховният пак продължил, гласът си леко извисил и жезълът в ръката му от напрежение треперел, когато той им казал:

— Между нас един е този, способен образите бързо да твори със сила ненадмината без давност. Той деветнадесет години нас ни обучава, но недоизказаното си остава. Необходимо е да разберем, че между себе си сме ний неравни. И санът, който всеки притежава, изобщо не е важен. Искам да се знае — сред нас един е годен над всички ни да властва тайно и незримо. Свободен е чрез образната сила да възвеличава или да убива. Един-единствен е способен сам на държавата съдбата да решава. Аз върховен жрец съм и с властта, която ми е дадена, съм в състояние на силите съотношението да сменя. Заключени са дверите на храма, в който ний седим сега. Отвън охраната ми вярна без моя заповед на никого не ще отвори.

Станал жрецът висш от трона си и като стъпвал бавно, чукайки с жезъла по каменните плочи, се насочил към баща ми. Посред залата се спрял и гледайки баща ми, казал:

— Сега от два възможни пътя един ще избереш. Ето първият. Ще ни разкриеш силата тайна на образите свои. Ще ни кажеш как и чрез какво се те творят. Тогаз ще бъдеш втори жрец след мен. Ще бъдеш пръв, когато си отида аз. Пред тебе всички живи ще се кланят. Но ако тайната не пожелаеш да откриеш, пред тебе втори път ще се яви и води той единствено към тез врати.

И посочил жрецът вратата на баща ми, водеща към кулата на храма — без прозорци и допълнителни врати. Високата кула с гладки отвесни стени имала само площадка на върха една. От нея в годината веднъж пред събрания народ пеел баща ми или някой жрец.

Показвайки вратата на баща ми, която водела към кулата, върховният добавил:

— Ти в таз врата ще влезеш и никога оттам няма да излезеш. Заповед ще дам вратата да зазидат, едно прозорче само ще оставят. През него всеки ден ще получаваш минимум храна. Когато дойде времето и хората се съберат край кулата, на площадката ще се покажеш, но не се опитвай образи чрез песен да създаваш. Само за да не тръгнат безпокойни слухове, че си изчезнал, ще им се покажеш. Ще имаш право само с думи да приветстваш хората. Ако посмееш песни творящи да изпееш, три дни ще бъдеш без вода и без храна, за песен даже и една. За две — шест дни без храна и без вода. Така смъртта си сам ще призовеш. Сега решавай кой път от двата ще си избереш.

От мястото си станал отецът ми спокойно. И на лицето му страх, и упрек нямало. Само мъката с бръчица се изразявала. Той минал покрай всичките жреци, в очите всекиму се взрял, във всеки чифт очи той жаждата за знание видял, но и алчност имало във всеки чифт очи. Баща ми плътно към върховния им жрец се приближил и в очите му погледнал. Жрецът не отместил очите си сурови. От алчност те пламтели. Ударил с жезъла по каменния под, слюнка пръскайки, повторил твърдо пред лицето на баща ми:

— По-бързо ти решавай, кой път от двата си избираш в бъдещето!

Без страх и упрек в гласа, спокойно отговорил моят прабаща:

— По воля на съдбата може би избирам един път и половина.

— Как може да се избере един и половина — развикал се тогава жрецът, — ти ми се присмиваш, надсмиваш се над всички, които са сега в този храм велик!

Баща ми към вратата, водеща на кулата, се приближил, обърнал се и на всички той отвърнал:

— Повярвайте, дори не съм помислил да ви се надсмивам и да ви обиждам. По ваша воля в кулата завинаги отивам. Преди това ще ви открия тайната, доколкото я знам и както аз успея, но моят отговор за мен не ще отвори втори път. Та затова така се получава, че съм избрал един път и половина аз.

— Тогава говори, не се бави! — под сводовете закънтели гласовете на скочилите от местата си жреци. — Къде е тайната?

— Тя е в яйцето — спокойно отговорът прозвучал.

— В яйцето? В какво яйце? За какво говориш, обясни? — събралите се питали баща ми.

Той отговор такъв им дал:

— От яйце кокоше пиленце ще се излюпи. От патешко яйце ще се излюпи патенце. Яйцето на орлицата на света ще донесе орел. Каквито вий самите себе си усещате, такова и ще се роди от вас.

— Аз чувствам! Аз съм творец! — върховният внезапно викнал. — Кажи как образ най-силен от всички мога да творя?

— Лъжа изрече ти, не Истина — баща ми отговорил.

— Ти сам не вярваш на това, което казваш. Но откъде ти би могъл да знаеш колко е силна вярата у мен?

— Творящият не ще започне никога да проси. Творящият сам е способен да отдава. Щом ти си просещият, това означава, че си в черупката на своето неверие.

Баща ми тръгнал. След него се затворила вратата, а после я зазидали по заповед на жреца. Веднъж на ден в малкия отвор подавали храната на баща ми — тя била оскъдна и недостатъчна водата. Три дни преди деня, в който трябвало народът пред кулата да се сбере, за да изслуша новите сказания и песни, престанали да дават на баща ми каквато и да било храна, по малко само давали вода. Така върховният заповедта първоначална изменил. А тъй бил заповядал, за да бъде слаб баща ми и да не може творяща нова песен на събралите се да изпее.

Когато множеството се събрало, баща ми пред народа на площадката излязъл. Той гледал весело тълпата, що го чакала. Ни дума не продумал за своята съдба. Просто запял. И песента се леела в ефира от ликуващия глас, нов образ необикновен формирала. Народът в песента внимателно се вслушвал. Щом свършвала едната песен, отецът мой започвал нова.

Цял ден пял от високото певецът. Денят към залеза се приближавал, тогава той им казал:

— С новата зора нови песни пак ще чуете.

И пял баща ми на събралите се втори ден. Народът там не знаел, че певецът, живеещ в тъмницата, дори и капчица вода не получавал вече от жреците.

Докато слушах разказа на Анастасия за нейния далечен прабаща, прищя ми се поне една от тези песни аз да чуя и попитах:

— Анастасия, щом можеш да възпроизвеждаш в детайли всички сцени от живота на праотците си, ще можеш ли тогава и песен негова да ми изпееш? Онази песен, която пеел твоят праотец от кулата.

— Аз чувам всички тези песни, но преводът им верен, истински е невъзможен, защото много думи не достигат. И днес на много думи смисълът е друг. Освен това и на поезията ритъмът, звучащ тогава, е трудно да се предаде с днешните ни фрази.

— Ех, колко жалко, искаше ми се да чуя тези песни.

— Владимире, ще ги чуеш, ще възкръснат те.

— Как ще възкръснат? Нали ми казваш, че преводът е невъзможен.

— Буквално да се преведе не може. Но нови може да се създадат, същите по дух и смисъл. Днес вече бардовете ги създават, използвайки сега слова познати ви на всички. Последната, която пял е моят татко, ти вече си я слушал.

— Слушал съм я? Къде, кога?

— Бардът от Егориевска ти я прати.

— Той изпрати много…

— Да, много, но сред тях една подобна има, която на онази, на последната прилича…

— А как е могло така да се случи?

— Приемственост си имат времената.

— А що за песен е това, какви са думите в нея?

— Сега ще разбереш. Всичко ще разкажа по реда си.