Владимир Мегре
Сътворение (12)

Родът на Анастасия

— Кажи, Анастасия, как се е случило така, че ти и прародителите твои живеете в затънтена гора, от обществото отделени, в продължение на хиляди години? Ако човечеството, както ти твърдиш, е цялото единен организъм и изворите му са общи, защо тогава твоят род от другите е сякаш изолиран?

— Ти си прав. Един родител всички ние имаме и имаме родители, които виждаме. Но в човешката съдба, освен това за всеки има свобода на избора, който води го по пътя към определена цел по волята му собствена. А всъщност изборът зависи от чувствата, от възпитанието.

— И кой тогава е възпитал далечните ти прародители така, че и до днес родът твой толкова се различава с разбиранията си и с начина си на живот?

— В онези времена далечни… Далечни казах аз, а било е сякаш вчера. Да, по-добре ще е така да кажа: когато онези времена настъпили, човечеството в единство не творяло, а се стремяло Божиите творения да разглобява, когато копието вече е летяло и кожите на зверовете предани върху човешките тела започнали да смятат за достойнство, когато и съзнанието у всички почнало да се променя и тръгнало по пътя, водещ ги към днешния ни ден, когато не към сътворение, а към познание се устремила мисълта човешка; тогава хората разбрали изведнъж как и поради какво мъжът с жената, сливайки се, велико удовлетворение способни били да изпитат. За първи път тогава мъжете почнали жените да избират, а жените да отдават себе си не заради сътворение, а за да получат приятното за двамата удовлетворение.

Струвало им се, както и на днес живеещите хора, че всеки път то идва, когато става сливането между мъжкото и женското начало, на плътта им, на видимите им тела.

В действителност удовлетворението при сливането само на плътските тела е скоротечно и непълно. В действията, които са само за разтуха, участие не вземат другите планове на човешкия ни „Аз“. Човекът се стремял към усещане за пълнота, сменяйки телата и начините на съединяване, но и досега не е успял да го получи той изцяло.

Като печални последствия на плътските забави се явявали техните деца. Те от стремежите осмислени били лишени, които водели ги към целта за претворяване на Божията мечта. Тогава започнали жените в мъки все да раждат. Децата им подрастващи, и те в мъки да живеят обречени били. Отсъствието на единство на всички планове на битието не давало те да постигнат щастието си. Така ний всички сме пристигнали до днешния си ден.

Една от първите жени, която в мъчения родила своето дете, видяла, че момиченцето й новородено при раждането си е повредило своето краче и толкоз хилаво било, че даже не изплакало. И още нещо тя видяла — как онзи, който с нея се задоволявал и на разтуха плътска се е наслаждавал, към раждането равнодушен си останал и веднага с друга той се занимавал. Жената, станала случайно майка, в тоз момент възнегодувала към Бога. Тя грубо хванала момиченцето си новородено и в гъсталака горски и безлюден избягала от всички по-далеко. Спряла в отчаяние да си поеме дъх, от бузите изтрила си сълзите, на Бога хвърли думите със злоба: „Твоя свят, който смяташе Ти така прекрасен, болка има, има зло, има отричане! Аз не изпитвам удовлетворение, когато гледам от Теб създадения свят. В отчаяние и злоба цялата горя, от всичките отхвърлена. И този, с когото аз се милвах, сега с друга се ласкае, за мен напълно е забравил. Това пак Ти си го създал. Твой е този, който ме предаде и ми измени. Нали и тя, сега която го ласкае, и тя е Твоя. Те Твои са творения, нали? А аз? Аз искам да ги удуша. Към тях от злоба цялата горя. Безрадостен ми стана Твоят свят. Що за съдба за мене си избрал? Защо полумъртво, уродливо дете ми се роди? Няма радост в мен, когато аз го съзерцавам.“

И на земята своето дете жената не положила, а грубо хвърлила го в горската трева — топчицата живичка едва, момиченцето свое. Обърнала се тя към Бога и извикала с отчаяние и злоба:

— Нека никой да не види мойта дъщеря! Ти я гледай! Гледай мъченията, които сред творенията Твои стават. Тя няма да живее. Не мога да откърмя роденото дете. Изгаря злобата ми млякото в моите гърди. Отивам си. Но Ти го гледай! Виж от Теб в създадения свят, несъвършенство колко много има. Пред Тебе нека да умре новороденото. Нека то умира сред творения, които са от Теб създадени.

Така в отчаяние и злоба, от своето дете майката избягала. Новородената, безпомощната топчица, която дишала едва, сама останала сред горската трева.

Прамайчицата ми далечна в онова момиченце била.

Усетил Бог излъчваните от Земята отчаяние и злоба. Печал и състрадание изпитвал към нещастната, ридаеща жена. Но нейният Отец невидим, макар че я обичал, не можел да променя нейната съдба. Венец на свободата, дадена от него, имала жената, бягаща от отчаяние. Съдбата своя всеки сам твори. Планът материален никому не е подвластен. Единствено човекът му е пълноправен господар.

Бог е личност. На всичко е Баща, но Той не съществува в плът. Не е в плът. Но има в него от всичките енергии вселенски и от всички чувства, присъщи на човека. Той може да се радва и да преживява, да тъгува, когато някой Негов син или дъщеря пътя на страданието изберат. С нежност бащинска към всички Той пламти и всеки ден без изключение Земята цялата с лъча на Любовта от Слънцето ласкае. Той с всеки ден надеждата не губи, че Неговите дъщери и синове ще тръгнат по Божествения път. И не по указание, и не от страх, а чрез свободата своя сами те пътя си ще изберат към творчество съвместно, към възраждането и към радостта от Негово съзерцание. Той вярва, нашият Отец, и чака. Чрез себе си животът удължава. И всичките човешки чувства са в нашия Отец.

Дали ще може някой понякога да си представи какво е чувствал Бог като Отец, когато в Неговия лес сред Негови творения, детето Негово новородено тихичко умирало?

Не плачело момиченцето, нито викало. Само сърчицето малко ритъма забавяло. Единствено понякога с устничките си то търсело живителната гръд, искало да пие.

Ръце от плът Бог няма. И виждащ всичко, не можел Той момиченцето да прегърне и към гърдите си да го притисне. Дал всичко, какво Той още можел да даде? Способен да запълни цялата Вселена с енергията на мечтата си, Той над онзи лес в кълбо се свил, което би могло да разруши и да разпръсне всички вселенски светове при рязко разширение. Той концентрирал над гората цялата енергия на Любовта си — Любовта към всичките Свои творения. В делата земни Той чрез тях се въплъщавал. И те…

На момиченцето, което в тревичката лежало, по устничките, вече посинели, капчици дъждовни допрели се тогава, веднага топличък ветрец подухнал, а от дървото падал цветният прашец и него вдишвало детето. И минал ден, и нощ настанала, а не умирало момиченцето. В гората всички твари, всички зверове от негата Божествена облъхнати, признали онова момиченце за своя рожба.

Минавали години, тя растяла, и станала девойка. Ще я назова Лилит.

Когато стъпвала тя по тревата, осветена от зората, всичко радостно зовяло: „Лилит“! Лилит със своята усмивка галела и озарявала света, който Бог създал около нея. И всичко обкръжаващо я, приемала тя като майка и баща.

И поизраснала, тя често ходела до края на гората, криейки се тихичко сред храстите и сред тревите, следяла как хората, приличащи на нея, живеели живота си по странен начин. Отделяли се те все повече от Божиите творения. Строели жилища, всичкото наред трошили, неясно за какво обличали се в кожи. Убивайки твар Божия, се възхищавали и възхвалявали онези, що убивали по-бързо. Тогава не знаела Лилит, че те, творейки мъртвото от живо, се смятали за умни.

Стремяла се към хората, за да им каже, какво за всички радост би могло да носи. Желаела тя сътворение съвместно и радостта от неговото съзерцание. В нея пораствала потребността за раждане на ново, живо Божествено творение.

И своя взор отправяла тя към един. Сред другите невзрачен той изглеждал и копието хвърлял недалеч. А в убийствата го смятали за неудачник. Той бил замислен, често тихо пеел, усамотявайки се, за нещо свое все мечтаел.

Веднъж Лилит пред хората излязла. В кошничка, от пръчки лозови оплетена, тя горски дарове живителни била събрала и ги носела към хорската тълпа, и към мъжете, спорещи за нещо край убито слонче. Сред тях и той бил, нейният избраник. Когато я видели, всички замълчали. Лилит била прекрасна. Тя голото си тяло не прикрила — не знаела, че плътските желания преобладават вече в мъжете. Тълпата хукнала към нея. Тя даровете свои оставила в тревата и гледала очите на мъжете, бягащи към нея, пламтящи в похот. И той, избраникът й, също бил сред тях.

И дори от разстояние Лилит почувствала как се докоснала вълната на агресия до струните най-тънки на Душата й. Отстъпила назад, обърнала се рязко и побягнала от приближаващите воини.

Разпалени от страст, те дълго гонили Лилит. А бягала тя леко, неуморно и гонещите я обливали се в пот. Но съдено не им било да я докоснат. Не знаели те, че прекрасното да могат да познаят, в себе си следвало от същото да имат.

От бягането воините се уморили. Изгубили от погледа Лилит, обратно се затътрили и заблудили. Все пак накрая пътя те открили.

Един в гората да блуждае продължавал. Накрая, уморен приседнал на паднало дърво, запял. Лилит, която тихичко се скрила, седяла и слушала как песента си пеел онзи, към когото се стремяла. И той сред другите мъже, след нея бягал. Все пак пред него отдалеч излязла тя, за да покаже пътя към дома. Просто тръгнал той след нея, не хукнал да я гони. Когато стигнали до края на гората и той видял огньовете и своя лагер, за всичко друго веч забравил, към него хукнал презглава. Лилит след избраника си гледала. Ту биело сърцето й необичайно, ту изведнъж замирало, когато си повтаряла наум: „Бъди щастлив сред другите, любими, щастлив бъди. О как бих искала да чуя не онази тъжната, а най-щастливата ти песен, тук в моята гора.“

А бягащият изведнъж се спрял, замислен към гората се обърнал. Към лагера си после дълго гледал и взора си отново към гората устремил. И изведнъж той свойто копие захвърлил и уверено закрачил. Вървял натам, където скритата Лилит стояла. Когато преминавал покрай нейното укритие, тя погледа си не откъсвала от него. Та може погледът на Любовта да го е спрял. Обърнал се и тръгнал към Лилит. До нея той застанал редом, а тя пък не побягнала от него. В протегнатата му ръка смутена свойта длан положила. И заедно ръка в ръка те тръгнали, все още без дума да си кажат. Към полянката вървели, там дето раснала Лилит. Вървели двамата — поетът, мой баща, и моята прамайчица.

Минавали години. Увеличавал се родът. Във всяко поколение на моите предци все някой се намирал, обхванат от стремеж да иде там, където другият народ живеел, по външност толкова подобен, но със съдба различна. Отивали под най-различен предлог. Понякога сред воините се губели, понякога пък сред жреците или се изявявали там като учени, като поети с поезията си блестели. Опитвали се да разкажат, че друг е пътят към щастието на човека, че Този, който всичко е създал, е редом. Не трябва само да страним от Него, за да угаждаме на търгашеската суета. Не бива да се кланяме в угода на други същности вместо на нашия Отец.

Те се стремели да разкажат и загивали. Но щом оставала дори сама жена или мъж, те на своята Любов приятеля откривали сред племето, живеещо различно, и пак продължавал се родът, не изменил от Първоизточника свойте помисли и начин на живот.