Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звънтящите кедри на Русия (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сотворение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване, корекция и форматиране
devira (2018)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗВЪНТЯЩИТЕ КЕДРИ НА РУСИЯ: КН. 4. СЪТВОРЕНИЕ. 2003. Изд. Аливго, София. Превод: [от рус.] Зоя ПЕТРОВА-ТИМОВА [Сътворение, Владимир МЕГРЕ]. Формат: 20 см. Страници: 243. ISBN: 954-8454-01-7.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Ново цифровизиране

Когато бащите разберат…

На третия ден с идването на зората отново се изправил на площадката бащата. Усмихвал се и гледал хората. С очи все търсел някого в тълпата. Пътуващи певци приветствено му махали, инструментите си вдигали нагоре, а струните трептели под ръцете им тъй вдъхновени. Баща ми се усмихвал и все по-внимателно обхождал тълпата с очи. Той искал своя син да види, който бил роден в гората от любимата му преди деветнадесет години. До него изведнъж млад глас звънлив достигнал от тълпата:

— Кажи, поете, ти, велик певецо. Стоиш над всички нависоко горе. А аз съм долу, но защо ли ми се струва, че близък си ми като мой баща?

Чули всички хора диалога между двамата:

— Но как така, младежо, не познаваш своя татко? — попитал го певецът от кулата висока.

— На деветнадесет години съм, но ни веднъж не съм видял баща си. Сами живеем ние с майка ми в гората. Баща ми ни напуснал още преди да се родя.

— Ти първо ми кажи, младежо, света наоколо какъв го виждаш?

— Прекрасен е светът на зазоряване и денем, прекрасен е при залез-слънце. Чудесен е и разнообразен. Но хората развалят красотата земна — един на друг страдания си причиняват.

От кулата висока тогаз гласът отвърнал:

— А може би баща ти си е тръгнал, защото е изпитвал срам пред теб заради света, в който те въвежда. Заминал е баща ти да направи светът за теб прекрасен.

— Нима е вярвал моят татко, че ще успее сам да промени света?

— Ще дойде ден и всичките бащи ще разберат, че те са отговорни за света, в който техните деца живеят. Ще настъпи ден и ще осъзнае всеки, че преди да доведе тук своето дете любимо, е нужно да направи този свят щастлив. И ти си длъжен за света да мислиш, в който твойто чедо ще расте. Кажи ми, юноша, кога избраницата ти ще го роди?

— Избраница в гората аз си нямам. А там светът е толкова прекрасен. И множество приятели си имам. Но не познавам тази, която би поискала да дойде с мене в моя свят, а аз не бих могъл да го оставя.

— Нищо, дори все още да не виждаш своята избраница прекрасна, то затова пък имаш време за бъдещото си дете света по-радостен, макар и малко да направиш.

— Ще се стремя аз към това като баща ми.

— Вече ти не си дете. Тече в теб кръв на героя, на поета бъдещ и певеца. Ти разкажи на хората за своя свят прекрасен. Хайде двамата с теб да запеем.

— Та кой би пял, когато твоят глас звучи, поете и певецо?

— Повярвай ми, младежо, и ти ще можеш също тъй да пееш. Аз ще изпея първия, а ти след мене следващия стих. Само че по-смело ми припявай ти, поете.

От кулата висока запял тогаз баща ми. А над главите на събраните подхванат бил от ехото летящият му глас — с ликуване нареждал стиховете:

Аз ставам, утрото ми се усмихва…

А от тълпата долу изведнъж друг глас звънлив и чист, макар и плах все още, продължил:

Аз си вървя, а птиците ми пеят…

Така след бащината строфа, звучала тази на сина, понякога се сливали в единство гласовете и песен звънка за радостта звучала:

Тоз ден не свършва никога и обичам все по-силно и по-силно аз.

И вече с възторг решителен по-смело юношата продължил:

По слънчевия път с походка лека ще вляза аз в гората на Отеца.

Пътеката аз виждам, но краката си не чувствам, но щастието няма край.

Аз помня, всичко тук съм виждал и преди:

небето и дърветата, цветята.

Но погледът бе друг — пълен с обида и тъга.

А ето сега навсякъде си Ти!

И всичко Пак е същото, звездите, птиците, но иначе го гледам аз — няма я тъгата; не познавам злобата.

Хора, всички ви обичам аз!

Все по-тихо певецът на кулата пеел. Гласът му скоро замлъкнал. Олюлял се, но се удържал; дори успял на хората да се усмихне. Докрай внимателно той слушал гласът на неговия син как крепнел. На неговия син — певец, стоящ там долу сред тълпата.

Когато свършила се песента, стоящият на кулата баща помахал с ръка, прощавайки се с хората. Да се скрие от хорските очи, спуснал се по стълбата надолу. Слабеещ, губейки съзнание, докрай напрягал своя слух. Тогава чул той думите, ветрецът ги довял — какво прошепнала горещо красавица млада на певеца, неговия син.

— Младежо, ти ми разреши, аз моля те, ти разреши ми… След теб, с теб в света твой толкова прекрасен аз ще вляза…

На каменните стъпала в зазиданата кула съзнанието губел и умирал с усмивка бащата. С последния му дъх прошепнали устата: „Ще се продължи родът. Между деца щастливи и ти бъди щастлива, ти, любима моя.“ Словата му прамайчицата моя чула със сърцето си. А после хилядолетия поетите повтаряли словата от песните на моите бащи. Слова и фрази от онази песен се пораждали сами между поетите в различните страни. И на езици най-различни те звучали. Прости словата Истината носели, успявали през постулатите да се промъкнат. Ето и днес те пак звучат. А който разшифрова редовете, не с ума си, а със сърцето си, той много ще познае.

— А в другите песни, които от кулата е пял баща ти, имало ли е особен смисъл? Защо е дал дори живота си заради песните?

— Баща ми, Владимире, много образи в свойте песни е създал. Те после и държавата са построили, и дълго са я пазили. Жреците, потомци на първите жреци, с тяхна помощ множество религии създали, властта заграбвали в различните страни. Едно обаче те не знаели — ако образите с цел користни използват, завинаги не могат да им служат. И образите силата си губели у тези, които се опитвали на гордостта си да ги подчинят. Които…

— Чакай, чакай Анастасия. Нещо не съм в състояние да разбера за образите.

— Прости ми, Владимире, за неясното ми изложение. Сега ще се отпусна и ще се съсредоточа — за най-важна от всичките науки, подред ще ти разкажа. Нарича се наука за образността. От нея всички — и древните, и днешните — науки тръгват. Жреците на много части са я разделили — за да могат главното завинаги да скрият, властта над всичко земно вечно да запазят, предавайки на своите потомци устно знанията си за нея в храмове подземни. И толкова са се стремили за своите потомци само да я съхранят, че е останала една хилядна от нея за днешните жреци едва. Тогава, когато всичко е било в началото, жреците много повече успявали.

— А как започнало тогава? Разкажи ти от началото.

— Да! Да, разбира се. Аз нещо пак се развълнувах. Подред за всичко трябва да разкажа. Започнало е осъзнаването на оназ наука от песните, които звучали са от кулата.