Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
MesserSchmidt (2009)
Корекция и форматиране
Диан Жон (2010)

Издание:

Тодор Андреев. Крахът на аферата „Фау“

Рецензент: Кирил Янев

Редактор: Георги Коджабашев

Художник: Светлозар Пирински

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Златинка Дукова

Военно издателство, София, 1989

История

  1. — Добавяне

Епилог

Прометеят на Америка

4 октомври 1957 година, Хънтсвил (щата Алабама).

Новоназначеният военен министър на Съединените щати Нейл Макелрой инспектира ракетния център „Редстоун“. С него е командуващият сухопътните сили В. Букер.

Тук се създават експериментални военни ракети за Америка.

Допреди войната в това затънтено кътче хората прииждаха на сезони, за да оберат памуковите плантации на фермерите. Ставаше шумно, а после всичко замираше. Памукът отиваше хем за платове, хем за барут…

Войната свърши и нещо стана в околността на това забравено от бога място. Отново заприиждаха хора, но вече не си заминаваха. Изникваха нови постройки, нови мотели, вили, административни сгради… Правителството построи специална магистрала… После се разбра, пристигнали са немски ракетчици. Отвори се работа. Вернер фон Браун стана знаменитост.

Атомната бомба, вече създадена и изпитана на живо в Хирошима и Нагасаки, търсеше свои носители.

От Германия докараха 300 вагона, натъпкани с ракети Фау–2 и всевъзможна апаратура.

Един ден началникът на ракетния център генерал Холгер Тофтой се отпусна пред журналистите и каза: „Ние бяхме жалки готованковци, когато моят щаб докара от Германия тези ракети. Немската ракета Фау–2 икономиса за американските военни изследвания 50 милиона долара и 5 години време…“

Вернер фон Браун е в стихията си. От бункера, хванал с две ръце перископа, отново наблюдава експерименталните стартове. Всъщност той пристига още през септември 1945 г. с договор да оглави службата за проектиране и разработване на балистични ракети в американската армия. Неговата група обучава специалистите на фирмата „Дженеръл електрик“ как се сглобяват и изстрелват ракетите Фау–2. Но това беше във Форт Блис.

От 15 март 1946 г. е вече на ракетния полигон „Уайд Сендз“ („Белите пясъци“) в щата Мексико. Въодушевен, той се изпусна пред един местен журналист: „Моята страна загуби две световни войни. Този път бих искал да бъда на страната на победителите.“

И се зареждат успехите му. На 6 септември 1947 г. изстрелва ракета от самолетоносача „Мидуей“. На 24 февруари 1949 г. изпитва двустепенна ракета, чиято първа степен е модификация на Фау–2. Та това е онази ракета „Америка“, с която искаше да обстрелва Ню Йорк! Участвува в създаването на нов ракетен полигон във Флорида.

И от 1950 г. работи в ракетния център тук в Хънтсвил. Създава се нова ракета „Редстоун“. Програмата ръководи полковник Холгер Тофтой, технически директор е Ото Рудолф, вече станал Артур Рудолф. А Вернер фон Браун ръководи отделението за разработки при Агенцията за балистични ракети в армията на САЩ, т.е. той е главен експерт по ракетните въпроси.

През 1955 г. „Редстоун“ е създадена, наричат я още „Юпитер-А“. Тя е пряк потомък на Фау–2. От нея започват да се множат американските балистични ракети. Браун е извоювал доверие. А ракетата е приета на въоръжение в американската армия. Тя може да пренася пет тона на 400 километра. Докарана е в земите, от които някога се изстрелваха Фау–2, но вече в състава на НАТО, и е насочена на Изток.

През май 1954 г. националната задача на Америка да се създаде междуконтинентална балистична ракета, за която са осигурени неограничени финансови средства, е възложена на Браун. В кабинета му редом с Фау–2 и „Редстоун“ е поставен макет на първата американска междуконтинентална балистична ракета „Юпитер“, която немската група ще конструира през 1958 г., т.е. след една година.

От тази разработка се интересува военният министър на САЩ.

— Полигонът е невъзможно тесен — пояснява му сега Браун. — Най-малкото, което би могло да се направи, е да се отчуждят нови земи. — И вдига ръка към пролома на река Тенеси, която живописно разделя Камберландските планини на две. — Но и това няма да ни удовлетвори. Платото е твърде тясно. Нейл Макелрой се загледа натам, където се простираше суха степна равнина, от която сякаш изведнъж израстваха планински вериги. Такива добри възможности разкриват полигоните край океана. Защо Браун се е влюбил в това място?

— Щом е така, ние ще ви предложим да разработвате ракетите тук, а да ги изпитвате във Флорида — каза му той.

Преди Браун да отговори, директорът на ракетния център бригаден генерал Холгер Тофтой поиска разрешение да се отклони до телефона, откъдето звъняха спешно… След няколко минути той се върна.

— Господин Макелрой, разрешете да ви съобщя. Всички устремиха поглед към генерала, който си беше свалил очилата и нервно ги изтриваше с меката кърпичка, после ги постави и каза:

— Джентълмени, над нас лети съветски сателит!

В първите минути всички бяха вцепенени. Сякаш се беше взривил подземен склад за гориво.

— Невероятно! — каза някой.

Друг повдигна глава нагоре, но после сконфузен се спотаи.

— Сателитът тежи 83,6 килограма — продължи генерал Тофтой.

— Ако това не се окаже пропаганда, значи все пак те имат мощна ракета-носител — разсъждаваше гласно ръководителят на Агенцията за балистични ракети към армията на САЩ бригаден генерал Джон Медарис. — Нашият сателит „Авангард“ тежи само няколко фунта.

„Как е възможно?“ — помисли си Вернер фон Браун, който сега официално заемаше поста сътрудник на агенцията. — Как е възможно руснаците да се окажат първи? Та целият свят знае за американския „Авангард“… Руснаците, изглежда, обичат да мълчат и разчитат на изненадата, на шока от изненадата… — И Браун както винаги в такива моменти предпочете да заговори пръв и да предложи идея:

— Ние също имаме ракета, наша, собствена. Може да е с по-малка мощност, но е изпитана и е приета на въоръжение. Всички добре я познавате. Няма нищо по-лесно да я използуваме за извеждането на сателита. Гарантирам, че резултатите ще бъдат брилянтни.

Военният министър, смръщил чело, мълчеше.

— Разрешете само да продължим работа по проекта „Орбитър“ — подхвана генерал Медарис.

— Само след деветдесет дни ние можем да изведем американски спътник — заяви тържествено Браун, — „Юнона–1“ е готова. Само малко доработка и ще се поздравим с успех.

Разпалените дебати продължиха четвърт час, когато най-после министър Макелрой се намеси:

— Тази работа е важна и доста сложна. Едно прибързване може да се отрази зле на ракетните програми за отбраната…

Браун и Медарис се спогледаха. Те очевидно нищо не можаха да разберат от думите на военния министър на САЩ…

Браун ще спаси Америка. Ще възвърне честта й. Той ще изведе първият изкуствен спътник на Земята. Той дълго ще работи със своите сънародници в служба на Америка. Някои от тях ще се пръснат. Но групата ще си остане компактна.

Браун ще подскаже на президента Кенеди да предприеме престижната национална програма за кацане на Луната. И от 1960 г. до 1970 г. ще разработи и изпита мощната ракета-носител „Сатурн–5“, с която американците ще отидат на Луната. Ще го нарекат „Прометеят на Америка“. Но колкото и големи да са заслугите му към ракетната техника, не може да се измие кафявото фашистко петно от биографията му. Не може да се забрави усърдието му да „подари“ на нацисткия фюрер прекрасното „оръжие на възмездието“, което уби хиляди мирни жители на Лондон, Антверпен, Лиеж, Париж, не могат да се забравят планините трупове в концлагера „Дора“, върху които растяха неговото тщестлавие и световна известност.

От 1972 г., след като е бил заместник-директор на НАСА, навършил 60 години, е в оставка и като „истински американец“ се занимава с частно предприемачество — става вицепрезидент на фирмата „Феър чайлд индъстрийз“ за разработка на космически спътници за свръзка.

Умира от рак на 16 юни 1977 г. в малкия град Александрия, погребан от най-близките му роднини без почести. Вестниците съобщават за новината чак след два дни.