Тодор Андреев
Крахът на аферата „Фау“ (62)

Измамни надежди

В този юнски ден на 1944 г. Хитлер изглежда изтощен.

Седи на висок стол и почуква нервно с молив огромната карта на масата. Жълтеникавата светлина на електрическите лампи тук, в най-защитената част на специалния бункер, строен през 1940 г. за щаб-квартира на фюрера по време на несъстоялото се нахлуване във Великобритания, се плъзга по мазната му коса. Конвулсивното помръдване на лявата му ръка създава тягостно впечатление у двамата германски военачалници: командуващия група армии Д в Западна Европа фелдмаршал Г. Рундщет и командуващия група армии В фелдмаршал Е. Ромел.

В един момент Хитлер скача и тръгва из стаята.

— Защо не ги унищожихте още когато се вкопчваха за сушата? Трябваше да ги издавите.

Лицето му почервенява, той вдига юмруци и още по-силно крещи:

— Не смейте да мислите за отстъпление! Тук трябва да ги спрем. Колкото повече техни дивизии примамим, толкова по-добре… Никакво отстъпление, дори да ви заплашва обкръжение… Обкръжение го заплашва онзи, който не умее да воюва. Да воюваш добре, значи да имаш ум в главата… Не ви достига ум!

Фелдмаршалите се споглеждат. Хитлер улавя тяхното движение и още повече се разярява:

— Ще ми възразите ли? Какво, нима сте отвикнали да воювате? Размърдайте мозъците си и ако там е останало нещо от военния ви талант, помислете как да ги спрете. Нашите дивизии са по-малко, но са немски дивизии!…

Внезапно застава посред стаята и снишава глас:

— Бъдете по-търпеливи… и по-предвидливи… Един ден съюзниците непременно ще се скарат… В Лондон вече им гори под задниците. Нашето „оръжие чудо“ ще ги накара да изтрезнеят…

Хитлер продължава да говори прав, после сяда и започва да премята в ръцете си каквото му попадне — цветни моливи, пергели, гуми, разпръснати по картата. Фелдмаршалите с изумени погледи продължават да стоят прави…

Още след поражението при Курск през септември 1943 г. Гьобелс казва на Хитлер: „Мой фюрер, нима забранихме за политическите средства? Не можем ли да им предложим мир?… Скоро прелиствах историята и не можах да намеря пример да сме спечелили на два фронта.“ А той му отговаря: „Забравяте за скритата сила — антикомунизма. Един ден Чърчил непременно ще я използува. Това е нашият шанс.“

В посланието си по случай Новата 1944 г. Хитлер показва на англичаните плашилото: „Блатата на Сибир очакват всеки, който допусне победата на Съветския съюз. Това ще да е краят на европейската култура. Над това трябва да се замисли всеки, който помага на болшевиките…“

А по-късно, надявайки се на бърза ескалация в разногласията между съюзниците, той ратува за някакво обединяване на силите, които да спасят Запада от „червеното нашествие“. Настоява да се разруши „желязната завеса“, с която Съветският съюз щял да закрие Западна Европа от останалия свят. Този тръбен зов, отправен към профашистите в САЩ и Англия, е съчетан с искане за преговори, но от позиция на силата.

Какво беше станало до този момент?

През нощта на 1 юни 1944 г. подполковник Хелмут Майер от разузнавателния отдел на 15-а армия в Па дьо Кале прехваща сигнал: „Цигулков плач [изплувал в здрач] сред късна есен ме е ранил [и аз унил] вървя унесен.“

Майер знае, че тези редове от сонетите на Пол Верлен са парола на съюзническите армии, която означава, че десантът се очаква. След излъчване на следващия ред от стихотворението „Есенна песен“ ще минат две денонощия и десантът ще започне.

На 3 юни постът за радиоподслушване прехваща съобщение на един обучаващ се радист: „Щабът на Айзенхауер обяви за десанта във Франция.“ Това обърква Майер, той се бои да вземе решение. На 5 юни Би-Би-Си най-после излъчва условния ред от стихотворението на Верлен…

Майер влиза в кабинета на командуващия армията генерал-полковник Ханс фон Залмут. Залисан в играта на бридж, той не му обръща внимание, после поглежда към него и му заповядва: „Предайте бойна готовност номер едно!“ И продължава да играе своя бридж…

В щабовете на Рундщет и Ромел също прехващат този условен сигнал, но не му обръщат внимание.

През нощта на 6 юни две хиляди съюзнически бомбардировача стоварват своя удар по крайбрежието на Нормандия. Повечето от тях не попадат в немските отбранителни съоръжения, много от бомбите се взривяват на няколко километра от брега. Две американски и една английска въздушнодесантни дивизии са хвърлени с парашути и планери на 10–15 километра от брега. Хиляди кораби под прикритието на авиацията и артилерията на военноморския флот преминават Ламанш и на разсъмване започват стоварването на десанта. Немците не предприемат решителни мерки. Операцията започва при пълна внезапност за тях. Фелдмаршал Рундщет счита, че противникът провежда крупна диверсия, а главният удар ще нанесе там, където разстоянието до брега и до Германия е най-близко — при Па дьо Кале и Сома. Там са развърнати войските. Най-плътно е прикриван районът Па дьо Кале. Тук са и повечето от стартовите позиции на самолетите снаряди.

Хитлер, естествено, предполага, че английското разузнаване знае къде са тези средства и какви са техните задачи. А щом като ракетите са най-непосредствената опасност за Лондон, то не може съюзниците да не съсредоточат удара си в Па дьо Кале…

В Нормандия се водят боеве. Едва към пет часа след обяд, когато вече са дебаркирали 130 хиляди войници и 20 хиляди танка, Хитлер взема първите контрамерки.

Той заповядва на Хайнеман: „Изпълнявайте «Румпелкамер»! — това е операция за бомбардировка на Англия със самолети снаряди. Но в този момент полковник Вахтел още не е готов — няма достатъчно личен състав, няма гориво за Фау–1…“ Хайнеман му разрешава незабавно да започне да изстрелва безпилотните самолети от която и да е стартова позиция, от който и да е разчет, когато стане готов… Това е провал на немската точност и експедитивност…

В 3 часа и 30 минути Вахтел все пак пуска първите Фау–1. От десет самолета снаряда до Лондон достигат само седем… Провалът е разследван, но командирът на 155-и полк остава сух… На 16 юни Фау–1 вече излитат от над 50 стартови позиции…

В 19 часа Вахтел заповядва: „В 23 часа и 18 минути да се произведе залп по цел № 42 — Лондон. Дистанция 130 мили!“ Въпреки проливния дъжд са изстреляни близо 300 самолета снаряда. Само по-малко от една трета се взривяват в границите на Лондон, останалите или се разрушават във въздуха, или се разсейват от тази огромна цел! Но на Хитлер докладват, че ефектът е нечуван. Той веднага лети за Суасон в очакване, че най-после ракетният обстрел ще предизвика втори десант на съюзниците и този път в изгодни за него условия в района на силно укрепения участък по крайбрежието до Кале, откъдето излитат Фау–1…

За Рундщет и Ромел не е било чак толкова трудно да разберат, че фюрерът е загубил почва под краката си, като се осланя на тези несъвършени хвърчила. Те дори се учудват на неговото изявление по радиото, където той казва: „По най-коварния начин противникът нахлу в Нормандия. Но ударите с нашето «оръжие на възмездието» го стъписаха. И нека бъде ясно, колкото по напредват неговите дивизии, толкова повече нощи Лондон и други градове на Югоизточна Англия ще изгарят в пламъци…“

Рундщет, търсейки все пак някакъв пряк военен ефект от новото оръжие, предлага на Хитлер с Фау–1 да бъдат нанесени удари по десантиралите съюзнически дивизии. Но тук се намесва Хайнеман, който го предупреждава, че те се разсейват „твърде чувствително“, т.е. взривяват се на разстояния до 18 километра от предварително набелязаната цел, в която са насочени! Това създава опасност да бъдат поразени собствените войски.

Хитлер махва с ръка, за да прекратят безплодните спорове.

— Нима не разбирате — казва той сърдито, — това оръжие не ми е необходимо, за да изравя огромни дупки по поляните, а да събаря здания, да убива повече хора, скупчени на едно място в градовете… Това ще застави англичаните на колене да искат мир!…

В края на съвещанието една отклонила се от траекторията Фау–1 се взривява наблизо. Фюрерът скача с вик:

— Хванаха се!…

Той непрекъснато се е надявал на втори десант… След този ден систематичните удари по Лондон зачестяват…