Тодор Андреев
Крахът на аферата „Фау“ (2)

Пролог

Късно през май 1984 г. самолет на „Пан Америкън“ кацна на западногерманско летище. Един от пътниците — невисок старец с оплешивяла глава, кръгло лице и тесни, свити устни — бавно влачеше краката си по стъпалата на металната стълба. Гледаше напред втренчено, сякаш без да мисли, като хипнотизиран. По-нетърпеливите го избутваха встрани. В този момент той излизаше от вцепенението си и залиташе, почувствувал, че може да му се завие свят, протягаше ръка към хладния парапет.

Допреди малко го беше обхванала някаква вътрешна треска на очакването и той, долепил се до илюминатора, гледаше в тъмнината. Самолетът правеше последния завой преди кацане и пред очите му се мярнаха светлините на големия град. След близо четиридесет години това беше първото му докосване до Стария свят. Зад светлините на аерогарата се простираше нощната тъмнина, в която скоро той щеше да се потопи, неизвестен на никого.

Това беше Артур Рудолф.

Той не стъпваше, а пропадаше. И близостта на земята ставаше още по-осезаема. Потокът продължаваше да се излива по стълбата, без да му обръща внимание. Никой не усещаше тежкото дишане, не виждаше втренчения поглед на този човек, който наближаваше осемдесетте.

Грохотът от реактивните двигатели беше утихнал и той усети лекото подухване на вятъра. Това го ободри.

Артур Рудолф не предвиждаше връщане назад. Годините на активен живот бяха изтекли. Старостта беше дошла. Може би затова предприе това последно пътуване, за да се успокои или да потули страха, да убие тревогата от наближаването на края.

Напоследък животът му се струваше бавно навлизане в една влажна пещера, някаква студенина проникваше през порите му чак до кръвта. Той искаше да избяга. А може би се надяваше да вземе още малко сили от въздуха, който беше дишал на младини.

До момента, когато работеше, избягваше да мисли за миналото. Но откакто се пенсионира, спомените все по-често го спохождаха. Изглежда и за него идваше времето на една меродавна за някои хора истина, според която да остарееш не значи нищо друго, освен да нямаш вече никакъв страх от миналото…

Средата на 30-те години, Кумерсдорф, тридесет километра южно от Берлин. Работата над първите ракети с инженер Валтер Ридел и Валтер Дорнбергер. Рудолф беше вече станал член на националсоциалистическата партия две години преди Хитлер да дойде на власт. Той се смяташе за съмишленик на фюрера, за негов сподвижник и искаше да даде всичко, на което е способен, с което го беше надарила природата, за да възтържествуват идеите на нацизма, за световното господство на немската нация.

Съдбата го срещна с Вернер фон Браун, с когото работиха толкова дълго време за славата на немското ракетно оръжие. През 1937 г. стана главен конструктор на двигатели в секретния център „Пенемюнде“, разположен на остров Узедом. Сега островът е в територията на Източна Германия и той нямаше намерение да го посещава. Беше го виждал на снимка как изглежда. Там, откъдето изстрелваха първите ракети, бяха израсли курорти, хотели и санаториуми. Ще отиде ли на онова място в планините до Нордхаузен, където беше подземният завод? И там няма да отиде. По онова време беше млад, стегнат, спретнат — инженер, който ръководеше сложното и опасно производство.

По дяволите! Защо трябва да носи отговорност за това, че там са умирали хора? По време на война навсякъде умират хора. Та концлагерът „Дора“ не беше негово дело. Той само ръководеше производството на най-секретното оръжие на Третия райх — на ракетите Фау–1 и Фау–2. И не беше скрил навремето, когато го питаха през 1947 американските власти, че е присъствувал на обесването на затворници в подземния завод. Е, разбира се, гледката не е била приятна — висят трупове на мостовия кран, а този кран му е така необходим за работа. Но това е дело на SS. Какво трябваше да прави той със саботьорите? Какво трябваше да прави един немец? Да доложи. И той пишеше, долагаше. Останалото е работа на SS…

Той отплува през Атлантика с групата на Вернер фон Браун, за да работи не за Америка, а за Германия. Смяташе, че това е най-правилното решение за всеки добър немец, особено нацист, който фигурираше в предварителните списъци на международния съд. И затова сред мотивите му нямаше и капка раболепие към отвъдокеанския победител и покровител. Въз всеки случай така беше в началото. Той просто искаше от сегашните обстоятелства да извлече възможност за реванш. И се стараеше. През 1954 г. получи американско гражданство. Помогна на американците и на англичаните да усвоят производството на Фау–2 и на нейна основа да се създадат собствени ракети.

Ами онези славни години на „лунната епопея“, които му донесоха големите признания. Главният конструктор Браун го направи директор на програмата „Сатурн–5“ — най-голямата ракета-носител, създадена дотогава в Америка. С нея до Луната излитаха всички кораби „Аполо“. За тази работа беше удостоен с висшата награда на Националното управление по аеронавтика и изследване на космическото пространство (НАСА).

Та американската ракетна програма създадохме ние, немците. Но ние искахме да работим за Германия, да, за Германия!

Днес след вече четиридесет години, когато отново стъпваше на германска земя, той трябваше да си признае, че националните му амбиции, макар и добре пресметнати някога, в кулминацията на крайните изгоди играеха твърде нищожна роля. Неусетно бяха експлоатирали таланта, труда и чувствата му, за да го допуснат накрая в ложата на уважаван, но безучастен наблюдател. Обхващаше го тихо яростно ожесточение.

Как свърши Вернер фон Браун? След като му изрязаха раковата буца, умря в болницата във Вирджиния. Изпратиха го само най-близките. И това беше Браун, когото самите американци боготворяха, наричаха го „баща“ на космическата им програма.

Не, Рудолф не искаше да умре като Браун.

Когато преценяваше живота си, реши, че той може да има още значение само ако замине. Дали сам не лъжеше себе си?

Последната разработка, в която беше участвувал — ракетата „Пършинг–2“ — беше тук, във ФРГ. И той пристигна след нея или кажи-речи заедно с нея. Някога оттук през Атлантика тръгнаха с Фау–2 и не за какво да е, а за да я усъвършенствуват. И я превърнаха в „Пършинг–2“, която отново се завърна по тия места. Но тя е несравнима с Фау–2. Тя е супероръжие… Там, някъде в тъмнината, са неговите „пършинги“. Кръгът се затваряше. Въпреки това той смътно си представяше какво го очаква тук, във ФРГ…

Лицето му беше станало бледо и по челото му искряха влажни капки пот. Сега той усещаше най-после, че съдбата му отново се променя. Хладният размисъл, който никога не беше го напускал през целия му живот, отново се завръщаше между трескавите слепоочия. Лицето му придобиваше обикновения безстрастен израз. Душевното му напрежение отслабваше. Приведените рамене се поизправиха. Той беше направил нещо за нацията и сега можеше спокойно да стъпи на нейна земя… Стисна устни и слезе…

Нацистът Рудолф — сменил кръщелното име Ото с Артур и обръщението хер с мистър. С каква тайна беше свързано миналото му, та неговото пристигане така възбуди журналистическия свят? Отново изплува зловещата загадка с историята на „оръжието на възмездието“ — ракетите Фау–1 и Фау–2.

Сега, когато минаха повече от 40 години от Нюрнбергския процес, отново си задаваме въпроса, защо местата на тия хора в залата, които създадоха най-коварното оръжие на нацизма, бяха тогава празни?

Как стана така, че далечният прототип на най-съвременната американска ракета „Пършинг–2“, която подлежи на унищожаване съгласно съветско-американския договор, е германската ракета Фау–2, а на крилатите „томахавки“ — крилатата ракета Фау–1? Как стана така, че основите на американското ракетостроене поставиха те?!

Отговор на тези въпроси търсим в тази книга.