Тодор Андреев
Крахът на аферата „Фау“ (45)

„Фергелтунгсвафе“

30 май 1943 година.

Браун и Дорнбергер обядват.

— Валтер, чете ли днешния брой на „Фьолкишер беобахтер“?

— Шегуваш се, приятелю, кога ми остава време за вестник?

— Напразно — продължи Браун. — Има нещо, което ще те зарадва.

— Така ли?

— Е, не съобщават какви цигари пушиш и какви вина обичаш.

И двамата се разсмиват шумно.

Браун, който винаги търси повод да се похвали или да бъде похвален, беше намерил дори в правителствения официоз на хитлеристкия Райх нещо, което да погъделичка неговото самочувствие.

— Скоро ще се заговори за нас с пълен глас. Слушай какво пишат.

И той му чете вестника…

(Нацистката върхушка разбираше, че след поражението при Москва и Сталинград и особено след тридневния траур за пленените 50 дивизии край Волга духът на немската нация беше спаднал. И не само сред войниците от вермахта, но и сред населението, което изпитваше на гърба си тегобите на войната. А вместо скривалищата, в които все по-често им се налагаше да се тъпчат, им беше обещана велика Германия и велико изобилие. Гьоринг бе в стихията си. Той развя мита за „секретното оръжие“ на Райха, за „оръжието на възмездието“, което много скоро щяло да измени хода на войната.

Хитлер търсеше място и време за реванш. Погледите на Генералния щаб сега бяха обърнати към Курск. Залагаше се преди всичко на новите танкове — „Тигри“ и „Пантери“. През това време Хитлер искаше да попречи на един предполагаем десант на англичаните във Франция.

Заседанието на началниците на генералните щабове през февруари 1943 г. преминава под знака на голямото поражение при Волга и Северна Африка. Сякаш за да компенсира спадането на духа, началникът на Генералния щаб на ВВС генерал-полковник Ханс Ешонек докладваше в мажорен тон:

— Нашите славни въздушни асове накараха англичаните да търсят убежище в тъмните влажни мазета. Но и там ги настигна паниката, защото след всяка бомбардировка, когато се измъкваха оттам, те газеха по трупове и намираха вместо домовете си руини… — Той се запъна и продължи малко по-тихо: — Но не мога да скрия, че и тяхната авиация предизвиква неблагоприятен ефект в нашите градове…

Присъствуващите се намръщиха. Ешонек погледна с надежда Гьоринг. Но той бе като глух. И началник-щабът бързаше да излезе от това конфузно положение.

— Много скоро ние ще разполагаме с най-мощното оръжие на света, с най-секретното оръжие на Райха, което ще ни осигури победа!

Гьоринг веднага му подаде ръка:

— По заповед на фюрера до края на тази година Лондон ще бъде сринат със земята. Ние няма да допуснем десанта. Ще ги изчакаме, когато си пият чая, и ще ги засипем с ракети…)

Браун и Дорнбергер получават онази част от директивата на Генералния щаб, която се отнася до ракетите. От нея ясно личи, че интересът към „Пенемюнде“ отново се засилва.

На 2 март 1943 г. на остров Узедом пристига Химлер.

Дорбергер и Браун го посрещат с известна предпазливост. Това е човекът, от когото се бои цяла Европа. Пълновластен стопанин на SS и гестапо, на концентрационните лагери.

Появата на Химлер очевидно не е случайна.

Когато Браун го вижда в униформата на SS, струва му се, че този човек с бледо лице е отровен. Има вид на незначителен дребен чиновник. Ако някой го срещнеше на улицата, може да не го забележи. Има красиви маникюри на ноктите. С тях той от време на време почуква по зъбите си. Сам управлява своя брониран мерцедес и обхожда острова.

— Възхитен съм от ракетите ви — казва той и след малко добавя нещо съвсем неочаквано за тях: — Какво бихте казали, ако минете под моя закрила?

Какво могат да му отговорят Дорнбергер и Браун! Та това е човекът, който само с едно кимване превръща милиони хора в купища трупове. Очевидно неговото решение е продиктувано от някакво недоверие или от други, по-далечни цели, за които ракетчиците не могат да предполагат. А всъщност на тях им е съвършено безразлично под чие покровителство ще работят, стига да имат средства и възможности, за да довършат разработката на своите ракети. На оръжието, което щеше да им донесе слава. Ето защо, естествено, те показват пред Химлер своята дълбока благодарност…

На 26 май на острова идва специална комисия в състав: райхсминистъра Шпеер, генерал-полковник Фром и гросадмирал Дьониц от военноморския флот. В този ден е трябвало да се вземе решение, на кои апарати да се даде зелена улица — на самолетите снаряди или на балистичните ракети, на Фау–1 или на Фау–2.

Опитите да се демонстрират полети с два самолета снаряди не са успешни. Съперниците на Браун от ВВС се провалят. Всички знаят, че неговата 4–4 има вече над двадесет успешни старта… След продължителни спорове се решава да се разработват и двете оръжия, тъй като носят почти един и същи полезен товар на едно и също разстояние с еднаква точност.

Това решение удовлетворява всички.

Фау–2 и Фау–1 се приемат на въоръжение. Фау е съкращение от „Фергелтунгсвафе“, т.е. „оръжие на възмездието“…

Браун е доволен, още повече че успешните стартове на неговата ракета му повдигат самочувствието.

А ето и сега намира открити намеци в централния печат за силата и мощта на своето творение.

— Е какво, Вернер, пак сияеш?

— А ти?

— И аз, разбира се. Но трябва да ти кажа нещо под секрет. Научих, че райхсфюрерът ще ни направи чест да ни посети отново.

— Нищо по-радостно.

— Да ти кажа честно, тези визити никак не ми харесват.

— Какво имаш предвид?

— Нека оставим този разговор.