Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
MesserSchmidt (2009)
Корекция и форматиране
Диан Жон (2010)

Издание:

Тодор Андреев. Крахът на аферата „Фау“

Рецензент: Кирил Янев

Редактор: Георги Коджабашев

Художник: Светлозар Пирински

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Златинка Дукова

Военно издателство, София, 1989

История

  1. — Добавяне

Без игра на комар

— Сър, не намирате ли, че Германия сега прилича на здание без покрив? — продължава мисълта си доктор Джонс, като гледа изкосо към своя събеседник лорд Чаруел.

Навън е зима. Наближава краят на 1941 г., която носи много преживявания за Британската империя. Хитлеристкият вермахт дълбоко се е врязъл в територията на Съветския съюз… В началото на декември 1941 г. нещата започват да се променят. С контранастъпление Съветската армия отблъсва агресора от Москва… Доктрината за „блицкрига“ търпи крах… Англия си отдъхва. Но заплахата си остава.

На 7 декември Япония напада Пърл Харбър, атакува и английската база в Малая. На 8 декември Великобритания обявява война на Япония. На 11 декември Германия и Италия обявяват война на САЩ. Това е радостна новина за Чърчил и той ликува. След като има договореност със Съветския съюз и Съединените щати, той добре разбира, че Англия ще оживее…

Лорд Чаруел, седнал в кожено кресло с висока облегалка до камината от сив мрамор, полуобърнат към своя гост, примижал се вглежда в червеникавите игриви пламъчета на догарящите сухи дърва и си мисли:

„Накъде води разговорът Реджинълд — Виктор — Джонс?“

Той се отнася с изключително доверие към своя колега. Навремето именно той го беше препоръчал на Уинстън Чърчил като човек с остър и аналитичен ум, годен за работа във военнотехническото разузнаване.

Лорд Чаруел отдавна работи при Чърчил, още от времето, когато той беше главен лорд на адмиралтейството, т.е. командуваше военноморския флот на Англия.

Главният лорд се интересуваше от много въпроси. Той беше уверен, че неговата осведоменост не е само израз на празно любопитство, а ще се окаже твърде полезна за кариерата му. Ето защо създаде специален отдел с началник дългогодишния най-близък съветник по научните въпроси професор Линдеман и му осигури достъп до официалната информация, която той ползваше като член на военния кабинет.

А сега професор Линдеман, станал вече лорд Чаруел, с отдела си обслужва министър-председателя.

— Колега, не зная накъде клоните, но се страхувам, че сте прав. — Тънката струйка дим, която извира от пурата на Чаруел, бърза да се провре покрай горния ръб на зиналата камина и да изчезне. Същото иска да направи една навреме дошла му мисъл, но той я връща.

— Източният фронт приковава към себе си всички военновъздушни сили на Германия и слава богу…

Тези азиатци, руснаците, когато им свършат патроните блъскат самолетите си в машините на прославените немски асове. Не разбирам тази саможертва, но се прекланям пред нея. Народ, който има такива мъже, трудно може да бъде победен. И тук има един любопитен момент. Известно е, че самолетите се произвеждат по-бързо, отколкото летците. Нещата вървят на добре за нас. Много скоро Гьоринг няма да има достатъчно екипажи за бомбардировачите си…

И лорд Чаруел, и доктор Джонс, който сега се беше прехвърлил в отдела за военнотехническо разузнаване във военновъздушните сили, добре знаят, че от май 1941 г. германското луфтвафе вече не бомбардира градовете на Англия. Всичко отиде на Източния фронт. Бомбите, предназначени за острова, сега разрушават съветските гари, заводи, пристанища, убиват мирни граждани… А те помнят какъв смут настава, когато Хитлер навлиза в Полша. Франция е задължена да се намеси, но войските й пропътуваха. Чак след един месец и половина, когато Полша практически беше превзета, англичаните изпращат на континента едва четири дивизии. Предните им отряди влизат в бойно съприкосновение на 9 декември и в една акция беше загинал първият английски войник!

Когато на 10 май 1940 г. вермахтът нахлува в Белгия и Холандия, същия ден в единайсет часа преди обяд главният лорд на адмиралтейството Уинстън Чърчил, който е на шейсет и шест години, заема поста министър-председател.

Хитлер владее цяла Северна Франция и се движи към Париж. Чърчил разбира, че Англия остава сама в Европа. Той бърза да евакуира корпуса и част от френските войски. Това му се удава и поради едни твърде странни обстоятелства. Хитлер просто не му пречи. Може би това беше жест, с който той искаше да подскаже на Англия, че трябва да е с него. Английската армия се оттегля без бой. Но перспективите за Англия са мрачни.

В речта си пред Парламента на 4 юни 1940 г. Чърчил предупреждава: „Евакуация не значи победа.“ Тогава той изразява твърдата си увереност, че Англия независимо от тежестите на войната ще намери сили да покаже самоотвержието на защитниците си по суша, по море и във въздуха.

Хитлер отговаря на тази реч със заплаха да извърши десант. Германските бомбардировачи изсипват тонове бомби над военнопромишлените центрове, подводници потопяват английски кораби… Но после фюрерът изведнъж предприема действия, продиктувани от една идея за водене на тотална война — унищожаване на всичко живо и неживо, което стърчи над земята. Масирани удари по гъсто населени райони, които да предизвикат отчаяние и паника у мирното население.

В тези условия разузнаването се оказва изключително важно звено и за двете страни. Разбрал това, Чърчил преустройва висшата организация за управление на разузнавателната дейност. „Хитлер — казва той — получава шпионски сведения от много организации, от абвера, от службата за сигурност на външното министерство и т.н. Аз искам да ме информира само един център.“

Може би по тази причина и доктор Джонс така тънко и внимателно анализира разузнавателните сведения и така резервирано приема изводите му лорд Чаруел.

Неслучайно веднъж когато обсъждат въпросите за немското тайно оръжие, Чаруел е така категоричен с колегата си: „Сър, вие не си давате сметка, че немците много биха искали да ни имат за партньори в своята хазартна игра, но при едно условие — те да диктуват условията. Доколкото ми се простират знанията в хазарта, там има едно понятие блъф. Не разчитайте на мене да се хвана на въдицата им. Не ставам за комар.“

След като получава „писмото от Осло“, доктор Джонс многократно се консултира с Чаруел. Ето и сега е в неговия кабинет и внимателно опипва почвата.

— Но германците не са се отказали да въздействуват на Англия — казва Джонс, продължавайки мисълта на колегата си.

— Да, наистина.

— Но с какви средства, позволете, ще го направят?

— Как с какви, с обикновени средства.

— Не разбирам, нали нямат достатъчно авиация в Европа?

Чаруел изгледа Джонс накриво и се усмихва снизходително:

— Сър — продължава Джонс. — След мълниеносната победа над Полша Хитлер в една своя реч през септември 1939 г. споменава за някакво ново оръжие, с което противникът не разполагал.

Лорд Чаруел внимателно слуша Джонс, но не крие чисто раздразнение.

— Потърпете малко, сър. Хитлер се опитва да ни заплаши, като се позова на „германския научен гений“, който сега „ковял“ именно това страшно оръжие. Ние не бива да бъдем безразлични към подобни, дори и пропагандни изявления на фашисткия водач. Вярно е, че той си повдига цената, хвали се, но все нещичко и пропуска, което не е за казване пред широката публика.

— Открай време в разузнаването най-голямо значение са имали фактите, доказателствата, документите.

Догадките, предположенията нямат място при оценка на обстановката:

— Става дума за ракетите…

— Зная — прекъсва го Чаруел. — Тъкмо за ракетите, за нова „писмо от Осло“, което ви го подхвърлиха. И вие от разузнаването се хванахте за него като дар от всевишния. Кой е авторът му. Защо МИ–5 не установи кой е авторът.

— В писмото има много верни неща, има истина. Чаруел става и започва да се разхожда нервно из кабинета.

Навън е станало тъмно. Сега отблясъците от камината се пресичат с масивното му тяло, отразяват подвижната и зловеща сянка по стените, която се мята като странно видение, като призрак. Джонс следи движенията му и си мисли: „Ето го призрака, след който съм тръгнал.“

— Държа да ви припомня — нарушава тишината Чаруел, — че в повечето от досегашните немски съобщения винаги е имало малко истина. Спомнете си какво стана през април 1940 г. Нашите агенти от Копенхаген ни предадоха за датата, на която германците щяха да нападнат Норвегия. Ние, естествено, приехме тази информация с резерви. Но какво се оказа? Датата беше вярна. Но всичко останало — долна лъжа. Ето почерка на нашите немски колеги — малко истина и много лъжа. Стига да има кой да се хване. Но не са намерили…

— Какво предлагате?

— Нищо. Вие би следвало да си напрегнете мозъка.

— Да поискаме потвърждение от информационния център.

— Та вие и сега получавате информация от тъмнозелените им сводки. Това е оперативен център за ежедневен анализ на информация, той няма да ви реши въпросите.

— Тогава?

— Не бива да се отказвате от услугите му. Тъкмо обратно, ползувайте всичко и всекиго, който може да ви подскаже нещо. Моят съвет е да се опитате да анализирате още веднъж и още веднъж възможно ли е немците да имат научни сили и технически потенциал за създаване на тези, позволете, фантастични апарати. Ето тук е въпросът — казва Чаруел и укротен сяда в креслото.

— За да защитите вашата теза, ще е необходимо да изразходвате много енергия и към нея да добавите известна доза риск и смелост, но в рамките на разумното.

— Може би трябва да се опитаме да създадем подобни апарати.

— По-скоро да преценим дали е възможно да ги създадем, защото от тях ние нямаме никаква необходимост…

В края на беседата Чаруел заключава:

— А що се отнася до широко рекламираното „Vergeltungswaffe“ („оръжие на възмездието“), може да се окаже, че става дума за атомна бомба, а не за ракети!

— Кой знае? — казва Джонс тихо, сякаш отговаря на себе си…