Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на Луизиана (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Louisiana Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 92 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Дженифър Блейк. Авантюристката

ИК „Коала“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Pajarito)

20.

Властта, с която беше упълномощен Рене от краля, очевидно беше неограничена. Никой не се опита да му противоречи, когато той прие една част от предложението на Пиер и отказа друга — Сирен ще бъде освободена, Гастон — не. Той нареди Жан и Гастон да бъдат върнати в затвора, и Сирен заедно с тях, за да може да си събере нещата. С това той сложи край на заседанието на Висшия съвет, като освободи чиновника, който водеше протокола и конфискува записките, обявявайки, че съветът всъщност изобщо не е бил в сесия. Той пожела учтиво приятен ден на членовете му, после само с един пазач изведе Пиер.

Заповедите му бяха бързо изпълнени. Преди още Сирен да може да се съвземе след избухването на Пиер, тя беше върната в затвора, после изтикана на Плейс Роял с вързопа дрехи в ръце.

Тя застана объркано там, без да е сигурна къде трябва да отиде и какво да направи. След малко закрачи бавно по посока на корабчето.

Това беше лъжа, тя го знаеше.

Пиер не беше способен на убийство. Може и да е ранил човека, който беше неин баща при самозащита, но не е могъл да планира, както предположи Рене, така хладнокръвно да удави Луи Нолте. Нито пък е могъл да чака като убиец в тъмното да хване Рене неподготвен, да го прободе в гърба и да го хвърли в реката. Това просто не беше възможно.

Тя знаеше, че е невъзможно, защото беше видяла как хвърлиха Рене в реката. Бяха двама, а не един. Тя ясно си спомняше. Начина, по който го носеха, как го залюляха и го изхвърлиха във водата като нещо непотребно; начина, по който се бяха обърнали и отдалечили бързо. Не, това не беше Пиер.

Или беше?

Възможно ли е да са били Пиер и Жан? Имаше нещо страшно познато във фигурите, които си спомняше. И после на корабчето, когато двамата видяха Рене, Жан се беше прекръстил, като че ли виждаше призрак, а и на Пиер съвсем не му стана приятно.

Но не, не можеше да повярва в това, нямаше да го повярва. Ако те искаха Рене да е мъртъв, какво им попречи да довършат работата, когато беше ранен? Не!

Колкото до баща й, Пиер често беше рязък с него, ядосан, че пропилява парите, които му дава за пиене и хазарт, ядосан, че не прави опит да се устрои сам, придавайки си вид на джентълмен, докато живееше от труда на Пиер и Жан. Защо Пиер му позволяваше да стои? Отначало трябва да е било заради майка й. По-късно, вероятно, заради Сирен, защото тя й беше дъщеря и той се беше привързал към нея.

Сирен се тормозеше от начина на живот на баща си и се опитваше да компенсира недостатъците му, насмешките за покрива над главите им и на недостойна работа като дране на животински кожи, чистене на риба, което се налагаше, за да могат да преживяват. Светотатство беше да се говори или мисли лошо за мъртвец, но по-скоро би повярвала, че баща й е наранил Пиер. Не й беше трудно да си представи машинациите с подправените банкноти. Фалшификация. Най-после имаше някакъв намек за това, защо Рене я беше използвал с такава готовност и толкова настойчиво. Водило го е отмъщението. Не бе споменал име или връзката си с него, но младият човек, който баща й беше докарал до опит за самоубийство можеше да бъде само брат му. Е, без съмнение беше вече овъзмезден. Без съмнение, банкнотите, които беше намерила в дрехата му, имаха някаква връзка с това. Може би се е канел срещне Луи Нолте и да му ги покаже и после, използвайки правомощията си на кралски агент, да го изправи на съд. Възпрепятстван да стори това, той се беше обърнал към нея.

Баща й и Пиер — и двамата съпрузи на майка й! Не беше за вярване, че за миг не е допуснала, не е чула и намек за тази невероятна история.

Всъщност, губернаторът беше подхвърлил нещо за първия съпруг на майка й. И колко беше се смутил, когато тя изказа предположение, че я бърка с някоя друга. Защо майка й не й е казала? Дали се е срамувала? Или защото е знаела, че Пиер не е мъртъв и е искала да избягва всякакво непредпазливо споменаване за него, което може да породи слухове и въпроси? Или просто не го е знаела, преди да пристигнат в Луизиана? После, на корабчето, майка й беше толкова болна, толкова бързо умря! Вероятно не е имала време да й обясни.

Пиер можеше да й каже. Миналото не беше предмет на обсъждане в Луизиана. Нещо повече — доколкото познаваше Пиер, Сирен подозираше, че е искал да й спести факта, че майка й е била нарушителка според закона и прелюбодейка в очите на бога.

Той беше такъв. Признанията, които току-що беше направил, явно бяха насочени да запази нея и Гастон. Би освободил и Жан, ако можеше, но не беше възможно, така че се беше опитал да отърве поне тях. По същия начин, тя беше сигурна в това — той тихо е позволил жена му да мисли, че е мъртъв. Сигурно е станало случайно — случайно споменаване за приликата и намек за човека, който е успял да надхитри галерите — и тя си е помислила, че той може да е още жив. Далеч в миналото, когато Луи се е опитал да убие Пиер в Нова Франция по време на снежната буря, същият инстинкт го е накарал да не каже точно какво се е случило. Мислел е сигурно, че Луи е умрял от неговата ръка, а тялото му е изгнило в пустошта, затова не е виждал причина да се опетнява името на Луи с убийство и да се забърква със съдилища за нещо, отдавна вече — уредено. Това беше грешка, за която скъпо беше платил.

Явно природата му беше такава — да жертва щастието и дори живота си за тези, които обича. Тя не вярваше, че той се е опитал да убие Рене, по каквато и да е причина. Не можеше, обаче, да се отрече, че такъв опит имаше, и то два пъти. Възможно беше Пиер и Жан да са присъствали първия път, да са били въвлечени по някакъв начин… Следователно, признавайки престъплението, Пиер се опитваше да защити някой друг. Но кого?

Кого?

Тя внезапно спря на мостчето, което така се люшна, че тя за малко не падна във водата. Отговорът беше толкова прост, как не го бе видяла до сега? Тя примигна намръщено и гняв изпълни гърдите й.

Влезе със застинало лице в корабчето. Захвърли вързопа си долу в каютата, отвори го, извади някои неща, добави други, включително ножа в калъфа му. След по-малко от половин час влезе в пирогата, която беше докарана при корабчето след арестуването им. Вдигна веслото и плъзна лодката по реката.

Нощта я настигна на мили разстояние. Тя спря на брега и похапна от запасите си, без да посмее да запали огън от страх да не я съзре някой. Увивайки се в мечата кожа, тя се сви на дъното на лодката и потъна в сън. Когато сивото облачно утро настъпи, отново пое на път.

Малкото Краче я посрещна на входа на колибата си. Лицето на индианката беше безстрастно, докато гледаше приближаването на Сирен. Може би беше очаквала да покаже изненада, дори радост, че я вижда свободна! Но не стана нищо подобно.

Те си размениха поздравления. За да предотврати поканата в колибата, Сирен произнесе бързо:

— Къде е дъщеря ти, Бързата Катеричка?

— О, — каза Малкото Краче, като с бързото възклицание изразяваше гняв, болка и отвращение, — знаех си, че ще се стигне до това.

— Да. Защо се съгласи?

— Така поиска бащата на дъщеря ми.

Малкото Краче отведе Сирен до колибата на дъщеря си, помоли за позволение да влезе, оставяйки Сирен навън. Бързата Катеричка дълго оглежда Сирен, преди да я пусне да влезе.

В колибата беше мрачно и опушено, но се чувстваше и уханието на прясно дърво от скоро направената постройка. Мебелировката беше мизерна — постелка за спане, няколко тенджери и кошници, едно-две снопчета сушени билки, които висяха от гредите на тавана. Над огнището в средата вреше манджата. На постелката лежеше Луи Нолте.

Беше небръснат и блед, и в зачервените му очи светеше безумен огън, докато гледаше зад нея. Той се изправи, притискайки мечата кожа до гърдите си.

— Как ме намери? — попита той с дрезгав глас.

— Не беше особено трудно.

Той мъчително примига:

— Кой ти каза? Кой още идва?

— Никой. Те мислят, че си мъртъв.

— Добре, добре. Ти винаги си била добро момиче.

Гласът му прозвуча като мазно виене, под което се усещаше лукавост. Сирен настръхна.

— Пиер е в беда заради теб — арестуван е. Трябва да отидеш и да му помогнеш.

— Лудост! Какво те кара да мислиш, че мога!

— Защото зад всичко това стои Льомоние, както вероятно знаеш.

Той изруга грубо.

— Мислех, че го държиш далеч.

— Очевидно не достатъчно.

— Аз съм този, който се нуждае от помощ, Сирен, скъпата ми. Той ме търси, за да ме унищожи. Той е злодей, който ме преследва, проследил ме е от Париж. Иска да ме види мъртъв.

— А ти не се ли опита да го убиеш?

Човекът на постелката хвърли остър поглед към Бързата Катеричка, която слушаше с вдигната глава. Той й кимна и момичето излезе от колибата. После се обърна към Сирен:

— Трябваше да спра Льомоние, нали?

— Защо? За теб се предполагаше, че си удавен.

— Това беше умно, нали? Но той нямаше да го повярва. Той ме накара да стоя тук с тези диваци и да се крия като звяр в горите. Не можех да виждам хора, нямах хубава храна, пиене, развлечения. Това беше непоносимо.

Нямаше съмнение, че се смята за ощетен. Сирен погледна към човека, който трябваше да й бъде баща и в нея се надигна отвращение. Той забележимо беше остарял, откакто го бе видяла за последен път. Лицето му беше сбръчкано, а ръцете парализирани, с несъмнени следи от сифилис, резултат от разгулния му живот. Почуди се, че не го беше забелязала преди.

— Страх те е от Рене — каза тя, разпознавайки в себе си жестокост.

— Да, страхувам се! Ти не го познаваш. Той няма да се предаде.

— И затова го прободе в гърба, после изтича при Пиер и Жан за помощ да оправят кашата, която си забъркал.

— Той представляваше опасност за всички ни. Ако беше сложил мен, Пиер и останалите в затвора, какво щеше да стане с теб?

— Другите са в затвора сега — каза тя със студен глас.

Той сви рамене.

— Това не е моя работа.

— Ти доведе Льомоние при тях, като съсипа брат му.

Той отмести поглед от нея:

— Той ли ти го каза? И двамата бяха прекалено горди. Брат му не трябваше да играе, след като не може да си го позволи; не трябваше да е толкова доверчив. Лековерни идиоти са всички те, не достатъчно умни за мен.

— Но достатъчно умни да разпознаят фалшивите пари?

Рене. Когато чух, че е в Ню Орлиънс, знаех защо е дошъл. Банкнотите. Не трябваше да ги използвам. Но имах пълен сандък от тях — човек никога не знае от какво може да има нужда. Майка ти не знаеше. Нямаше да дойде с мен, ако знаеше. Такава беше.

— Рене те е проследил в Луизиана по банкнотите, които си разпространил в града.

— Проследи ме след три години. Той няма да се откаже.

Луи Нолте продължаваше. Жан беше уредил той да остане при Малкото Краче. Бил е с тях при пътуването до залива за срещата с Пиер и Жан, това е било причината, поради която индианката не е пуснала Сирен в колибата си. Малкото Краче прекрасно е знаела, имала е прекалено остър език, за да му хареса. Той бе прелъстил дъщеря й Бързата Катеричка с празни и хубави приказки. Това го беше развличало известно време, но скоро беше започнало да му омръзва. Успокоил се, когато Сирен станала любовница на Рене. Надявал се, че Льомоние ще бъде удовлетворен от това отмъщение и ще си отиде. Но не, той беше проникнал по-дълбоко в обществото на града и все още изпращаше шпиони.

— Значи ти си наел убийци и си ги изпратил отново — попита Сирен — както нае и убиеца, който се промъкна на корабчето, когато той лежеше ранен.

— Ти провали това. Защо го направи? Просто исках да те отстраня от пътя, докато другите го убият.

Нима беше той? Тя докосна с пръсти синината, която още стоеше на бузата й. Не беше сигурна на какво е способен, ако застане на пътя му. Във всеки случай, това нямаше повече значение.

— Слушай ме. Пиер, Жан и Гастон са задържани в затвора, но всъщност ти си това, което иска Рене. Той има властта да ги освободи и вероятно ще го направи, ако ти се предадеш.

— Да се предам! — Той я погледна, като че ли я мислеше за луда.

— Дължиш това на Пиер, на всички.

— Не им дължа нищо!

— Ти обвини Пиер преди толкова години в Нова Франция, ти го изпрати на галерите, взе кожите му, жена му. Сега Рене преследва всички нас заради това, което си сторил на брат му и Пиер още веднъж поема вината за престъпленията ти, за да запази мен. Ако си човек, ще направиш това, което трябва.

— За глупак ли ме вземаш? Какво ме интересува съдбата на Пиер?

— Те знаят, че е избягал от галерите. Ще го обесят! А теб най-много да върнат във Франция, за да те съдят за фалшификация.

— Да, и да бъда обесен или изпратен в Бастилията, което само по себе си е вече смъртна присъда.

— Ще позволиш Пиер да умре вместо теб?

— А ти какво мислиш!

— Не, не и след всичко, което той направи. Ако не искаш да се предадеш, ще трябва аз да кажа на Рене къде си в момента.

— Собствената ми дъщеря? — извика той с разширени очи.

Тя стоеше и се взираше във воднистите му очи и това, което беше започнала да подозира, слушайки изложението на Рене пред съда, се превърна в сигурност.

— Точно там е работата — изрече бавно тя. — Аз не съм твоя дъщеря.

— Какви са тези глупости? Разбира се, че си!

— Официално — може би! Но аз знаех, че си се оженил за майка ми едва месец, преди да се родя. Мислех, че това е принудено отиване до олтара, както става с много други, че аз съм причината ти и майка ми да не сте щастливи. Но не е било това, нали? Колко време мина, преди тя да започне да подозира какво си направил?

Лицето му се изкриви в усмивка:

— Не много, но тя не беше войнствена като теб. Тя обвиняваше себе си, мислеше, че трябва да е направила нещо, което да ме е накарало да я обикна толкова, че да се опитам да убия Пиер.

— Целта са били богатството на дядо ми и кожите.

— Колко малко познаваш мъжете, или любовта, ако мислиш така — въпреки, че и те имаха значение, да, имаха значение. Но майка ти е мъртва. И ако Льомоние не се върне в Париж скоро, и той ще бъде мъртъв. Дядо ти — това свидливо копеле, няма да живее вечно. Чудя се какво ще стане с имението му, ако ти загинеш в дивите места, жертва на диваците или поредните безредици сред чоктау? И ако аз се появя в Ню Орлиънс от дъното на реката като по чудо жив?

Той не беше нормален, може би се дължеше на сифилиса? А може би то бе ставало постепенно, без никой да забележи… Беше толкова тихо, че Сирен можеше да чуе въздишките на вятъра в клоните на дърветата, говора в съседната колиба и отдалечения лай на кучета.

Луи се размърда неспокойно. Тя трябваше да каже нещо.

— Ти би бил наследникът, предполагам, тъй като всички те считат за последният ми роднина, но аз нямам намерение да умирам.

— Нима, скъпа? Нима? Ти си толкова твърдоглава и така лекомислено влетя тук сама, а животът е толкова несигурен…

Тя го видя да изважда дълъг нож изпод мечата кожа, видя острието от полирана стомана в неясната светлина на колибата и не почувства нито страх, нито гняв, нито изненада, нищо, освен студено презрение. Тя посегна за ножа в калъфа, който висеше на кръста й, скрит в гънките на полата. Дръжката беше стабилна, придаваше на оръжието уверена тежест в ръката й, когато насочи проблясващото острие към Нолте.

— Прав си — каза тя. — Аз съм войнствена.

Той се засмя, като стана от леглото, обут само в панталон.

— Може би, но не като мъж.

— Така ли мислиш? — тя се отдръпна от него, за да си освободи място и погледът й обходи препятствията, които трябваше да преодолее, премери разстоянието до вратата, както я бяха учили Пиер и Гастон в уроците, които считаха за достатъчни, за да обезкуражи досадниците.

— Аз съм по-висок, по-тежък и имам по-дълги ръце.

— Ти се опита веднъж да убиеш Пиер и три пъти — да ликвидираш Рене, а те все още са живи. Очаквам, че и с мен ще е така.

Той се хвърли към нея, а ножът му описа сребърна дъга към корема й. Тя отскочи и усети полъха от плъзването на острието. Във вените й се разля пламенна радост. Тя нямаше силата на Гастон, но беше подвижна и хитра:

— Остаряваш — подразни го тя. — И не си здрав.

— Трябваше да те премахна от пътя си още преди години. — Той направи лъжлива атака, после се извъртя и се хвърли към нея.

Тя отскочи гъвкаво, оставяйки огъня помежду им и лукаво го изгледа. Когато той понечи да го заобиколи, тя замахна с крак, обут в груб мокасин и ритна пепелта, изпращайки горещи въглени и дим в лицето му. Той вдигна свободната си ръка с вик. Тя продължи настъплението си, замахвайки с ножа. Той отстъпи, но ножът й се плъзна по плътта му, оставяйки след себе си горещо червено ручейче.

— Ти, малка кучко — изпъшка той и се хвърли към нея с див поглед.

Тогава можеше да го довърши. Беше въпрос само на една крачка встрани, шмугване под неговото острие и той сам щеше да се натъкне на нейното. Но тя беше права. Той беше луд и болен. Каквото и да беше сторил в миналото, или пък е възнамерявал да стори, не тя щеше да бъде неговият палач.

Тя отстъпи, измъквайки се към постелката от мечата кожа. Грабна я с лявата си ръка, завъртайки я около ръката си. Осъзнаваше, че се подлага на голяма опасност, когато загуби желанието си да го убие, когато пожела само да го обезоръжи и да го изпрати пред губернатора и съвета да обясни кой е и какво е направил.

Луи Нолте се беше надявал, че ще я победи със сила и бързина. Но не можа да го направи. Болката, която тя беше предизвикала, беше толкова унизителна, а изплъзването й — такова разочарование, че той изостави напереността си и се съсредоточи да й покаже, че може да я победи. Той стана хитър и с това — смъртно опасен.

Сирен отстъпи пред него с плавни движения и напрегнат поглед. Два пъти отклони проблясващото острие на ножа му с мечата кожа. Два пъти избегна капаните, които той й заложи — ъгълът на колибата и поддържащото рамо за чайника над огъня. Тежестта на кожата я уморяваше и я заболя ръката. Единият край се смъкна на пръстения под, тя го настъпи и се спъна.

Нолте скочи върху нея. Тя бързо метна мечата кожа като мрежа и омота с нея главата и ръцете му. Наведе се бързо, протегна напред левия си крак и го спъна. Той залитна напред. Тя се изви, опитвайки се да избегне тежестта на тялото му при падането. Той обаче успя да я хване и след миг се намериха с него на твърдия под.

Въздухът й излезе с тежък стон, когато достигна твърдата, мръсна земя. От рамото и хълбока й струеше болка, както и от коленете, на които падна. Тя се опита да се измъкне от него. С ругатни и като пъшкаше, той се вкопчи в тялото й, после отметна мечата кожа от главата си и я хвърли в огъня. Вдишвайки острата миризма на изгоряло, Сирен се бореше с човека, когото някога беше мислила за свой баща. Той вдигна ръката, в която държеше ножа, а тя хвана китката му с лявата си ръка. Зъбите му бяха оголени в зла гримаса. На челото му изби пот, потичайки по веждите. Ръката й започна да трепери от усилието да държи ножа далеч от себе си.

Малкото Краче беше някъде зад колибата. Индианката щеше да й се притече на помощ, ако има нужда. Щеше ли наистина? Във всеки случай на Сирен не й беше останал дъх, не можеше да извика.

Тя се дърпаше напред-назад с отчаяно замъглено съзнание, опитвайки се да отстрани Нолте от себе си. Не можеше да го отмести. Кракът й закачи горящата меча кожа. Тя я захвана с мокасина си и обръщайки се още веднъж, я дръпна върху тях.

Почувства горещината през полата си, когато платът се запали. Нолте дрезгаво извика и отскочи. Сирен го бутна и изпълзя, когато той се сгромоляса назад. Тя скочи на крака, без да изпуска Нолте от поглед.

Нолте се опита да се изправи, после отново падна на мръсния под. Ножът се изплъзна от ръката му, а той с ръце върху краката си изпъшка:

— Сирен… помогни. Помогни ми.

Тя се поизправи, като внимателно го наблюдаваше. Хватката й около ножа се стегна. Мечата кожа лежеше на тлееща купчина до него.

— Един въглен изгори крака ми. — Той се сви в спазъм. — Махни го, махни го!

Тя направи една крачка.

— Бързо, моля те.

Не му вярваше, но това недоверие се бе появило отскоро, а той с години беше част от живота й. Тя държеше ножа си готов, но пристъпи още по-близо и коленичи до него.

Очите му се присвиха. Той прибра крака си, като в същото време посегна като нападаща змия за ножа си. Зад тях вратата на колибата се отвори и в светлината Сирен видя острието на ножа му, когато той го вдигна, готов да я разпори, да я изкорми с удара си.

Това беше клопка. Тя беше готова. Започна нападението, прицелвайки се в сърцето.

— Не!

Мъчителният вик дойде откъм вратата. Чу се пърхаш звук като от крило на гълъб, последван от глух удар. Нолте падна с вик на изненада и разперени ръце. От гърдите му, точно под ключицата, стърчеше дръжката на нож.

Острието на Сирен срещна само въздух. Тя се съвзе и се обърна.

На прага на колибата стоеше най-възрастният Бретон. Зад него се виждаха Рене, заедно с Жан и Гастон.

— Пиер — прошепна тя, после добави думата, която неканена изникна в съзнанието й. — Татко!

Лицето му се сгърчи. Той пристъпи в колибата, после направи още една крачка. Сирен се изправи, тръгна към него, после в нерешителност спря. Потърси лицето на човека, който беше истинският й баща и видя как в хубавите му сини очи бавно се надигат сълзи.

— Татко — прошепна отново.

Той разтвори ръце. Тя изтича в прегръдката им, притисна се силно в нежната им утеха, в силната им, твърда принадлежност.

 

Една седмица, след като Туше беше осъден на галерите, Рене дойде да направи предложението си.

Той беше официално облечен, с перука. Сребърните токи на обувките му блестяха, а в ръката си държеше шапка с бяло перо. Изглеждаше не на място в каютата на корабчето, като диамант в купчина смет. Не че Сирен считаше каютата си за мръсна, но великолепието му беше изключително, твърдо напомнящо за непреодолимата разлика между тях.

Тя приготвяше вечерята — месеше сухари, които щяха да ядат заедно с яхнията от катерица, която вреше на огъня. Пиер беше отвън на предната палуба и дялкаше дървени лъжици. Жан и Гастон бяха отишли да заложат въдиците си, за да попълнят запасите, след като решиха, че дните им на контрабандисти са свършили, поне за известно време.

Сирен стоеше пред масата с бухналото тесто в ръцете, когато Рене влезе. Тя го гледа, докато очите й започнаха да горят, после наведе глава и продължи работата си. Сухарите се намериха бързо в тавата.

— Как си, Сирен? — попита той. Тя беше отслабнала, лицето й беше станала по-ъгловато. Той й беше причинил страдания и от тази мисъл почувства болка.

— Добре съм. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

Нещо в гласа му я накара да побърза да заговори:

— Радвам се, че дойде. Мислех да ти пиша, за да ти кажа колко съм благодарна… ние сме благодарни за прошката.

— Това е нищо. Надявам се, че няма последствия за приятелите на баща ти?

— Не. Мисля, че те вярват, че ако Бретонови са освободени за направена услуга, то не Пиер е платил.

Гласът й беше преднамерено неутрален, което беше по-показателно, помисли Рене, от най-горчивото отхвърляне.

— Съжалявам.

Тя сви рамене, без да го погледне.

— Открих, че Пиер — хитрата, стара лисица, не ми казва много повече, отколкото щях сам да открия, ако имах време, освен, разбира се, къде се крие Нолте.

По устните й пробяга усмивка:

— Не съм изненадана.

— Не.

Тя се почувства неудобно от това, че е застанал пред нея толкова официално.

— Тук, до огъня има стол, ако искаш да седнеш.

— Не, докато ти стоиш.

— Нямам нищо против, наистина.

Той й се усмихна:

— Аз имам.

Тя довърши сухарите и изчисти ръцете си като ги търкаше една в друга, докато тестото стана на топчета и падна от тях, после ги изплакна в купа с вода. Сложи малко мазнина върху сухарите, затвори капака и отнесе тавата до огъня. Разбърка въглените, остави тежката затворена тава в горещата пепел и добави въглени и отгоре. После опита яхнията, разбърквайки гъстия сос с богат аромат на лук, чесън и пипер. Ставаше хубава, месото беше вкусно и крехко. Върна се при масата и започна да я разчиства.

— Може ли да оставиш това за момент? — каза Рене. — Бих искал да поговорим.

— Мисля, че това правим.

Тя взе мокър парцал, за да събере пръснатото брашно. Не искаше да погледне Рене, страхуваше се от това, което може да види. Какво ли щеше да иска той? Говореше толкова сериозно и в същото време интимно. Ако беше дошъл да иска тя отново да му стане любовница, не знаеше какво може да направи.

Той дълбоко пое дъх:

— Много добре. Ти знаеше, нали, че никога не си била в опасност, никой от вас, когато бяхте изправени пред съвета, че аз никога не бих могъл, нямаше да навредя на теб и на твоите близки?

— Може да го знам сега. Тогава не го знаех, никой от нас не го знаеше.

— Съжалявам повече, отколкото мога да изразя, че трябваше да минете през това изпитание, но имах работа. Важно беше да се знае какво щяха да направят и кажат Вудрьой, когато се срещнат с вината на Туше.

— И сега си удовлетворен?

— Определено. Без съмнение, има злоупотреби в администрацията, но те не са до степен на измяна и не може да се каже, че ако се подмени, ще стане по-добре. Сега, когато Туше е изпратен зад греблото на галерите, в бъдеше тези злоупотреби значително ще намалеят.

— Тогава, предполагам, че ходът ти е бил успешен?

— Не и ако загубя теб с това.

— Не можеш да ме загубиш — каза тя равно, когато кафявите й очи се сблъскаха с неговите. — В смисъла, в който говориш, аз никога не съм била твоя.

— Може и да е така — няма да споря. Просто се опитвам да кажа, че искам да си с мен завинаги. Искам да станеш моя жена.

— Това е най-обидното… твоя какво?

Поне я беше извадил от проклетото й спокойствие. Той се почувства по-добре, когато тя показа поне малко вълнение, след като собственото му сърце блъскаше в гърдите.

— Искам да станеш моя жена. Говорих с баща ти. Той знае, че съм втори син с известни перспективи за бъдещето, освен приходите от земята, дадена от баща ми, но се надявам кралят да ми осигури владение тук, в Луизиана, в отплата за службата ми към него. Бих искал ти да я споделиш с мен, да ми помогнеш да построим нещо ново тук, в Новия свят. Това, за което ти веднъж спомена — да имаш парче земя. Баща ти и останалите винаги ще са добре дошли там. Ако се съгласиш, ще прекарам целия си живот в компенсация…

— Не.

— Знам, че нямаш причина да ми вярваш като на съпруг. Това беше идея на краля — да ми създаде репутация на женкар — хитрост, която да подсили предполагаемия ми позор и да ме направи по-привлекателен за жената на губернатора. Това го и забавляваше, мисля, да ме превърне в бохем за доброто на Франция, след като толкова много хора го обвиняват в същото в нейна вреда. Но кълна ти се — това не е в природата ми — гарантирам, че ще ти бъда верен.

Тя хвърли парцала, който държеше, и се обърна към него:

— Гаранциите ти, както и репутацията ти не ме интересуват. Не искам компенсации от теб.

— Знам, че имаш право да си огорчена, но никога не съм имал намерение да ти навредя. Просто исках да се погрижа за теб. Исках…

— Моля те! — извика тя с дрезгав глас и ръце, скрити в полите. — Мога да се грижа за себе си. Не ми дължиш нищо. Каквото е направено — направено е. Свърши това, за което си дошъл — брат ти е отмъстен и задълженията ти са изпълнени. Най-доброто за теб ще е да се върнеш във Франция и да забравиш за случилото се.

— Това ли е намерението ти? Да забравиш?

Тя се обърна и го погледна с потъмнели, но нараняващи очи:

— Колкото е възможно по-скоро.

Той искаше да я вземе в ръцете си, да я разтърси или да я целува, докато загуби сили и остане без дъх, ако не от друго, поне от липса на въздух. Гордо вдигнатата й глава предотврати това, както и собствената му вина. Беше направил достатъчно, за да нарани гордостта, която беше част от нея. Дори и да можеше да я принуди да се съгласи, не би го направил.

— Тогава — каза той, навеждайки глава в поклон, — оставям те.

Сирен не го видя как излиза. Не можеше да го види от сълзите, които замъглиха очите й.

Бретонови и Сирен вечеряха, когато дойде бележката от губернатора. Маркизът молеше за възможност да поговори с мадмоазел Сирен по важен въпрос. Дали би имал честта тя да го посети, колкото е възможно по-скоро, за предпочитане до един час?

Това беше равносилно на заповед. Тя не беше сигурна дали губернаторът няма да изпрати военен ескорт, ако не пристигне в определеното време. Изобщо не стоеше въпросът дали да отиде. Тя беше причина за значително безпокойство за губернатора и жена му и ако можеше да го поправи по някакъв начин, би го направила, дори и с бързия отклик на молбата му.

Маркиз де Вудрьой беше в кабинета си. Жена му развличаше приятелите си в салона, но излезе да посрещне Сирен с изключителна сърдечност, преди да я покани при губернатора.

— Съпругът ми желае да разговаря с вас насаме, мадмоазел. Вярвам, че внимателно ще обмислите това, за което ще ви помоли. — Лицето на жената на губернатора беше замислено.

— С готовност, но мога ли да знам какво е?

— Той сам ще ви каже, но повярвайте ми, че не приема нещата несериозно.

— Да — каза Сирен, по заинтригувана от всякога и не особено доверчива към усмивката на другата жена.

Нямаше време за повече. Мадам Вудрьой стигна до кабинета и с натисна дръжката. Провря глава в кабинета, обяви, че Сирен е дошла и бързо съучастническо намигане се върна в салона.

Сирен пристъпи вътре. Маркизът остави книжата, които преглеждаше и излезе напред да се поклони над ръката й. Два фотьойла стояха пред камината и той я заведе до единия, после се настани елегантно в другия. Извади кутийката си с енфие, взе една щипка, после я затвори и се възползва от кърпичката си.

— Много мило, че дойдохте с такава готовност. Не бих ви повикал по този начин, но въпросът не търпи отлагане.

— Моля, не се безпокойте. Как мога да ви услужа?

— Има много начини, мадмоазел — каза с усмивка той. — Спомняте ли си за пиесата ни?

— Да, разбира се.

— Никой не може да играе ролята на напусната любовница по-добре от вас — бяхте освободена от затвора за това, не се съмнявам. Но репетициите трябва да започнат веднага, за да не загубим това, което вече сме постигнали.

Нима беше толкова неотложно? Сирен скри изненада си, доколкото можа, макар че в гласа й прозвуча известна рязкост, когато каза:

— Тази вечер?

— За жалост, не — каза губернаторът, навеждайки очи в размисъл. — Един от главните герои събира багажа си да ни напусне.

Подозираше, че губернаторът се шегува за нейна сметка. Беше сигурна, че е видяла искрици смях, потиснат моментално в очите му.

— Кой може да е той?

— Льомоние. По незнайни причини реши, че вече не му харесва хубавата ни Луизиана. Чу се, че кралският кораб е спрял в Белиз за няколко дни за замяна на неизправната мачта, което е забелязано едва надолу по реката. За щастие, станало е, преди да навлязат в залива. Льомоние има намерение да отпътува до Белиз, за да се качи на кораба и да отпътува за Франция. Не трябва да му се позволи да го направи.

— Заради пиесата?

— Тя е много забавна, ще се съгласите, нали? Пък и се нуждаем от всички колонисти, които можем да привлечем тук. До днес следобед Льомоние кроеше планове да стане земевладелец, да започне износ на индиго и восък за свещи, да се установи като човек със състояние и отговорности, на когото може да се разчита за доброто на обществото ни. Сега си заминава. Питам се — защо? И как може да бъде убеден да остане? Вие, мадмоазел, сте отговорът.

— Аз? Това е абсурд.

— Така ли? Можете ли да отречете, че ако се бяхте съгласили да се омъжите за него, той щеше да остане тук и да направи това, което казах?

— Как вие…

— Не питайте как. Ще го отречете ли?

Маркизът беше внушителен мъж. Той го криеше зад вида си на елегантна самоувереност, но това не намаляваше впечатлението.

— Не — каза кратко тя, — но той няма истинско желание нито да се ожени за мен, нито да остане тук.

— Той ви помоли, нали?

— Ами… да.

— Защо не се съгласихте?

— Защото той не иска…

— Глупости! Защото не се чувствате достойна или по-скоро се боите, че той ви мисли за недостойна, но ви е помолил, въпреки това. С други думи — от гордост.

— Не искам да се ожени за мен по задължение или от съжаление!

— Малко са мъжете, които се чувстват задължени да се свържат завинаги с любовниците си. Би трябвало да паднете в прегръдките му с доволен вик и сладки целувки.

— Защото той е човек с… положение, който ми оказва честта да спаси репутацията ми? Имате странна представа за това, какво може да направи един брак щастлив!

Той вдигна рамене.

— О, щастието — това е друг въпрос. Бракът е съюз, който носи добро на много повече хора, които случайно могат да се окажат и съпрузите.

— Значи, според вас, трябва да се омъжа за него за доброто на пиесата и на колонията?

Той грациозно кимна:

— С една дума — да.

— Губите си времето — каза тя с триумф в гласа. — Той няма да ме помоли отново.

— Страхувам се, че може би сте права. Но вярвам, че би ви изслушал, ако вие го помолите.

На лицето й изби горещина. Тя не й обърна внимание.

— Дори сега, когато си събира багажа за Франция? Защо трябва да го направи?

— Защото ви обича.

— О, моля ви, това не е честен аргумент.

— Но е верен. Никога не съм виждал човек, толкова разкъсан между диктата на сърцето си и задълженията си към краля. Това го доведе до отчаяни действия да докаже бързо лоялността на моята съпруга и моята.

— Вие знаехте ли какво прави?

— Не. Само подозирах.

— И му позволихте да продължи?

Той махна с ръка:

— Не можех да го спра. Във всеки случай и двамата с Льомоние знаехме, че тези неща се решават не по заслуги, а по влияние. Това е жалка система, дори упадъчна, но работи по този начин. Като представител на краля, съм горд да управлявам в негово име, влагайки всичките си сили. Това е по-добре отколкото да бъдеш подмазвач в двора, и да се бориш да уловиш всеки поглед на краля.

Тя рязко се върна към думите на губернатора, които успяха да стигнат до съзнанието й.

— Това, което чувства Рене към мен, не е любов. Ако изобщо има нещо, то е страст.

— Силно чувство, като другите.

— Не такова, на което може да се основава един брак.

— Той би бил жалък без него. Но ако не искате да се омъжите, боя се, че трябва да приемете последствията.

— Последствия? — Гласът й беше остър, тъй като тя почувства, че най-после са стигнали да същността.

— Боя се, че Льомоние е малко безскрупулен.

— Какво означава това?

— Когато е тръгнал от Франция, той е взел със себе си една-две празни бланки, подписани от краля, в случай че му потрябват. Много удобен инструмент са тези кралски пълномощия. Те позволяват на приносителя да вземе човека, чисто име е вписано там, и да го държи затворен неограничено.

Тя се вгледа в него, неспособна да повярва на думите му.

— Искате да кажете, че Рене…

— Така разбрах.

— Той не може!

— Може. Подписът на краля прави задължително за този, който е на власт, включително аз, да му се подчини и да му окаже необходимата помощ за осигуряване на посочения човек.

Тя дълго стоя, вгледана в него:

— Защо ми го казвате? Ако е истина, защо просто не ме арестувате?

Губернаторът прехапа устни:

— Защото сте красива жена и ви харесвам, но и защото Льомоние ще използва тези бланки, за да ви отведе оттук, а вие имате нужда от Луизиана толкова, колкото и той. Мисля, че ако все пак решите да се омъжите, можете да отидете и да му го кажете и да останете и двамата.

Тя се изправи.

— Ще отида при него, добре, и много е възможно той да остане в Луизиана, но не и както си мислите. Когато свърша, той може да се нуждае от земя, но за да бъде погребан в нея!

Мислите й препускаха, докато тя крачеше бързо към квартирата на Рене. Какво вероломство — да иска да я отведе от Луизиана по такъв начин! Това беше невероятно, непростимо. Кога смяташе да изпрати войниците за нея? Посред нощ? Най-вероятно не би й дал време да се сбогува, да се приготви — това би било съвсем в негов стил. И къде ще я заведе? В замъка на баща си? И после? Щеше ли тя да остане затворена през остатъка на живота си, освен, когато той й позволи свобода? Дали щеше да я посещава, за да се развлича или ще я остави да увяхва забравена и самотна? Ще умре, но няма да се подчини на такъв живот.

Не! Ще го убие.

 

Марта пусна Сирен, като плъзна бърз поглед по пламналото й лице и се върна в кухнята. Рене я посрещна в салона, изправен пред камината с ръце зад гърба. В очите му блуждаха неспокойни сенки, докато я наблюдаваше очаквателно.

— Идвам от губернатора — каза тя без предисловия.

— Вярвам, че си прекарала добре.

— О, моля, престани с тези любезности — изсъска язвително тя. — Чух една невероятна история и идвам за обяснение.

— История?

— За едно кралско пълномощие.

— О! И какво?

Очите й просветнаха, когато се приближи към него.

— Истина ли е?

— И ако е истина?

— Би било — каза замислено тя — най-долната презряна измама, за която съм чувала в живота си.

— Защото искам да си с мен?

— Призна го! — извика тя. — Не мога да повярвам. Мислех, че може да е лъжа, някаква история, която да ме накара да дойда тук. Трябваше да се досетя, че това е съвсем в твоя стил. Снобска тактика, която използваш, за да получиш желаното! Мили боже, има ли нещо, което не би направил?

— Помолих те да се омъжиш за мен и ти отказа — произнесе мрачно той.

— Това не ти дава право да ме отведеш против волята ми!

— Не се нуждая от такова право. Имам властта на краля.

— Която използваш за собствено отмъщение!

Вълна от гняв се надигна под бронзовата му кожа.

— Не още, но притисни ме и мога да го направя!

— Не още, наистина! Защо тогава ме направи своя любовница?

— Защото се нуждаех от теб повече, отколкото от слава. Защото се страхувах да те изпусна от погледа си, за да не направиш нещо безумно, което да ме принуди да позволя да бъдеш изпратена на стълба за бичуване, въпреки че щях да чувствам всеки удар по собственото си сърце. Защото те обичам повече, отколкото е възможно да се помисли или изрече; над задължения и справедливост и гордост на класата, над службата на краля и кулите на бащината къща, и дори над хладната, сияеща слава на самата Франция. — Гласът му омекна. — Аз съм свързан с теб, и ти — с мен. Защо иначе сме се родили? Защо иначе съдбата те изпрати тук и ме доведе и мен? Защо иначе спаси живота ми, ако не, за да ми позволиш да те обичам?

Когато той млъкна, тя въздъхна. Не бе усетила, че досега е сдържала дъха си. Преглътна и навлажни устните си. Гласът й беше нисък, когато каза:

— Няма да бъда отведена насила във Франция.

Гневът го заля, а заедно с него и отчаянието. Той не можеше да направи нищо повече, да каже нищо повече. Беше й позволил да надникне в душата му, а тя сякаш не се интересуваше от нищо. Той се извърна от нея и приближи писмената маса. Взе купчината листа, които лежаха там и ги скъса. Обърна се с питащ поглед към нея, направи няколко крачки и сложи хартията в отворената й длан.

— Ето! Свободна си! Свободна от мен, свободна да останеш тук, в тази непроходима джунгла, ако това е, което искаш. Върви. Иди си веднага! Преди да съм променил решението си.

Свободна. Предполагаше, че е така, но никога не се беше чувствала по-малко свободна. Имаше връзки на сърцето поздрави от всякаква забрана, от стените на всеки затвор. Любовта и грижата на Пиер и Жан и Гастон към нея я задържаха при тях от страх да не им причини безпокойство. Дните и нощите, радостите и болката, които беше делила с Рене Льомоние я притегляха към него също толкова силно, може би дори още по-сигурно.

Странно. Тя мислеше, че не може да се осланя на него, да му се довери и все пак зависеше от него, вярваше, че ще използва правомощията си, за да я задържи при себе си.

Само защото беше толкова сигурна, че ще го направи, тя се беше осмелила да го предизвика, да иска да знае защо той я желае.

Беше отишла твърде далеч. Беше се увлякла, преструвайки се, че се съмнява в него, дотолкова, че пропусна да приеме любовта му, когато й беше предложена. Искаше да чуе повече, да получи някакво доказателство, така че да може да намери думите, да усети момента, за да му признае, че тя също го обича.

Доказателството беше в ръката й. Моментът беше този.

След миг щеше да бъде вече късно.

Тя вдигна глава и произнесе тихо:

— Остани с мен.

Той бавно се обърна.

— Какво?

— Остани с мен — повтори тя, а в златото на очите й проблясваха сълзи. — Обичам те. Ще умра, ако се върнеш във Франция без мен. Не отивай. Остани с тук.

— О! В името на бога, да, моя Сирен.

Той се озова при нея само с една крачка. Обви я с ръце и я завъртя така, че наметалото й се развя над писмената маса, помитайки от нея листите. Тя обви ръце около него и пръстите й сами се разтвориха и пуснаха късчетата хартия, които до преди миг стискаха здраво. Те се посипаха по пода като листенца на цвете и останаха да лежат долу.

На едно от късчетата на документа за пълномощие, които Сирен беше изпуснала, мястото за името стоеше празно. На друга бланка с наклонен почерк с черно мастило беше написано нейното име.

Завъртайки се със Сирен в ръцете, Рене закачи листа и той полетя към огъня. За миг стана кафяв, избухна в пламъци с тиха експлозия и изчезна.

Край
Читателите на „Авантюристката“ са прочели и: