Дженифър Блейк
Авантюристката (10)

10.

Това беше клопка.

Ако тя се затвореше, щяха да бъдат арестувани за контрабанда с доказателствата у тях. Наказанието беше твърде ужасно, за да се изправят срещу него.

В незабавна, не премислена реакция. Сирен натисна веслото в калта на дъното на рекичката. Напредването на пирогата намаля, спря. Понесе се назад. Тя усети силния гръб на Пиер, който също гребеше, усети как съдът се поддава, изтръгвайки се от брега.

Рене стоеше до глезени във водата, застанал между пирогата и войниците с нерешителен вид. Сирен му извика и в гласа й се усети страх.

— Качвай се! Качвай се в лодката!

— Върни се — извика той. — Всичко ще бъде наред, обещавам.

Зад него Туше се обърна към войниците:

— При моя команда ще стреляте.

— Не! — изви се към него Рене. — Не, загубен глупак!

Думите му носеха твърдото острие на команда. Учудващо, но те се подчиниха, въпреки че Туше мърмореше нещо.

Рене се обърна към пирогата, спускайки се към носа й. Той нямаше намерение да се качи, а да я хване и да я изтегли на сушата. Сирен видя как той слага ръце на пирогата, видя целта му. В един кратък момент мозъкът й отказа да функционира, виждайки как войниците навеждат мускетите.

Викът излезе от гърлото й див, изпълнен с гняв, когато осъзна предателството:

— Предател!

Тя коленичи, замахвайки с калното гребло и го блъсна в гърдите. Блъсна го с все сила. Той отстъпи, хващайки греблото, за да запази равновесие. Тя за втори път замахна, когато пирогата се плъзна напред.

Рене се препъна, залитайки. Пиер загреба още по-дълбоко и тесният съд подскочи върху водната повърхност. Той беше най-добрият лодкар и извъртя греблото, така че пирогата се обърна и се понесе по обратния път.

— Надолу по течението! — извика по-възрастният брат на Жан. — Техните лодки ще чакат зад завоя.

На брега Рене крещеше заповеди. Войниците развалиха строя и затичаха. Туше, ругаейки, дръпна мускета на един изостанал войник. Агентът на маркизата вдигна оръжието. Стреля.

Изстрелът прогърмя над водата. Преди звукът да достигне до бягащите пироги, се изви пронизителен вой. Сирен трепна, но не спря да гребе. Тя рискува да хвърли един поглед зад себе си и видя сив облак барутен дим да се стеле над водата, а Туше лежеше на земята, разтривайки челюстта си с ръка. Единственото, което се виждаше от Рене и войниците бяха техните гърбове, които се отдалечаваха тичешком към скритата лодка.

Навеждане, натискане, издърпване. С болка в мускулите и прекършващо гърба усилие те ускоряваха пирогите по водата. Разстоянието, което ги отделяше от мястото на нападението се увеличаваше. Пред тях се виеше път. Те се опитаха да минат напряко, за да съкратят ценното време.

Зад тях се чу вик. Обърнаха се и видяха дългата лодка, която току-що излизаше от покров от дим. Тя беше натъпкана с войници, които усърдно работеха със стърчащите от двете страни гребла. Действаха в синхрон, плъзгайки натоварения съд по водата. Войниците извикаха, когато забелязаха плячката си. Скоростта на лодката се увеличи.

Двете пироги подскочиха напред, когато страхът напомпа нови сили във вените на Бретонови. Сирен се промъкна напред да вземе веслото, което Рене беше оставил, после зае мястото си и загреба — навеждане, натискане, издърпване. Завиха покрай брега и се изгубиха между дърветата.

Сирен хвърли бърз поглед на Пиер. Той разглеждаше брега с неспокоен поглед. Преди да може да заговори, Жан извика през водата, разделяща двете пироги:

— Напускаме ли водата?

Пиер кратко кимна.

— На другия завой, може би.

— Да го направим! Туше ще тръгне след пирогите със стоките, ако ги оставим.

— Ще тръгне, но Льомоние командва — отвърна Пиер.

Жан сви рамене, неговият тъмен поглед никога не губеше яркия си блясък.

— Можем само да се надяваме.

Шансът според Сирен беше нищожен. По-голямата лодка с превъзхождащият ги екипаж се движеше толкова бързо, че можеше да ги настигне, преди да приведат плана на Пиер в действие. Стоките бяха важни като доказателство и трябваше да бъдат върнати от губернаторските войници, но това можеше да бъде сторено през почивката, след като вземат затворниците си. Дори и да успеят да слязат на сушата, нищо не можеше да ги предпази от преследването, нито от това да бъдат застреляни на място. Рене беше задържал войниците да не стрелят преди, вероятно заради нея, но не можеше да се надяват на още един подобен жест, още повече ако от него се очакваше да спре контрабандата.

Защо? Защо Рене е с такава мисия? Въпросът не даваше мира на Сирен. Отговорът беше ясен, независимо, че тя се опитваше да го избегне. Рене, както и Туше, е човек на маркизата, неин шпионин и лакей. Мадам Вудрьой не иска да има конкуренция в търговията с Англия, освен това беше важно съпругът й поне да даде вид, че се подчинява на заповедта да спре тази търговия. Следователно, Рене, след като е имал късмета да стъпи на корабчето на Бретон, е получил нареждане да се присъедини към тях и да ги вкара в клопката на маркизата. Той, с помощта на Туше, беше направил точно това. И тя също му беше помогнала. Мили боже, тя му беше помогнала.

От някакъв дълбок резерв Пиер извади допълнително усилие. Жан не изоставаше, а Гастон и Сирен правеха каквото могат. Пирогите летяха над водата, едва докосвайки повърхността. Те завиха на следващия завой и се понесоха нататък. Още няколко мъчителни загребвания и те обърнаха носовете на пирогите към брега и с изпънати мишци и вибриращи сухожилия ги насочиха сред висящите върби.

Всеки момент другите щяха да се покажат откъм завоя и да ги настигнат. Нямаше време да се занимават с богатите стоки. Те само грабнаха сака с храната и скочиха на брега. Пирогите избутаха обратно назад по течението с мощни тласъци и ги изпратиха люлеещи се далеч от мястото, където бяха слезли, за да прикрият следите си. Двата малки съда, сега по-леки, заплуваха, поклащайки се все по-леко и се заспускаха с бавното пълзене на течението.

Тримата Бретон и Сирен не чакаха те да се скрият, а веднага хлътнаха в гористата блатиста местност край залива. Бързи и безшумни като индианците, от които бяха научили уменията си да се справят в гората, те се стопиха от погледа на преследвачите си.

Бързото падане на мрака ги спаси — нещо, което Пиер беше предвидил, когато направи плана. Те чуха, че войниците също слизат на сушата, чуха заповедите на Рене и виковете, когато започна търсенето. То не продължи дълго. Половин час ходене напред-назад с факли, до колене в тинята, стреляйки по въображаеми животни и един по друг в падащата тъмнина и засилващия се студ — и сигналът за отбой беше даден. Преследването се прекрати, те се върнаха на брега, където запалиха огън, за да се възстановят и да си сварят кафе и боб. Огънят се издигна високо.

Мракът и влагата на зимната нощ превзеха всичко. Сирен, Пиер, Жан и Гастон се обърнаха към простора на блатата и оставиха маяка на огъня, колкото можаха по-далеч зад себе си.

 

След два дни Сирен и Бретонови напуснаха мочурищата. С подбити крака, нахапани от насекоми, те приближиха до една плантаторска къща. Не знаеха какво търсене им е устроено и не можеха да помолят за помощ. Почакаха, докато отново падне нощ, успокоявайки глада с последните остатъци от запасите си. Под прикритието на тъмнината намериха и взеха една малка лодка, оставена на брега. Когато слънцето изгря, те вече спяха в хамаците на корабчето си.

Нямаше преследване и викове. Бретонови можеха само да предполагат, че това е, защото не са били хванати със стоките, които щяха да докажат вината им. Губернаторът можеше да ги арестува по силата на думата на Рене и да ги измъчва, докато признаят, но не го направи. Пиер, както винаги циничен, каза, че губернаторът чака, докато получи доказателства, така че да може да послужат за пример. Жан подхвърли, че няма тогава защо да се безпокоят — никога няма да ги хванат, защото те повече няма да се подвизават като търговци.

Истината в шегата малко помагаше. Без парите от търговията следващата година щеше да бъде трудна. След като английските стоки сега бяха в ръцете на френското правителство, щеше да се наложи Бретонови да станат наемни работници и да работят за подаяние в сравнение с това, което печелеха от търговия. Не беше справедливо да ограничават дейността им, да им се казва от кого да купуват и на кого да продават и кога, щом храната, която ядяха и дрехите, които носеха, зависеха от това. Защо ли кралят и министрите не се заемат с нещо по-важно, като пиратите в залива или неотстъпното навлизане на английски фермери от Каролина.

Ако Сирен и Бретонови се чудеха какво ще предприеме сега Рене, то те не бяха оставени дълго в неведение. Той възстанови посещенията на танците на Мадам Вудрьой и го виждаха да пътува с нея в екипажа й; придружаваше я на различни развлечения, стоеше до нея на баловете, които се устройваха в губернаторския дом. Подлизурко беше последното от имената, с които го наричаха за това, че обслужва жена достатъчно възрастна, за да му бъде майка, но не можеше да се отрече, че той беше в центъра на всичко интересно, което се случваше в Ню Орлиънс.

Сирен го презираше. Не можеше да понася да се произнася името му. Мисълта за това как беше използвал и предал Бретонови и нея изгаряше като нажежен въглен съзнанието й. Споменът за единствената им любовна нощ и копнежът да предложи себе си отново предизвикваше у нея такава болка от срам, че тя чувстваше смъртна омраза. Този гняв и представите какво би направила, ако й се удаде възможност за отмъщение, поддържаха духа й в блатата.

Тези мечти за отмъщение я навестяваха често, но я навестяваха и спомените за Рене — думите, които беше произнесъл, видът му, вкусът на целувките му, усещането за неговите ласки. Той, й липсваше — нещо, което беше колкото смущаващо, толкова и неочаквано. Понякога тя внезапно вдигаше поглед от работата си, очаквайки да го види на пода на спалната си каюта, въпреки че знаеше много добре, че това е невъзможно.

Чудеше се дали той изобщо мисли за нея, дали съжалява или просто е раздразнен, че уловката му не е била успешна. Представяше си го да говори на мадам Вудрьой за нея, смеейки се на лековерието й, на нейната неловкост, неопитност и нетърпеливост. Представяше си го с други жени, да им се усмихва, да ги ласкае, да ги взема в леглото си. Въображението й го рисуваше заедно с възрастната жена на губернатора, как отвръща с поклон на исканията й, независимо дали в рисувалния салон или будоара, как навежда хубавата си глава, усмихвайки се в мълчаливо съгласие.

Тези мисли я измъчваха, правеха характера й злъчен и раздразнителен, затова тя се тросваше на Пиер, Жан и Гастон и изпълваше дните си с непрекъснати задачи, които изтощаваха тялото и душата й така, че да може да спи през нощта. Все пак понякога си мислеше, че няма да може да намери спокойствие, докато не измисли начин да плати на Рене за злините, които беше направил. Искаше да го накара да страда. Проблемът беше да открие как.

Седмица след завръщането им Сирен видя Рене. Беше ходила на пазар и се движеше сама — отстъпка, която й даваше много по-малко удовлетворение, отколкото си беше мислила само преди няколко кратки седмици. Беше разменила сакото, което Рене й беше дал за голямо количество храна и дрехи и беше тръгнала обратно, пресичайки Плейс Роял. Рене идваше откъм бараките на площада. Той вървеше с един униформен офицер и двамата бяха увлечени в близък разговор. Излязоха от галерията и завиха към църквата.

Сирен рязко спря. Може би това внезапно спиране привлече вниманието на Рене. Той вдигна поглед, каза нещо на офицера и след като мъжът се отдръпна, направи няколко крачки към Сирен.

Сакото му беше от синьо кадифе — дълбоко синьо с пурпурен оттенък и сребърни копчета. Отдолу носеше жилетка от сатен в същия цвят, бродирана с черно и черен панталон. Напудрената му перука, върху която лежеше шапка с малко черно перо беше вързана на опашка с черна панделка, а на обувките си имаше сребърни катарами. Носеше дълъг ебонитов бастун и кърпичка, поръбена с дантела, които премести в лявата си ръка, когато свали шапка и й направи поклон.

Сирен не го дочака да се изправи, а се обърна рязко да го заобиколи. Той бързо и с лекота се придвижи да я спре.

— Само една секунда, Сирен. Чух, че сте се върнали. Не мога да изразя колко се радвах да чуя новината.

— Да, сигурна съм — каза тя язвително. — Разбира се, загрижеността беше причина да се претърси реката така щателно.

— Виждам, че няма да ми повярваш, ако кажа, че е така.

— Колко проницателно.

Рене я гледаше безмълвно. Тя беше внушителна в омразата си, с блестящи тъмнокафяви очи и пламнали от гнева бузи. Тя се държеше като императрица, с вдигната глава и гърди, опъващи плата на елечето й при всяко дълбоко, гневно вдишване. Искаше да я грабне на ръце и да я отнесе на някое място, където да може да я накара да разбере, да изтрие гнева й и да може да върне прекрасната светлина на лицето й, светлина, която той започваше да си мисли, че си е въобразявал. Но това беше невъзможно.

— Контрабандата е престъпление срещу короната — каза той рязко. — Мислиш ли, че никога нямаше да ви спрат?

— Не и човек, когото извадих от реката.

— Разбирам. Мислиш, че трябваше да съм по-признателен.

— Мислех…

Тя спря, когато гърлото й се сви от болка и нахлуването на чувства, твърде объркани, за да бъдат изразени. Изведнъж й се видя, че той е твърде близо, раменете му са твърде широки, а сивите му очи — твърде изразителни. Тя не искаше да му се поддава. Искаше да бъде студена и неумолима, а не да усеща копнеж по обятията му.

Тя се стегна, поглеждайки настрани над рамото му. Погледът й попадна на стълба за би чува не, който стоеше под бесилката пред църквата. Гледката на стълба и бесилката ясно й напомни за това, какво тя и Бретонови едва са избегнали. Когато върна погледа си към него, изражението й беше празно. Почти с обикновен тон тя попита:

— Какво направихте с нашите стоки?

— Те са конфискувани и са собственост на краля.

— Наистина ли?

Лицето му потъмня:

— Не е нужно да говориш така, като че ли съм ги взел за себе си.

— Откъде мога да знам къде поставяш чертата? Има толкова неща, които би направил — от съюзяване с мръсник като Туше за измама и предателство на тези, които са ти спасили живота до проституиране с една богата жена — ако можем да кажем — с неясна възраст и неограничено влияние.

— Забравяш — каза меко той — проституиране заради една млада жена.

— Имаш предвид това, което направи за мен? Не, не съм забравила. Как мога да забравя нещо, за което ще съжалявам до последния си дъх?

— Може да съжаляваш сега, но тогава не съжаляваше.

Очите й блеснаха при това некавалерско напомняне.

— Ласкаеш се. Направих това, което ми беше нужно. Съжалението ми е за това, че не избрах мъж, който повече да заслужава.

— Такъв мъж — каза той с хладна усмивка — можеше да иска повече в замяна.

— В замяна? Не ти дължа нещо. Дългът, струва ми се беше твой.

— Но ако той е платен не можеш да ме обвиняваш в неблагодарност.

Странно колко много я болеше от мисълта, че той я е любил само за да се отплати за това, че му беше спасила живота. Не че имаше някаква причина да мисли, че той я желае. На нея просто й се искаше да мисли така.

С треперещ глас тя каза:

— Отплатено е, добре, отплатено е с измама и коварство, отплатено е с отнемането на средствата ни за живот. Жалко, че не ти донесе печалба. Само помисли какво перо щеше да бъде за шапката ти, ако можеше да ни върнеш в белезници!

Тя видя как в очите му проблесна гняв, преди да наведе глава в поклон.

— Все още не е късно — каза той, завъртя се на пети и се отдалечи от нея.

Толкова силен беше гневът и разочарованието, толкова много мисли нахлуха в главата й, че не усети връщането си на корабчето. Гастон беше сам на предната палуба, дялкаше едно клонче, когато тя мина по мостчето. Той я погледна отпуснал ръце.

— Позволи ми да отгатна — каза той, като се престори, че се замисля — Видяла си Льомоние.

— Да, и те съветвам да не ме дразниш по този въпрос.

Тя влезе вътре и тръшна кошницата на кухненската маса. Гастон влезе след нея и остана да я гледа как сваля шапката си и я оставя, после взема престилката и я завързва на кръста си. Едва тогава той заговори:

— Какво ти каза той?

— Нищо интересно.

— И затова ли си разпенена?

— Не съм разпенена.

— Не можеш да ме измамиш.

— Не искам да говоря за това — каза тя със сянка на отчаяние в гласа. — Къде са Пиер и Жан?

— Отидоха да видят дали мистър Клод ще ни даде още индиго и ще ни позволи да платим, след като го продадем.

— Няма.

Младият мъж сви рамене.

— Не пречи да се попита.

Можеше да има някакво спасение, ако успееха да вземат още индиго, въпреки че щеше да бъде опасно — включително дългият път през земите на чикасоу, срещата с английски търговци от Каролина. Дори тогава печалбата щеше да бъде малка. Тя отиде до масата и започна да изпразва кошницата. Спря.

— Вината е моя.

— Не, скъпа, никой не е виновен. Такива неща се случват.

Беше благодарна за разбирането в гласа на Гастон, то дори я изненада.

— Ако не бях довела Льомоние на борда…

— И ако аз не бях ти помогнал? Не се обвинявай, моля те, защото ако ти го правиш, ще трябва да го правя и аз!

Той се усмихна накриво, съвсем като Жан. Той наистина мислеше така, но имаше и друго. Искаше да я развесели.

— Казвала ли съм ти, Гастон, какъв добър човек си ти и колко много те харесвам?

Той даде вид на престорена благодарност, въпреки че блясъкът в очите му беше ярък като блясъка на обицата му.

— Мислех, че не си забелязала. Мислиш ли, че изглеждам добре?

— Изключително.

— И съм чаровен?

— Извънредно.

— Аз също те харесвам — каза той, като че ли признаваше някаква тъмна тайна и нахлу в стаята да я вземе в мечешка прегръдка и я завърта.

Сирен се засмя и също го прегърна, почувствала как в гърдите й олеква. Това беше игра, нищо повече, но й беше хубаво в импулсивната му прегръдка и усещаше странно чувство на принадлежност. Когато я остави долу, тя леко го целуна по шията.

Погледът му беше топъл и кожата му беше почервеняла, когато се отдръпна. Той, й се усмихна за миг, после погледът му спря на кошницата. С обикновен тон попита:

— Какво ще готвиш?

 

Пиер и Жан се върнаха. Не бяха успели с мосю Клод. В града вече се бе разчуло, че Бретонови са под наблюдението на губернатора заради контрабандата. Въпреки, че мосю Клод им съчувстваше за лошия късмет, той не можеше да рискува да загуби индигото си — имаше си семейство, за което трябваше да мисли.

За пръв път Жан изглеждаше отчаян. Пиер беше сърдит. Той се мръщеше над кафето, направено от последните запаси, а в очите му тлееха мрачни огънчета. Гастон крачеше нагоре-надолу. Той поред проклинаше губернатора, полицията на Френското кралство и правеше отвлечени предложения за това къде би могъл да си намери работа. Той не се плашеше от труд и можеше да върши всичко. Е, предпочиташе риболова и търговията с индианците, но ако трябваше — беше готов и на друго. Разбира се, най-хубавата позиция в Ню Орлиънс с най-хубави перспективи и най-малко работа можеше да е тази на Рене като приятел на маркизата. Какво мислят, дали не може да измести този джентълмен?

Пиер само го погледна. Жан поклати глава.

— Би имал толкова късмет, колкото и ако поискаш да те сложат да пазиш кралските складове.

— А защо да не мога да го правя?

— Защото — каза баща му замислено — там се пазят нашите стоки.

Сирен спря да разбърква рибената яхния, която готвеше.

— Ако може да стане пазач…

— Да, просто ще можем да си върнем отново загубеното — довърши вместо нея Жан. — Но те никога няма да наемат човек като нас за пазач — все едно да оставят мишката да пази сиренето.

— Така е — съгласи се тя и раменете й увиснаха.

Темата беше изчерпана. Сирен сервира и те ядоха мълчаливо. Бретонови станаха да й помогнат с чиниите, като ги изпразниха и изплакнаха в реката, преди да й ги дадат за миене, изтъркаха големия чайник, който тя беше използвала и пометоха пода. Сирен беше погълната от мисли. Тя даде последните дървени лъжици на Гастон за бърсане и подзе:

— Да предположим — каза тя с мрачен глас — да предположим, че откраднем стоките си?

— Не се чуваш какво говориш — възрази Пиер. — Ще бъде твърде опасно.

— Кражба на кралско имущество? Отсега усещам камшика. А Пиер няма намерение да бъде обесен — каза Жан с престорена тръпка.

— Не е кралско имущество — напомни им упорито тя. — То е наше, взето с измама.

— Губернаторът няма да се съгласи. — В гласа на Пиер трептеше горчива жилка.

— Да върви по дяволите тогава! — избухна тя. — Ще го оставим ли да ни лиши от средства за живот, единственото, с което можем да подобрим дните си?

— Сигурна ли си, че говориш за губернатора?

— За кого друг? — Тя се обърна към Гастон, който се беше намесил.

— Льомоние, например?

Тя разпозна истината в предположението му, но отказа да признае, че немалка част от гнева й е защото тя загуби собствените си стоки и надеждите за бъдещето.

— Какво от това? — попита тя. — Наричаш кражба да си ги върнем обратно, но ние бяхме ограбени. Всички знаем какво ще стане с нашите стоки, ако вече не е станало. Ще отидат в трезорите на жената на губернатора или тази на интенданта. Тази хубава колония е гнездо на крадци — официални и неофициални. Единственото правило е да не те хванат какво правиш.

Мъжете се спогледаха. Накрая Пиер заговори:

— Знае се, че пазачите се отпускат след полунощ.

— И преди — съгласи се Жан — особено, ако им се предложи по-силна напитка.

— Не можем да вземем само това, което е наше, това ще означава, че сами се сочим с пръст. — Тази частица мъдрост дойде от Гастон, който гледаше възбудено.

— Ние не сме обикновени крадци — каза му Жан с достойнство, което се замъгли някак, когато продължи. — Можем да вземем само няколко каси индиго и една-две бали одеяла, за да отклоним следите.

— Подкупването на пазачите е твърде рисковано — възрази Пиер. — Може би отвличане с пожар или бой.

— Или гола жена, която да ходи по улицата? — предложи Гастон.

Баща му го погледна със съжаление.

— Не си много оригинален.

— Може би, но това би отвлякло моето внимание.

— Не се съмнявам — съгласи се тъжно Жан.

Те продължиха да подхвърлят предложения и за двайсет и четири часа не само бяха решили, че ще го направят, но и как да го организират и кога ще е най-подходящото време. Независимо от всичко, те биха се решили на това, ако не беше бележката от Рене. Мадам Вудрьой била решила да наеме няколко моряци за пътуване нагоре по реката до комендантския пост. Дамата щяла да е щастлива, ако може да наеме Бретонови, в случай, че са съгласни.

— Нашите стоки, не мислите ли? — попита Гастон, когато бележката премина от ръка на ръка.

— Възможно е — кимна Пиер.

Жан изсумтя.

— Възможно! Бих казал, че е сигурно.

— Отиваме ли тогава? — Гастон погледна първо баща си, а после чичо си.

Пиер произнесе с мрачен израз:

— Парите са това, от което се нуждаем.

— Нищожна сума, за да превиваме гръб за жената на губернатора, когато можем да имаме това, което ни се полага. — Жан се усмихна. — Разбира се стоките могат да изчезнат, преди да са пристигнали.

Те помълчаха за малко. Сирен се намеси в кратката тишина:

— Не ви ли хрумна, че това предложение е обида?

Пиер я погледна изпод вежди:

— По какъв начин?

— Рене и маркизата знаят, че ние ще разберем, че искат от нас да транспортираме собствената си стока. Това е като сол в раната, нещо, което трябва да ужили.

Пиер кратко се изсмя.

— Значи така. Наемаме се.

— Какво?

— Ще се покажем готови, дори щастливи да изкарваме хляба си като хора на маркиза. Ще се наемем и ще откараме стоките, колкото е възможно нагоре по Мисисипи през този сезон. Ще се поклоним и ще се смирим, ще покажем теметата си и мускулите си. Но…

— Как така? — попита подозрително Жан.

— Стоките, които сега са в склада, разбираш ли, ще са изчезнали.

В очите на братята блеснаха весели искрици.

— Ще са се изпарили в нощта.

— Мистериозно изчезване.

— Ще кажем ли нещо за наемането си?

— Ще плачем, докато изтръгнем жалост и от камъните.

— И ще търгуваме ли отново, благословени, може би от дамата — талисман с късмет на игралната маса?

— Ново чудо.

Сирен, извила устни в усмивка, ги прекъсна:

— Не бихте искали твърде много да зависите от чудеса.

— Защо не — възрази Пиер — когато имаме дамата — талисман още при нас? Нашата Сирен!