Дженифър Блейк
Авантюристката (15)

15.

Губернаторът Вудрьой не забрави за любителския театър, за който беше споменал пред Сирен, когато се срещнаха за пръв път. Пиесата, която щяха да представят беше комедия от Мариво, съкратена версия на неговата „Le Jeu de lamour et du hasard“, или „Игра на любов и късмет“. До деня преди Великите пости имаше време, но не трябваше да се отлагат репетициите.

Историята разказваше за джентълмен и дама, обещани един на друг, без да са се виждали. И двамата се съмняват, че ще си подхождат и решават да видят другия, без да разкриват себе си. Те сменят местата си с техните прислужници за първата среща. Лудо се влюбват един в друг. Камериерката на дамата и прислужникът на джентълмена също са влюбени един в друг. Четирима души се оказват заплетени в интрига, двама от тях си мислят, че са влюбени в човек с по-ниско положение, а двама — в човек, който стои над тях. Това беше предизвикателна пиеса, хуморът произтичаше от непривичните за героите роли и от острия диалог.

Сирен, която играеше дамата, с губернатора в ролята на джентълмена, не беше сигурна, че е подходяща, въпреки, че маркизът настояваше, че тя притежава точно тази комбинация от независимост и фееричност, която беше необходима. Рене играеше ролята на прислужника, докато камериерката беше мадам Прадел, а мадам Вудрьой не можа да бъде убедена да участва.

Жената на губернатора заяви, че харесва пиесата и се радва, че Ла Помпадур е възкресила аматьорските театрални представления, но не можела да играе. Просто не й било по силите да научи толкова много диалози — каза маркизата — но Сирен си помисли, че дамата счита това под достойнството си. Играта в театъра винаги се бе ползвала с пикантна репутация и патронажът на кралската любовница допринасяше малко това да се промени.

Необходима беше голяма практика, тъй като губернаторът, макар и не професионалист, изискваше пиесата да има известен блясък. Всеки трябваше да се движи с грация и стил, както и да произнася репликите си с колкото може по-малко смущаващи грешки. Той ясно обяви желанията си, но всъщност мадам Вудрьой се грижеше за нивото. Тя взе върху себе си задълженията на режисьор и седеше в дългата стая за репетиции, правеше забележки и даваше инструкции. Самият маркиз беше неизтощимо щедър в коментарите и тактичен в предложенията, и все пак Сирен, спомняйки си какво й беше казал Арман, започна да наблюдава двойката и да се чуди дали маркизата просто не изпълнява волята на съпруга си.

За Сирен, която играеше с него, изпълнението на сцените от любовен характер в такава близост беше плашещо преживяване, независимо от неговия чар и изтънчени маниери. Вудрьой беше забележителен с изисканата си личност, за да дава вид, че отразява ясно нещата. Нещо повече — у него имаше голяма доза арогантност.

Рене също не облекчаваше положението, наблюдавайки внимателно всяко нейно движение, всяка усмивка и жест. Това я правеше още по-нервна. Тя не можеше да разбере защо й обръща толкова внимание — тя не беше сляпа за оценяващия поглед в очите на маркиза, но в маниерите му нямаше фамилиарност, нито пък в нейните.

Не можеше да се каже същото за мадам Прадел, която не пропускаше възможност да сложи ръка върху ръката на Рене, или да се облегне на него, когато репетираха репликите си. Това беше безвкусна гледка и я разсейваше. Не, че тя ревнуваше, разбира се, или вярваше, че Рене е толкова загрижен за нея. Не, отношението на Рене към нея, мислеше си тя, беше собственическо, като на куче към кокал. В това нямаше нищо, което да я кара да се чувства самодоволна, и малко — което да я дразни.

Тя не можеше да оцени начина, по който той идваше и заставаше зад нея и стоеше, слушайки, докато тя говореше на чаша вино и кейк с маркиза след репетиция. Говореха си за разни неща, а губернаторът задаваше въпроси и предлагаше теми, а тя просто отговаряше. Той я попита дали има семейство и приятели, показвайки, че има предвид други, освен майка и баща, за които той знаеше, че вече не са живи. Тя каза за дядо си в Хавър, а също и за отчуждеността си спрямо него.

— О, да, мисля, че познавам джентълмена от Нова Франция.

— Наистина ли? — попита тя и очите й светнаха от удоволствие.

— Беше преди, преди да ме назначат като губернатор на Трите Ривиери. Но си спомням дядо ви да крачи под наметало от боброва кожа, толкова дълго, че метеше с него земята. Той винаги казваше, че предпочита да му е топло, отколкото да е модерен. Това, мисля, че беше много практично тогава.

Тя се засмя.

— Смея да кажа, че си е все същият, беше същият, когато го видях за последен път. Може би сте познавал майка ми като момиче?

— Наистина — много очарователно създание. Вие много приличате на нея, доколкото си я спомням. Никога няма да забравя отчаянието сред ценителите на женската красота, когато тя се омъжи. Говоря, естествено, за първия й съпруг.

— Първият съпруг? Какво искате да кажете? Има само един.

— Но сигурен съм… Името на майка ви беше Мари Клер, нали? Мари Клер дьо Бланш?

— Да, но никога не съм чувала да е била омъжена преди. Кой е бил той? И какво е станало с него?

Губернаторът я гледа няколко дълги секунди, после сякаш някъде зад очите му се затвориха капаци.

— Може би греша, мадмоазел. Трябва да съм сгрешил. Простете ми.

— Но вие казахте името правилно — възрази тя озадачена.

— Правилно, може би, но вероятно не се отнася за същата жена. Бедната ми памет. Във всеки случай, мъжът, за който мисля, умря в дивите места. Жената скоро се омъжи повторно.

— В Нова Франция ли?

— Така мисля.

Много добре, тогава. Родителите на Сирен се бяха срещнали в Нова Франция, но са се оженили в Хавър. Тогава Рене се обади иззад тях:

— Ако това е краят на семейната история, Сирен, скъпа моя, да си тръгваме. Намирам играта за много уморително мероприятие. Копнея за леглото си.

Мадам Прадел дойде до Рене, когато Сирен вдигна въпросителен поглед към него. По-възрастната жена звънко се засмя като чу думите му.

— Заедно с другите неща, не се и съмнявам.

Рене дори не погледна към нея. Той заобиколи стола на Сирен и й предложи ръката си. Хвана я под ръка и като я погледна обещаващо, се съгласи:

— Заедно с другите неща.

Сирен не направи опит да протестира нито в губернаторския дом, нито по време на краткия път до квартирата му. Когато влязоха и вратата се затвори зад тях, тя се отдръпна от него.

През рамо каза:

— Защо направи това?

— Кое?

— Знаеш много добре. Защо ме измъкна изпод носа на губернатора и всички останали, като че ли нямаш търпение да легнеш с мен?

— Вероятно точно по тази причина.

Рене знаеше, че има още нещо. Той ненавиждаше лекотата, с която тя говореше с Арман и дори с Вудрьой, докато едва ли имаше половин дузина думи, които да размени с него. От това, че знаеше причината, не му ставаше по-леко.

— Наистина ли? — каза тя хладно. — Какво чакаш тогава? Ако това е желанието ти, помогни ми да съблека тези дрехи и да отиваме в леглото веднага.

Той долови насмешката в гласа й, видя болката, която я подхранваше. Не остана незасегнат от тях — просто не ги зачете пред огромната си нужда от нея или сигурността му, че съществува жизнена връзка между тях, когато бяха в леглото. Независимо дали тя знаеше това или не, и независимо дали го желаеше, там изчезваха съмненията му и там намираше убежище, макар и временно, от страховете си.

— Как мога да се възпротивя на такава изискана покана? — каза той, а очите му бяха прозрачно сиви. — Наистина, какво чакаме?

 

Сирен бързо свикна със следобедните посетители. Визитите на Арман станаха нещо обикновено. Той често водеше свои приятели, мъже на същата възраст и със същото положение, които се смееха, шегуваха се и й отправяха комплименти. Не че тя имаше нещо против. Беше все едно, че е отново с Гастон, въпреки, разбира се, че Гастон никога нямаше да й донесе бонбони или цветя, по които още имаше роса, никога не пишеше поеми за красотата на китките й и нежната извивка на веждите й.

Арман беше попитал дали има намерение на сутринта да го приеме, както правеха много дами, докато приготвя тоалета си за деня. Сирен се беше изсмяла на самата идея. Тя още не си беше създала навика да лежи, докато сутринта почти отмине. Много се съмняваше, че Арман и приятелите му ще са станали и облечени навреме, за да я видят как приготвя тоалета си, а дори и да можеха — идеята й се стори смешна. Тя не беше кралица, всяко движение, на която трябваше да бъде педантично наблюдавано от множество свидетели. Стигаше й, че Рене наблюдава всяко движение, без да има нужда от повече зрители.

Тя привикваше към него, привикваше да вдига поглед и да намира сивите му очи в размисъл, който бързо биваше скриван. Тя не можеше да разбере защо я държи при себе си, щом като имаше такива резерви, въпреки че понякога беше принудена да се пита дали в тази несигурност не се крие неговата привлекателност.

На следващия ден след обяд тя седеше в салона, когато Марта доведе в стаята посетител. Намерила го на улицата, когато се връщала от пазар. Питал за мадмоазел.

— Гастон! — извика Сирен.

Книгата излетя от скута й, когато тя скочи и изтича да обвие ръце около него. По-младият Бретон застана здраво, за да приеме бурното й нападение и като я прегърна мечешки, я отдръпна от себе си да я погледне.

— Това наричам аз посрещане — каза той с усмивка.

— Откъде идваш? Защо си тук? Всички добре ли са? Ела, седни и ми кажи. — Радостта й да го види беше толкова голяма, че тя чувстваше, че бърбори, но не можеше да спре.

— Може ли да получа нещо за пиене? Идвам направо от реката и съм дяволски жаден.

Сирен се огледа за Марта, но тя вече беше изчезнала към задната част на къщата. Марта не се нуждаеше от напомняне, за да посрещне гостите, дори онези, облечени като Гастон в кожена дреха и обикновени панталони.

— Ще имаш след малко. Само ми кажи как са мосю Пиер и мосю Жан и къде ги остави.

— Бяхме на път за земите на чоктау, когато внезапно се сетихме, че имаме само думата на Льомоние, че си в безопасност и си добре. Решихме, че един от нас трябва да се върне и да се убеди в това. Аз бях този, който най-малко щеше да привлече вниманието.

— Може би — каза тя с известна строгост, — но все още си в опасност. Видели са те в склада. Не мога да повярвам, че се разхождаш по улиците посред бял ден.

Той сви рамене:

— Трябваше да те намеря.

Колкото и да искаше Сирен да го задържи, не трябваше да го прави заради него. Тя извика на лицето си усмивка.

— Добре, намери ме, и както виждаш съм много добре. Можеш да се върнеш и да го кажеш на мосю Пиер и мосю Жан и да им кажеш също, че ще съм по-спокойна, ако стоят по-далеч.

Гастон само я гледаше, без да каже нищо, с непроницаемо изражение, като подръпваше златната халка на ухото си.

— Изглеждаш много хубава.

— Аз… благодаря ти. — По някаква причина богатата рокля и фината дантела на шапчицата й я караха да се чувства неудобно, както когато ги облече за пръв път, въпреки че бързо свикна с лукса.

— Чух някои неща на улицата. Изглежда сега си много близка с губернатора, играеш театър с него… и всичко останало. Дали не може нещо да се уреди?

В очите й се надигна мъка.

— Не мисля, че е възможно. Мосю маркизът е приятен човек, но приема задълженията си съвсем сериозно.

— Великият маркиз, както го наричат хората. Великият лицемер, бих казал аз, след като всички знаят, че жена му…

Сирен бързо сложи ръката си върху неговата.

— Недей толкова високо. Може някой да те чуе.

— Не ме е грижа, ако чуят — каза Гастон, но понижи глас, подчинявайки се на настояването й. — Във всеки случай, ако не си щастлива като катеричка с двугодишен запас от орехи, тогава трябва да те взема със себе си при татко и чичо Пиер.

— Не можеш да го направиш.

— Не? Кажи ми защо? Би било просто — разходка покрай реката, когато се стъмни…

— Аз… съм дала дума.

Гастон я гледа един дълъг миг с проницателен поглед, докато тя започна да се изчервява. Той удари с ръце по коленете си и ги сключи там.

— Много добре, тогава. Щом ти оставаш, и аз оставам.

— Невъзможно!

Въпреки раздразнението в гласа на Сирен, тя почувства топлота в себе си. Но не можа да каже нищо повече, тъй като Марта се върна с чаша вино и чиния дребни сладкиши. Докато жената им сервира, дойде Арман за ежедневната си визита.

Сирен представи младите мъже един на друг. Не й оставаше нищо друго, освен да не представя Гастон по никакъв начин, което щеше да направи посещението му още по-подозрително. Възможно беше Арман да не е чувал за него. Можеше само да се надява на това.

Оказа се празна надежда. Арман погледна Гастон с най-жив интерес:

— О, да — каза той — контрабандистът.

Гастон му отправи бляскава усмивка, докато правеше поклона си.

— Виждам, че славата ми ме е изпреварила.

— Колкото до това — не знам — каза спокойно той. — Но аз се постарах да открия каквото можах за мадмоазел Сирен.

— Започвам да разбирам. — По-младият Бретон погледна от Арман към Сирен с вдигнати вежди.

Той само си мисли, че разбира, помисли си Сирен, но не възрази. Ако той си мисли, че Арман е част от причината да остане в Ню Орлиънс, то може да реши да си тръгне, преди да е станало твърде късно.

Арман, вземайки чаша вино, представи на Сирен последното си поетическо усилие. Тя му благодари оценяващо и прочете на глас отделни части, за да разведри обстановката. Очакваше след това да се възцари неловко мълчание, но разговорът някак се обърна към контрабандата и тя остана в ъгъла на канапето да слуша как двамата разискваха върху недостатъците на сегашната търговска система. Изглежда Арман беше мислил преди за забранената търговия с англичаните, но баща му не е искал и да чуе за това. Мосю Мулен предпочиташе синът му да вземе състоянието, което можеше, от земята и да забрави за такива рисковани начинания.

Беше й забавно да гледа как се развива запознанството и нараства уважението между Гастон и Арман, но това не я поглъщаше изцяло. Тя почувства облекчение, когато Арман, верен на възпитанието си, стана и се приготви да си тръгне.

Виждаше се, че не му е приятно да остава Гастон сам с нея, особено след като другият младеж го изпрати с такова самочувствие, като че ли той е домакинът. Но добрите му маниери надделяха. Щом трябваше да си отиде, щеше да го стори.

Гастон затвори вратата след него и се върна на стола до Сирен. Фиксирайки я със строг поглед, той попита:

— Често ли идва Мулен?

— Да.

— И какво мисли Льомоние за това?

— Такъв е обичаят и той го приема като всички.

— Приема ли го, наистина? Проклет да съм, ако бих го направил на негово място.

Сирен се намръщи:

— Тогава е добре, че това не те засяга.

— Не виждам за какво ти е това, тези поеми за петната по лицето ти.

— Петна! За всяка малка бенчица, украшение!

— За петно.

Тя дълбоко пое дъх, за да успокои раздразнението си.

— Много дами приемат следобед и е благоприятно за една жена да има обожатели, които пишат поезия за нея.

— Не ме интересува какво е. Не бих допуснал да се въртят в къщата ми и не знам защо ти го правиш, освен ако не искаш да накараш Рене да ревнува.

Тя оскърбено отхвърли обвинението, но дори когато говореше, не беше сигурна в истината. Вече не знаеше какво чувства към Рене. Мислеше, че любовта си е отишла, но какво тогава е тази радост, която усеща в прегръдките му, сладостното вълнение от докосването му, удоволствието просто да го гледа, да бъде край него, да споделя дните и нощите му? Но нямаше никакъв смисъл в това да мисли, че още е влюбена. Съвсем нямаше смисъл.

Когато на свечеряване Рене се върна, Гастон все още беше в къщата. Дори и да беше изненадан, че вижда младежа, той не го показа, а го покани на вечеря и го разпита за Пиер и Жан. Сирен, която беше започнала да поема известна отговорност за домакинството на Рене, се измъкна при Марта да обсъдят вечерята, оставяйки двамата мъже сами. Когато се върна, Рене и Гастон изглеждаха много доволни един от друг, с този чисто по мъжки повдигнат дух, който съпровожда постигнатото разбирателство.

Те бяха в такива добри отношения, че Сирен очакваше Рене да покани Гастон да остане у тях през нощта. Той обаче не го направи. Когато вечерята свърши, вече отдавна се беше стъмнило. Гастон, напътстван от Сирен да бъде много внимателен, използва тъмнината, за да се върне на корабчето.

Скоро след като младежът си беше отишъл, Рене зае мястото си на писмената маса. Сирен започваше да мисли, че това е начин да избегне дългите часове между вечерята и лягането, които трябваше да бъдат запълнени с разговори. Тя разбираше, че бъбренето не е главната й цел във взаимоотношенията с Рене и все пак намираше начина, по който той беше способен да се потопи в работата си, за изключително досаден.

Тя седеше свита на канапето пред камината, събула новите си бродирани сатенени чехли, с крака подвити под разперената й копринена пола на златни ивици. Не пудреше косата си, тъй като от гъстите облаци пудра започваше да киха, но беше позволила на Марта да я направи на кок на вълни и къдрици, които падаха на едното рамо. Тежестта на кока караше фибите да се забиват в главата й. Сега тя ги сваляше една по една, освобождавайки дългите тъмнозлатисти къдри и опъвайки я на рамото като разресваше обърканите коси с пръсти.

Една фиба, която беше пропуснала, падна от освободените кичури. Тя се плъзна по извивката на шията й и падна в дълбоко изрязаното деколте на роклята. Тя тихичко възкликна от досада. Наведе се напред, вмъквайки пръсти в ниското деколте да я извади. Когато вдигна глава, забеляза, че Рене я наблюдава. Той стоеше неподвижен със замислен поглед.

Тя колебливо му се усмихна. Той отвърна на усмивката й с топло пламъче в очите, но отново възобнови работата си.

Сирен се спря и няколко дълги мига гледа бързите му точни движения, играта на трепкащите пламъци на свещите по чертите на лицето му и очертанията на устните, които полираха кожата и се отразяваха на блестящи черни вълни в косата му. Светлината проблясваше по перото, с което пишеше и правеше сянка на твърдия му юмрук, който той неспирно движеше по страницата. Тя помисли за тази ръка върху тялото си и по кожата й премина лека тръпка.

Сирен извади краката си изпод полата и стана, протегна се леко, после отиде да остави фибите на близката маса. Върна се до огъня и като взе машата, съживи пламъците в камината; остана загледана в пламъците, с прибрана до себе си пола, далеч от опасността. Когато горещината стана непоносима, тя се обърна и направи крачка към писмената маса. Прокара пръсти по гладкия й, полиран ръб, докато я заобикаляше и леко докосна Рене по рамото.

— Какво пишеш с такова усърдие? — попита тя, преструвайки се на лениво любопитна. — Мемоари?

— Нещо също толкова глупаво — писма до влиятелни хора. Изгнаниците не бива да допуснат да бъдат забравени, освен ако не искат да останат изгнаници.

— Толкова ли ужасно ще бъде, ако останеш тук? Поздравът в началото на страницата, която тя успя да види беше до кралския министър. Той със сигурност можеше да се нарече влиятелен човек, но Рене беше споменал, че е и негов приятел.

Рене се обърна на стола да я погледне.

— Означава ли това, че ти би искала да остана?

— Внимавай! — извика тя. — Ще изцапаш с мастило ръкава си.

При обръщането той беше сложил облечената си в кадифе ръка върху страницата, на която беше писал, и която още не беше попита. Тя посегна да хване китката му, за да отмести ръката, но той отново твърдо я сложи обратно.

— Ръкавът няма значение, а отговорът на въпроса ми има.

Погледът му беше настойчив. Тя го срещна с очи, изпълнени със съмнение. Иска ли той да остане? Възможно е. Не й се искаше да мисли за заминаването му. Но не можеше да се съсредоточи върху отговора, тъй като инстинктът й подсказваше, че не беше случайно това, че замаза написаното с ръкава си. Той не искаше тя да види какво пише. Самото подозрение направи изречението, което й се мярна, да се вреже като ярко острие в мозъка й: „…само един начин да се спре забранената търговия, известна като контрабанда, и той е чрез енергични мерки за тези, които са заловени в нея, така че да послужат за пример…“

Трябваше да каже нещо.

— Сигурен ли си, че искаш да заминеш?

Той стана и широките му рамене надеждно закриха от погледа й пергамента, на който пишеше.

— Понякога мисля за Франция и копнея за нея като сираче за майка си — каза той, — а понякога, когато те взема в ръцете си, ето така, чувствам, че където си ти — там е моят дом.

Той се опитваше да отвлече вниманието й, както и преди, когато тя прояви интерес към това, което пише. Нека го направи тогава. Сирен, отпускайки се в прегръдката, прие целувката му. В края на краищата нямаше значение. Знаеше какъв е и все пак не можеше да избяга от привличането му, не можеше да си позволи за му се противи, да го окуражи да издаде Бретонови на губернатора. Невъзможно беше да избяга от притежанието му, така че можеше поне да извлече удоволствие от него. Това беше една малка компенсация.

Все пак, когато на следващата сутрин Рене излезе на кафе или да се срещне с губернатора, или за каквото там беше изчезнал на сутринта, Сирен отново отиде до писмената маса в салона. Полираната повърхност беше чиста, без нищо повече от някое късче хартия, но мастилницата и перото стояха готови. Лакираната кутия беше до стената. Въпреки, че Сирен разтърси ключалката, дръпна я и дори бръкна вътре не твърде нежно с една фиба, тя остана здраво затворена, пазейки тайните си.

 

Вечерта, когато беше организиран маскеният бал даван от маркиза и жена му, Правителственият дом грееше в светлини. До вратата пламтяха факли, осветявайки жадните лица на тълпата, събрана на калната улица да види пристигането на гостите, които влизаха след прислужници или момчета, с фенери. През целия ден беше валяло и нощното небе беше тъмно, с ниско надвиснали облаци, които заплашваха с нов порой, но това не спираше зрителите. Те се блъскаха за по-добра позиция, съперничеха си с кошници с кейк и месни произведения, портокали и бонбони виолетки и в същото време внимателно следяха за джебчии. С широко отворени очи те гледаха костюмите на щастливците, специално поръчани за случая, или изровени от стари сандъци. Публиката изглеждаше разделена поравно между тези, които виждаха красота във всичко и онези, които виждаха само недостатъците с коментари по-скоро непристойни и искрени, отколкото разумни.

— Какво се е маскирал този като посмешище на шивача?

— Предполагам, че това трябва да бъде дебелият крал на Англия.

— Погледни там. Жена, която може да носи колело на врата си няма защо да се безпокои, че задникът й изглежда като кърма на кораб.

— Това е презряната кралица Мария Тереза бе, идиот!

— А аз съм Савската кралица!

— Погледни само апетитната пастирка, с малкото й закръглено задниче…

Заради влагата и калните улици Рене беше наел стол — носилка, за да закарат Сирен до Правителствения дом. Возилото с четиримата си носачи не можеше да се нарече луксозно, кожената седалка беше скърцаща с миризма на пот и напоена с парфюм. На пода беше разхвърляна мухлясала слама, изцапана със засъхнала кал. Рене вървеше до носилката с едната ръка на вратата й, а другата — върху дръжката на шпагата си. Шпагата беше не просто част от костюма му на мускетар, а и разумна предпазна мярка. Благодарение на тълпите по улиците, тази нощ се очакваше всичката измет на града да се измъкне от дупките си.

Сирен и Рене трябваше да чакат на опашка, докато приближат Правителствения дом, така че имаха достатъчно много време да чуят различни шеги и насмешки, отправяни към гостите. Когато дойде реда им, Рене подаде ръка на Сирен да слезе, после хвърли монети на носачите, за почерпка. Чу се ропот заради наметалата, които тя и Рене носеха, и които скриваха костюмите им, но Сирен нарочно не обърна внимание и бързо пристъпи към сградата.

Във вестибюла свалиха наметалата си. Сирен разтърси многопластовия газ в зелено и златно, от който беше направен костюмът й на горска нимфа. В същото време калта бързо беше изчеткана от ботушите на Рене от специално поставен там за целта прислужник. Присъствието им беше забелязано и те наместиха лентите на маските си по свободния начин, приет във венецианския двор, после се оставиха да ги заведат в балния салон.

Събирането на богато облечени и украсени със скъпоценности хора, свещниците, съдържащи стотици свещи, подобни на съзвездия, елегантните мебели край стените, отличната музика, храна и питиета и празничната обстановка — всичко това можеше да си съперничи само с Париж. В този задморски кът — Ню Орлиънс — всичко това беше блестящо. Нещо повече, гостите знаеха, че не е имало токова събиране в кратката история на града и подозираха, че може и да е последно. Това добавяше допълнителен чар към вълнението, предизвикано от маскарада, живо, почти трескаво удоволствие, че е нещо, за което ще се носят легенди. Никога гостите на маркиза не са се усмихвали толкова много и не са се смели така звънко, никога виното не бе имало такъв прекрасен вкус, а храната не е била като амброзия. Музиката завладя настроението, приповдигна го, докато прозорците не бяха отворени за хладината на нощта, която да разпръсне аромата на толкова много топли, пищни и неограничено напарфюмирани тела.

Навън отново беше заваляло, шумът и хладната влага нахлуха в стаята. Никой не обърна внимание. Какво значение има времето, когато предстоят толкова удоволствия?

Сирен танцува половин дузина танци — с Рене и Арман, веднъж с някакъв Арлекин и два пъти със светия крал Луи V, който имаше ореол за корона и за когото тя беше сигурна, че е губернаторът. Времето престана да има значение. Скрита зад маската си, в този момент не съществуваше нещо, което можеше да я засегне, дори и гледката на Рене в компанията на една дама, облечена като игуменка, която сигурно беше мадам Вудрьой. Тя беше извънредно щастлива в кръга от веселие, с ритъма на музиката и с физическата умора от танца, която туптеше във вените и в тила й. Тя откри у себе си способност за чисто веселие, способност да забрави грижите и неприятностите и да живее само за мига.

И тогава видя Гастон.

Това беше той — тя не се усъмни и за миг, независимо от маската. Никой, освен него не притежаваше тази комбинация от широки и здрави мускулести рамене и шапка от буйни къдрици като бога на пастирите Пан. Никой друг не би дръзнал да се появи на маскарада облечен в кожа и мокасини като воажор, речен плъх, само на крачка от контрабандиста.

Музиката тъкмо бе свършила. Сирен изпрати партньора си за чаша вино и се запъти към Гастон. Тя застана зад него, пред отворения прозорец.

— Какво си мислиш, че правиш тук?

Беше толкова вбесена, така уплашена и ядосана от това, че гласът й трепереше. Той се обърна да я погледне и през процепите на маската очите му бяха топли и разбиращи.

— Имах посещение от един господин, когото познаваш, скъпа. Той ме доведе.

— Рене — каза горчиво тя.

— Съвсем не. Беше Мулен.

— Арман?

— Чудесен приятел и добър човек, какъвто е добре да имаш зад гърба си.

— Радвам се, че сте се харесали — каза тя, — но да не би да си си загубил ума? Какво целиш с появата си тук, облечен като че ли искаш да обявиш на всички за престъпленията си?

— Никой не ме позна — възрази той.

— Малко късмет, който не заслужаваш. Трябва да си тръгнеш веднага.

Устните му се свиха от раздразнение.

— Ако престанеш да вдигаш шум, няма да има нужда. Единствено ти можеш да ги накараш да ме арестуват.

— Не бъди толкова неразумен, Гастон. Защо налиташ сам на тази опасност?

— Каква опасност, Сирен? Разбрах, че Льомоние ни е осигурил алиби — за татко и чичо Пиер, и за мен. Всички знаят, ние не сме били тук по време на пожара в склада. Бих могъл да попитам каква награда е получил за тази работа, но не смятам за нужно да те обиждам. Струва ми се, че ти си платила за безопасността ни, защо тогава да не й се наслаждавам?

Беше, разбира се, прав. Достатъчно време имаше, за да бъдат приети обясненията за това къде са Бретонови. Защо тогава Гастон да не се появи пак? Тя остави тази тема едновременно с облекчение и раздразнение, впускайки се в друга атака.

— Но да дойдеш тук така облечен… това е като плесница по лицето.

— Пресметната игра, може би. Щеше ли виновен човек да се осмели? Не, следователно аз съм невинен.

— Защо рискуваш, когато можеш да си в безопасност?

Той бавно се усмихна.

— Защо да съм в безопасност, когато с малко кураж мога да бъда сред избраниците, гост на губернатора, вместо син на търговец, като всички онези, които гледат отвън силата и могъществото?

— Това няма значение, в сравнение с това да си свободен — каза тя с потъмнели очи.

— Казваш го, но ти си тук, а останалите са все още отвън.

Думите й бяха истина. Нищо нямаше значение — нито прекрасните рокли и изисканото обкръжение, нито гордостта й от обожателите, нито това, че играеше заедно с губернатора в любителски театър или дори това, че е между избраниците на маскарада. Тя беше искала свобода и беше продала част от нея за друг вид затвор, този, който се крепеше на позлата и удовлетворяване на опиянени от желание усещания. От това затворът не ставаше по-добър. Но тя беше влязла в него с широко отворени очи. Никой не можеше да я спаси от него, освен самата тя. Но й беше нужна воля.

До нея Гастон прекъсна болезнените й мисли с рязък шепот:

— Кой е човекът, който идва?

Тя вдигна поглед. Към тях се приближаваше мъж в костюм на римски генерал, състоящ се тога и ризница и съвсем неподходящ панталон. Той беше набит и се придвижваше бързо. Дръпна маската си, така че неприятното изражение на лицето му изпъкна в контраст с празните лица на заобикалящите ги. Ужас я връхлетя.

— Мили боже — изстена тихо тя.

— Какво има?

— Офицерът от склада.

— Кой?

Гастон не беше там, когато офицерът я беше хванал и я беше съборил на земята, притискайки я при залавянето. Рене я беше спасил. Гастон не знаеше, нито имаше време да му обяснява. Лейтенантът спря между тях с ръце на кръста.

— Виждал съм тази коса и преди — произнесе той с насмешка на влажната си уста, изучавайки косата, паднала като завеса върху гърба на Сирен. — Държал съм я. И бих желал да направя същото сега, или да си поговорим хубавичко с губернатора за вас и приятеля ви, който прилича съвсем на крадец и контрабандист. Какво ще кажете, красавице? Ще играете или ще плащате?