Дженифър Блейк
Авантюристката (13)

13.

Самоопознаването можеше да е нещо горчиво. Сирен седя замислена дълго след като Рене се беше облякъл и излязъл. Не можеше да понесе мисълта, че не тя е предизвикала прекратяването на прегръдката им. Мисълта беше обидна, но по-тревожното беше промененото й мислене, което беше позволило да приеме подчинението. Дали то беше породено от страст за отмъщение или от мощното привличане, което Рене излъчваше като мъж? Този въпрос не я оставяше.

Сега тя много по-добре можа да прецени силата на това привличане. Има такива мъже, мъже, които се открояват между другите, които притеглят хората към себе си без съзнателно усилие, без да осъзнават неповторимия си чар.

Но, разбира се, Рене добре познаваше силата си. Колкото и да не искаше да го признае, тя му беше дала твърде много поводи да разбере за влиянието си над нея. Единственото успокоение беше, че изглежда и тя го привличаше в същата степен, иначе сега нямаше да бъде там, където беше. Не че искаше да се крие зад този факт. Много жени очевидно са били предмет на неговото обожание. Той беше мъж със силни желания, такъв, който е свикнал да взема това, което пожелае. Което правеше още по-труден за вярване факта, че не беше я обладал, когато имаше възможност.

Възможно ли беше да си играе с нея? Можеше ли да изпитва някакво извратено удоволствие, виждайки колко голям пробив може да направи в нейната отбрана? Или това, което искаше беше не само физическо подчинение, но й това на душата й?

Него поне не можеше да вземе. Каквото и да стори, тя вътрешно няма да се покори.

Желанието, което беше открила, можеше да се окаже оръжие. Оръжие, което можеше да използва и щеше да използва. Съществуваше опасност, да, но това беше риск, който си заслужава да поеме.

Някога, за кратко време беше мислила, че обича Рене. Каквото и да беше чувствала, то бе умряло с предателството му и не можеше да възкръсне. Колкото до факта, че му се беше отдала, бе го сторила по собствено желание. Нямаше да е голяма жертва, ако го направи пак, не и ако е с цел. Глупава е била да му отрежда такава важност или да се плаши. Наистина глупава!

 

Първата от роклите на мадам Адел беше готова за проба на следващата сутрин и беше доставена късно следобед, малко повече от двадесет и четири часа след приемане на поръчката. Това не беше практичен дневен костюм, както можеше да се очаква — с истински френски вкус. Това беше една от трите официални дрехи за двора, разпространената френска роба, която беше поръчала. Тя пристигна, което не беше съвпадение, точно за музикалното соаре, което се даваше тази вечер от мадам Вудрьой. Мадам Адел и нейните помощнички бяха работили до късно през нощта, за да са сигурни, че ще е готова. Шивачката остана да помогне на Сирен при обличането на роклята, в случай, че е нужна още някаква поправка. Тя се суетеше около Сирен, нагласявайки деколтето и подръпвайки воланите отстрани на полата, после отстъпи назад.

— Прелестно! — извика тя, пляскайки с ръце. — Никой няма да повярва, че не слизате от кораба от Франция. Първо — копринени чорапи и обувки от специалист обущар, после, ако позволите да се заема с косата ви, ще си помислят, че идвате направо от самия Версай!

Сирен се съгласи да направят и напудрят косата й, въпреки, че се съмняваше в необходимостта да срешат косата й назад. Когато накрая й разрешиха да погледне в огледалото, тя можа само да седне. Личността, която познаваше, бе изчезнала и на нейно място седеше непозната. Прическата и деколтето на официалната рокля я правеха да изглежда по-възрастна, по-изтънчена и в същото време по-лекомислена. Самата рокля беше от небесносин брокат с квадратно деколте, поръбено с набрана дантела, която предполагаше тайно докосване. Плътно прилепващите ръкави до лакътя бяха украсени с много плисирана дантела и ленти. Докато горната пола се поддържаше от обръчи и беше отворена отпред, долната пола беше обшита с ивици, украсени с дантелени панделки.

— Виждате ли? Есенцията на модата! — бърбореше шивачката. — Всичко, от което се нуждаете е леко докосване на ружа, една-две бенки и готово! Ще има съкрушени сърца, може би това на мосю Льомоние, да?

— Може би — съгласи се Сирен с лека, иронична усмивка.

— Значи разрешавате? — жената взе пухчето и кутийката с ружа.

— Разрешавам.

Тъкмо свършваха с ружа, когато стъпките на Рене се чуха по външните стълби. Шивачката спря заниманието си и накара Сирен да се изправи. Застанала няколко крачки назад, тя зачака с оживено лице. Рене отвори вратата и влезе. Чу се тих говор, когато прислужницата го посрещна и взе шапката му. Малко след това той се появи на прага на спалнята.

Но спря едва влязъл. Жената, която го гледаше беше изискана, с елегантна фигура, съчетана с ефирност, но трудно можеше да бъде свързана със Сирен. Струваше му се, че ако се облече и напудри като другите жени от неговия кръг, тя ще изглежда повече като тях, не толкова необикновена. Вместо това пред него стоеше дама с изисканост, сякаш произхождаше от благородна класа. Нормалното й държание с изправена, горда стойка, съчетано с официалните дрехи й даваше вид на родена аристократка. Това разстройваше и смущаваше.

Той бавно се придвижи напред и каза меко:

— Добре, добре.

— Продължаваме с подробностите, мосю — обяви мадам Адел. — Какво ще кажете? Дали да бъде малко сърчице в ъгъла на устата, за да привлича окото към формата й, или може би роза под окото, която да привлича погледа там?

— Нищо.

— Нищо? Но мосю, такава е модата!

— Няма недостатъци, които трябва да се прикриват. Съвършенството не се нуждае от разкрасяване. — Той спря пред Сирен с търсещ поглед.

— Така е, разбира се — съгласи се шивачката.

— Можете да ни оставите, мадам.

— Разбира се. Да. Веднага. — Усмихвайки се широко на себе си, мадам Адел събра пръснатите си принадлежности, четки и кутии и се изнесе.

Когато вече си беше отишла, Сирен навлажни устни.

— Ти… доволен ли си? — попита тя.

— Доволен съм отчасти.

Тя стреснато го погледна:

— Само отчасти?

— Мисля, че предпочитам нощната риза.

— Трябва да се научиш да разбираш мислите си.

Устните му леко се извиха:

— Трябва. Купих ти подарък, но не съм сигурен дали трябва да ти го дам.

— Защото мислиш, че вече съм твърде хубава ли? — попита тя с потъмнели очи.

— Защото нямаш нужда от него и без съмнение ще намериш начин да ме накараш да се чувствам като негодник.

— Не ми се струва, че е така — каза тя с кисел тон — освен, разбира се, ако наистина не си…

— Освен, ако не съм негодник? Благодаря. Сега няма от какво да се страхувам.

Той извади малка кадифена кутийка от джоба на жилетката си. Протегна ръка да хване нейната и сложи кутийката в нея. Пръстите и не бяха съвсем сигурни, когато тя я взе и я отвори. Забеляза блясъка на скъпоценни камъни, после изсипа в ръката си чифт обици с перли с крушовидна форма, поставени в розетка като цвете от диаманти.

Мина доста време, преди да успее да проговори:

— Много си щедър.

— Съвсем не.

Учтивият му тон я подтикна да каже:

— Разбирам. Ще очакваш отплата.

Дали? Рене не можеше да каже.

— Предлагаш ли я? — каза той.

— Знаеш, че не! — извика тя и очите й веднага блеснаха като диаманти. — Не мога толкова лесно да бъда купена.

— Винаги съществува възможност.

— Твоя грешка — скъпо струваща грешка.

Когато беше ядосана повече приличаше на онази Сирен, която познаваше — буреносна и без преструвки.

— Може би не. Ще ги носиш ли?

— Защо? — Искаше да му покаже, че няма намерение да се чувства задължена по такъв нечестен начин. Тя вдигна ръце да свали малките златни халкички, подарък за дванадесетия й рожден ден.

— Позволи на мен — каза той и вземайки едната обица започна внимателно да я завива. Усети твърдия метал, притиснат в мекото й ухо. Той потъна, но тази обица беше по-дебела от халкичката и опъна нежната кожа на ухото й. Той я закопча отзад и се зае с другата. Сякаш нещо я застави да вдигне поглед към него. Той й се усмихна, докато нежно пъхаше втората обица в ухото й, а допирът на кокалчетата му до бузата й беше като ласка.

Той не беше свършил. От другия си джоб извади малко шишенце.

— Смей ми се ако искаш! Изобщо нямаш нужда от него, но изисканата дама никога не го пренебрегва.

Беше парфюм. Сирен взе в ръка красиво гравираното шишенце, усещайки ръбовете му в дланта си. Тя отвори малката запушалка. Във въздуха се разнесе аромат на дамаски рози, който донесе спомен за бряг и за нощ, които тя по-скоро искаше да забрави. Противопоставяйки им се, тя намокри запушалката и докосна с нея ямката на шията си, свивките на ръцете, а също и нежната вдлъбнатина между гърдите.

Рене не каза нищо, но погледът в очите му, както беше навел глава, беше смущаваш, изпълнен с удовлетворение и обещание.

Докато той се обличаше за вечерното забавление, Сирен прекара времето си оформяйки ноктите си, изтривайки загрубелите места на пръстите си с парче пемза и втри гъша мас, донесена й от прислужницата. Тези занимания не можеха да придадат на кожата й гладкостта, която имат дамите, които не работят, но я предпазваха от пълен позор. Ноктите, които тя поддържаше къси заради готвенето, щяха несъмнено да пораснат, ако останеше в сегашното си положение. Ако…

Когато Рене се появи, изглеждаше прекрасен в пурпурното си кадифено сако с толкова дълбок цвят, че изглеждаше почти черен, и с лилави копринени панталони. На шията и китките му имаше дантела, а копчетата на сакото бяха от аметист. Перуката му беше спретната, завързана с черна панделка и напудрена до блестящо бяло, а в ръката си носеше ебонитов бастун. С всеки инч от себе си той беше придворен, отдалечен, наблюдателен. Когато взе ръката на Сирен и я сложи върху своята, преди да я изведе от къщата, прониза я лека тръпка.

Разстоянието от квартирата на Рене до резиденцията на губернатора, където щеше да се състои соарето, беше не повече от кратка разходка. Къщата на губернатора беше на ъгъла на улицата, която минаваше пред Плейс Роял и втората улица нагоре от него. Там се намираше и Правителственият дом, където се решаваха делата на колонията. Улиците на града, прокарани с военна прецизност в решетка от правилни квадрати, имаха имена на картите, които събираха прах в губернаторските шкафове, но малцина ги употребяваха. Те в по-голямата си част бяха известни с имената на най-прочутите хора, които живееха там.

Официалният Правителствен дом — двуетажна постройка с наблюдателни прозорчета на покрива и стени с мазилка върху тухлите — беше в такова окаяно състояние, че вече се говореше за нова сграда нагоре по реката. Въпреки това, този дом имаше най-широки функции — тук, освен всичко, в салона на горния етаж се организираха и баловете. Но за по-интимни събирания жената на губернатора предпочиташе да приема гостите си в прекрасната атмосфера на къщата, където живееше със съпруга си. Такъв беше случаят тази вечер.

Не беше възможно да се каже кой беше избирал мебелировката на губернаторската къща — самият губернатор или жена му, но по всичко личеше, че целта им е била да повторят, доколкото е възможно, лукса на Версай. Едната стена на главния салон беше цялата в прозорци, докато отсрещната грееше в огледала. Дървените промеждутъци бяха боядисани така, че да изглеждат като мраморни с отсенки на зелено и розово. Полилеите ледено блестяха с кристалните си абажури и висулки. До входната врата стояха два шест футове масивни свещника от бронз, в които бяха поставени снопчета високи свещи, всичките от най-чист пчелен восък. Паркетът, полиран до силен блясък отразяваше танцуващите пламъци от големите камини от мрамор във всеки край на стаята. Таванът беше изрисуван с чувствени богини и пухкави херувими, докато от двете страни на камините имаше рисувани копринени тапети. Двата клавесина, на които си акомпанираха певците и столовете, които стояха готови за публиката, бяха гравирани и позлатени, украсени със сценична тапицерия.

Разкошът в стил рококо беше завладяващ, подсилван от мисълта колко много внимание, мисли и пари са изразходвани, за да се транспортира всичко това до колонията. Той щеше да е още по-впечатляващ, ако Сирен не знаеше от мърморенето на Жан и Пиер за това колко храна и дрехи и колко ценни стоки, предназначени за Луизиана са изгнили по пристанищата, докато пространството в корабите е било заето от тези неща, които губернатора и жена му считаха за особено важни.

Сирен и Рене официално бяха приети от губернатора и неговата дама в салона. Маркизата, блестяща в златиста дантела над черно кадифе, дори и да си спомни, че е видяла Сирен на корабчето, не го показа. Мосю Вудрьой, също толкова величествен в сив сатен, украсен с ордена на Рицаря на Сейнт Луис, заяви, че е очарован. Елегантен мъж с изискани маниери, той не само беше много по-млад от жена си, но и по-привлекателен, с широко чело, твърди черти и предизвикателни очи. Напълно наясно с високото си положение, любител на удоволствията, той беше още и добър администратор със здрава ръка при решаване на проблемите на отдалечената колония и с пълна увереност, че може да ги реши, ако му се даде време.

Усмивката, която отправи на Сирен, когато тя направи реверанса си беше одобрителна, въздишката над пръстите й — топла и забавена. Маркизата, поглеждаща с ъгъла на окото, махна на един лакей да донесе столове на Сирен и Рене. Губернаторът остави Сирен с израз на съжаление, лесно разбираемо като дан на красотата й.

— Внимавай — предупреди я Рене, като се наведе към ухото й, докато се отдалечаваха, — жената на губернатора е изключително ревнива.

— Мисля, че я привличат по-младите мъже.

— Едното не пречи на другото. Понякога е принудена да се успокоява като повечето съпруги.

Жените в колонията толкова дълго време бяха малко на брой, че женитбата по взаимно привличане и взаимни чувства беше нещо обикновено. Имаше уредени бракове между богатите и тази тенденция се увеличаваше, колкото повече земи сменяха собствениците си и колкото повече хора пристигаха, но понякога беше трудно човек да си спомни, че във Франция нещата изглеждат много различно. Там, сред аристократите, които владееха земи, браковете се сключваха в люлката, без никакви други претенции, освен премислено съюзяване на богати фамилии. На изневярата на съпрузите не само се гледаше през пръсти, но тя беше нещо обичайно и съпругите, след раждането на наследника, можеха, с необходимата дискретност, да се наслаждават на прегръдките на любовници. За Сирен, която бе свикнала с мисълта, че в брака мъжът и жената са рамо до рамо и се подкрепят един друг в болести, мъка и нещастие, аристократичната представа за брачния съюз изглеждаше студена и бедна.

Не, че щеше да си направи труд да го каже на Рене. Тя се усмихваше и отправяше любезности към мъжете и жените, на които той я представи, после зае мястото си за музикалната вечер.

Младата жена, която ги забавляваше, дъщеря на плантатор, имаше чист, сладък глас, но без претенции за професионализъм. Поддържана от разтапящите се одобрителни погледи на дебелата жена, очевидно майка й, тя беше феерична и оживена, докато представяше приятния селски живот с леко пикантно напомняне за пастирки и дойки, или когато гласът й се носеше в произведения, популярни от предната зима от „Опера Комик“.

Скоро стана очевидно, че музиката е просто предлог за събирането. Когато певицата свърши, излязоха трио музиканти и столовете бяха дръпнати до стената, за да се направи място за танци. Тези, които не бяха настроени да вземат участие в такава енергична дейност, се насочиха към съседната, свързана със салона малка стая, където бяха наредени маси за карти. За да се поддържат всички, беше сервирана вечеря, като всяко от различните ястия беше сервирано отделно — от морската храна до дивеча, от месото до десерта.

Всички известни личности бяха тук — плантатори от владенията край Мисисипи и Сент Джон, градски търговци, съдии, нотариуси и лекари, офицери от кралската армия, градските власти — от охраната на кралските запаси, и прокурора до самия интендант — Мишел ла Рувелийе, който беше най-влиятелният човек след губернатора. Заедно с жените, синовете и дъщерите си, те ядяха, пиеха, позираха с лукса си, увличаха се във флиртове и веселие, но най-вече разговаряха.

Постоянно се носеше поток от гласове, издигайки се и спадайки в остроумни отговори, бързи епиграми и смешни намеци, в повърхностни слухове, но и в заучени разсъждения и страстни спорове. Тези, които искаха мнението им да бъде чуто, трябваше да бързат да намерят пролука и тема, ако искаха да задържат вниманието на слушателите; онези, които бяха тромави в ума и езика, бързо изоставаха.

Няколко дузини гости се бяха събрали в единия край на дългата главна стая, групирани около едно канапе пред камината. На канапето седеше мадам Вудрьой, сръчно насочвайки посоката на разговора, като изтегляше напред стеснителните и стягаше юздите на тези, които се опитваха да монополизират думата. Сирен, седнала от едната страна и Рене, застанал прав до нея, се наслаждаваха на бързите приливи и отливи на идеите. Тя беше силно заинтересувана от млад мъж на име Арман Мулен. Този джентълмен с леко накъдрена перука, чувствителни черти и диаманти сред дантелата на гърдите си, се прояви като силен поддръжник на честния секс. Той каза много неща, които показваха отличен ум, докато се движеше напред-назад пред огъня, разпалено говорейки с нетърпелив тон и екстравагантни жестове за мястото на жената в съвременното общество.

— Живеем в славна епоха, епоха на красота и изтънченост. И защо е така? Това е защото в красивата Франция имаме щастието да се прекланяме пред жените! Тяхната грация, очарование, любовта им към чистото и нежното, фините им чувства подхранват нашето изкуство, музика, дори и обикновеното мебелиране на жилищата ни. Никога преди не е правен такъв опит красотата да стане обществено достояние. На кого дължим това? На жените! Те ни правят по-чувствителни и ни подтикват към по-голяма тактичност. Те ни учат на дворцови обноски и на нежност в будоарите. Ако победим на бойното поле — удовлетворени ли сме? Не, трябва да бъдем наградени от оценката на жените в салоните. Най-големите ни подвизи на полето на честта са извършени заради доброто име на жената. Нашата поезия и философия са нищо, ако няма женска душа да ги поздрави, да ги дискутира, да ги окуражава. Колко безсмислено би било без тях, колко скучно и грубо.

— О, но бихте ли бил съгласен наистина да ви управлява жена?

Въпросът беше зададен от богато облечена дама с извити в усмивка устни и фини бръчици, които разкриваха прага на средната възраст. Дамата беше представена като мадам Прадел. Тя беше с няколко години по-млада от съпруга си, който не се интересуваше от обществото, а предпочиташе да изразходва времето и енергията си върху плановете си за голяма резиденция отвъд реката. Подобно на мадам Вудрьой и мадам Прадел беше известна със забележимото си предпочитание към по-млади мъже, особено, ако бяха идеалисти и с приятен външен вид.

Арман Мулен направи широк жест:

— Защо не, ако е достатъчно образована за поста си?

— Така говори заблудената младост. По-възрастните мъже са предпазливи в споделянето на славата.

Неколцина се възпротивиха, а Арман прокара ръка по накъдрената си перука, преди да каже с напиращо объркване:

— Но жените рядко са образовани за високи постове.

— Защо трябва да хвърлят усилия за такива неща? — обади се отстрани мъжки глас — когато има по-лесни начини да го постигнат, както Ла Помпадур?

Мадам Прадел игнорира коментара, усмихвайки се на Арман със светъл, топъл поглед.

— Това, което казахте е истина, но чия е вината, че сме толкова зле подготвени, кажете моля? Отначало ни отделят с гувернантки или в манастири през първите години от живота ни, а след това ни обвиняват, че не познаваме света. После, когато опознаем обществото ни обвиняват, че сме прекалено общителни за наше собствено добро.

— Грешка е да се мисли, че щом жените се учат малко да четат и пишат и да бродират, то те са необразовани — намеси се Сирен.

— Какво имате предвид? — попита мадам Прадел, обръщайки се.

— Образованието представлява преследване на знания. Знанията могат да се получат от книги. Жена, която може да чете, подобно на мъж, който е студент по право или медицина, може да улови важните идеи на времето ни.

— Самата истина — обяви Арман. — Погледнете само жени като мадам Тенсен и мадам дьо Дефан. Хората се тълпят в салоните им, защото са умни и интелигентни и с огромно разбиране.

По-възрастната жена гледаше Сирен със злобен поглед:

— А вие, скъпа? Вие не сте учила в колонията, мисля. Откъде идва този нов подход към обучението?

— Бяха ме изпратили в манастира на Урсулините, но идеята за обучение чрез четене дойде от един човек, когото познавам.

— Един човек — повтори другата жена, сякаш това обясняваше всичко.

— Моят… моят пазач — каза Сирен, търсейки друга дума. Тя говореше за Пиер, който трудно четеше, но имаше здрави позиции по въпроса, въпреки че не би било разумно да се споменава името му тук.

— Разбирам. Ще помня мястото, което споменахте, за дъщерите си. По-голямата скоро трябва да отиде да учи или да се омъжи, а баща й не иска да я види задомена толкова скоро. А след нея имаме още две, за които трябва да се погрижим.

Носеха се слухове, които бяха стигнали дори до ушите на Сирен, че мадам Прадел е тази, която окуражава призванието на дъщеря си като монахиня, защото не може да понесе мисълта, че дъщеря й ще се омъжи и почти сигурно до една година тя ще стане баба. Би могло да е истина. Сирен каза само:

— Сигурна съм, че на дъщеря ви ще й хареса.

— Много е далеч да се изпрати там младо момиче — каза маркизата. — Разбира се, вие имате връзките на Прадел, които могат да бдят за интересите й.

— Наистина.

Арман Мулен заговори отново:

— Нека се надяваме, че моретата ще са в безопасност от английските войници след подписване на договора.

— Трябва да се надяваме всички да сме в безопасност — каза мадам Прадел с потръпване. — Никога в живота си не съм била толкова облекчена. От нападението миналата зима и смъртта на бедния Баби, съм скачала от леглото от страх поне по два пъти на нощ.

Тя говореше за нападението на индианци чоктау под предводителството на вожда Червената Обувка. Тогава плъзнаха слухове за стотици индиански бойци и беше изпратена армия, за да отрази напълно атаката от града, но после се разбра, че са били само тридесет-четиридесет души. Червената Обувка беше екзекутиран миналата есен от приятелски настроени към французите чоктау, което трябваше да успокои духовете. Ефектът досега бе минимален. Смъртта на майстора по танци Баби — контешки облечен мъж с неопределена възраст, който беше главен любимец на дамите и здраво заседнал в губернаторския дом, беше по типичния за Ню Орлиънс начин считан за по-голяма загуба от повечето. Баби, както и маркизата, бяха тези, които донесоха парижкия дух в града и окуражиха формирането на това, което за тях стана отбрано общество.

— Винаги съществуват такива тревоги — намеси се мадам Вудрьой — въпреки, че от друга страна, запалването на складовете беше най-ужасяващото. От всички неща, от които се страхуваме, пожарът е най-лошото.

Арман скръсти ръце на гърба си със светнал поглед:

— Като си помисля за тези хора, влезли в кралските складове и отмъкнали стоки! Това е или безстрашен подвиг или отчаяна постъпка. Възхищавам им се.

— Нямаше толкова да се възхищавате, ако беше пламнала вашата къща от пожара — каза сурово жената на губернатора. — За щастие, сградата е изолирана и пламъците бяха рано потушени.

— Има ли големи загуби?

Въпросът дойде от задната част на групата. Отговори губернаторът, който идваше да се присъедини към тях:

— Няма да умрем от глад — каза той с широка усмивка, внушаваща доверие.

— С виновните трябва да се постъпи строго, когато бъдат заловени — чу се друг коментар.

— Разбира се — отговори губернаторът, и извади кутията си за смъркане с ленива грация.

Арман каза:

— Носят се слухове, че мъжете са били контрабандисти, които са търсили конфискуваните си стоки. Винаги се изплъзват тези хора!

— Наистина. — Губернаторът взе щипка енфие, после деликатно кихна в дантелената си кърпичка. — Единственият човек, който е в състояние да… да кажа ли?…да ни освети по въпроса тук е Льомоние. Той с готовност е взел в плен единствената ни лейди — контрабандистка — мадмоазел Сирен. Трябва да сме му благодарни, предполагам, макар че виждайки красотата й съм склонен да мисля, че той е достатъчно възнаграден.

Забележката беше мека, дори весела, но погледът, който я съпровождаше не беше такъв. Губернаторът Вудрьой можеше и да е женен за жена, която се меси в търговията и делата на колонията, но той не беше глупак. Очевидно беше също, че той винаги знае повече, отколкото показва. Сирен почувства тръпка на страх за Бретонови. Явно беше, че ролята й не е минала незабелязана. Просто не й беше идвало на ум, че някой толкова незначителен като нея може да представлява интерес за губернатора маркиз Вудрьой.

Рене, който стоеше зад нея, сложи ръка на рамото й. И остана там — топла, интимна тежест. Може би това трябваше да й подейства успокояващо, но за Сирен беше потискащо с явния израз на притежание. Над нея той отговори на губернатора с плътния си глас:

— Богато възнаграден.

Сирен бе залята от гореща вълна на гневно раздразнение, потискано досега от страха. Тя се почувства белязана и като че ли всички погледи се обърнаха към нея и Рене с похотливи мисли. Нещо повече — изглеждаше като че ли Рене е поканил това нахлуване в тяхната интимност.

Тя вдигна ръка да покрие неговата, стискайки я леко, преди да забие ноктите си в дланта му. Усети как ръката му леко се дръпва, когато той трепна, но не направи опит да я махне. Тя можеше да продължи да си играе с ръката му в пародия на привързаност или да го пусне и да страда от допира му. Тя го пусна.

Но щом се удаде възможност, тя избяга и отиде да гледа танцуващите, преди да влезе в стаята с освежителни напитки да изпие чаша вино. Когато се обърна с чаша в ръка, до нея стоеше Арман Мулен. Той също си взе вино и сведе глава в поклон, като й се представи.

Усмивката му беше обезоръжаваща, а дълбоките кафяви очи — оживени от любопитство, докато си разменяха комплименти и коментари за вечерта. После той каза:

— Истина ли е, че сте контрабандистка?

Сирен видя, че той е две или три години по-възрастен от нея, но се чувстваше неизмеримо по-зряла. Той нямаше кой знае каква репутация в града. Беше единствен син в семейство с три по-големи сестри, надеждата на любяща майка и горд баща. Беше получил образование в Париж и сега се очакваше да заеме мястото си като млад господар в имението в Луизиана. Без съмнение в този момент за него се планираше женитба, съюз с някоя девойка, която едва е започнала да разцъфтява, с хубава зестра в земя и отлични връзки на родителите. В Париж той вероятно си беше имал работа с някои хубавички гризетки или е бил под крилото на по-възрастна жена за въведение в насладите на плътта, но някак си бе успял да запази вида си на идеалист и благороден младеж. Това добре се съчетаваше с меките му къдрици и невинна усмивка.

Сирен беше склонна към снизходителност по няколко причини — защото го харесваше, защото й напомняше за Гастон, защото я караше да се чувства по-малко хвърляща се в очи на това събиране и не на последно място — защото Рене наблюдаваше разговора им с едва забележима бръчка между веждите. Тя разказа за опита си в контрабандата, преструвайки се пред Арман, че това е било в далечното минало, водейки го така, че той да заговори за себе си. Скоро тя забрави, че Рене, или който и да е, ги наблюдава.

Окуражени от примера на Арман двама от приятелите му се присъединиха към тях. Двойката привлече други, докато постепенно се образува кръг от блъскащи се, бърборещи обожатели. Погледите, които й отправяха бяха дръзки, преценяващи, но все пак с уважение и дори по-скоро с неувереност. Сирен не можеше да реши дали причината е младостта им, положението й под покровителството на Рене или връзката й с такова дръзка занимание като контрабандата.

Губернаторът беше този, който я спаси, точно когато тя се почувства обкръжена, център на твърде голямо внимание.

— Изпратиха ме — каза той добродушно, като огледа групата — да ви кажа, джентълмени, че сте монополизирали дамата, а на дамата — че е отнела твърде много джентълмени от танците. Едно от най-приятните ми задължения като лидер на тази колония е да поправям такива неравновесия. Бихте ли ме удостоили, мадмоазел, с ръката си за този музикален откъс?

Човек не отказва на губернатора в Луизиана, както във Франция — на краля. Сирен изрази удоволствието си и церемониално се отправи към дансинга.

Музиката започна. Те се движеха в ритъма й. Губернаторът похвали лекотата на движенията й. Сирен му благодари за любезността, която за нея имаше малко по-голяма важност. Но следващите му думи я изненадаха:

— Интересувате ли се от театър?

— Театър ли, Ваше Превъзходителство?

Той се усмихна.

— Това не е нещо обикновено, нали, театрите тук са много малко?

— Фактически не съществуват.

— Точно така. Но аз говоря за аматьорски театър. Обичате ли представления?

— Не съм сигурна — каза тя. — Не съм опитвала от манастирското училище.

— Игуменката позволяваше такова отклонение?

— Тя беше общителна жена, а и ние, момичетата, се развличахме навън на открито.

— Първите театри са били на открито. Нашите са вътре, но ще се радваме, ако вземете участие. Имаме нужда от нови лица.

— Много сте мил — промълви тя. Всичко ставаше много бързо. Не можеше да спре да се пита как би била приета в губернаторския кръг, ако носеше старите си дрехи и беше без опората на мъж като Рене — човек, докоснал се до блясъка на кралския двор. Чудеше се също дали някой от стаята, пълна с хора, би я познал на улицата утре, ако избягаше и се върнеше на корабчето. Цинизмът не беше привлекателен, но понякога беше трудно да се избегне.

— И тогава, разбира се — продължи губернаторът — ще има и маскен бал. Мадам Вудрьой и аз ще бъдем дълбоко разочаровани, ако не дойдете.

— Звучи очарователно, но се страхувам, че аз съм… зависима от мосю Льомоние и не знам какви са желанията му в това отношение.

— О? Тогава ще трябва да му кажа какви са моите. Що се отнася до мен, вие ще бъдете много добре представена, уверявам ви.

Менуетът свърши. Не след дълго Рене дойде за Сирен. Той беше съвършено учтив, когато се сбогуваше с домакините, но хватката му върху ръката й беше малко по-силна от необходимото, а гласът му, когато й говореше звучеше твърде равно и твърде учтиво. Тя изучаващо го погледна в светлината на факлите до входната врата. Много добре. Ако той е раздразнен, то и тя — също. Нека да каже нещо, нека опита само. Ще съжалява. Наистина ще съжалява.