Дженифър Блейк
Авантюристката (16)

16.

Лейтенантът беше толкова сигурен в себе си! В жестоко самодоволство мислеше, че владее положението, вярваше, че може да я уплаши, за да му се подчини. Страхът беше само част от чувството, което се надигна у Сирен, но по-силен бе гневът, че е заплашена за втори път. Тя беше благодарна на маската, която скриваше и емоциите й, когато погледна офицера в смешния му костюм с високо вдигната глава и изправени рамене.

— Не мисля, мосю — произнесе тя мъртвешки студено, — че ви познавам.

Щеше да се обърне обратно към Гастон, който гледаше неразбиращо, но лейтенантът я сграбчи за ръката.

— Познавате ме, и ще ме опознаете и по-добре. Не се дръжте отвисоко или ще ви науча още тук.

Сирен изтръгна ръката си от него с тежка въздишка.

— Забравяте се! Предполагам, че грешите, мосю, грешка, която може да стане опасна, ако упорствате.

Той грубо я хвана за лакътя, лишавайки я от равновесие, така че тя залитна към него.

— Ще упорствам, разбрахте ли? Ще видим каква грешка е и кой я е направил.

Гастон пристъпи напред, разтърсвайки другия мъж.

— Остави я, куче такова!

— Стой настрана. — Лейтенантът хвърли думите към Гастон с нарастваща злоба. — Стой там или ще отидеш на стълба, преди да си се усетил.

— Голям сте на заплахи — подхвърли Гастон. — Да излезем навън и да видим какво още можете.

— Не, Гастон — извика Сирен.

— Предупредих те, петленце!

— Имате ли — чу се тихо ръмжене зад тях, — предупреждение и за мен?

Сирен почувства как офицерът застина. Хватката му на лакътя й се стегна. Последва бързо движение, твърде бързо, за да може да се проследи — внезапен остър удар — и хватката на лейтенанта беше разбита. Нечия силна ръка изтръгна Сирен. Тази ръка принадлежеше на губернатор Вудрой.

Тя беше неизразимо доволна от вмешателството, но в същото време смутена от него и хвърлена в парализираш ужас, че причината за него може да бъда разкрита.

Лейтенантът изглеждаше също толкова зашеметен. Той преглътна и започна за заеква:

— Аз… моля да ме извините, Ваше Височество. Не знаех… че… нямах представа.

— Какво не сте знаел? — попита губернаторът със студен глас.

— Нищо! Съвсем нищо. — Лейтенантът беше бял като брашно, а гласът му квакаше. — Моля, простете, простете ми. Трябва да съм объркал дамата с друга.

— Сигурен съм, че е така. Вярвам, че повече няма да направите такава грешка.

— Не, сигурно не. Не.

Маркизът направи кратък жест.

— Да забравим за това. Можете да ни оставите.

Лейтенантът бързо се подчини на заповедта. Сирен направи опит да се измъкне от губернатора, но усети, че я държат здраво. Тя навлажни устните си и вдигна поглед да срещне неговия.

— Дойдохте съвсем навреме, сър. Много мило от Ваша страна да ме спасите. Не мога да изразя колко съм ви благодарна.

Зад тях се чуха леки стъпки и Рене каза:

— Можете да добавите моята благодарност към тази на Сирен. Видях объркването от другия край на салона, но не можах да дойда навреме.

По лицето на губернатора се мярна лек израз на неудоволствие и той въздъхна:

— Трябваше да знам, че ще сте наблизо, Льомоние. Предполагам, че сега трябва да ви оставя мадмоазел Сирен за успокояване.

Рене наведе тъмната си глава в поклон:

— Така бих предпочел, Ваше Височество.

— И аз така си помислих.

Една жена, която очевидно беше последвала Рене, се присъедини към тях с тихо шумолене на фустата си от тафта. Това е мадам Прадел, помисли Сирен, като погледна големия й бюст, разкрит от етруския костюм, който се състоеше от обемиста пола, меден корсет, пристягаш кръста й до удивително малки размери и практически не съществуваща горна част.

— Скъпи Рене, — каза дамата — трябва да имате повече респект към правата на управляващия ни повелител да се притичва на помощ в нещастие и да предлага успокоение.

— Нашият повелител, мадам — каза строго губернаторът, — е Луи на Франция.

— Той е — каза тя с престорена изненада. — Забравям, но тогава съм сигурна, че мадмоазел Сирен е изложена на същата опасност.

— Съвсем не — каза Сирен, усещайки убождането на сарказма, ако не и причината, макар, че ако човек се замисли, не беше трудно да открие причината. Мадам Прадел, която беше успяла да отвлече вниманието на Рене от маркизата, не беше доволна, то да се отклони от нея. Но тя нямаше време да страда, тъй като групата се разрасна, когато дойде игуменката с покривало и молитвеник, който се удряше в коленете й при бързата походка.

Жената на губернатора изрече строго:

— Какво означава тази публична проява? Ще трябва да пуснете мадмоазел Нолте, Вудрьой, преди да се развържат езиците.

От погледа, който Сирен получи от жената на губернатора, я побиха тръпки. Но по-смущаващ от него беше напрегнатият вид на мъжа, който се разхождаше по края на кръга. Облечен в тъмнокафяви дрехи като монах с качулка, която стоеше като яка около мършавия му врат и без маска, която да скрива цинично злобния му поглед, там стоеше лакеят на мадам Вудрьой — Туше.

Маркиз де Вудрьой погледна към жена си:

— Мадмоазел Сирен преживя шок. Сплетните са били винаги естествено занимание за човешките животни, така че няма защо да пренебрегваме загрижеността си за дамата заради тях.

— Моля ви — каза Сирен. — Аз съм съвсем добре.

Губернаторът оттегли подкрепата си, макар и без бързане. Рене зае мястото му. Той каза спокойно:

— Музиката започва. Дали бихме могли да отидем на дансинга?

— Както желаете — отговори тихо тя.

— Отлична идея — просъска мадам Вудрьой, а пронизващият й поглед премина от Сирен към съпруга й. — Ръката ви за този менует, Вудрьой?

— Както обичате, скъпа.

Губернаторът се поклони със скован гръб на дамата си. Рене ги последва. Танцуващите се преместиха да им сторят място. Те се присъединиха към величествения марш на двойките, които се покланяха, навеждаха, завъртаха, развявайки фусти и поли, с леко плъзгащи се крака по полирания под. Светлината на свещите блестеше в коприната и кадифето, тафтата и сатена, отразяваше блясъка на перлите и извираше от дълбините на многоцветни скъпоценни камъни. Минаваше по ръба на маските и спираше върху анонимни чувствени усмивки под дегизировката. Това беше Правителственият дом и все пак над тях витаеше смътен дъх на разпуснатост, напомняш за древните вакханалии.

Сирен, увлечена в танца, с ъгълчето на окото си съзря Гастон в отдалечения край на залата, кавалерстваш на мадам Прадел. Жената го гледаше като някакъв изключително апетитен сладкиш, докато младият Бретон изглеждаше заинтригуван, но и предпазлив. Рене долови ироничната й усмивка, когато се върна на мястото си и започнаха да се движат напред.

— Беше ли необходимо — каза той с предизвикателен тон — да се създава публичен смут точно сега?

Това даде възможност на Сирен да се освободи от гнева си и раздразнението, не само от нахалството на лейтенанта, но и от неоправданото обвинение на мадам Вудрьой. Тя кипна при язвителния му коментар.

— Защо не? — попита тя. — Няма нищо, което да обичам повече от това да слагат лапите си върху ми и да се борят за мен като за някоя проститутка. Освен, ако не броим обвинението на една ревнивка, че съм мръсница.

— Можеше да си стоиш мирно, без да предизвикваш неприятности.

— Наистина ли? Трябва ли да разбирам, че мислиш, че аз съм предизвикала лейтенанта да си ме спомни? Може би си на мнение, че съм парадирала пред него?

Това, което Рене мислеше, беше, че тя е твърде красива, твърде запомняща се. Раздразнението беше предизвикано от неприятното безпокойство за нея, което го накара да я последва. Много по-удобно щеше да е за него да е по-тиха и по-покорна. Но тогава нямаше да е Сирен.

— Е? — попита тя.

— Ясно ми е, че не си направила нещо, за да провокираш лейтенанта.

— Което означава какво? Че не трябваше да нося косата си пусната? Че не трябваше да съм благодарна на губернатора, че ме спаси? Може би мислиш, че най-добре щях да направя, ако бях отишла с лейтенанта, където пожелае и бях му позволила да направи каквото иска? Това щеше да оправи всичко и без излишен шум!

Той обезпокоено се огледа около тях.

— Би ли понижила гласа си?

— О, да, кажи ми да си затварям устата, защо не? Това е последната надежда на мъж, започнал спор, който не може да довърши.

— Много добре — каза той, като хватката му се стегна, когато я завъртя и се приготвиха да тръгнат в обратна посока — какво би искала да кажа? Че трябваше по-добре да те наблюдавам? Че трябваше да съм по-бърз и да ти се притека на помощ? Че трябваше да се обидя на Вудрьой, че е пристигнал пръв и да храня смъртоносни чувства към мъжа, който е дръзнал да те докосне? Че, накратко, диво ревнувам?

Тя вдигна пламтящи очи и срещна неговия стоманен поглед.

— Да, защо не?

— Защо не, наистина? Това е съвършено вярно, всичко.

Тя се препъна, почти настъпвайки края на роклята си. Когато пак го погледна, той гледаше право напред. Сърцето й заби високо в гърлото, после, гледайки опънатото му лице, се успокои. Значи се беше почувствал отговорен за нея, загрижен за нея, дори ревнуваш — и какво от това? За него тя не беше нищо повече от притежание, нещо, което трябва да бъде охранявано, пазено от натрапници. Тази ревност нямаше нищо общо с нея като човек, а по-скоро с това, че той не е склонен да я дели с някого или да я изгуби, докато имаше интерес към нея. Чувството му за отговорност, загрижеността му и цялата тази ревност щяха да си отидат, когато той се отегчи от нея.

— Колко ласкателно — каза тя с ирония. — Какво съм направила, за да го заслужа?

Рене усети недоверието в гласа й не знаеше дали да се почувства ядосан или облекчен. Да бъде и двете едновременно не отговаряше на представата му за собствена емоционална стабилност, а още по-малко отговаряше на целта му.

Балът свърши в полунощ. Свалиха маските, когато часовникът отби дванадесет удара. С отмирането на този последен удар започваха Великите пости — четиридесет безкрайни дни на твърдост и аскетизъм. Последната хапка беше преглътната, последната глътка набързо пресушена. Музикантите прибраха инструментите си. Не оставаше нищо друго, освен да се завърнат по домовете.

Гостите си тръгваха, носейки маските в ръце, които сега изглеждаха жалки и по-скоро глупави. Произнасяха се гладки фрази на възхвала на бала на домакините, сбогуваха се с помпозни думи, които отекваха в мокрите, пусти улици и се разпръсваха в нощта.

Продължаваше да вали ситен дъжд от черното нощно небе с неуморна упоритост. Така можеше да продължи дни наред. Канавките по продължение на улиците приличаха на препускащи потоци вода, които отразяваха мигащите пламъци на факлите на входа. Столът носилка, която Рене беше наел да ги чака, сега представляваше приятно убежище, дори и за краткия път до къщата.

Когато Сирен се отпусна на тясната седалка и носилката беше вдигната, към тях се приближи момче с фенер.

— Да ви осветя ли пътя, мосю? За вас съвсем евтино!

Беше слабо, прогизнало до кости момче, но упорито търсеше клиенти в ужасната нощ. Не бяха малко такива като него в Ню Орлиънс — сирачета, оставени да се оправят сами, жертви на нещастия, които бяха постоянна напаст за колонията. За повечето се грижеха монахините урсулини, но винаги се намираха такива, които предпочитаха да живеят по улиците, пред дисциплината на монахините.

Рене хвърли на момчето монета. То светна в усмивка и тръгна по улицата пред носилката. Скоро Правителственият дом остана зад тях. Заобикаляше ги тъмната, влажна нощ, осветявана само от танцуващата жълта светлина на фенера.

Дъждът удряше по малкия, квадратен покрив на носилката. Кожените завески се бяха издули навътре, пропускайки леката мъгла. От време на време някой от носачите се подхлъзваше и затъваше до глезени в калта, карайки стола да се накланя, преди да успее да го изправи. Сирен стъпи здраво на крака и се хвана за дръжката, която висеше на тавана, но при един особено силен тласък, тя протегна ръка навън да се хване и нарани ръката си на рамката на прозореца.

Разтъркваше ударената си ръка, когато чу вик. Следващото, което усети, беше удар. Плъзна се първо напред, после назад, когато столът беше хвърлен на земята. Тя уплашено извика. Столът се наклони, залюля си и се изправи. Тя отвори вратата.

— Какво има? Какво става?

Назад, в посоката, откъдето бяха дошли, се чу тропане и шляпане на бягащи крака. Сирен рязко обърна глава натам, точно навреме, за да види един от носачите да бяга с наведена глава и движещи се ръце. Момчето с фенера беше изчезнало, но фенерът му стоеше в калта. Чу се свистене от изваждане на шпага. Тя се обърна.

В неясната светлина можеше да се види Рене с шпага в ръка и края на дългата му пелерина омотан около китката, да задържа двама мъже. Те бяха груби на вид, с белязани лица, което говореше за задни улици и скрити дела. Единият държеше нож и пореше с него въздуха, така че слабата светлина от фенера проблясваше и мигаше по острието му. Другият носеше тежка палка, която размахваше, дишайки тежко през устата и облизвайки устните си с влажния си, дебел език.

Какво можеше да се направи? Възможностите преминаваха през мозъка на Сирен като призраци, но всяка от тях изглеждаше по-неспособна да помогне от предишните. Никога в живота си не се беше чувствала толкова безполезна. Мечтаеше за ножа си, който бе оставила вкъщи. Излезе от носилката на улицата, копринените й обувки потънаха в калта и водата ги изпълни.

Зад нея се чу тих звук. Преди да успее да се обърне, преди да може да се придвижи в гъстата кал, една твърда ръка я хвана през гърлото. Тя нададе глух вик и пръстите я стиснаха още по-силно. Беше придърпана назад към едра мъжка фигура, после я принудиха стъпка по стъпка да се придвижи към алеята между двете най-близки къщи. Силната миризма на дим, мазна кожа, евтин алкохол и мръсни дрехи притисна сетивата й.

Сирен се опита да се извие, да удари назад с лакът. Ръката притисна гърлото й, прекъсвайки достъпа на въздух. Тя се закашля задъхано, а зад очите й като червена мъгла се надигна болка. Усети, че е полувдигната, краката й се влачеха в калта. Смътно можа да забележи, че Рене хвърля бърз поглед през рамо в нейна посока. Той промърмори проклятие и удвои усилията си, а острието на шпагата му свистеше във въздуха.

Тя трябваше да направи нещо. Трябваше. Да оскубе косата на нападателя, да му издере очите — нещо. Дали беше разумна мисъл или инстинкт това, което я поведе? Не знаеше. Идеята я връхлетя и тя веднага я използва. Отпусна внезапно мускулите си и остави краката й да увиснат. Зъбите й изтракаха, когато брадичката й се удари в ръката на мъжа, но нападателят беше изваден от равновесие. Той я пусна и протегна ръка, за да се задържи. Тя залитна към мръсотията, краката й се притиснаха в меката кал през полата, ръцете й потънаха до китките.

Мъжът изломоти дивашка ругатня и замахна с юмрук. Ударът попадна отстрани в лицето на Сирен. Болката експлодира в главата й, но тя се възползва от момента, за да се измъкне. Препъвайки се в прилепващата кал, за да увеличи разстоянието между тях, тя хвърли един поглед назад.

Човекът беше с маска.

Изненадата беше толкова голяма, че тя се спъна и падна на колене с разширени очи.

В този момент нападателите на Рене престанаха да се бият и хукнаха да бягат пред яростната му атака. Единият виеше с разрез от шпага надолу по ръката, другият се беше свил от кървяща дупка в гърдите и се олюля, когато се опита да се изправи. Рене бързо се обърна към Сирен. Мъжът с маската погледна нагоре, видя Рене, който идваше, видя трепкащата светлина на фенера да просветва влажна и червена по сабята му.

Маскираният бръкна в джоба на палтото си и извади пистолет. Сирен извика и се хвърли към него. Той се извъртя и се прицели. Спусъкът на пистолета изщрака. Видя се синкав проблясък, последван от шипящ звук.

Пистолетът беше мокър. Мъжът изпъшка, яростно го хвърли към Рене и побягна.

Рене видя пистолета още, преди да бъде хвърлен. Той вдигна ръка, опитвайки се да то хване, но ботушите му останаха в калта и спряха движението. Той се подхлъзна, олюля се, опитвайки се да остане прав. Тежката дръжка на оръжието глухо се удари в слепоочието му. Болката избухна като експлозия зад очите. Той падна на едно коляно в калта. Гореща кръв бликна по лицето му. Той чуваше глухите удари от бързи стъпки, когато маскираният мъж се хвърли в бяг, но не можеше да се помръдне да го последва.

Сирен с мъка се изправи на крака и се запрепъва към Рене. После коленичи до него. Ръцете й бяха толкова кални, че не можеше да го докосва с тях, но тя отпра парче плат от наметалото си и направи от него тампон, който притисна към раната.

— Добре съм — каза той. — Няма нищо.

Гласът му беше задъхан, но жизнен и малко рязък. Тя му повярва, независимо от кръвта, която се стичаше по лицето му.

— Да си отиваме, тогава.

Те станаха, измъквайки се от лепкавата кал и се отправиха към квартирата си. Пред тях, точно на ръба на осветеното от фенера пространство, се мерна силует. Беше момчето, което им осветяваше пътя. То се опитваше да си вземе фенера. Рене пръв го позна. Той пристъпи напред.

— Почакай, ей ти, момче! Ела тук.

Момчето се върна с разширени очи.

— Не знаех, мосю! Кълна се, не знаех!

Рене започна отново да вика, но Сирен стисна ръката му. Тя заговори с тих, успокоителен тон:

— Какво не си знаел? Кажи ни.

— Аз трябваше само да ви светя, това е всичко! Всичко!

— Знаем, нали ти платихме. Какво говориш?

— Другият мъж също ми плати. Този с пистолета. Каза, че трябва да ви осветя пътя, дори ако не искате да ми платите. Не знаех какво възнамерява да прави. Не знаех!

— Познаваш ли го? — попита Сирен.

Уличните момчета често знаеха неподозирани неща.

— Не, мадмоазел. Беше тъмно и той беше с маска.

До нея Рене бръкна в портфейла си и примижавайки от кръвта, която още се стичаше в окото му, измъкна една монета. Той я хвърли на момчето.

— Вярваме ти. Вземи си фенера и си отивай.

Момчето не се поколеба. То улови въртящата се монета и взе фенера, после си плю на петите, като че ли го гонеха демони. На Сирен й се искаше да направи същото. Гордостта и достойнството, и упоритото нежелание да позволи мъжът с маската да я накара да бяга я спряха. Това, и ръката на Рене под нейната, увеличиха смелостта и силата й.

Не подозираха колко кръв и кал има по тях, докато Марта не отвори вратата на къщата и те видяха ужаса на тъмнокафявото й лице. Възклицания и въпроси изместиха уплахата й и тя с треперещи ръце свали наметалата им. Настани ги пред камината и събу обувките им, после побърза да отиде в кухнята, където сложи да се топли вода за баня. Приготви им и напитка с ром, която настоя да изпият.

Дали от силата на рома или от това, че се стопли, треперенето на Сирен се поуспокои. Разцепеното слепоочие на Рене вече не кървеше. Когато Марта донесе превръзки и купа с топла вода, Сирен стана и отиде до нея.

— Позволи на мен — каза тя и взе парчето плат. — Ние те изплашихме, защо не изпиеш и ти една чаша?

— Мадмоазел е дама, която разбира — каза жената, освобождавайки мястото с очевидно облекчение.

— Няма нужда никоя от вас да ме глези — каза Рене, посягайки към марлята. — Мога да се справя и сам.

Сирен го отстрани.

— Ще го разкървавиш пак. Облегни се назад и стой мирно.

В очите на Рене проблесна весела искра при строгия й тон. Той се бе грижил за себе си с години, превързвайки много по-лоши порязвания и рани с набързо приготвени превръзки. Но не беше неприятно да се грижат за него, би могъл да се наслаждава на това. Той направи както му каза Сирен, скръствайки ръце на гърдите си в пълно послушание.

Сирен го погледна подозрително, но погледът в очите му беше ясен, търпелив, независимо от леката усмивка в ъгълчетата на устата му. За миг треперенето се върна в пръстите й и тя се почувства неловко, непоносимо непохватна. Оттегли погледа си от неговия, съсредоточавайки се свирепо върху това, което вършеше и постепенно ловкостта на движенията и самообладанието й се възвърнаха!

Беше изгубил доста кръв, но раната не изглеждаше опасна. Сирен изми областта около нея, изчиствайки и ручейчетата кръв засъхнала в косата му. По липса на всякакви лекарства, които майка й беше използвала навремето, когато тя се наранеше, Сирен го превърза с ивица плат от стар чаршаф.

Враждебността, която бе почувствала към Рене по-рано тази вечер беше изчезнала, откри тя, прогонена както от споделеното преживяване, така и от добрия край. На нейно място се бе появило нещо като уморена загриженост и чувство на пристягане, от което почувства болка в гърдите.

Тя каза рязко:

— Това нападение над теб, мислиш ли, че има нещо общо с другото?

— Какво имаш предвид?

— Опитът да те убият, когато те извадих от реката, разбира се. Струва ми се, че някой много иска да си мъртъв.

Той безгрижно вдигна рамене:

— По-вероятно е да са искали парите ми.

— Не ги бяха взели преди.

— Недоглеждане. Те не са възнамерявали да ме убиват, и когато са помислили, че са го направили, са изпаднали в паника.

— Не вярваш май много на това.

— Не вярвам ли?

— Тогава бяха двама — видях ги да те хвърлят в реката. Сега бяха трима, а един беше платил на момчето да ни вкара в капана. Намирисва ми на опит за наемно убийство.

— За какво? — Той седна изправен, усмихвайки се леко и вдигна ръка, за да опипа с пръсти превръзката. — Аз съм практически чужденец тук.

Безгрижието му не беше искрено.

— Трябва да има нещо. Може ли да са те проследили от Франция? Дали е нещо, което се е случило там, с което да си си създал врагове, нещо свързано с причината за напускането ти?

— Нищо, за което да знам. Това е съвпадение. Проява на алчност. Ако това не ти харесва, можеш да помислиш защо един от тези главорези, както ги нарече, се опита да те отвлече.

— Съвсем очевидно е. Аз бях свидетел и не се съмнявам, че ако бяха успели да те убият, аз щях да имам същата съдба.

— Твърде драматично, боя се. Много по-вероятно е някой мъж да те е искал и да е взел твърде драстични мерки да удовлетвори желанието си.

Тя изненадващо се засмя:

— Не ставай смешен.

— Съмняваш ли се? Помисли за лейтенанта. Желанието и отмъщението карат мъжете да правят странни неща.

— Говориш от опит, разбира се?

— О, разбира се — каза той и погледът в очите му изведнъж стана отчужден.

Тя дълго го гледа, а терзанието пълзеше в нея, карайки кожата й да настръхва. Да допусне, че някой може да й мисли злото, да планира да я използва за низките си желания беше ужасно. Тя рязко се обърна, протягайки напред ръце, сякаш да се предпази от предположението.

— Не, невъзможно е.

Гласът му беше мек, когато каза.

— Дали?

Огънят пращеше в тихата стая. Навън дъждът падаше равномерно, потропвайки безспирно по покрива и плискайки по-силно там, където се изливаше от листата върху земята. Сирен помисли за сдържания гняв върху лицето на лейтенанта, когато му попречиха да я обезпокои. Но това не беше всичко. Ако един човек ще иска да й навреди, защо да няма и други? Мадам маркизата, въпреки че тя нямаше истинска причина, я беше изгледала за миг тази вечер със злобна омраза в очите. Освен това и Туше. Тя беше унизила дребния човек онази вечер на брега, въпреки че не бе имала такова намерение. Такъв като него не прощава пренебрежението. Кой още? Арман, за това, че тя не отвръщаше на привързаността му и не откликваше на възхищението му? Бретонови, заради заплахата, която им донесе?

— Не! — изкрещя тя. — Не, не съм аз причината. Ти си.

Той се изправи и сложи ръце на раменете й. Със спокоен глас каза:

— Да, надявам се, че е така. Или просто обир.

Докосването му беше успокоително, опитът му да й вдъхне увереност — мил импулс. Лошото беше, че тя не му вярваше.

Малко по-късно водата за баня беше готова. Тъй като огънят в стаята за преобличане, запален за удобство, докато се приготвят беше угаснал, порцелановата вана бе поставена в спалнята. Водата от нея издигаше нежна пара и бързо изстиваше. Рене остана в салона, допивайки напитката си, докато Сирен първа се възползва от ваната. Марта се суетеше наоколо, носеше кърпи, проверяваше температурата на водата, нагласяваше свещите. Припрените й движения дразнеха Сирен. Тя й позволи да вдигне косата й, да разкопчае роклята й на гърба и после изпрати жената да си легне.

Тя се изкъпа бързо, за да остави малко топлина във водата за Рене, въпреки че изкушението да полежи, да остави тялото си да се освободи от тревожните вълнения на вечерта, да беше голямо. Тя миеше лицето си, попадайки на ударената си буза, когато Рене влезе.

Той затвори вратата зад себе си и погледът му се стрелна към Сирен. Кожата й блестеше от влага със сини и оранжеви отблясъци от огъня. В неговата светлина се очертаваха съвършените извивки на тялото й, овалът на лицето…

Възхищението в очите му бързо премина в загриженост. Той се приближи с бързи крачки и се отпусна на коляно до нея.

— Ти си наранена, защо не ми каза. Какъв идиот съм бил да не видя.

Тя се дръпна, когато той посегна да докосне белега.

— Това е нищо, наистина.

— Недей да бъдеш толкова смела — каза кратко той, като я хвана за брадичката, обръщайки бузата й към светлината.

Белегът беше с наситено син цвят. Беше точно под скулата й. Въпреки, че кожата не беше разкъсана, щеше да мине известно време, докато моравото избледнее. Той с нежни пръсти опипа костта.

— Боли ли те челюстта?

— Малко.

— Но можеш да я движиш?

— О, да — каза тя. — Нямам проблем да говоря.

Погледът му не беше весел.

— Имаш ли други наранявания?

Тя поклати глава. Той я погледна скептично, после остави погледа му да се придвижи бавно инч по инч по голото й тяло.

— Добре, де, ударих си ръката на вратата — призна тя, изчервявайки се, — но това е всичко.

Той взе китката й и я обърна. От вътрешната страна се виждаше дълга драскотина със синьо пурпурен цвят. Той поседя няколко дълги мига със спуснати ресници, скриващи изражението му. Накрая наведе глава и притисна устни върху белязаната кожа. Гласът му беше тих, не по-силен от шепот, когато заговори:

— Съжалявам.

Разкаянието му, помисли си тя, е за нещо повече от събитията тази вечер.

— Съжаляваш ли? За какво? — попита го тя.

Той вдигна глава и открито срещна погледа й:

— За всичко. Никога не съм възнамерявал… не съм очаквал, че ти ще бъдеш ранена.

Тя погледна настрани и каза със спокоен и беззвучен глас:

— Раните заздравяват. Не е станала голяма беда.

— Не е ли? Бих искал да мисля така. Самият аз не съм толкова сигурен.

Той се изправи с единствено гъвкаво движение и отстъпи назад. Сирен обърна глава да го погледне, но той беше с гръб към нея. Изглежда нямаше отговор за това, което й беше казал, никакво утешение, окуражаване или предложение. Когато той започна да си съблича ризата през главата, тя изплакна лицето си, плисна за последен път вода върху раменете и гърдите си, преди да излезе и да освободи място за него.

Той беше бърз. Докато тя се изсуши, облече си нощницата и изчетка буйната си коса, той беше свършил. Дойде при нея пред огъня. Взе четката от ръката й и я остави. После стисна пръстите си в затоплената от огъня завеса на къдрите й, увивайки ръцете си в копринените кичури, за да я придърпа към себе си.

— Милата, смела Сирен. Заслужаваш повече и дваж проклет глупак ще съм, ако те оставя да си отидеш.

Той взе лицето й в длани, обгради го с косата й и го изучава за минута, преди да бръсне леко с устни наранената й буза. Целуна веждите и клепачите, издатината на брадичката и нежните ъгълчета на устата, преди да сложи устни върху нейните. Движенията му бяха нежни, извънредно внимателни, когато вкуси сладкия й аромат.

Тя знаеше, че трябва да му се съпротивлява, да отрече собственичеството му, но беше прекалено късно да опитва. Той не беше възнамерявал да я нарани, беше казал — това също беше напразно. Все пак по някакъв особен начин, тя можеше да оздравее от същите неща, които й бяха нанесли най-голяма вреда, от възхитителната нежност на целувката му и обгръщащата я прегръдка на ръцете му. Да опита това не беше разумен курс на поведение, но беше привлекателен. Тя беше принудена да го направи не само от докосването му, но и от някаква неясна промяна, която беше настъпила с тях. Той беше различен. Тя можеше да го почувства, дори и да не разбираше причината, дори самият той да не можеше да го осъзнае.

Тя вдигна ръце и ги плъзна по твърдите мускули на гърдите му и около врата, свивайки пръсти в прекрасната мекота на косата му. Устните й бяха отстъпчиви под неговите, меки, отдаващи, нагорещени от желанието, което нарастваше в нея. Тя тихо въздъхна и се приближи до него, така че извивките на тялото й прилегнаха до неговите в първично и съвършено съединение.

След миг той вдигна глава с дълбока въздишка. Очите му бяха сребърни от желание, когато срещна широко отворените й очи, а гласът му вибрираше дълбоко в гърдите, когато заговори:

— Не е честно да си толкова съвършена и всичко добро и красиво да е дотолкова част от теб.

— Не съм — каза тя като с мъка поклати глава. — Не.

През устните му премина усмивка:

— Не? Може би си права. В теб има особена магическа сила, която крадешком се е промъкнала в кръвта ми и е направила заклинание, така че да мисля само за теб, да мечтая за теб, да копнея за теб, докато си мисля, че ще полудея. Не трябваше да бъде по този начин.

Тя потърси лицето му. Видя в твърдите му черти желание и нещо като респект, примесен със съжаление. Със стегнат глас, почти шепот, тя каза:

— Как трябваше да бъде?

— Кой може да каже? Вероятно така е било предвидено, след всичко, това е трябвало… сигурно… да стане.

Той наведе устни отново, отпускайки косата й и се наведе да я вдигне на ръце. Сирен почувства бързото завъртане, когато той се насочи към леглото. Част от нея я караше да поиска той да обясни това, което беше казал, но имаше една също толкова пламенна част, която не искаше да знае, страхуваше се да узнае. Със силно стиснати очи, тя отстрани съмненията и страховете, отпускайки се в препускащото удоволствие на този миг.

В това той също беше различен. Докосването му винаги е било галещо, но сега имаше по-голяма нежност в него, изключително продължителна ласка, която тя разбираше, че е само заради нараняванията й. Тя беше увличаща, омайваща — беше му благодарна за това и потърси най-хубавото, което можеше, в отговор.

Това стана част от тях и от тази нощ подхранваше, усилваше желанието и страстта им. Те го потърсиха в хиляди леки целувки и ласки, напрегнати, с разтуптени сърца и плътно затворени очи, отдавайки се на разкоша, на най-чисто усещане.

Тя усети шума на кръвта във вените си, бързото й горещо преминаване, което излъчваше жар в кожата, така че съблече нощницата си и я остави да изтече от пръстите й през ръба на леглото на пода. Чаршафът под нея беше гладък и хладен, колосан и свеж. Над главите им тропаше дъждът, успокоителен звук, който се смесваше с шума от бързото й дишане. Огънят тихо пукаше, изпращайки подскачащите си жълто-оранжеви рисунки по стените и правеше тъмнината в ъглите на стаята да изглежда още по-дълбока, превръщаше единствената горяща свещ в запалена звезда.

Постепенно съзнанието й се отпусна. Твърдостта на тялото му беше приятна и възбуждаща. Тя я изучаваше с безсрамно удивление, разтваряйки пръсти в меките косми на гърдите му, нежно прокарвайки нокти по плоския му корем, триейки длани в твърдите му бедра, правеше кръгови движения, опитваше с чувствителни пръсти невероятно гладката му и пружинираща дължина. Той я окуражаваше, възбуждаше я като на свой ред прокарваше влажния си език по вдлъбнатините и нежните възвишения на тялото й, довеждайки я с умение и съвършена нежност до готовност.

Тя прокара нокти по твърдите мускули на широкия му гръб. Те потрепваха под допира й и изпращаха тръпка през него, което показваше сдържаността, която си е наложил. Разбирането на това я изпълни с безгранична любяща радост, която подхранваше собственото й разтапящо и влажно освобождение. Тя въздъхна, притискайки се към него, после извика, когато той сграбчи тялото й за кръста, плъзвайки ръката си по хълбока и я придърпа към неподдаващата твърдост на тялото си. Тя разтвори бедра, прие го в себе си, подпомагайки неговото дълбоко, уверено навлизане.

Той изговори името й като дрезгава молба, когато се издигна над нея. Тя се движеше под него, приканваше го по-дълбоко, трепереща от необходимостта да усети силата му. Той й я даде, като отпусна потапящите се движения на тялото си без ограничения, в стремглаво препускане към удовлетворението. Прие го в себе си, обкръжи го, отдавайки, повдигайки се да го посрещне, завладяна от красотата и силата на най-първичната част от живота и неконтролируема радост. Телата им се преплетоха, все по-близо и по-близо; зажаднели, те заедно стигнаха до конвулсивния миг на избухването на непоносима красота.

И все пак всеки от тях беше пленен от собственото си възхитително удоволствие, разделени, макар и съединени. Те бяха свалили маските си в края на маскарада и ги бяха захвърлили, но скрито в себе си продължаваха да ги носят.