Дженифър Блейк
Авантюристката (6)

6.

— Ти можеш да плуваш. Това се опитваше да кажеш.

Сирен погледна Рене, който се беше навел над нея. Сивите му очи бяха мрачни, все още присвити от загриженост, а кичур коса, черен и блестящ, закриваше челото му. В думите му, които прозвъняха в ушите й се чувстваше обвинение. Челюстта я болеше, тя усещаше всяка костичка от тялото си безсилна. Лежеше на земята върху вечно зелена мирта. Дрехите й бяха тежки от влага, а от косата й капеше вода. Беше й студено, но не мръзнеше. Намираше се в прегръдката на Рене, който беше обвил ръце около нея под влажното сако, с което бяха завити и двамата.

Тя рязко се опита да се изправи, но падна назад с уморена въздишка. Плътно затвори очи:

— Копеле такова — изстреля тя през стиснати зъби. — Ти ме удари.

— Опита се да ме убиеш, и по дяволите — почти щеше да успееш.

— Защо не? Ти се опитваше да ме удавиш.

— Опитвах се да те спася. — Гласът му беше мрачен.

— Благодаря много. Бях напълно способна да го направя и сама.

— Сега го разбирам. Само една на хиляда жени може да плува и ти се оказа една от тях.

Искаше й се да го засегне отново, но нямаше сили. Освен това трябваше да говорят тихо, докато не разберат къде са индианците.

— Наистина помислих, че си някой от индианците.

— Разбирам и това — каза кратко той. Вдигна от земята ножа, който й беше взел от ръката и й го подаде с жест на заучена учтивост:

— Оръжието ти, ако все още си решена да го използваш.

Тя извади ръката си изпод сакото и взе ножа.

— Не ставай смешен!

— Винаги може да се наложи. — Когато тя мрачно го изгледа, без да отговори, той рязко продължи. — Съжалявам, че те ударих. Изглеждаше ми необходимо, и аз просто… го направих, преди да помисля.

— Няма значение. — Смущението я караше да говори кратко. — Нищо лошо не се е случило. А какво стана с другите?

— Последното, което видях, беше, че дръпнаха напред и завиха. Диваците трябваше да ги пуснат.

— Пиер и Жан ще се върнат за нас.

— Да, когато могат.

И ако са в състояние. Никой не произнесе думата, но и двамата го прочетоха в дългия поглед, който си размениха. Те не смееха да запалят огън, за да се стоплят и да изсушат дрехите си. Нямаха оръжие, освен ножа на Сирен, нямаха прикритие, нито нещо за ядене. Да се преместят на друго място, означаваше, че могат да попаднат на индианците, ако те отстъпваха, или ако бяха победили и се връщаха да ги търсят. За момента не можеха да направят нищо друго, освен да лежат тихо и да чакат.

Ситуацията не беше приятна. Не беше само от вятъра, който шумолеше в листата над тях, изпращайки тръпки във влажната плът и правейки дрехите им леденостудени, нито от неравната земя с листа и остри съчки, които бодяха все повече с всяка изминала минута. Беше от принудителната близост, допира на бедро в бедро, гърди в гърди. Това напомняше неща, които беше по-добре да бъдат забравени… беше почти непоносимо.

— Добре ли си?

— Достатъчно добре — отговори Сирен със затворени очи. Мислеше си, че Рене я наблюдава, подпрял глава на ръката си, но не си даде труд да се увери.

— Сигурна ли си?

Тя повдигна клепачи, заинтригувана от интонацията му.

— Да, защо?

— Не съм очаквал да приемеш ролята си толкова спокойно.

— Имаш предвид, че лежа тук с теб? — Тя почувства как я залива горещина.

— С една дума — да.

— И на двамата ни е студено, освен ако ти не си имунизиран срещу влиянието на времето. Би било излишна жертва да го отричаме или да стоим на разстояние. Нуждаем се един от друг, от малкото топлинка, която можем да си дадем.

— Много практична гледна точка.

— Тук, сред природата, човек се научава да бъде практичен, да се съюзява с другите, независимо от… разликите. Онези, които не го правят, умират.

— Нямам намерение да умирам. — Той откри, че има намерение да го осъществи с пламенност, каквато беше прилагал към малко неща в живота си. Намерението му беше да открие в какво тази жена беше различна от всички други.

Не можеше да си спомни за друга някоя, която би приела присъствието му след това, което беше направил, без да крещи от ярост или да се изплъзва уплашено от него, някоя, която да се примири с неудобството на положението, без да се оплаква или да изисква той да направи нещо, и със сигурност никоя, със смелостта да предложи помощта си в отблъсването на индианците. Такава жена не беше виждал. Тя можеше да изглежда хубава дори и във вида на полуудавена русалка.

Някъде се обади птичка — лек, игрив звук. От дървото зад тях падна суха съчка, изшумолявайки между клоните. Сирен усети равното биене на сърцето на Рене и повдигането и спускането на гърдите му при дишане. Собственият й пулс беше накъсан. Чувството на празнота, зародило се в долната част на тялото й, се плъзна нагоре. Когато допълнителната опасност на ситуацията започна да добива контури, тя побърза да прошепне:

— Защо… защо ме последва? Защо напусна лодката?

— Аз бях този, който ти каза да стреляш, иначе нямаше да паднеш през борда. И най-важното, ако си спомняш, че ти казах — помислих си, че трябва да те спася.

— Щях да стрелям и без това.

— Щеше ли? Но вината все пак е моя.

— Съвсем не — настоя тя. — Във всеки случай съм изненадана, че Пиер и Жан ти позволиха да го сториш.

— Вместо да го направи някой от тях? Нямаха избор — бяха заети в този момент.

— Но ти трябва да си бил достатъчно бърз, за да ги изпревариш.

Той повдигна вежди:

— Не забравяш ли нещо?

— Какво?

— Ти си под мое покровителство.

— Със сигурност то не се простира чак дотам.

— Защо мислиш така?

— Това е съвсем друго нещо! — Тонът й беше сърдит, защото подозираше, че той я прелъстява.

— Тогава какво е?

— Не си длъжен да ми спасяваш живота.

— А какво ще кажеш за право?

— Също! Държиш се така, сякаш ти принадлежа.

— А не е ли така?

— Не! — Тя се подпря на лакът, очите й бяха твърди от гняв, а гласът й свистеше тихо. — Не ме интересува какво казват Пиер и Жан — аз принадлежа на себе си. Благодарна съм, че скочи след мен, но това не означава, че приемам някаква част от сделката, която сключи с тях.

— Какво стана — измърмори той, а в сивите му очи се надигаше усмивка — със съюзяването? С нуждата ни един от друг?

Лицата им бяха само на няколко инча едно от друго. Погледът на Сирен попадна върху устните му. Тя почувства магнетичната сила на привличането, бавното им притегляне. Нужно бе съвсем малко, едно леко помръдване, разтваряне на устните й и устните им щяха да се съединят. Знаеше го.

Тя бавно и дълбоко си пое въздух и се отпусна обратно на земята.

Загледа се в клоните на миртата. Когато заговори, гласът й беше безизразен.

— Какво искаш?

— Теб, разбира се.

Отговорът беше дързък, необмислен, защото сега Рене не можеше да мисли. Чувстваше се като че ли стои на ръба на пропаст и земята пропада под краката му. Трябва да свикне да не подценява тази жена. Ще се научи по друг начин.

— О, моля те — произнесе тя язвително. — Не те е грижа за мен, нито за търговията. Просто си като останалите. Би останал в Луизиана, колкото трябва, но в минутата, когато ти разрешат да заминеш, ще вземеш кораба обратно за Франция и ще целунеш каменния кей, когато стъпиш на брега. Ще бързаш за Париж и с години ще разказваш на чаша вино каква варварска земя е тази и какви странни създания и недодялани хора живеят тук.

— Нямаш високо мнение за такива мъже, нали?

— А защо трябва да имам? Те не са приспособени към тази нова страна и е по-добре да я напуснат. Нямаме нужда от тях.

— Откъде си сигурна, че аз съм един от тях?

— Следващото, което ще ми кажеш, ще бъде, че възнамеряваш да си вземеш земя тук и да останеш до края на живота си да я работиш.

Нещо в тона й засегна Рене.

— Кой знае? Може това да ми хареса. Може да предпочитам да бъда далеч от властници, да създам собствено имение в тази девствена земя.

— Да живееш в дървена къща, да се бориш с бурите и наводненията и палещото слънце? Треските и непрекъснатите промени? Москитите и змиите, бълхите и всякакъв вид жилещи и хапещи насекоми?

— Мислиш, че не мога?

— О, можеш, ако наистина го поискаш. Проблемът е, че много малко хора го искат.

Беше странно, но тази идея, която никога не му беше хрумвала досега му се стори в момента привлекателна. Знаеше, без съмнение, че щеше да хареса предизвикателствата на новата земя. За него би било голямо удоволствие да изтръгва живот, а може би и състояние от нея при обстоятелствата, които тя беше описала. Това, разбира се, беше ако решението да приеме предизвикателството зависеше от него, ако беше позволено. Но не беше.

— А ти? — попита той със забележима ирония. — Ще продължаваш ли така да търгуваш с Бретонови? Никога ли не си мислила да си построиш дом?

Тя му отправи предизвикателен поглед.

— Мисля да спечеля достатъчно собствена земя.

— И кой ще я обработва?

— Аз! — отговори твърдо тя. — Или ще си наема един-двама негри да ми помагат.

— Няма да имаш проблем да си намериш съпруг, който да върши работата и да надзирава робите.

— Да, и да продаде всичко зад гърба ми или да го пропие. Виждала съм го преди.

— Как е станало така, че имаш такова лошо мнение за брака? Или за мъжете? — Любопитството му беше искрено, въпреки че въпросът беше зададен с цел.

— Да кажем, че примерите, които съм виждала, са били впечатляващи.

— Благодаря — каза той със сух тон.

Тя му хвърли бърз поглед през ресниците си и погледна настрани.

— Нямах предвид теб.

— Бих искал да повярвам. А какво ще кажеш за брака на родителите си? Не ми се вярва да е бил лош, щом си създадена от него.

Комплиментът беше смущаваш и тя реши да не му обърне внимание.

— Баща ми успя да проиграе зестрата на майка ми, наследството й и много повече, преди да бъде позорно изгонен в колонията. Майка ми умря от последвалите лишения и от срам.

Докато говореше й хрумна, че няма голяма разлика между Рене Льомоние и баща й. Рене не само беше изгнаник, но и притежаваше нещо от бащиния й разпътен маниер. Имаше и други прилики — хубавите дрехи, плътските развлечения в Париж, двусмислените намеци…

— А Бретонови? Чак такъв висш образец ли са за теб, че остана с тях?

— Те ни прибраха, майка ми и баща ми и мен, когато нямаше къде да отидем. Винаги са били добри с мен, почти като семейство. Ако ги напусна, няма да си имам никого.

— Можеш да имаш мен, ако се оставиш на грижите ми. — Той направи предложението, после зачака с някакъв трепет.

— Наистина ли? И за колко време? Докато се отегчиш от мен? Докато се върнеш във Франция? Не, благодаря.

— Поне си учтива.

Би било удобно да играе ролята на пламенен любовник, възнамеряващ да опита отново прелестите й. Докато тя оставаше непреклонна, той спокойно можеше да използва преследването й — непрекъснатата обсада на крепостта — като извинение за внезапния си интерес към търговията. Какво щеше да прави, ако тя капитулира — не знаеше. Една жена наблизо щеше да бъде голяма пречка. Не че виждаше причина да се тревожи. Очевидно не беше особено привлекателен за Сирен. Имаше хора, които, той не се съмняваше, ще се зарадват, ако някога научат за нейното отношение към него. Без съмнение това беше подходящо покаяние, добро за душата, независимо от ефекта върху суетата му.

Сирен изучаваше лицето му изпод миглите си. Беше ли наистина като баща й? Нямаше външен признак — само репутацията, която двамата мъже си бяха създали, изискаността и наказанието, което правителството им беше наложило — дотук свършваше приликата.

Или не? Какво всъщност знаеше тя за Рене? Почти нищо. Освен слухове и сплетни. По време на престоя си на корабчето беше казал малко за себе си, а порядките, които действаха в колонията по отношение на миналото на хората не позволяваха да се задават много въпроси. Възможно ли бе недоверието й спрямо Рене да се корени в спомена за провала на баща й? Не искаше да мисли, че е била толкова несправедлива.

Беше ли наистина? Сега й се предоставяше възможност да разбере дали е права. Разпитвайки я за нейния живот, той и даваше възможност и тя да направи същото.

Тя се премести леко, като се отдръпна, за да може да гледа лицето му.

— А ти? Изглежда, че докато аз се интересувам твърде малко от мъже, то ти харесваш жените твърде много.

— Невъзможно — заяви той с пламенен жест на едната си ръка, докато лежеше подпрян на другата.

— Дори ако това те прави изгнаник!

— Неудобство, което започна да разкрива компенсации.

Тя задържа блестящия му поглед.

— Да разбирам ли, че нямаш намерение да дадеш открит отговор?

— Трябва първо да чуя открит въпрос.

— Нима? — попита тя язвително. — Направо тогава: Вярно ли е, че си тук, защото не си могъл да се въздържаш от флиртуване с Ла Помпадур?

— Уви, аз бях самата дискретност.

— Но си бил хванат, независимо от това?

— Играх ролята на лоялен поданик на моя крал и оставих услугите на дамата непотърсени и неопитани. Трябваше поне да й се възхищавам отдалеч.

Той може и да беше сменил стила на сакото и косата си, но все още си беше придворен — използваше десет думи да каже нещо, което може да се каже и с една.

— Бих искала да не говориш по този предвзет начин.

— Как искаш да говоря?

— Просто.

— Просто тогава — дамата се раздразни от липсата на внимание от моя страна. Както и някои други жени, тя изпитваше удоволствие да отказва.

Тя присви очи:

— Ако имаш предвид, че съм една от тези жени…

— Не ме разбра правилно — каза той почти обидено.

— Съмнявам се.

Той се наведе, докато устните му докоснаха бузата й.

— Какво каза? Не чух добре.

— Няма значение. Сигурен ли си, че това е всичко?

— Всичко? Осъзнаваш ли, че бях на косъм да изгния в най-тъмния ъгъл на Бастилията? Заповедта за задържане беше подписана, вратата на килията здраво се захлопна. Само вмешателството на моя приятел Морпа ме спаси.

— Министърът? Мислех, че той и Ла Помпадур са заклети врагове?

— Врагове са. Нужно е било само Морпа да каже в присъствието на любовницата на Луи, че е сигурен, че предпочитам Бастилията, изчезването ми, в която ще бъде завършек на легендата, равна на тази за Дон Жуан, пред това да бъда изгонен в Луизиана, където жените са или стари, или грозни. Документът е бил изготвен на момента.

— Стари? Грозни?

— Грешка, за която ще трябва да простим на Морпа. Но го е направил за добро, така си мислех.

— Разбирам.

Тя не му вярваше. Имаше нещо, което той криеше зад дръзката си поза на човек на удоволствията. Тя не знаеше какво беше то, но възнамеряваше да разбере.

— Грешка — повтори той, — която ми достави голямо удоволствие.

Рене разбра, че тя не е убедена. Искаше му се да може да й каже истината, но беше сигурен, че това няма да я накара да мисли по-добро за него.

— Кажи ми — подзе тя с крехък глас — какво правеше във Франция? Като изключим прелъстяването на чувствителни жени, разбира се.

— Да правя ли? Ами изпълнявах задълженията си във Версай. Също ловувах, посещавах балове, играех по малко — обикновени неща. — Нямаше нищо лошо да признае толкова истина.

— Имаш ли имение?

— По-правилно ще бъде да се каже, че баща ми има, въпреки че получавам приходите на част от именията.

— Какво мисли баща ти за твоето изгнание?

— Нямах време да го попитам, преди да бъда набутан в кораба и заключен в каютата. Сигурен съм, че ако го попитат ще каже, че се надява това да ме поправи, въпреки че не би заложил много на тази нарежда.

В тона му се долавяше нотка, която й показа, че е напипала нерв.

— Предполагам, че полага усилия да ти простят?

— Защо трябва да предполагаш такова нещо? Аз не съм единственият му син, нито дори най-големият. Ние бяхме петима, но един умря като дете, а друг е инвалид. — Той я гледаше толкова отблизо, докато говореше. — Все пак останаха достатъчно да продължат рода и без мен.

— Това ли е единственото съображение, което го движи?

Измина доста време, преди Рене да може да успее да върне вниманието си на това, което тя каза. Възможността за реакция беше малка. Липсата й не доказваше нищо.

Той каза:

— Може би имаш предвид бащината любов? Но аз опетних честта на семейството и съм лишен от това чувство. Би ли желала да попълниш загубата?

Той нежно раздвижи ръката си върху нея, вдигайки я нагоре, сякаш щеше да вземе в длан изпъкналата й гърда.

— Не! — Сирен хвана ръката му и я свали от тялото си като някакво досадно насекомо. — Всичко ли с теб води до това?

— Почти всичко — призна той, гледайки как се повдига и спуска деколтето й. Евтината материя беше полуизсъхнала, докато бяха разговаряли. Вече не прилепваше с такава разсейваща яснота, моделирайки всяка форма. Блаженство беше, че в последния си отговор, поне ще се отнасяше до Сирен Нолте, той не беше излъгал.

Преди тя да може да заговори се чу лек плисък от залива. Звукът се повтаряше и се приближаваше — беше равномерно загребваме на весла. Рене дръпна сакото, което го покриваше и се изправи с внимателно свиване на мускулите до седнало положение. После отмести крехките клони на миртата и надникна. Остана неподвижен.

— Индианците ли? — прошепна тя без звук.

Той кратко кимна в отговор.

— Само трима са останали. Няма пленници.

Ренегатите чоктау не спряха, не дадоха признаци, че са запомнили на кое място Сирен и Рене са влезли във водата. А може би между тях имаше ранени, които се нуждаеха от помощ, която можеха да им дадат само в лагера им… или пък бяха загубили ентусиазма си. След минута изчезнаха от погледа им и тихият звук от преминаването им замря между дърветата и разлюлените блатни треви.

Когато беше вече безопасно, Рене се изправи.

— Можеш ли да се движиш, ако се облегнеш на мен?

— Да, мога — отговори със съмнение тя, — но ако мислиш да се махнем оттук, смятам, че не трябва да го правим.

— Ще ни помогне да се стоплим, освен това ще скъси времето, докато чакаме другите.

— Пиер и Жан са запомнили мястото, където са ни оставали и ще очакват да ни намерят тук, ако… когато се върнат. Ако слезем надолу по реката можем да ги изпуснем.

Нуждата да направи нещо, за да подобри положението им се бореше в Рене със сигурността, че това, което Сирен казва, е правилно. Да седят неподвижни, кротко очаквайки помощ, беше против самата му природа. Нямаха голям избор — да умрат, ако ги разкрият надолу по реката, опитвайки се да се доберат до английски кораб, или да направят същото тук, под миртовия храст, където лежаха сега. Въпреки, че не му се искаше да го каже, допускаше, че индианците може да са успели в това, което се опитваха да направят — да ограбят индигото им. От друга страна, въпреки че беше тук от месец това не беше негова територия. Той не схващаше напълно опасностите й. Сирен го знаеше.

Тя, почувствала раздвоението му, произнесе натъртено:

— Пиер и Жан ще дойдат.

— Е, добре — каза той, като се отпусна отново до нея, — ще чакаме тогава, щом като за теб означава толкова много да постоиш още малко в ръцете ми.

Изглеждаше, като че ли мина много време, докато Бретонови се върнат, въпреки че не беше повече от час. Те почти щяха да пропуснат пристигането им, толкова тихо се движеха! Докато се разделят и станат, пирогите вече бяха изкарани на брега.

Две дрехи от биволска кожа бяха разгънати от багажа за мократа двойка, но отплаваха, без да се бавят. На мили навътре в блатата Пиер даде знак да спрат. Направиха огън въпреки че изтощението от гребането ги беше затоплило и, дрехите им бяха почти сухи, така че не си струваше усилието да ги сменят.

Това, което Сирен настоя да направи веднага, беше да се погрижи за раните на Гастон и Пиер. Тя се беше тревожила за тях, въпреки че те бяха запазили способността си да плъзгат пирогите по водата.

На ръката на по-младия мъж имаше разкъсване, което трябваше да бъде зашито, за да зарасне по-добре. Както и повечето мъже, които Сирен познаваше, Гастон вдигна голям шум около работата на Сирен с иглата, пъшкайки и ругаейки, сякаш го измъчваха, но твърдо държа ръката си протегната, почти без да трепне.

Стрелата в гърба на Пиер беше нещо по-сериозно. Жан беше счупил стърчащата пръчка, но беше останала една част от няколко инча, както и главата на стрелата, забита в мускула точно под плешката. Ъгълът, под който беше влязла, бе предотвратил по-дълбокото й забиване, но бе причина голяма част от нея да влезе под кожата здраво заклещена.

Сирен беше виждала белезите преди, но никога толкова отблизо. По-възрастният Бретон беше позволил само на няколко души да видят гърба му и не говореше за това. Не беше трудно да се разбере причината. Имаше само едно нещо, което можеше да доведе до такова масивно нараняване и това беше доживотната присъда на кралските галери, безкрайните години от всекидневно, понякога всекичасно бичуване. Малко бяха онези, които издържаха това наказание. Повечето умираха след година-две на галерите — бягствата бяха редки. Дори тогава опасностите не свършваха. Залавянето на избягал от галерите роб означаваше обесване, и то след прилагането на такова мъчение, каквото съдията реши. Белезите бяха повече от признак, че е служил като роб — те бяха смъртна присъда.

Гастон и Жан бяха свикнали с гледката и почти не обръщаха внимание. Ако Рене намери това за необикновено, изглежда бе имал интелигентността да си извади заключение за причината и последствията, тъй като не зададе въпроси.

Заради назъбените краища на главата на стрелата, единственият начин да се извади беше да се изреже. Трудно беше да се направи това, без да се предизвикат още повече наранявания.

Сирен изчисти ножа в пясъка, после обгори острието на червените въглени на огъня. Даде на Пиер чаша бренди, после изчисти кръвта от гърба му с алкохола. Някои препоръчваха брендито да се запали, за да се дезинфекцират раните, но тя не виждаше такава необходимост. Нещо, което така изгаряше гърлото не можеше да зависи от пламък, за да може да спре инфекцията.

Гастон беше легнал и бързо беше заспал, изтощен от работата и лечението. Оставаше Жан да й помогне за брат си. Сирен не си и помисли да му довери ножа, но не беше сигурна в неговата безполезност. Жан можеше да убие и одере елен, да намери опашката или скалпа на индианец, без да му прилошее, но вида на кръвта на близките му, и още повече неговата, го караше да пребледнява.

Докато гледаше как тя зашива Гастон, стомахът му веднъж вече беше поставен на изпитание. Тя забеляза, че ръцете му са леко вдървени, когато дойде да й помогне да опъне кожата на гърба на Пиер около стрелата.

Жан направи грешка да погледне точно, когато първата капка яркочервена кръв избликна под върха на ножа. Той се олюля с лек стон. Ръцете му се отпуснаха. Сирен протегна свободната си ръка, опитвайки се да го сграбчи.

С едно бързо движение Рене вече беше там. Той подкрепи Жан и го сложи да седне на един пън, после се върна и застана до Сирен.

— Ще ми позволиш ли аз да го направя? — попита той с поглед върху побелялото й лице, като протегна ръка за ножа.

— Можеш ли?

— Ще се опитам. Виждал съм няколко пъти да обработват такива рани.

Къде ли би могло да бъде? На дуел? Едва ли имаше значение. Тя заговори на ранения, като бегло погледна през рамо, после се обърна към Рене.

— Пиер?

По-възрастният Бретон ги гледаше с внимателен поглед, въпреки бръчиците от болка, издълбани от двете страни на устата му.

— Както искаш, скъпа, само да свърши бързо.

Сирен премисля още миг. Може би сигурността, която видя в сивите дълбини на очите на Рене я убеди. Каквото и да беше, то се оказа решаващо.

Тя му предаде ножа и зае мястото на Жан. Изглежда нямаше нужда от думи. Те двамата откриха стрелата, правейки разрез, после я извадиха. Сирен почисти раната с още бренди и здраво я превърза.

Когато свършиха, Рене отиде до дамаджаната с бренди и наля в две чаши. Подаде едната на Сирен, после вдигна своята за наздравица.

— Благодаря — усмихна се Сирен.

— Не ми благодари, ти го заслужи.

— Ти също. — Тя глътна от парещата течност, която слезе като огън надолу. Тогава й хрумна къде Рене може да е научил да борави така с нож и стомахът му да е привикнал към рани.

Някои мъже се раждат с такива умения, но повечето ги придобиват в практика — като например на бойното поле или в затвора.

 

Корабът „Полумесец“ стоеше на котва в сините, с лек кафеникав оттенък води на залива. Не изглеждаше особено прикрит. Търговският кораб с обикновени кафяви платна беше английска изработка — закръглен и с дебела талия като жена на месар. Той нямаше флаг, обаче, и стоеше в готовност за бързо отплаване, ако се появи френски патрул.

Бретонови не се приближиха веднага — щеше да изглежда, че много бързат. Нито пък искаха да приемат поканата да спят на борда на търговския кораб, тъй като, според Пиер, така другият ще има предимство да води преговорите на собствен терен. Първата им работа, когато стигнаха залива, беше да си направят лагер на брега. Това, което не стана известно беше, че причината за грубия бивак беше Пиер. Той мразеше всякакъв плавателен съд, по-голям от лодка. Можеше да остане на кораб само няколко часа, преди ръцете му да започнат да треперят и да спи на такъв само, ако е мъртво пиян. Дори тогава го навестяваха ужасяващите кошмари от дните, когато беше гребец на кралските галери.

Плажната линия се простираше празна, накъсана тук-там от почернели от морето довлечени дървета. Нямаше следа от други търговци — те бяха първи. Разтовариха пирогите и направиха огън, после започнаха да строят два временни навеса. Те не бяха кой знае какви — представляваха два кола, забити вертикално и два по-наклонени до земята, които образуваха скеле, което щеше да бъде покрито. Все пак щеше да ги предпазва от вятъра и дъжда, които бяха възможни през този сезон, докато за по-меко време щеше да е достатъчно и одеяло.

Очаквайки, че ще се хранят на кораба, Сирен беше взела най-хубавата си рокля и най-хубавата шапчица. Не че бяха много по-различни от останалите. Луксозните дрехи не я занимаваха особено, макар че понякога те се превръщаха страст в колонията. Притежаването на последните модни неща, които можеха да се намерят, дори и да бяха с две или повече години изостанали от модата в Париж и Версай, изглежда правеше хората по-малко изолирани, по-малко осъдени на пълен провинциализъм. Когато Сирен и родителите й пристигнаха тук, тя беше добре осигурена с дрехи. По-голяма част от тях й умаляха през първата година. Тя беше поправила останалите — с парче от една пола наставяше друга, бе използвала две тесни сака, за да си ушие елече, скрои си шапчица и шалче от красива блуза. Постоянното носене и прането в реката беше превърнало по-голямата част от това, което носеше, почти на парцали. Пиер и Жан понякога купуваха по няколко лакътя плат за нея, но най-често той беше груб, в ярки цветове и драстични шарки.

Сирен рядко обръщаше внимание на това, което облича, гледаше само да е винаги чисто. Тази вечер, обаче, тя откри странно неудовлетворение от външния си вид. Би искала поне веднъж да види как ще изглежда в изискан тоалет, напудрена коса, в коприна и сатен и поръбен с дантела костюм, каквито се изискваха в кралския двор и дома на губернатора. Рене беше привикнал да вижда жените в такива луксозни дрехи. Не че я беше грижа. Неудоволствието й бързо премина. Беше си щастлива и така, без да е нужно да пази прекалено дългите си поли да не се влачат в калта, и без трудност да диша, причинена от силно пристегнат корсет. Колкото до кринолините, те бяха толкова широки, че жената трябваше да се обърне настрани, за да мине през вратата и заемаше място за двама на масата за вечеря — не би ли изглеждала смешна с тях на малкото корабче, или изкачвайки се на борда на кораб?

Въпреки пренебрежението към тия подробности, тя изпита особена болка, когато очакваната покана от капитана на кораба пристигна. Разпусна косата си и я изчетка, докато заблестя с меко златно сияние, после я остави пръсната на гърба си, с няколко къдрици, измъкнати от шапчицата около лицето в стила на младите жени, които си търсят жених. Освен това тя използва тяхната хитрост да отпусне връзката, която прибираше блузата на деколтето, разкривайки гладката закръглена горна част на гърдите. Целта — каза си тя — няма нищо общо с очакванията на Рене за това как трябва да изглежда една жена. По-скоро беше тактика в корабната търговия. Всичко, което можеше да отвлича вниманието на капитана, щеше да е добро.

Когато най-после стигнаха с лодката си до кораба, вече беше паднал мрак, както става през късния януари. Сирен тръгна първа по олюляващата се стълба. Тя се изкачи с лекота, въпреки, че беше благодарна на прикриващата тъмнина, тъй като крайбрежният вятър повдигаше полата й.

Капитанът стоеше на палубата, готов да й подаде ръка. Капитан Додсуърт беше висок и луничав, с морковена коса и винаги готов да се засмее. Гостоприемството му беше щедро и винаги слушаше новините за френската колония така, сякаш събитията се бяха случили на луната. Той беше печен търговец. Бретонови бяха търгували с него и преди и невинаги в тяхна полза. Жан го наричаше пират на студените води.

— Мадмоазел Нолте, — каза той, покланяйки се над ръката й — винаги е удоволствие да ви приветствам на борда на „Полумесец“.

В очите й изгря доволна усмивка.

— Капитан Додсуърт, галантен както винаги.

— Така е, защото вие извиквате това у мен.

— Въпросът е дали извиквам и щедростта ви?

— Винаги!

От тъмнината зад капитана напред пристъпи един човек.

— Това, ако не се лъжа, е красивата дама контрабандистка. Малко са мъжете, мадмоазел, които да не бъдат щедри към някой с вашето очарование заради желаното завръщане.

Сирен чу, че Гастон се качва на борда, после усети лекия скок на Рене върху палубата. Нямаше време да се обърне назад, нямаше време за предупреждение.

Новодошлият, човек, който вече се беше укрепил на кораба като дървояд в дъска, беше Туше, въпреки че беше съмнително да се представи с това име. Нисък и слаб с извито тяло като на гладна котка и плоско лице, той беше известен като джебчия, дребен крадец и продавач на забранено бренди, на роб и индианци. Според най-упорит слух, той беше търговски агент на маркизата, мадам Вудрьой. И неин платен информатор.