Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на Луизиана (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Louisiana Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 92 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Дженифър Блейк. Авантюристката

ИК „Коала“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Pajarito)

14.

Прислужницата негърка ги очакваше. Тя отвори, взе шапката на Рене, свали шала на Сирен от раменете й. Последва ги в спалнята, за да остави нещата в големия гардероб, после се обърна очаквателно.

— Това ще бъде всичко, Марта — каза Рене.

Жената измърмори учтива фраза и ги остави. Няколко минути по-късно се чу тропане на обувки по задната стълба и далечен шум от затваряне на врата, когато тя се прибра в малката си стаичка до кухнята в приземния стаж.

Сирен, като се държеше за таблата на леглото, събу едната си обувка. Тя свали и другата, преди да каже с глас, в който се чувстваше горчивина:

— Не искам да се оплаквам, но можеше да попиташ дали нямам нужда от помощта на Марта.

— Нямаш — отговори Рене.

— Не? Този костюм с доста труден за събличане.

— Знам. Да ти помагам е моя привилегия.

Думите му бяха твърде гладки. Тя го погледна подозрително:

— Не съм казала, че не мога да се съблека сама, само, че сега това е по-трудно.

— Не съм и помислял да те оставям да го правиш сама. — Докато говореше, той си съблече сакото и го метна на стола. Погледът на сивите му очи, докато сваляше диаманта от вратовръзката си, съдържаше едновременно очакване и умисъл.

— Наистина няма защо да се затрудняваш. — Тя се обърна, завъртайки като камбана полата си, като опипваше панделките, който украсяваха дрехата й и прикриваха закопчалките.

— За мен няма да е затруднение, а по-скоро удоволствие.

Веднъж вече беше заплашвал да играе ролята на камериерка. Изглежда се готвеше да приведе заплахата в действие.

— Странно е, че едва сега реши да се заемеш с това — каза тя.

Гласът му прозвуча близо зад нея, когато отговори:

— Моят халат, колкото и очарователно да ти стоеше, не даваше много възможности за такова извинение.

— Няма значение, мога да се справя сама.

Във вените й препускаше страх. Тя искаше да го погледне, като животно, подушило опасност. Но нямаше да му даде това удовлетворение. Вместо да се обърне, тя се отдалечи, колкото се може по-безгрижно. Нейният корсет най-после беше освободен и тя остави купчината развързани панделки на масата. До нея стоеше нисък стол и тя седна на него, повдигайки полата си, за да достигне жартиерите. Нарочно попита разсеяно:

— Какво ще кажеш за вечерта? Хареса ли ти?

— Беше каквато очаквах. Но разбира се, доволен съм от успеха на новата си любовница. — Той се приближи и застана пред нея, после с грациозна лекота се отпусна на едно коляно. Сложи ръце върху жартиерите, взе малката бродирана ивица от пръстите й и ги разкопча. Хвърли го настрани, преди бавно да смъкне копринения й чорап надолу по крака.

Докосването на пръстите му до чувствителната сгъвка на коляното, плъзгането им по крака я смути и през коприната. Но по-обезпокоително беше неговото мълчаливо приемане за свое право да я обслужва и изящната лекота, с която го нравеше.

— Аз… по-скоро си помислих, че не ти е приятно вниманието, което ми обърнаха — каза тя. Когато той пусна единия чорап и посегна за другия, тя побърза да хване ръката му.

Рене поднесе ръката, която държеше неговата до устните си и целуна гладката й кожа. Ароматът на дамаска роза, стоплен от кожата на Сирен и смесен със собствения й нежен аромат, завладя сетивата му с неизразима сила. Тя беше сложила неговия парфюм! Този подарък беше от чиста сантименталност, спомен от друг момент на непоносимо желание. Той беше глупак, но в този момент глупак, когото не го е грижа, щастлив глупак!

Той твърдо отстрани ръката й и се върна към жартиера й и въпроса й, скрит под формата на коментар. Усмихна се:

— Това беше моментен изблик на ревност.

— Моментен.

— Малко нарушение на добрите маниери, позволено при дадените обстоятелства. Трябваше да се сетя, че ще привличаш мъжете като мухи на мед. Те са изгладнели за ново и очарователно лице.

— Аз не съм твоя любовница.

— Не си ли?

Дълбокият тембър на гласа му беше нежен. Също и докосването му. Тя го гледаше с разширени и тъмни очи, как разкопчава другия жартиер и смъква копринения чорап по стройните извивки на крака й. Вътре в нея се таеше странен, застинал копнеж. Тя се помъчи да намери обида и желание за спор, но те я бяха напуснали. Тя опита преструвка в объркването си и отново го хвана за ръката.

— Какво — произнесе равно тя — си мислиш, че правиш?

В очите на Рене бликна сребърен смях. Нямаше друга като Сирен.

— Мисля, че е очевидно — каза той. — Съблазнявам те.

— Така ли? Можеше да ме предупредиш.

— Това не влиза в играта.

— Извини ме, но изглежда не знам правилата. Какво трябва да правя сега, за да я разваля? Да крещя и да ти ударя плесница, или да припадна от екстаз?

Той се освободи с бързо движение на китката и сложи ръце на коленете й, плъзвайки ги нагоре по стегнатите мускули на бедрата.

— Каквото искаш. Но можеш да почакаш да видиш, дали няма да стане нещо, което да ти е приятно.

— А ако не стане? — Ръцете му сякаш изгаряха плътта й. Тя успяваше да задържи гласа си спокоен само с огромно усилие.

— Ако не — тогава имаш избор.

— Какъв?

— Можеш да бъдеш жестока и да ми го кажеш или да бъдеш мила и да се преструваш.

Тя преглътна мъчително, когато я хвана по-здраво и я придърпа към себе си.

— Кажи ми, каква причина имам, за да бъда мила?

— Бих бил доволен — каза той и махна едната си ръка от под полата й, за да я сложи на шията, заравяйки пръсти в косата й. Измъкна фибите и освободи гъстите коси сред дъжд от бяла пудра за коса, която се посипа по раменете й, спускайки се меко върху гърдите. Рене прилепи ръка към обърканите й коси и я придърпа към себе си, докато устните им останаха само на няколко инча разстояние. — Освен това ще бъда толкова щедър в отговор, колкото можеш да понесеш. И нещо повече — преструвката понякога може да се превърне в истина.

— Няма да се преструвам — каза тя.

Той се канеше да я обладае — тя го знаеше. Решението беше взето и той не поиска позволението й. Този път нямаше връщане назад, нямаше отстъпление от окончателната интимност. Какво правеше този случай по-различен — тя не можеше да отгатне. Освен, ако не е нещо в Рене, някаква промяна, някакво решение, което беше повече свързано с представата му за поддържана жена, отколкото с това, което съществуваше между тях.

Нямаше значение. Тя не можеше да отмести поглед от твърдата извивка на устните му, дори и когато прегръдката му се стегна и гърдите й опряха в неговите, до момента, когато той пое устата й с устни.

Тази сладост, толкова мила и измамна! Как е могла да забрави? И беше ли забравила? Съзнанието може да е отделило това настрана, но тялото — не. Нехаейки за желанието си, тя разтвори устни, приемайки, предлагайки.

Челюстта му беше твърда под търсещите й пръсти, мястото, където устните им се сливаха беше изключително чувствително, когато го докосна. Тя усети до бузата си гъстите му, дълги мигли, заплетени в отпуснатите вълни на косата й. Сложи другата си ръка на рамото му, нежно притисната, усещаща контролираната сила на мускулите под свободната му риза, усещаше ги да се плъзгат, докато той галеше хълбока й с бавни, кръгови движения.

Желанието бликна в нея, бавно се надигна всепоглъщащата нужда. Тя се разля във вените, запълзя по кожата, причинявайки червен прилив в сърцето й, който го накара да забие силно. Тя изпусна мека, отчаяна въздишка. Притисна се към него, прилепвайки напрегнатите си гърди до неговите плоски твърди гърди.

Целувката му стана по-настойчива и дълбока. Той проследи с език вътрешността на устата й и финия ръб на зъбите. Уви езика си с нейния в гъвкава игра — настъпвайки, отдръпвайки се, канейки я да се реши и тя в отговор. Плъзна пръсти по сложните извивки на ухото, погалвайки чувствителната й кожа с леко като перце докосване на пръстите, така че тя потрепери. Проследи крехката ямка на ключицата й, спускайки се надолу към изпъкналата й гърда. Той я обви с длан, обхвана съвършения глобус, запълвайки ръката си, преди да намери нежно набъбналото връхче. Нежните погалвания на пръстите му изпращаха изгарящи усещания през нея, които се настаняваха в долната му част.

Сирен го искаше. Нищо друго нямаше значение. От известно време тя знаеше, че той има такова въздействие върху нея, но беше отказвала да го разбере. Сега това стана без ограничения. Обстоятелствата се бяха съюзили, за да я доведат до тази точка против волята й, против цялата й защита. Тогава, нека бъде така! Щом като трябва да се подчини, нека извлече от това цялото възможно удоволствие, всяка радост и болезнен спомен.

Тя свали перуката от главата му и прокара пръсти през гъстите вълни на косата му, отпускайки ги. С разтворени устни тя наведе глава да ги прокара по слепоочието му — докосваше веждата му с език, отдаваше се на прелестта на мига. Тя почувства триумфалното повдигане на гърдите му, преди да я придърпа до себе си. После дойде топлото плъзване на ръката му, когато я свали от хълбока й и я притисна между бедрата й под ризата. Той я докосна там с нежно изучаване.

Сърцето й подскочи, блъскаше се лудо в ребрата. Можеше да почувства горещото препускане на кръвта си, да усети как тя обагря кожата й. Беше замаяна от желание и недоверчива към бързия му подем. Топлите му ласки, толкова нежни, толкова неотслабващи я лишаваха от дъх и изпращаха тръпка, пробягваща по корема й. Залята от този копнеж, тя сключи ръце върху раменете му.

Той вдигна глава с тихо възклицание, прекъсвайки прегръдката й, когато се изправи. Взе я в на ръце и се спусна напред, притиснал я здраво към себе си, обърна се и тръгна към леглото. Опря коляно на пружиниращия мек дюшек и я остави върху гладката повърхност на леглото. Пружината изскърца, когато той се отдръпна, за да загаси свещите. В тъмното светлина идваше само от огъня и триенето на дрехите, когато той ги сваляше и хвърляше на стола. Когато очите й свикнаха с мрака, тя можа да види грациозно изваяното му тяло, което огънят правеше да изглежда медно и бронзово, видя горящото обещание в очите му. После с твърдо овладени движения на добре развитите си мускули, той отиде до леглото и се настани до нея.

Веднага започна да я съблича. Движенията му не бяха припрени, а сигурни, сякаш бельото й беше пречка, но не необичайна за него. Отворената горна част на костюма й с тежка бродерия беше на пода. Полите и обръчите бяха свалени с тих копринен шепот. Блузата от фина коприна беше съблечена и тя усети хладния въздух върху тялото си. Гола, тя се протегна и се обърна така, че гърдите й докоснаха тялото на Рене нежно възбуждащи.

Нищо повече не беше нужно. Той я притегли към себе си, прилепвайки я плътно до тялото си, така че втвърдените връхчета на гърдите й се заровиха в къдравите косми на неговите гърди и твърдата му дължина се притисна към мекотата, където се сливаха нозете й. Той разпери пръсти на гърба й, опитвайки сатенената и кожа и живата структура на костите и сухожилията, следвайки стройната извивка на талията й издигането на хълбоците така, сякаш откритията, които щеше да направи бяха безценни. Гърдите му се издигнаха и спуснаха в трудна въздишка. Той се отдръпна и с ръка на рамото й я обърна нежно по гръб.

В един трескав миг тя си помисли, че ще я изостави и в гърлото й се надигна вик. Той се приглуши от въздишка, когато миг по-късно Рене потопи лице във вдлъбнатината между гърдите й. Усети дъха му гъделичкаш и топъл първо до едната изпъкнала гърда, после до другата. Докато той им отделяше внимание с топлото прилепване на устата си, пръстите на ръката му отидоха на корема й, движейки се в кръг, масажирайки, слизайки все по-надолу. Докосването му беше грабителско, изискващо притежание на всяка извивка и вдлъбнатина и носещо живо блаженство. Бавно, с топли устни и леко грапав език той проследи завладяното.

Кръвта във вените й струеше нажежена, пулсираше с приглушени удари в ушите й. Дъхът й изскачаше с бързи издигания и спускания на гърдите. Мускулите на бедрата бяха напрегнати, треперещи. Вътре в себе си чувстваше болка от очакването. С лека въздишка стисна рамото му.

Той се надигна, заставайки над нея. От устните й се отрони тих вик, когато той я изпълни със сигурното си, плъзгащо проникване. Той се отпусна над нея, влизайки по-дълбоко. Тя го притегли към себе си, обви го с бавно удоволствие. Няколко дълги мига след това той преплете крака с нейните и със свиване на мощните си мускули я премести, така че тя се озова над него, а косата й се спусна като напудрена завеса около тях. С ръце върху хълбоците й, той определи ритъма на движенията, после я накара да го приеме, докато стана част от нея — неотделима част. Отново и отново тя се плъзгаше над него, докато остана изтощена и задъхана. Тогава спря, отпускайки челото си върху неговото. Той взе лицето й в ръце и целуна разтворените й устни, повдигайки се над нея, за да се притисне още веднъж.

Тя пое овладяния натиск на движенията му, които я издигаха все по-високо. Те се бореха заедно, споделяйки усилията с възпламенени сетива и опияняваща пламенност. Удоволствието избухна в нея — нещо буйно, прекрасно и богато на задоволство, което се разрастваше, разпростираше се, носейки в себе си жарка радост.

Това беше съвършената свобода, смелата тайна на сътворението. Изгубени в магията, те не можеха да бъдат спрени, не отвръщаха на нищо, освен на всепоглъщащите искания на съединението. Уловени в капана на великолепието, те се движеха — отделни същества, свързани за момент, но без окови, превърнати в един, макар и останали самите себе си. И екстазът, който получиха беше също така свободен, извън всякаква цена, но не без стойност.

След това Сирен остана да лежи, взирайки се в тъмнината. Тя беше жена и следователно — слаба, а нещата между мъжа и жената бяха така устроени, че тя и Рене можеха да намерят удоволствие един в друг. Сега вече не й изглеждаше странно, че Рене я беше използвал и предал, щом като тя самата предаде себе си.

Зората дойде, издигайки се зад капаците в струи сива светлина. Заедно с нея дойде и чукането на външната врата. Рене се събуди с тихо проклятие. Той отхвърли завивките, претърколи се от леглото и се протегна за панталона си. Обу го, после с бързи крачки отиде до гардероба, където свали халата от закачалката. Увивайки се в кадифената дреха, той погледна към леглото, където лежеше Сирен.

— Какво е това? — Тя беше изненадана колко дрезгаво звучи гласът й и прочисти гърлото си, кой знае защо раздразнена от това.

— Нищо — успокои я той с кратка усмивка. — Спи.

Когато вратата се затвори след него, Сирен се изправи на лакът и се ослуша. Чу се звукът на резето, отместено от вратата, после нисък мъжки глас. След малко външната врата се хлопна отново. Рене обаче не се върна. Под вратата блесна светлина, когато той запали снопче свещи. След няколко минути Сирен усети дима и чу пращенето на току-що запален огън.

Тя легна отново и затвори очи, но не можа да заспи. Беше придремвала от време на време през нощта, но не си бе починала истински и сега се чувстваше отпаднала. Тя беше, ако трябва да е честна пред себе си, държана жена на Рене от няколко дни, но не беше почувствала силата на това до сега. Опита се да помисли какво ще стане с нея. Той можеше да й се насити и да я освободи, или да се върне във Франция и да я зареже. Тогава какво? Бретонови щяха да й обърнат гръб, както тя предполагаше. Или щеше да има друг мъж? Но какво щеше да стане с нейната мечта да има земя и дом, нещо сигурно и нейно?

В другата стая беше тихо. Какво ли правеше Рене? Той не беше спал много по-добре от нея или може би тя му беше пречила с въртенето си — той бе променял положението си всеки път, докато най-после я придърпа към себе си с искането да лежи мирно. Това не беше такава ужасна заплаха, но откритието, което правеше не можеше да я остави достатъчно неподвижна, за да я превземе сънят.

Споменът беше толкова вълнуваш, че я накара да стане. Тя отметна завивките, прокара пръсти през косата си, мръщейки се на падащата пудра, когато отмяташе обърканата коса зад раменете. Отиде до гардероба и свали нощницата си, измъквайки я през главата. За момент се поколеба — не й се искаше да види Рене на дневна светлина. Спалнята беше хладна, огънят в камината беше догорял до купчина студена сива пепел. Нямаше смисъл да се крие тук и да хване настинка. Нито щеше да й помогне. Тя пристъпи до вратата на салона и я отвори.

— Какво стана? — попита Сирен.

— Куриер с писма от Франция. Кралският кораб е пристигнал тази сутрин.

Кралският кораб и двойникът му правеха редовни курсове между Франция и колониите й в Новия Свят, които отнемаха понякога шест месеца, а понякога и повече за отиване и връщане.

Сирен кимна разбиращо и леко се усмихна. Устните му се извиха в отговор.

— Само един момент — каза той и се върна към писането, за да си довърши изречението.

Сирен застана с гръб към огъня. Между веждите й се появи лека бръчица, докато наблюдаваше как Рене плъзга перото по хартията. Тя не смяташе, че той пише някакво послание или учтиво писмо. Възможно беше да е адресирано до семейството му във Франция, може би до баща му, но имаше нещо в съсредоточаването му върху задачата, което като че ли противоречеше на това. Тя никога преди не го беше виждала зает толкова сериозно с нещо. Като че ли внезапно видя някаква страна от него, която е държал скрита. По-точно именно това, а не самото му занимание, беше озадачаващо.

Той стигна до края на страницата и я подписа без никакви завъртулки. Остана за момент загледан в листа, после го посипа с пясък. Когато посегна да остави съда с пясъка на мястото му, ръкавът на халата му закачи края на един от навитите ръкописи. Той се разгъна. За миг проблесна в злато редица от печати отдолу на страницата. Рене остави попития лист върху другите, после ги събра на куп. Чак след това премести пясъчницата от най-горната страница върху табличката. Без да бърза, подравни краищата на листата по-добре, наведе се да ги сложи в кутията и затвори капака.

После стана и заобиколи масата, отивайки при Сирен. Повдигна вежди, когато остави погледа си да се спусне по облечената й с нощница фигура, спирайки се на картината, изрисувана от блясъка на огъня през бялата коприна.

— Като че ли си спомням друг момент, когато съм те виждал така — каза той с изпълнен с желание глас. — Нищо не исках толкова много, колкото да те взема в леглото и да видя дали си толкова розова и топла под дрехата, колкото изглеждаш. Тогава не можех да го направя. Не е ли странно как се променят нещата?

Уловката за отвличане на вниманието беше много сполучлива. Всичкият интерес към кореспонденцията на Рене се стопи и се върна едва след известно време.

 

Арман Мулен дойде на следващия следобед. Младежът беше очарователен и хубав, свеж по непознат начин. Беше облечен по последна мода, с леко на къдрена перука и дълъг бастун с гравирана златна топка. В ръката си носеше поема за Сирен. Той представи това, което нарече бедно усилие, със скромен поклон и такова лукавство, проблясващо в погледа, че тя беше предупредена да не го приема твърде сериозно. Не че имаше и най-малката опасност това да стане. Арман беше забавен за компания, много умен и с развито чувство за хумор, но след запознанството си с Рене той й изглеждаше по-скоро незрял.

Все пак беше приятно да има обожател, да й бъдат отправяни жестове и погледи на нежен флирт, без да има нужда да бъде постоянно нащрек. Беше интересно, че минаваха дни и посещенията на Арман ставаха все по-чести и тя имаше кого да пита за различни неща — подробности за това кой офицер с коя жена живее, кой от високопоставените членове на града с чия съпруга спи, кой наистина има важни връзки във Франция и кой е изпратен без една пиастра. За много от по-скандалните случай Сирен знаеше, но имаше и такива, за които не говореше никой. Добре беше да е подготвена, щом като щеше да се движи между тези хора, а не да ги гледа от разстояние, както беше през последните три години на корабчето.

Рене прекарваше все повече време пред писмената маса в салона. Това започна от момента, когато за пръв път му бяха донесли книжата от Кралския кораб, следователно трябваше да се предположи, че тези, над които той работеше така неуморно, трябваше да отплуват обратно с кораба. Сирен стигна до извода, че старанията му може да са само в интерес на връщането му във Франция. Нямаше нищо друго, което да може така да ангажира вниманието му, или да изисква толкова много старание с писалката.

От друга страна, Арман просто обичаше хората и се интересуваше от странностите и слабостите им, както и от тайните им действия. Той събираше факти и ги предаваше на Сирен за развлечение по време на визитите си. Дори губернаторът и жена му не останаха защитени от беззлобния му хумор. Арман й разказа как мадам Вудрьой беше отвела пред съпруга си един от собствените им прислужници, защото бил заварен да краде вино. Домакинята обвинявала прислужника по неоспорим начин, докато бедният човек стоял с наведена глава и треперещи ръце, умиращ от страх да не бъде изпратен на стълба за бичуване или на друго ужасно наказание за провинението си. Маркизът го гледал с преценяващ поглед по време на тирадата на мадам Вудрьой. Когато тя свършила, той пренебрежително махнал с ръка:

— Вие накарахте човека така да се разтрепери, скъпа, — каза той, — че сега се нуждае от бутилка вино за успокоение. Дайте му я.

— А мадам Вудрьой? Какво мисли тя за това? — попита Сирен.

— Кой знае. Не каза нищо и никой дори не знае дали историята е истинска. За мен това е предупреждение, упрек за това, че е вдигнала такъв шум заради бутилка вино, като жена на търговец. Губернаторът обаче е добродушен човек.

— Така ли мислиш?

— Човек никога не знае — той е много ловък в скриването на чувствата си. Само си спомнете как посрещна Рувейлие на музикалната вечер.

— Интенданта?

— Същият. Не знам защо Рувейлие се появи в къщата на губернатора — дали като предизвикателство и защото считаше тези събирания за публични? Нито пък разбирам защо мадам Вудрьой го е поканила, освен, за да се престори, че не знае нищо за оплакванията му.

— Не е много правдоподобно, нали? Всички знаят, че губернатора и интенданта винаги са в конфликт, независимо кои са те.

Това, че част от териториите за управление на губернатора и интенданта се припокриваха беше слабост в администрацията. Тази слабост беше предизвиквала търкания в миналото и щеше да продължи да ги предизвиква, докато съществува.

— О, но това е различно. Рувейлие атакува Вудрьой чрез жена му, пишейки на кралския министър, за да я обвинява във всички престъпления, които човек може да си представи, с изключение може би само на проституция. Вудрьой, за да не остане назад, попълва официални бланки, които обвиняват интенданта в продаване на стоки, предназначени за Луизиана, за своя собствена печалба.

— Конфликтът не е измислен!

— Може да се каже така. Вражда, възникнала между мадам Вудрьой и Рувейлие. Не на последно място, защото и двамата си присвояваха правото да продават търговски отстъпки и лицензи за спиртни напитки в полза на собствените си портфейли.

Цената на подкупите за такива търговски отстъпки, която беше увеличила и контрабандата, попречи на Бретонови да кандидатстват за легална търговия в миналото.

— По такъв начин се върши бизнеса, предполагам.

— За нещастие.

— И как мисълта за това, че дамата е въвлечена в такива сделки ви се отразява, след като онази вечер възхвалявахте ролята на пола ни за формиране на обществото?

Той се усмихна, а меките му кафяви очи проблеснаха:

— Мислите, че сте ме хванали натясно? Но трябва да призная, че въпреки, че намирам действията на дамата за не особено деликатни, аз се възхищавам от нейната съобразителност и смелост.

— Възхищавате се на силата у една жена?

— Само до известна степен! — каза бързо той.

Устните на Сирен се извиха в усмивка. Тя не отвърна, но позволи между тях да остане кратка тишина, докато гледаше Арман, опитвайки се да реши дали да зададе въпроса, който се въртеше в ума й.

— Какво има, мадмоазел? Да нямам енфие на вратовръзката си? Или остатъци от закуската на ревера? Кажете ми бързо!

— Не, не, чудех се дали знаете за други дейности на мадам Вудрьой — в областта на търговията.

— Колко сте дискретна, скъпа. Ако имате предвид контрабандата, това в миналото беше публична тайна, въпреки, че мисля, че тя не е така активна, откакто започна войната с Англия. Ако имате предвид разпространението на хашиш сред войниците, това не е доказано, но е слух, който често се повтаря.

Сирен не беше толкова сигурна, че контрабандата на маркизата е спряла, но си замълча.

— Мислите ли, че губернаторът знае за тези неща?

— Мога да си го представя. Как би могло да бъде иначе? Да си кралски губернатор е най-скъпото задължение. Вудрьой може да оказва щедро гостоприемство и да прави благородни жестове понякога за бутилка вино, но здраво държи сметка за хазната си.

— Той все още е загрижен за трафика с англичаните.

— Наистина. Говори се, че кралският кораб е донесъл строга заповед от краля до Вудрьой да сложи край на това. Никакви извинения за неуспеха няма да бъдат приети. Слуховете говорят още, че губернаторът е получил предварително предупреждение за строгата заповед преди няколко месеца, донесено от Льомоние.

— От Рене? Колко странно. — Дали това не обясняваше неговата роля в опита да бъдат заловени Бретонови?

— Точно така — приятелски намек от кралския министър Морпа.

— Тогава губернаторът със сигурност ще трябва да спре контрабандата.

— Ще трябва, иначе ще се прости със смяната в управлението на Нова Франция. И няма съмнение, че ще успее. Това ще я направи по-доходна за мадам Вудрьой, когато конкуренцията бъде премахната и тя ще има възможност да поднови дейността си.

Сирен поклати глава:

— Колко сте циничен.

— Аз ли? — той погледна с голямо задоволство. — Сега трябва да си изработя поза.

— Моля ви да не правите това!

— Харесвате ме такъв, какъвто съм?

— Много.

— О, най-после признание. Започвах да се страхувам, че сте невъзприемчива към чара ми.

— Бих ви направила комплимент и по-рано — произнесе тя с нежна ирония — ако знаех, че самочувствието ви се нуждае от такова нещо.

— Жестоко, жестоко — промърмори той. — Може би оттук ще отида направо при маркизата. Тя може да е пестелива жена, която е забравила да си брои годините, но поне знае как да оцени хубавото у един мъж, независимо дали е духовно или физическо.

Сирен не можеше да не се засмее на театралността му, макар, че миг по-късно стана сериозна.

— Истина е, значи, че тя има млади любовници?

— Колкото до любовниците, не мога да кажа, но има добро око за мъжки крак и не стои над това да опита със собствените си пръсти дали формата е естествена или е с подплънки.

Свободните панталони, носени от повечето работници, включително Бретонови, бяха достатъчно прилични, но плътно прилягащите дрехи, изработени от коприна и сатен, които носеха джентълмените, предназначени да показват, че те не са с изкривена стойка, чудесно подчертаваха мъжките им атрибути.

— Искате да кажете, че тя…

— Често. Ако човек е толкова неразумен да я посети сам, или да отиде в някой тъмен ъгъл, когато тя е наблизо.

— Носят се слухове, но трудно мога да повярвам за такова поведение. Тя излъчва такова достойнство.

— Полезно нещо е достойнството, както честта и положението — съгласи се той.

— Да, разбирам какво искате да кажете. — Сирен замълча за момент, после продължи. — Чухте ли, че… знаете ли нещо за нея и Рене?

— Когато Льомоние дойде за пръв път, той разбуни духовете. Тя започваше да мърка щом го види. Не само че беше ново лице, но и силно привлекателен, и с ореол на опасност около себе си, както обичат някои жени. Преследването беше доста развлекателно, доколкото той беше по-хитър от повечето или може би по-свикнал да бъде преследван. Репутацията му го беше изпреварила, естествено.

— Естествено — повтори тя. Бедният Рене, преследван от мадам Вудрьой, нападнат, ранен и полуудавен в реката. А после, когато той беше спасен и оздравял отново, тя се бе нахвърлила върху него.

Сирен задържа поглед върху трепкащите пламъци. После продължи:

— Може да се каже, че той си го е докарал с миналото си поведение.

— Разбира се — каза Арман, накланяйки глава с благоразумен вид.

— Но вие не мислите така?

— Тези теми винаги са трудни. Кой може да каже защо хората постъпват по един или друг начин, кое ги тласка към жертвите им?

— Трябва да има нещо.

— Невинаги, но в случая с Льомоние — така изглежда.

— Защо казвате това?

— Знам историята от леля си в Париж, която познава семейството и понякога пише на майка ми, нали разбирате, така че можете да съдите, колко е точно. Изглежда Льомоние невинаги е бил такъв какъвто е сега, а по-скоро прилежен младеж. Той е учил право и управление на големи имения, така че да може да служи за опекун на по-големия си брат, който е наследил фамилните земи и титли. После братът се замесва в отвратителен скандал, свързан с фалшифицирани пари. Изгубени са големи суми. По-възрастният Льомоние се върнал от Париж, където е станало нещастието. Един ден, когато излязъл на езда в уединена гориста местност, той се застрелял в главата с пистолета си за дуел.

Сирен издаде звук на ужас. Арман кимна.

— Дори това. Любимият първи син вече го няма. На другия ден Льомоние встъпва в наследство и поема отговорностите и задълженията на брат си. Той заминава за Париж, за да открие какво е довело до унищожението на брат му. Намерил там топъл прием, той скоро забравя целта, с която е отишъл. Плесенясвал е в имението на баща си твърде дълго, тъй неудоволствията на града и славата на Версай му замаяли главата — както на много други. Обидил е някоя важна личност и хоп! Ето го тук, в Луизиана, изгнаник…

Арман млъкна, когато се чуха стъпки по стълбите и на прага се появи Рене. Усмихвайки се, готов да приветства домакина, той продължи гладко:

— Но ние всички сме изгнаници по един или друг начин.

— Арман, радвам се да ви видя отново — каза Рене с ирония в тона, загатваща за честите посещения на младия човек.

Арман, за да не бъде надминат във вежливостта, направи лек поклон:

— Разбирам, че злоупотребявам, но мадмоазел Сирен е такова рядко създание — жена с физически чар и ум. Човек трябва да търси вдъхновение за литературните си усилия все пак, и колко е освежаващо да намеря тук истинска оценка.

— О — каза Рене приветливо — вие сте й донесъл ново стихотворение. Може ли да го видя?

Той вдигна листа, който лежеше на канапето до Сирен и зачете внимателно, премествайки се с гръб към огъня.

Арман изглеждаше притеснен, въпреки че се опитваше да се покаже безгрижен.

— Това е още едно от бедните ми усилия, страхувам се, което не представлява нищо в сравнение с това, което заслужава мадмоазел Сирен. Сигурен съм, че вие сте написал много, които са далеч по-добри.

— Едно-две. Човек едва ли може да избяга от това — така се е побъркал светът по писането — каза Рене, без да вдигне поглед. — Но не си спомням никога да съм сравнявал женското око с блато.

— О, аз просто съм имал предвид тъмно, дълбоко и мистериозно!

— Така прецених и аз. А какво ще кажете за кално, измамно и застояло?

— Никога не съм казвал това!

— Не сте ли? Колко странно! Мислих, че сте. — Рене се обърна към Сирен, протягайки й с два пръста поемата с вид на неописуемо пренебрежение. — Ще позвъните ли за чаша шоколад, скъпа? Сигурен съм, че всички имаме нужда от него.

— За да премахне вкуса от поемата ми?

— Нима съм казвал такова нещо? — Рене изглеждаше изненадан.

— Няма нужда. Добре го знам. Спестете ми шоколада, мадмоазел, ако обичате. Имам среща с музата си.

— Мислех — каза Рене с учтиво озадачаване, — че тя е тук. — Той посочи към Сирен.

Арман нямаше да се остави да бъде подведен. С меланхоличен вид и много извинения, той си тръгна.

Когато си излезе, Сирен каза на Рене:

— Трябваше ли да бъдеш толкова заядлив?

— Очакваше от мен да го окуражавам? Ти правиш достатъчно за това.

— В това няма нищо лошо. Всяка дама си има обожатели.

— Знам го достатъчно добре, но той те обожава твърде особено, и твърде често, за да ми е приятно. Възхищението му започва да става пресилено, а ти го намираш вълнуващо.

— Това притеснява ли те?

— Въпросът е дали ти се нрави. Арман Мулен е млад и романтичен, и с прилично състояние — всъщност, той е всичко, което можеш да очакваш от бъдещия си съпруг.

Сирен се изправи на крака и се приближи до него.

— Това ли е твоят начин да кажеш, че трябва да приема предложението, ако ми бъде направено?

— По никакъв начин. Аз просто… посочвах, че той е подходящ.

Рене много добре разбираше какво прави — удовлетворяваше собствената си ревност. Беше нещо обикновено, както каза Сирен, омъжените и поддържаните от друг мъж жени да имат обожатели — мъже, които им се възхищаваха отдалеч и намираха в забранения обект на любовта си отдушник за потиснати страсти.

— Разбирам — каза Сирен. — Да, предполагам, че е подходящ. — Това, което тя също разбираше, беше, че независимо дали той искаше да признае или не, й казваше, че може да се огледа около себе си, че връзката й с него няма да бъде постоянна.

— Какво ти говореше Арман в момента, когато влизах? — попита Рене.

— Нищо важно.

— Трудно ми е да повярвам. Има дързък език, но още не е научил да контролира изчервяването си.

Сирен, застанала с ръка на облегалката на канапето не можа да не се засмее леко — Арман наистина беше станал тъмночервен.

— Не беше нищо неприлично. Говорехме просто за брат ти.

— Моят брат? — тонът на Рене беше остър.

— Не знаех за смъртта му, съжалявам.

— Той не е мъртъв.

Думите бяха студени, липсата на изразителност беше по-смущаваща, отколкото ако беше извикал.

— Но аз разбрах…

— Той се застреля, но не умря. Разстрои съзнанието си — тялото му живее и диша, яде, спи и расте и когато баща ми умре, брат ми ще носи титлите и честта на най-първороден син.

Рене я наблюдаваше отблизо, но нямаше никаква друга реакция на хубавото й лице, освен жалост и смущение. Това бяха безполезни чувства. Знаеше го, защото беше изразходил много от тях.

— Титлите и честта, които щяха да са за теб, ако беше умрял? — произнесе тя колебливо.

Той направи бърз жест на отвращение.

— Не. Никога. Нямам нужда от тези неща.