Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на Луизиана (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Louisiana Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 92 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Дженифър Блейк. Авантюристката

ИК „Коала“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Pajarito)

3.

Тъкмо бе навършила десет години, когато родителите й напуснаха Франция. Сирен беше посещавала манастира на Урсулините, институция, датираща от 1652 г. Там беше учила английски, история и основите на науките, включително смятане, практически труд, както и правилните начини на чистене, готвене, консервиране на храни и градинарство; изкуства като музика, танци и рисуване. Беше пътувала до манастира и обратно с майка си или дядо си, който плащаше разходите й и гувернантката. Докато беше там, тя бе под наблюдение не само на монахините, но също и на гувернантката, която се грижеше за стаята й и тоалетите, придружаваше я на екскурзии и при празничните посещения вкъщи.

В живота й до днес нямаше един-единствен ден, в който да е била напълно самостоятелна, без да я следи нечие зорко око.

В манастира се намираха момичета, които й завиждаха за това, че има гувернантка, позната компания, някой, който да се грижи за нуждите й. Но дори тогава Сирен се дразнеше от ограниченията, от постоянните напътствия, които не секваха дори в стаята й. Казваха й, че я подготвят за времето, когато ще има позиция в обществото и ще носи отговорност за ръководеното на собствено домакинство. Беше споменавана зестрата, която щеше да осигури дядо й за мъжа от отлично семейство със състояние, за когото тя със сигурност щеше да се омъжи. Трябваше да научи изисканите маниери и мястото на жената в обществото, за да се радва на тези облаги.

Резултатът беше упорито неподчинение. Тя се присъедини към група момичета, които намираха удоволствие в поемането на рискове, като например краденето на сливи и ябълки от оранжерията на манастира, прехвърляне на бележки до момчетата от селото, престорено флиртувайки с учителя, който идваше да им дава уроци по рисуване. Наказанията, когато тези провинения бяха открити, бяха сурови — по-възрастните монахини изкореняваха такива навици по най-строг начин. Имаше, обаче, една млада монахиня — сестра Долорес — която ги разбираше; Сирен все още й пишеше от време на време. Неспокойното усещане от тези дни никога не я напусна напълно, въпреки че шансовете за хубава зестра и блестяща женитба бяха сведени до нула, след като тя и родителите й напуснаха Франция.

Сирен не жалеше за изгубените перспективи. Имаше време, когато щеше с радост да приеме съпруга, избран за нея, ако беше млад и изглеждаше добре. Но нещата се промениха. Както беше казала на Гастон, съпругът не представляваше нищо друго, освен нов надзирател. Понякога си мислеше за балове, приеми и маскаради, но тъй както никога не беше вкусвала тези удоволствия, беше способна да ги пожертва без особени съжаления. Най-голямото й желание бе да е свободна, свободна да се разпорежда с живота си, да напусне и създаде свое собствено място. Знаеше, че може да направи това чрез търговията.

Не й тежеше трудът. Пиер никога не беше считал баща й за сигурен настойник и винаги я вземаше на търговските експедиции. След второто пътуване тя взе активно участие, помагайки при избора на стоките, за които се пазаряха мъжете, пресмятайки цените и количествата, така че Бретонови да не бъдат измамени. Пиер и Жан имаха обширни познания за кожите и цените и можеха да правят сложни сметки наум, но както и повечето мъже, израснали в дивата Ню Франс, те можеха да четат малко, а с писането бяха още по-зле. Заради уважението им към нейните знания и помощта, която им оказваше с молива, след една година Пиер й даде няколко паунда индиго, което да изтъргува с англичаните за стъклени гердани, гребени, метални огледала и малки железни чайници. После тя продаде тези неща на индианките в селата на чоктау за изработени кожени облекла, плетени кошници и няколко малки кожи. Накрая беше разменила индианските стоки на пазара в града с голяма печалба, достатъчно да купи два пъти повече индиго, отколкото й беше дал Пиер.

Активността й не остана незабелязана. Приятелите на Пиер и Жан сред общността на контрабандистите, тези, с които пиеха и играеха в гостилницата на пътя, се смееха и дразнеха двамата мъже, че ги предвожда дама. Пиер и Жан едва се подсмиваха, свиваха рамене и подрънкваха допълнителните монети, които бяха прибрали в портфейлите си с нейна помощ.

Но тя беше ограничена в бизнеса си от необходимостта винаги един от семейство Бретон да бъде до рамото й, когато сключва сделките, независимо дали е в Английски лагер, индианско селище или в града. Особено на индианките това се струваше изключително смешно, питаха каква ценност беше скрита в нея или какво престъпление беше извършила, за да я държат толкова изкъсо. Сирен не виждаше в това нищо смешно.

Ключът й бе даден от Гастон. Девственица — така я беше нарекъл той. В крайна сметка това, което те пазеха беше, или поне така изглеждаше, нейната девственост. Ако тя вече не бъде чиста, недокосната, нямаше да има нужда от тези безпокойства. Колко просто било!

Да се отърве от неудобната непорочност щеше да представлява трудност. Доколкото никакъв мъж не беше допускан до нея, защото беше девствена, то трябваше да си остане такава, защото на никой мъж не се разрешаваше да я приближи.

Изключение правеха самите Бретон. Не можеше нищо да се каже за това, дали някой от тях нямаше да позволи да бъде прелъстен, но тя отхвърли мисълта още преди да се е появила. Дори и двамата братя да не бяха толкова по-възрастни от нея, в това имаше нещо неестествено, може би защото беше живяла толкова дълго с тях. Гастон можеше и да е на подходяща възраст, но тя работеше и се държеше с него по-скоро като с брат, отколкото като с потенциален любовник.

Идеалната възможност, разбира се, би бил Рене Льомоние. Имаше много причини за това — възрастта, репутацията му на развратник, близостта му… но за съжаление това бе невъзможно. Даже и да можеше да остане насаме с него за достатъчно дълго време, той просто физически не беше в състояние да го направи.

Но толкова по-добре. Въпреки чувството, че такава идея би й осигурила контрол над собствения й живот, независимо от особената топлина, която нахлуваше в нея при мисълта да помоли Льомоние за такава услуга, тя знаеше достатъчно добре, че никога няма да дръзне да го направи. Решението може да беше практично, но бе твърде дръзко. Сигурно съществуваше и друг начин да постигне известна независимост.

Въпреки това идеята не беше напълно отхвърлена. Тя се утаи на дъното на съзнанието й — тайно развлечение за останалата част на деня. Изплуваше на мига, когато се случваше да погледне към малката стаичка и мъжа, който лежеше вътре, също и когато братя Бретон оставиха Гастон да я пази и отидоха за няколко часа в града. Мисълта изплува в съзнанието й и когато се приготвяше да си ляга.

Обикновено си топлеше вода и се къпеше в уединението на каютата си. Но откакто Льомоние беше дошъл в съзнание, тя го правеше набързо на тъмната палуба, използвайки вода от реката. И сега, връщайки се в каютата, тя протегна ръце към догарящия огън, докато Бретонови окачваха хамаците и развиваха постелките си. После Пиер угаси лулата, което беше сигурен знак, че е готов за лягане и тя се премести в кабинката си за спане.

Рене Льомоние я гледаше в светлината на огъня, когато влезе и дръпна пердето. Тя му хвърли бърз поглед, вземайки от куката износената блуза, която й служеше за нощница. В малкото пространство беше полутъмно, но тя можеше да види лекия блясък на очите му.

— Трябва да ви помоля да си обърнете главата — каза тя, а в думите й се долавяше сянка на шеговитост, предизвикана от разликата между скромната й поза и идеята, която беше обмисляла преди малко.

— Разбира се.

Рене се подчини. Това явно беше най-правилният курс, като се има предвид близостта на пазачите й досами завесата. Да я наблюдава беше удоволствие, на което му ставаше все по-трудно да се противопоставя. Тя имаше усещане за него като за мъж, той го знаеше, молбата й го доказваше, ако въобще имаше нужда от доказателства. Все пак нямаше и следа от кокетство или нервност. Той подозираше, че причината е проста — че тя беше свикнала с мъже. А може би не го считаше за заплаха така както си лежеше по гръб, зависим от нейните грижи? Това, че можеше да бъде толкова лесно пренебрегнат го засягаше, но и го интригуваше.

Сирен бързо се измъкна от дрехите си, нахлузи старата риза през глава. Взе завивката си от биволска вълна, уви се в нея и се изкачи над Льомоние в своя хамак.

Над корабчето легна тишина, прекъсвана само от тихото и равномерно плискане на реката, съпроводено от поскръцване на обтегнатите въжета. От каютата се донесе тихо похъркване. Най-малко двама от Бретонови бяха заспали. Под нея Льомоние се размърда върху дюшека си.

— Добре ли сте? — попита шепнешком тя. — Нуждаете ли се от нещо?

От чиста перверзност Рене отговори с хриптящ, провокиращ тон:

— Какво нещо имате предвид?

— Друго одеяло, нещо за пиене?

Би трябвало да се досети.

— Не, нищо. Благодаря.

— Предполагам, че не сте навикнал на ранно лягане, както правим ние.

Той помисли за многото дълги вечери, когато се беше прозявал от отегчение, чакайки кога кралят ще благоволи да напусне, за да може и той да си тръгне, за безкрайните балове и банкети, където човек вижда все едни и същи скучни лица, слуша едни и същи празни оплаквания и неприлични истории.

— Нямам възражения.

— Засега?

— Както казахте.

Сирен беше забравила да дръпне обратно пердето, преди да се качи в хамака си. Тя правеше това, откакто дойде Льомоние, въпреки че обикновено го оставяше спуснато заради илюзията за самостоятелност, която то даваше. Сега във въздуха витаеше силно усещане за интимност, породено от шепота им. Тя усети също тайното раздвижване на възбуда във вените си, резултат от правенето на нещо забранено.

Може би то беше свързано с възбуждащата роля, която беше отредила на Рене Льомоние в мечтите си за свобода? Още в началото й се бе видяло странно той да лежи на пода под нея, но сега за пръв път й хрумна, че ако се обърне и отпусне ръка, може да го докосне. Тя не престана да мисли, че ако той протегне ръка може да проследи извивките на тялото й през брезента на хамака. Глупаво беше, разбира се, но все пак представата, която изникна във въображението й беше странно очарователна. Беше й трудно да се освободи от тези живи картини.

 

 

На пътя, досами палубата спря екипаж. Един лакей, облечен в сатен, с накъдрена перука скочи долу и побърза да отвори вратата. От каретата слезе жена. Вече не млада, тя носеше напудрената си коса отметната назад от челото, покрита с малка, обшита с дантела, в стил a la Parisienne. Фустите на полите й стигаха до глезените и бяха от зелен брокат. Отгоре носеше по-къса пола, отворена отпред, сложно изработена с рюшове и буфани от златист брокат, избродиран в зелено. Към горната пола имаше елече от същия плат. Върху раменете й бе кацнало шалче от надиплен газ, придържано от голям смарагд. Глезените й бяха скрити в бели копринени чорапи, а на краката си имаше зелени копринени обувки с токчета. Дори и да не беше екипажът — първият в колонията с четири колела! — превозното средство, което накара всеки плантатор да пише в Париж за нещо подобно — изискаността и екстравагантността на дрехите щяха да отличат жената като губернаторската съпруга маркиза де Вудрьой.

Сирен набързо потърси чиста престилка и приглаждайки сплетената си коса успя да излезе на палубата при Пиер и Жан, докато лакеят превеждаше мадам Вудрьой през мостчето, което водеше на лодката. След кратка заповед от господарката си лакеят се върна при екипажа. Дамата се обърна към Пиер.

— Вие сте, предполагам, мосю Бретон?

Пиер се поклони по най-добрия начин, който умееше.

— Точно така, мадам. А това са брат ми Жан и мадмоазел Нолте, за която се грижа.

Сирен, покланяйки се, не можа да се въздържи да не отправи стреснат поглед към Пиер. От него се излъчваше повече възпитание, отколкото тя изобщо някога можеше да си представи.

Мадам Вудрьой наклони глава в грациозно кимване.

— Очарователно. Вярвам, че вие мадмоазел, сте тази, на която се дължи запазването живота на мосю Льомоние. Имате благодарността на неговите приятели.

— Това не е нищо. Ако влезете, сигурна съм, че ще бъде щастлив да ви види.

— Колко мило — промърмори маркизата, но от сухия й тон се разбра, че е имала точно такова намерение. Тя погледна непокритата коса на Сирен, повдигайки вежди, докато минаваше покрай нея, за да влезе. Вътре веждите й отлетяха още по-високо при вида на спартанската мебелировка и Рене, лежащ на постелката си.

Сирен не знаеше какво е очаквала, но все пак беше озадачена от раздразнения поглед на Льомоние, когато съзря дамата. Миг по-късно тя се чудеше дали не си го е въобразила, докато той се усмихваше и поздравяваше посетителката си с нещо като поклон, повдигайки се на един лакът и я молеше да го извини, задето не може да стане.

— Рене, скъпи, какво облекчение е да ви видя добре — сковано изрече маркизата. — Страхувах се от най-лошото, когато изпратихте съобщение, че ще останете тук.

Раздразнението се върна върху лицето му, но той го прогони. Отметна тъмните вълни на косата си, пръснати по челото му.

— Съкрушен съм, че съм ви създал тревога. Простете ми.

— Да, наистина. Винаги, както знаете. — Мадам Вудрьой се огледа за стол. Когато Сирен придърпа малкото столче, жената се настани на него подчертано внимателно. То проскърца под тежестта й. Маркизата нямаше нужда от подплънки на бедрата. Тя беше определено пълна с трапчинки по белите си ръце и двойна брадичка над късия врат. Очите й бяха големи и магнетични, а устата — по-скоро малка и стисната от неудоволствие, когато се обърна да погледне Сирен.

В отговор на подканящото повдигане на главата й, Сирен побърза да каже:

— Сигурна съм, че ще пожелаете да говорите с мосю Льомоние насаме, мадам. Моля да ни извините.

И като се обърна, направи знак на Пиер и Жан, които стояха вътре, да напуснат.

— Сирен, почакай — извика Рене. — Няма нужда. Ще ми бъде приятно, ако останеш.

Тя се обърна от изненада. За пръв път той беше използвал името й, вместо по-официалното — мадмоазел, и за пръв път й говореше с такава дълбока топлота в гласа. Тя посрещна погледа му с въпрос в очите. Той се направи, че не забелязва и посочи към другото столче.

— Започвам да разбирам какво ви задържа тук — каза мадам Вудрьой.

— Така ли? — отговори Рене със задоволство, гледайки Сирен.

— Трябваше да знам, че има замесена жена. С вас не би могло да бъде другояче.

Той погледна по-възрастната жена и каза:

— Колко малко ме познавате!

— Достатъчно добре!

Сирен се чувстваше неудобно от обвинението на жената и от странното поведение на Рене и изчакваше в несигурност дали да си тръгне с Бретонови или да остане. Тя се изправи и възропта:

— Уверявам ви, че е само заради раните му.

— О, без съмнение — отвърна дамата, без да погледне към нея. — Е, вироглавецо, липсвахте ни.

— Много сте мила, бих се чувствал нещастен, ако не беше така.

— Кога се връщате?

— Това зависи от много неща — отговори уклончиво той с учтиво изражение на лицето.

— Разбирам — каза мадам Вудрьой, хвърляйки още един поглед към Сирен.

— Мога да реша да стана воажор.

— Наистина ли?

— Трябва да правя нещо сега, когато съм тук, в колонията.

— Сигурно семейството ви…

— Без съмнение, но да живееш на издръжка не е привлекателно. Освен това, никога не съм обичал безделието.

— Малцина тук са онези, които се интересуват от нещо друго. Защо вие да сте различен?

— Извратено от моя страна, нали? Но открих в себе си желание да видя повече от дивите места, какво става там, да открия възможностите им.

Мадам Вудрьой седя известно време безмълвна и намръщена. Накрая каза:

— Започвам да разбирам.

— Имам ли благословията ви?

— Как бих могла да ви я откажа? Но ще внимавате за себе си, тъй като сте ценно допълнение към нашата компания.

— Винаги съм внимателен.

— Това бих желала да оставя под въпрос! Ако наистина бяхте, нямаше да лежите тук на пода в този момент.

— Неоспоримо — призна той с очарователна, съжаляваща усмивка — и жестоко от ваша страна да ми го напомняте.

— Никога не съм жестока, само справедлива. И изисквам същото от другите.

Той наклони глава:

— Ще го имате.

— Не съм сигурна. — Жената на губернатора се изправи. — Трябва да вървя. Куфарът ви от квартирата е в каретата, плюс някои удобства, ако ги приемете.

— С удоволствие.

— Тогава се надявам да ви видим скоро.

Последваха още няколко думи и сбогуване, вече малко по-закачливо. Лакеят донесе куфара с дрехи, а също и кошница с вино, сирене и сладкиши, както и друга, пълна с различни принадлежности. Най-после маркизата си тръгна и тропотът от екипажа й заглъхна надолу по пътя към града.

Сирен разопаковаше кошниците. Хвърли на Рене пухена възглавница, която той хвана и напъха под главата си. После отпуши бутилка вино и наля малко във фина кристална чаша, която беше в кошницата. Със сковани движения занесе чашата до него и седна на пода до постелката му.

— Няма ли да пийнете с мен? — попита той.

— Точно сега не ми е до вино.

Той вдигна чашата и разклати хубавото бургундско, вдъхвайки букета от аромати, гледайки я над ръба на чашата.

— Сърдите ли ми се?

— Не ви разбирам достатъчно, за да съм сърдита.

— Тогава сте обидена?

Тя се извърна да го погледне.

— Защо направихте това? Защо намекнахте, че сте тук заради мен?

— Можете ли да отречете, че вие сте причината? — Цветът по скулите й беше завладяващ. Не можеше да устои на желанието да гледа дали той ще стане още по-силен.

— Не виждам нищо, което да предполага това.

Такова самообладание заслужаваше нещо по-близко до истината. Той възпря желанието си да се измъкне.

— Права сте. Това беше извинение, което маркизата щеше да приеме с най-малко въпроси, като се знае миналото ми. Доколкото нямам желание да бъда замъкнат в града в губернаторската къща, се възползвах от вас. Ако сте притеснена — съжалявам.

— Струва ми се, че раните щяха да са достатъчно извинение да не се движите.

— Може би щяха да бъдат — преди два дни.

В очите му като сребърен проблясък се мярна смях. Сирен се приближи, докато той говореше, за да го вижда по-добре.

— Искате да кажете, че вие… вие сте се възстановил?

— Не, не това, но може би съм малко по-силен, отколкото изглеждам.

За илюстрация на думите си той остави чашата с вино и се изправи без забележимо усилие да седне, подпрян на едната си ръка, а с другата обви свитото си коляно.

— Защо? — попита рязко тя. Тъй като изглеждаше неучтиво да го кара да гледа нагоре към нея, тя се отпусна на коляно до него.

Той сви рамене:

— Прищявка. Може би съм искал да остана. Може би ще бъда воажор, все пак.

Лека усмивка изви устните й:

— Това не е лесен живот.

Той също се усмихна:

— Възможно е да не съм лесен мъж.

Тя разглеждаше изсечените бронзови черти на лицето му, непоколебимия блясък в сините му очи. Накрая каза:

— Възможно е да не сте.

— Е, това е съгласие.

Гласът му беше мек, когато посегна със свободната си ръка, взе нейната и я поднесе към устните си.

Зад тях вратата на каютата се отвори с трясък. В отвора на вратата стоеше Пиер, а Жан и Гастон бяха зад него.

— Мадам Вудрьой беше права — изръмжа той.

Той се спусна през каютата и нападна със силен ритник. Сирен извика, когато ударът улучи Рене в рамото и го отхвърли назад. Дъхът му излезе в тих звук на болка и изненада. Якият воажор, с брат си зад него, посегна към ранения. Рене се изви, за да се махне от пътя им, като се изправи на крака, издърпвайки се с едната си ръка, която се беше заплела в изплъзващия се разлюлян хамак. Като подпря рамене в най-отдалечения ъгъл, той приклекна и зачака. В ръцете му, мускулите, на които бяха напрегнати до краен предел, блесна опъната верига, която той беше откачил от един от капаните.

— Спрете това! Спрете това! — изкрещя Сирен, хвърляйки се към Пиер и Жан и ги задърпа за ризите. Те спряха насред атаката с празни погледи, виждайки защитата на Рене. Сирен си отдъхна с облекчение, което се разля по тялото й с пулсирането на кръвта и се надигна към главата. Усети гореща тръпка, последвана от внезапен хлад, когато пристъпи между Рене Льомоние и двамата мъже.

Тя се обърна към своите ревностни пазители:

— Какво си мислите, че правите?

— Учим го на маниери, малката — изхихика Пиер. — По признание на мадам Вудрьой той има нужда от това.

— Но какво е казала тя?

— Че твоите усмивки изглежда са лекарството, което той иска.

— И това е всичко?

— Достатъчно е.

— За убийство? Той може би кърви отново, дори сега.

Пиер Бретон изгледа човека в ъгъла.

— Изглежда ми достатъчно добре.

Така беше, въпреки че се беше отпуснал на едно коляно и лицето му беше бяло. Сирен каза:

— Ще си получите заслуженото, ако оздравяването му се проточи.

Ясно беше, че двамата мъже не бяха обмисляли тази възможност. Нито имаха намерение да я обмислят сега.

— Човек, който може да стане, за да се бие, може да стане и за да си отиде — каза Пиер с метални нотки в гласа.

— Ако раната на гърба му се е отворила, ще се нуждае поне от още една седмица почивка.

— Още един ден, малката, най-много два. Не повече.

Тя отказа да приема такъв ултиматум. Обръщайки гръб на по-възрастния Бретон, при което фустата й се завъртя, тя подаде ръка на Рене. Той почти не се облегна на нея, докато Бретонови бяха вътре, но когато си отидоха, с изключение на Гастон, който не отстъпи по-далеч от столчето до огъня, той й позволи да го настани на постелката, за да разгледа по-добре раната му.

Тя коленичи пред него, измъкна ризата от панталона му и я издърпа нагоре. Той вдигна ръце, за да може тя да я съблече през главата му. Погледът му беше твърд, изпитателен, жив.

— Бил съм събличан от жени и преди — каза той, — но никога някоя не ме е бранила и защитавала.

Ръцете й изведнъж загубиха сръчност, докато се мъчеше да обърне ризата налице.

— Само защитен инстинкт. Съжалявам, че се наложи.

— Не съм ви нито дете, нито пиленце.

— Вие сте ранен.

— И това е достатъчно?

Златни късчета светлина се раздвижиха в очите й, ъгълчето на устата й се изви:

— Освен това имам от вас обещание за сакото.

— Да — каза той. — Забравям.

— Моля ви да не забравяте. Завися от думата ви.

Той беше толкова близо. Тя можеше да види отделните черни косъмчета на веждите му, като малки извити жички, които образуваха силните, копринени дъги; забеляза малък белег над окото, изваяната му като с длето уста; тъмното очертание на брадата. Топлината на тялото му и чисто мъжкия дъх, който идваше от него плъзна по сетивата й. Той лежеше неподвижен и все пак имаше такава сила в тази неподвижност, такава спокойна увереност, че напомняше на аура, която я обгръща.

Той се отмести, за да обърне гърба си към нея и зачака. Трудно й беше да се принуди да го докосне, да проследи превръзката през гърдите му, като приглади с пръсти ръбовете, проверявайки дали не се е разхлабила някъде от резките движения. Тя се наведе по-близо, нежно докосна дебелата превръзка, покриваща разреза по продължението на ребрата му.

Тя бързо си пое дъх. Докосването беше предизвикало червено петно върху плата.

— Глупави идиоти! — извика тя.

— Кърви ли? — попита през рамо той.

— Можеха да ви убият, ако бяха ви докопали! — тя свали превръзката, за да я стегне отново. — И за нищо. Нищо! Те са луди, и тримата. Мислят си, че всеки мъж, който ме погледне се кани да ме насили, ако те не го предотвратят. Пазят непорочността ми всяка минута, когато съм будна, като че ли е най-чисто злато. Непоносимо е!

— Непорочността ви. — Думите бяха произнесени колебливо, сякаш той не беше сигурен в значението им. Те, освен това бяха тихи, тъй като Гастон беше близо, а гласовете на братята можеха да се чуят от палубата.

Тя му отправи ехиден поглед:

— Какво мислите, че пазят? Моите услуги?

Идеята му беше хрумнала, въпреки че сега не беше подходящият момент да го каже. Единственият факт срещу нея беше, че тя спеше сама, когато той дойде.

— Точно това си мислехте, нали? Трябваше да се сетя, че това може да се очаква от човек като вас!

— Като мен?

— Такъв прочут бохем като вас… какво друго може да си помисли.

Обвинението в тона й го засягаше.

— Не знаете нищо за това.

— Знам достатъчно. Вие сте мъж с опит в любовта и с жените. За вас всичко е игра, голямо преследване, пълно с хубави жестове и умни стратегии, откраднати целувки и дръзки ласки. Но дори и такива като вас могат да бъдат използвани. Ако не бяхте ранен и слаб, бих позволила да ме научите…

Тя спря, ужасена от това, което щеше да каже.

Той извърна глава да я погледне през рамо и внезапното стягане, което усети в гърдите си нямаше нищо общо с плата, който ги обвиваше.

— Вие щяхте какво?

Разширените й очи срещнаха неговите и по лицето й плъзна огнено петно, изгаряйки бузите й. Тя наведе глава към това, което вършеше, въпреки че ръцете й трепереха.

— Нищо.

— Мисля, че няма да приема това.

— Аз… аз бях раздразнена и не спрях да мисля. Но няма значение!

— Канехте се да ми предложите да извърша някаква услуга за вас, ако съм в състояние. Нали?

— Не! — извика тя, стресната от остротата му.

— Мисля, че беше така. За мен би било голямо удовлетворение, ако можех да се отплатя по някакъв начин за това, което направихте за мен. Няма ли да ми кажете как бих могъл да го направя?

Кървенето не беше опасно, тампонът, който тя притискаше, изглежда беше го спрял. После тя направи наново превръзката, подпъхна краищата вътре и се приготви да стане.

— Няма нужда от отплата — каза тя.

Пръстите му се стегнаха, топли и силни, около китката й.

— Нуждата е моя. Кажете ми.

Тембърът на гласа му — нисък и съблазнителен — сякаш вибрираше някъде дълбоко вътре в нея. Сивият блясък на очите му беше хипнотизиращ, приканващ за отговор. Твърдата му хватка изпрати по вените й усещане, граничещо с неохотна възбуда. Откри, че й се иска да му се довери, изглеждаше важно да го направи.

Тя навлажни устните си.

— Само си мислех, това е. Просто съм толкова ограничена, така ме пазят. Понякога отчаяно искам да се освободя от това. Изглежда, че нямаше да има нужда от такова наблюдение, ако вече не съм… непорочна.

Да подозира, че тя има това предвид беше едно нещо, но да го чуе изречено на глас — съвсем друго. Един дълъг момент Рене не можеше да диша, не можеше да мисли. Със стегнат глас той най-после каза:

— Знаете ли какво казвате?

— Много добре. Осъзнавам също, че това е невъзможно.

— Грешка. Няма никаква пречка, поне от моя гледна точка.

Сърцето й подскочи в гърдите:

— Искате да кажете, че сте в състояние да го направите?

— Това не изисква — каза той — голяма сила.

Тя преглътна, усещайки метална лента, която сякаш я стискаше за гърлото.

— Разбирам.

— Това, което се изисква е желание и време, и интимна обстановка, а също и известна решителност.

— Но ако са налице всички тези условия, бихте ли бил готов за това?

Унизителна беше тази нужда да пита. Защо не беше предвидила как ще отговори? Причината беше, че всъщност никога не беше очаквала, че ще се реши. Можеше да се откаже сега, да каже, че е променила решението си.

Рене я гледаше с надежда, страх и слаб примес на отвращение от себе си. Можеше да почувства бързия, неравен пулс на китката, която държеше и приливът на емоции. Това го смути, но го и възбуди. Да откаже тази неочаквана възможност беше немислимо — тя отговаряше на целите му прекалено добре, за да я пренебрегне, дори и да не беше толкова невероятно привлекателна. За първи път щеше да има някаква полза от славата, която толкова старателно си беше изработвал. Той обаче не можеше без угризения да приеме тази прекрасна възможност, без да я предупреди за евентуалните последици.

— Сигурна ли сте, че това е, което искате?

В нея се надигна раздразнение от съмнението, което долови в гласа му, още повече, че то отразяваше и нейните чувства.

— Разбира се, че не съм сигурна — каза рязко тя. — Коя жена изобщо е била в такова положение? Но Бретонови отидоха твърде далеч. Те могат да нападнат всеки, който ми се усмихне. Нещо трябва да се направи.

— Така изглежда.

Тя каза с принудена убеденост в гласа:

— Аз не съм предвзето манастирско момиче, готово да подразни и да избяга — това е напълно различно. Но ако не желаете да имате нещо общо с това, разбира се, ваше право е.

Той направи бърз, възпиращ жест:

— Не съм казал това.

— Ако… ако постигнем някакво съгласие, няма да има никакви задължения. Няма да искам нищо повече от вас, уверявам ви. Няма защо да се страхувате, че ще ви държа отговорен за последствията, или ще се опитвам да ви ограничавам, по какъвто и да е начин.

— Така ли? — Изясняването, че тя няма никаква полза от него, освен тази, която беше изтъкнала го накара да се поспре. Винаги преди той беше този, който даваше да се разбере, че не може да го държат отговорен за действията му. Размяната на ролите можеше да бъде удар по самочувствието му, ако не беше смешно.

— Не е смешно — процеди тя през зъби, като видя в очите му да се надига насмешка.

— Не, не — съгласи се той с дълбок обещаващ глас. — Даже е интригуващо. Не си спомням да съм бил толкова поласкан. Аз съм, скъпа, безусловно на вашите услуги. Използвайте ме както желаете.

Това беше щедро предложение, тя го разбираше и не беше ни най-малко притеснена от великодушието му. Докато го гледаше очите й се замъглиха от съмнение:

— Не… не бих искала да се възползвам от слабостта ви.

— Моля ви да го направите.

— Нито искам да мисля, че мога някак да ви нараня.

Чертите му се контролираха от твърдите, стегнати мускули на челюстта.

— Бъдете сигурна, че няма да трепна.

Гласът й стана по-мек, дори тонът се понижи:

— Казват, че имало известна болка за жената.

— Има също и начини тя да се намали, и аз гарантирам да ги използвам и да ви покажа начин да се насладите.

В другата стая Гастон се размърда:

— Какво си шепнете, вие двамата?

Вмешателството им подейства отрезвяващо. Сирен вдигна глава с внезапна решителност.

— Ще приема гаранциите ви тогава, тъй като си мисля, че никога няма да ми се предложи нещо повече.

Рене посрещна чистия й поглед с нещо като съжаление, утаено дълбоко в сивите му очи. Всякакво желание за смях си беше отишло.

— Това е най-малкото — каза той. — По-малко, отколкото заслужавате. Бих искал нещо повече, наистина.

 

Проблемът, пред който бяха изправени, беше как да намерят начин да осъществят плана си за времето, което имаха. Два дни. След два дни Рене Льомоние трябваше да си тръгне. Нямаше смисъл да молят Пиер и Жан да удовлетворят желанието на Льомоние да научи занаята им, да стане воажор, дори и в думите му да имаше истина, в което Сирен се съмняваше. Подозрението на Бретонови към него още от самото начало се беше разпалило от вниманието, на което станаха свидетели. През останалата част от деня ту единият, ту другият непрекъснато влизаше и излизаше от каютата, чистейки и смазвайки капани на предната палуба.

 

Късно следобед те приеха доставка от 12 касетки индиго. Гледката на изцапаните със синьо контейнери с надпис „брашно“ обясняваше многото късни часове, прекарани от братята в гостилницата през последната седмица. Трябва да бяха се срещали с плантатора, договаряйки се за цената. А тя напоследък се качваше. Получиха се новини, че ще намалява плащането на доставките на индиго в английските пристанища, за да се представи продукцията на багрилото в английската колония Каролина. Резултатът обаче би бил повишаване на стойността на насажденията в Луизиана.

Причините, или поне една от тях, за повишената нервност и раздразнение на Бретонови, която Сирен бе забелязала през последните няколко дни, беше станала очевидна. Докато Льомоние беше при тях, те не можеха да планират експедиция за продажба на индигото, не можеше дори да става дума за това. Като връх на всичко, заради Льомоние те трябваше да пренасят скришом багрилото на собственото си корабче и да го крият под платнища.

Пристигането на индигото в този момент означаваше, че вечер братята нямаше да направят и крачка към гостилницата, а вместо това ще се навъртат в каютата, ще пускат плоски шеги, новости и слухове и ще се пречкат на Сирен, докато тя приготвя блюдо от риба. Оризът вече вдигаше сладка пара от котлето.

Когато чиниите бяха ометени и мъжете ги донесоха заедно с лъжиците за миене, Сирен им каза:

— Не ви ли се пие? Чувам музика, струва ми се, че е от гостилницата.

— Водата ще е достатъчна тази вечер, скъпа — отговори Пиер.

Жан се засмя. Беше се излегнал върху мечата кожа пред огъня, с хармоника между устните.

— Достатъчна е винаги, когато джобовете са празни.

Тя можеше да изпрати Гастон с някакво поръчение, но беше невъзможно да намери извинение и да се отърве от тримата, без да възбуди подозрение. Сирен, разменяйки си поглед с Рене Льомоние, който лежеше подпрян на лакът на постелката си, му отправи усмивка на съжаление и незабележимо сви рамене.

Явно тази нощ нямаше да има възможност за съблазняване. Тя не знаеше дали да се радва, или да съжалява.