Дженифър Блейк
Авантюристката (11)

11

Нощта беше безлунна и мрачна от надвисналите облаци. Вятърът, който цял ден духаше от юг, замря, оставяйки въздуха напоен с влага и лепкаво студен. Сивата мъгла, която се беше издигнала от реката, пълзеше по улиците на Ню Орлиънс, прилепваше към покривите и се кълбеше около стълба и бесилките на Плейс Роял; заглушаваше всеки звук, така че лаят на кучетата през две улици се чуваше глух и отдалечен. В гъстотата й се носеше миризма на кал и пушек от тлеещи въглени на загасващи огньове.

Беше късно. По-голямата част от града тънеше в сън, макар че една-две гостилници все още светеха. Единствено криволичещата сянка на някой пияница, поел към къщи и ленивата грация на котка с влажна козина и висящ от устата плъх, нарушаваха призрачния покой.

Край кея, точно зад площада, където спираха корабите да разтоварят трюмовете си беше още по-тъмно и тихо. Кралските складове, съхраняващи всичко, което корабите изсипваха, представляваха дълги постройки, грубо направени от дървета и дъски и бяха разположени под прав ъгъл спрямо реката. Пред главния склад над вратата висеше фенер, който изпращаше накъсана, слаба светлина. В тази светлина се движеха бавно напред-назад двама войници с мускети.

Сирен, заедно с Пиер и Жан стояха в сянката на другия склад, който принадлежеше на група търговци и наблюдаваха пазачите. Двамата мъже не бяха нито най-добрите, нито най-лошите от кралските войници — бяха просто мъже на дежурство. Те се движеха, защото така им беше заповядано и защото това беше най-добрият начин да не заспят. Мислите им не бяха много далеч от това, което правеха. Понякога си разменяха по някоя шега, но през повечето време очите им гледаха с досада, опитвайки се да прогонят съня и замислени за собствените си грижи.

Сирен се запита какво би станало с тези хора, ако стоките бъдат откраднати по време на тяхното дежурство. Почти сигурно беше, че ще бъдат наказани, че са позволили кражбата. Колкото и жалко да беше, това не трябваше да повлияе на замисъла им.

Планът беше на Пиер. Той беше грижливо разработен до последната подробност, но както им беше казал, винаги съществуваха грешки в преценката или обстоятелства, които не можеха да бъдат контролирани. Трябваше да бъдат готови да импровизират. Мислейки за това, което трябва да направи, Сирен почувства, че й става зле на стомаха. Изглеждаше толкова лесно да си вземат нещата от складовете и да ги скрият. Когато за пръв път говориха за това на корабчето. Правото беше на тяхна страна — защо то да не надделее? Но сега, гледайки солидната постройка на складовете, военното присъствие и смъртоносните оръжия на пазачите, цялата идея й се видя извънредно лекомислена. Тя беше тази, която настоя за това от гняв и разочарование. Ако нещо станеше не както трябва, ако нещо се случеше на тези хора, които се бяха превърнали в нейно семейство, тя нямаше да си прости.

От нея тръгна всичко. Логично беше тя да е тази, която може да го спре. Отвори уста, но преди да е изрекла дума, чу Пиер да казва:

— Готови ли сте?

— Готови — отвърнаха Жан и Гастон.

— Добре, добре. Помнете — ако има затруднения — разделяме се и изчезваме. Напред деца мои. Тръгваме.

Пиер и Жан се отдалечиха, изчезвайки в тъмнината. Гастон хвана Сирен за ръка, като й се усмихваше. Краката й бяха натежали, когато тръгна. После двамата стъпиха върху калната пътека между пристанището и складовете, придвижиха се под слабата светлина на фенера, препъвайки се и подкрепяйки се, като пияни. Запътиха се към дежурните войници.

Сирен беше напъхала косата си под шапката, която напълно я скриваше. Беше използвала брашно, за да направи кожата си мъртвешки бяла и беше намазала устните и бузите си с ягодов сок. Безразборно пръснатите бенки, взети от кутия, принадлежаща на майка й й помогнаха да си придаде отчаян вид, като че ли прикриваше петна или следи от сифилис.

Това беше най-доброто, което можа да направи — да се маскира, без да изглежда подозрително. Надяваше се това да й даде анонимност, необходима за успеха.

Гастон също беше направил опит да прикрие самоличността си. Шапката му беше нахлупена до веждите, две извити парчета от мека кожа бяха послужили за мустаци. Ходеше с олюляваща се походка с подгънати колене, облечен в палтото на Пиер, което му беше голямо, за да изглежда по-възрастен и по-нисък. Но сякаш никой от тях не изглеждаше така гротескно, както се чувстваше — стражите им хвърлиха само бегъл поглед.

Сирен поклащаше бедра и се притискаше до Гастон. Когато наближиха съвсем, Сирен пронизително изпищя и блъсна Гастон така, че той се олюля назад. Той шумно и неразбрано изруга, обърна се към нея да я сграбчи. Шалът на Сирен се смъкна, откривайки голото й рамо, където връзката на блузата беше отпусната. Тя удари Гастон, а той я хвана за елечето, късайки копчетата. Светлината на фенера пред склада улови блясъка на стегната бяла плът. Пазачите спряха, загледани похотливо.

Сирен се издърпа от прегръдката на Гастон, плачейки и молейки. Като хвана с една ръка краищата на раздраната си дреха, с не особена полза за скромността й, тя изтича към пазачите. Те открито гледаха, може би от загриженост, а може би се наслаждаваха на представлението. Тя широко разпери ръце към тях в жест на молба, което позволи на блузата й да се разтвори до кръста. Кожата й усети нахлуването на студения нощен въздух. Очите на пазачите се разшириха.

Двойка сенки се придвижи бързо и безшумно се промъкна от тъмнината до стените на склада. Двамата мъже приближиха пазачите в гръб. Чуха се тихи стонове, тъпия звук от удари и двамата войници паднаха на колене. Те бързо бяха извлечени отстрани на сградата вързани със запушени усти. Сирен, свила устни от погнуса, загърна елечето си.

Бретонови не си направиха труд да разбиват ключалката на двойната предна врата на сградата. Както повечето дървени постройки във влажен климат, основите и на тази бяха полуизядени от плъхове и термити. Беше въпрос само на няколко минути да се повдигне с помощта на кол една секция от дъските откъм по-тъмната част на склада, там, където лежаха вързаните войници. Когато отворът стана достатъчно голям Сирен взе фенера, който бяха свалили и се плъзна вътре, докато Пиер и Гастон се подготвяха за изнасянето на стоките. Жан вече беше изтичал да прекара пирогите по-близо.

Вътрешността на склада миришеше на кожа и вълна, ръждясало желязо, пшеница, подправки и сушени плодове, солено месо и кафе — но над всичко това надделяваше миризмата на мишки и прокиснало вино. Дългото пространство беше разделено от платформи, рафтове висяха на стените, за да се съхраняват стоките над влажния под и по този начин се оформяше двойна пътека. Широките рафтове не можеха да се нарекат пълни. Явно оплакванията на губернатора от липса на стоки за търговия с индианците имаха основание.

Имаше два варела с грубо брашно, вързопи с одеяла, бъчви с вино и ром и куп сандъци, които можеха да съдържат военни принадлежности и амуниции, а можеше и просто са пълни с демодирани дрехи. На полиците стояха метални съдове, ножове и сатъри. Топове груби платове в крещящи цветове бяха натъпкани до тавана. Различни видове варели, вързопи, сандъци, каси с различни размери и с неизвестно съдържание надничаха оттук-оттам.

Лесно беше да се намерят стоките, взети от Бретонови… Те бяха събрани на едно място на централната платформа и бяха обозначени с етикети. С жест, близък до любовен, Сирен потупа една касетка, преди да се обърне и триумфално да помаха на Бретонови.

С усилията на четиримата купът от стоки постепенно намаля, пренесен на пирогите. Въпреки шегите, че могат да вземат повече каси индиго и бали с одеяла, те оставиха всичко, което не беше тяхно. Дори и така, купчините на пирогите се издигнаха високи, когато сандъците и вързопите с одеяла и балите с кожи бяха преместени без особена грижа да бъдат добре пакетирани.

Първият знак за тревога беше изсвирването на Жан отвън. Гастон тъкмо преместваше кутия с английски стоманени ножове. Той погледна Сирен. Тя се изправи, както събираше отделените настрани тенджери. Погледът й срещна погледа на по-младия мъж — очите му издаваха тревога. От Гастон премести очи към Пиер, който се бе запътил към отвора в стената с чанта стъклени мъниста. Лицето му стана мрачно и той спря заслушан.

Почти веднага се чуха викове и команди някъде надолу по улицата. Пиер пусна чантите и скочи към отвора. Но бързо се върна.

— Това е патрул! Гасете фенера. Жан е навън при пирогите. Ще тръгна в обратна посока, за да ги разделим. — Той погледна твърдо Сирен и Гастон. Вие двамата излезте, когато стане възможно. И помнете — разделени.

Той изчезна на секундата. Сирен се обърна към фенера, който беше поставен на платформата. Гастон взе под мишница кутията с ножове, но не помръдна, а остана да я чака.

— Върви — извика тя, като вземаше фенера. — Аз идвам!

По-младият Бретон се поколеба, после се обърна към отвора в стената. Направи една — две големи крачки като се обръщаше. Спря на края на централната част.

Беше много късно. Чу се стържеш звук и голямата врата зейна пред Гастон. Четирима войника с готови за стрелба мускети нахлуха вътре. Те спряха. Чу се заповед и мъжете коленичиха с вдигнати мускети.

Сирен използва единственото оръжие, което имаше — фенера. Тя го хвърли с всичката сила на ужаса си и напрегнатите си мускули към първия войник. Той вдигна приклада на мускета, за да го отбие. Горещото масло в тънко шише се разля от удара с бала с одеяла. Огънят избухна в жълта гореща стихия. Одеялата бяха погълнати. Въздухът се изпълни с миризма на горещо масло и остър дъх на горяща вълна. Настъпи паника и складът заехтя от крясъци. Войниците отпуснаха мускетите и започнаха да свалят саката си и да гасят с тях пламъците.

Пожарът беше най-ужасният враг на този изолиран град. Той беше по-разрушителен и от бурите, напиращи от залива, които събаряха домове и магазини. Заплахата щеше да задържи войниците няколко ценни секунди.

Гастон вече беше хвърлил ножовете и беше изчезнал. Сирен не можа да го последва заради горещината от пламъците. Тя се обърна по пътеката да заобиколи от далечния край, проправяйки си път към дупката в стената по втората пътека. Като една от трептящите сенки, предизвикани от подскачащите пламъци, тя се мяркаше между балите и варелите, като се държеше близо до стената, както правеха повечето мъже — войници и цивилни, които се изсипаха през главния вход.

За момент никой не й обърна внимание или я забравиха пред по-голямата опасност. Тя почувства прилив на свеж въздух от отвора. Той беше зейнал пред нея — тъмен квадрат в стената на склада. Миг по-късно тя се плъзна през него.

— Почакай тук, хубавице!

Офицерът изникна пред Сирен с разперени ръце, сякаш притискаше в ъгъла неспокойна кокошка. Той беше ветеран, тъй като очите му бяха вдлъбнати в лице, белязано от битки в безброй казармени сбивания. Отпуснатата му уста се хилеше в очакване и наперена самоувереност, а от нея се показваха почернели зъби.

Сирен отстъпи, опитвайки се да избяга от него. Той протегна дългата си ръка и я хвана за полата. Тя залитна напред, загубила равновесие. Мъжът веднага се нахвърли върху нея, блъскайки я на земята. Дръжката на шпагата му се заби в хълбока й, когато той падна върху нея. Впи пръсти в ръката й над лакътя, притискайки я по гръб, изви ръцете й, които се опитваха да го ударят. Шапката й се разхлаби от дивите движения и косата й се изплъзна от нея, развявайки се като копринено знаме на вятър. Ветеранът пъхна една ръка в красивите топли коси, уви ги около китката си и я задърпа, подпрян на едно коляно, докато тя се опитваше да се хване за ръката му и да намали разкъсващата болка.

— Сега — каза той като силно я разтърси и изпрати болката на червени и черни приливи в главата й, заплашваш да й счупи врата. — Да видим какво имаме тук.

— Мирно!

Командата прозвъня студено и чисто, твърда и повелителна с властността си.

Офицерът се вцепени, обръщайки се в нещо като отдаване на чест, въпреки че продължаваше да държи с едната си ръка Сирен.

— Сър?

— Пуснете я веднага, лейтенант.

Сирен беше разтърсена от шок при този толкова познат глас. Тя усети отчаяната неизбежност да го чуе тук в този момент. Хватката на офицера се разхлаби. Тя можеше да се обърне бавно и да види Рене Льомоние, който идваше към тях.

Лейтенанта се впусна в реч.

— Хванах тази жена да бяга, мосю. Тя е с другите.

— Може да е, а може и да не е. Свободен сте да се върнете към задълженията си. Аз ще имам грижа за арестуваната.

— Но сър…

Гласът на Рене прозвуча с тиха заплаха.

— Позволили сте на престъпниците да избягат, докато се занимавате с една жена. Това няма да направи добро впечатление на губернатора.

— Да, сър. Не, сър.

В тона на мъжа се долавяше ирония, но това беше само поза, прикритие на неволния страх, който проблясваше в очите му. Той отстъпи от Сирен и направи бърз поклон, после се отдалечи с такава скорост, каквато му позволяваше схванатия гръб.

Рене се обърна към Сирен. Той я хвана за лакътя, пръстите му се стегнаха в топла подкрепа.

— Ранена ли си?

Тя поклати глава.

— Да се махаме тогава оттук.

Какво беше очаквала — тя не беше сигурна. Изненадата й отне възможността да се движи. Един дълъг момент тя гледа, поразена от загрижеността и гневната решителност в лицето на мъжа, за когото бе започнала да мисли като за враг. Зад нея се чуваха виковете и пращенето на огъня. Някъде звънец звънеше тревога и недалеч се чуваше дрънченето на метални кофи, а мъжете бързаха да направят редица, за да пренасят вода от реката.

Преди да намери думи за въпросите, които се тълпяха в съзнанието й, Рене я прегърна с твърда ръка зад гърба и я завъртя към задната част на склада, като почти я влачеше в тъмнината далеч от шума и събиращата се тълпа.

Зад капаците на прозорците започнаха да разцъфват светлини. Мъже надничаха от вратите или се осмеляваха да излязат на улицата по нощници и нощни шапчици, за да гледат пушека и блясъка на огъня. Хората възбудено задаваха на Рене въпроси, но той даваше мъгляви отговори, прикривайки с тялото си раздърпаната Сирен от погледите им. В карикатурна поза на влюбени те си проправяха път по улиците. Преминаването им беше бързо, но не така стремително, че да бъде запомнено, предпазливо, но без паника. Не спряха, докато не стигнаха до квартирата на Рене.

Тя представляваше жилище като хилядите други в стотици малки градчета във Франция — нито барака, нито палат. Съществуваха обаче някои разлики. Заради наводненията долният етаж се използваше за склад, отпред и отзад на горния имаше веранда и галерия, които предпазваха вътрешните стаи от горещото лятно слънце. Покривът беше от преплетени кипарисови пръчки вместо от дъски, а стените между напречните дъски бяха от тухли, слепени с мазилка, направена от кал, вар и еленови косми, вместо от камъка на старата страна. Влизаше се през врата на долния етаж, вътрешна стълба водеше към горната галерия.

Сирен се движеше пред Рене по тясната пътека, интуитивно налучквайки пътя в тъмнината. В галерията тя застана настрана, когато той отвори вратата. При жеста му, показваш, че тя трябва да влезе преди него в къщата, тя се отдръпна, обладана от недоверие.

— Защо правиш това? — попита тихо тя.

— О, от чист собствен интерес. Ти едва ли очакваш нещо друго, нали? Разбира се, ако предпочиташ компанията на лейтенанта, свободна си да отидеш.

Той беше висока широкоплещеста тъмна фигура, неясно изрисувана над нея в сумрака. Не можеше да види лицето му, но насмешката в тона му изглежда беше насочена еднакво както към нея, така и към самия него. Тя не би позволила това, но заплахата, която усещаше в негово присъствие имаше власт над нея.

— Какво очакваш да спечелиш?

— Няколко часа от времето ти.

— Моето време?

Рене прие подозрението в гласа й смирено. Не можеше да бъде обвинявана за него, Господ е свидетел. Искаше му се да мисли, че няма причина за това. Но не беше така. Той я беше предал и го знаеше. Нещо повече, най-силният импулс в този момент беше да направи същото отново, да се възползва от положението й. Не можеше да осъзнае досега, че беше влюбен. Ако тя не беше толкова независима и толкова красива, дори с нарисуваното си лице и диво оплетени коси, ако видът й не свиваше вътрешностите му и не разкъсваше душата му от копнеж, той може би щеше да е способен да я остави да си отиде, или да я даде на правосъдието, което несъмнено заслужаваше. Нито едното от двете беше възможно. Нито едното можеше да понесе. Оставаше само неделикатното и долно използване на сила. И въпросът колко далеч неговата разтеглива съвест ще му позволи да отиде, за да постигне това, което иска.

Той наведе глава в поклон, който не беше сигурен, че тя ще види.

— Времето ти. Ако обичаш.

От улицата се чу биене на барабани и звук на тръба, когато казармите бяха изпразнени от войниците, за да се борят с пожара и да търсят онези, които бяха ограбили кралските складове. Сирен схвана колко неблагоразумно е да стои и да обсъжда с Рене целта, с която я е спасил, тук, изцяло на показ в дегизировката си. Със заядливо вдигната брадичка тя прекрачи пред него. Спря в средата на стаята, чакайки докато той затвори и заключи вратата и запали снопче свещи.

Стаята се оказа малък салон. Беше приятна с дискретния си лукс.

Мебелировката беше от естествен кипарис изрязана и оформена на ръка тук, в Луизиана, и следователно беше семпла. Полилеят обаче беше от бронз и кристал, а серия от брюкселски гоблени, изобразяващи ловни сцени висяха на боядисаните в бяло стени; килимът също беше изработен в Брюксел, както и две вази, всяка от които стоеше в един край на камината — бяха от най-хубав порцелан. Планът на къщата беше типичен, с три големи стаи отпред и три малки отзад, като от всяка се излизаше отделно. Зад салона се намираше трапезарията, където в неясната светлина блестеше сребро. През прага вдясно можеше да се види спалня с легло от кипарисово дърво, покрита с кадифе. Останалите врати бяха затворени.

Сирен заговори, опитваше се да се покаже смела и да запълни тишината:

— Имаш късмет с жилището. Не са много новодошлите, които са така добре устроени.

— Помогнаха ми да си намеря квартира.

— Мадам Вудрьой, предполагам.

— Точно така. Къщата принадлежи на наскоро овдовяла жена, която искала да се върне във Франция.

— И ги я купи? — в тона й имаше остро любопитство.

Той поклати глава:

— Още не.

Какво искаше да каже? Мислеше ли да остане в страната? Това беше толкова невероятно, че не си струваше да се мисли за тази възможност. Отвън, на улицата се чу тропане на крака в ботуши. Той застина. Войниците преминаха и стъпките им заглъхнаха.

Сирен навлажни устни.

— Какво ще стане, ако… ако ме намерят тук с теб? Ако разберат, че ти си ме отвел? Ще имаш ли неприятности?

— Нищо за момента, въпреки, че е мило, че си загрижена.

— Не съм… — започна остро тя, после спря. Беше загрижена, въпреки че не искаше. Опита се да свие рамене. — Мислех за себе си, разбира се, и за това, колко голяма полза имам от протекцията ти точно сега. Но не искам да ме мислиш за неблагодарна. Благодаря ти за спасението, то беше съвсем… навреме.

— Удоволствието беше мое.

Тя му отправи бърз поглед, почувствала подтекста на думите, които — не беше сигурна — той наистина мислеше. Той се беше преместил до звънеца край камината. Дръпна връвта. Когато отново се обърна към нея, изражението му беше вежливо, но блясъкът в сивите му очи беше още ясен и решителен.

— Сигурно е хубаво да имаш такива високопоставени приятели, да заглаждат пътя ти, независимо какво се случва.

— Да — съгласи се той, въпреки че думата беше произнесена без интонация, когато една прислужница от африкански произход се появи на вратата и той насочи вниманието си към нея, поръчвайки й да донесе вино и чаши. Когато жената излезе, той пак се обърна към Сирен. — Кажи ми нещо — постъпката тази вечер целенасочена ли беше или просто ти искаше да се изравнят точките между нас?

— Имаше много добра цел — произнесе остро тя. — Искахме да си върнем собствеността, която ни беше отнета. И го сторихме!

— Разбирам. Останалото стана случайно.

— Останалото ти и войниците сами си го навлякохте.

Очите й отразиха огъня, който играеше с пукот под решетката на камината, придавайки й див поглед на подгонено животно, който се подсилваше от сините сенки на изтощение под нежната кожа около очите. Набързо завързаната връзка на блузата й се беше отпуснала при бягството им. Скъсаното й елече зееше разтворено дълбоко, откривайки меко закръглените й гърди с бледорозов цвят на съвършена праскова. Съчетанието на волен дух и невинна уязвимост беше влудяващо. Рене се беше опитвал да не гледа, но сега позволи на погледа си да почива на нея като(странник, достигнал далечна кула. Когато заговори, гласът му беше рязък.

— Рискувахте много заради няколко мъниста и тенджери. Щеше да е срамно да трябва да се гледа такава прекрасна кожа като твоята под камшика.

По бузите й изби червенина, когато погледна надолу да види какво той намира за така привличащо и осъзна, че е твърде разголена. Тя събра краищата на елечето си, обръщайки се настрана от него със завъртане.

— Повече е от тенджери и мъниста — каза през рамо тя. — Това е нашият начин на живот.

Той безрадостно се засмя:

— Лейди — контрабандистка. Ще бъде чудо, ако избегнеш бесилката.

Цветът напусна лицето й, когато тя отново го погледна с ръце, стиснали елечето.

— Но ти каза… аз мислех…

Черният гняв, който навестяваше мислите му го обсеби: гняв, че Бретонови са й позволили да поеме риска тази нощ, гняв, че тя беше толкова свързана с тях, че го беше направила заради тях, гняв, че той нямаше право да предотврати това, но повече от всичко — гняв, че тя допуска възможността той да й причини зло. Той стана щит — този гняв — и оръжие.

— Ти мислеше — подхвана той, — че ще те държа в безопасност сега, когато те отведох?

Студенината на гласа му я блъсна. Тя нямаше да му позволи да види, че го е почувствала, но нямаше и да се преструва на безразлична. Не само нейната безопасност беше под въпрос, но и тази на Бретонови, които щяха да бъдат обвинени заедно с нея, ако я изправят пред Върховния съдия по обвинение в контрабанда. Тя направо попита:

— Нима не е така?

— Бих могъл, ако наградата си заслужава риска.

— Нямам начин да ти се отплатя.

Той поклати глава със съжалителна усмивка:

— Освен традиционната разменна монета на привлекателната жена.

— Очакваш аз да…

— Имам нужда от любовница.

Отрицанието скочи като пламък в дълбоките й кафяви очи, преди да отговори:

— Никога!

— Размисли внимателно. Ти беше сама, когато те видях, но има хора, които ако те разпитват, ще се чудят къде са били Пиер, Жан и Гастон миналата нощ.

През нея пробяга тръпка. Искаше да говори, да измисли извинение за Бретонови, да ги изключи, но думите не идваха. Минаха дълги секунди. Светлината в погледа й угасна, оставяйки го нещастен.

— Мисля, че не е трудно да видиш разумността.

— Разумност? — каза тя, а гласът й трепереше от потисната болка и слабост. — Разумност? Когато заплашваш живота ми?

— Тежко обвинение. Предпочитам да мисля за това като за обикновена принуда.

Тя се загледа в него, в опънатите черти на лицето му и сянка на погнуса мина в очите. Бавно каза:

— Вече си мисля, че с теб няма нищо обикновено.

— Грешиш. Има едно нещо. Искам те и каквото и да ми струва — ще те имам. Ако си решила да се жертваш заради Бретонови, това може да бъде и сега, вместо по-късно.

Думите му едва я достигаха. Внезапно от нея се изтръгна въпрос:

— Защо?

— Мисля, че стана ясно.

— Не мога да повярвам, че няма нещо друго. Има много други жени, които ще бъдат щастливи да бъдат с теб.

— Ти ме удовлетворяваш — каза той с остра ирония.

— Какво има. Какво съм ти направила?

— Подозираш отмъщение? Не ставай смешна.

— Сигурно има нещо. — Тя се приближи, като че ли да подчертае позицията си.

— Може би — каза бавно той — е нещо, което аз съм ти направил.

Тя примига:

— Какво?

— Ти нямаше да бъдеш в опасност, ако не те бях използвал, ако не бях причината да загубите стоките си, така че да има нужда да си ги връщате. Вината е моя. Сега съм в положение да трябва да те пазя, както ти обещах. И това имам намерение да направя.

— От вина? Освобождавам те от нея. Позволи ми сега да си вървя.

— Не мога да направя това.

— Разбира се, че можеш! — извика отчаяно тя. — Цялата тази работа е фарс. Доколкото знаем, Пиер, Жан и Гастон вероятно би са арестувани в този момент.

— Стори ми се, че са доста далеч. Не е ли странно, след като ти си заловена?

— Разбрахме се да се разделим.

— А, разбира се.

— Истина е!

— Сигурен съм, че е. Ще те потърсят ли, как мислиш, ако ти не се върнеш?

— Сигурно. От това ли се страхуваш?

— Само ако решат да направят нещо глупаво. Мисля, че ще бъде най-добре, ако изпратиш съобщение, че си намерила убежище при мен и си решила да останеш за известно време.

— Не съм се съгласила — подхвърли тя.

— Не си ли? — попита той с глас, твърд и спокоен като погледа му. — Не си ли, наистина?

Колкото и да се опитваше, Сирен не можеше да намери слабост в стойката му, смекчаване в поведението му. Нищо не можеше да се направи, освен да напише писмо на Бретонови, обяснявайки къде се намира и да настоява да внимават. Рене я остави сама и отиде да говори с прислужницата някъде в задната част на къщата. Сирен дълго седя с писалка в ръка, взряна намръщено в огъня, после натопи перото в мастилницата и започна бавно и с нежелание да го движи по листа.

Рене се погрижи за бележката. Най-добре беше тя да попадне в ръцете на Бретонови колкото се може по-скоро, за да се предотврати някоя тяхна лекомислена постъпка, каза си той. Щеше да намери някой да я отнесе, докато тя се настани. Прислужницата, на име Марта, щеше да се погрижи за нея — тя просто трябваше да поиска каквото й е нужна.

Сирен продължи да седи и да се взира с невиждащи очи, и когато той отново я остави сама. Толкова бързо бе станало всичко! Само преди няколко кратки часа тя си беше на корабчето и се занимаваше с обичайната си работа, а сега беше любовница на Рене Льомоние. Това й се струваше невероятно!

Скоро той щеше да се върне… и какво ли щеше да стане тогава? Какво очакваше той от нея? Тя знаеше, разбира се, но не можеше да се застави да приеме реалността. Едно нещо беше сигурно. Ако си мислеше да има услужлива, усмихваща се жена в леглото, нетърпелива да му достави удоволствие и да задоволи извратените му прищевки, добити в двора във Версай, много грешеше. Тя беше принудена да приеме това положение от обстоятелствата, но съвсем не означаваше, че е готова да се подчини безпрекословно на исканията му. Нека си мисли, че е победил, скоро щеше да открие, че битката едва сега започва.