Дженифър Блейк
Авантюристката (8)

8.

Рене се събуди, както винаги — изведнъж, с пълна яснота. Той отвори очи и се стегна. Въпреки репутацията му, въпреки всички легла, през които беше минал, нямаше навик да се събужда в леглото с жена. Винаги беше предпочитал да си тръгне и да потърси собственото си легло, преди да заспи.

Сега Сирен лежеше в обятията му. По някое време през нощта той трябва да беше посегнал към нея, вероятно, когато тя се беше обърнала. Топлият й дъх галеше ямичката между ключиците му, нозете й бяха преплетени с неговите, а ръката му лежеше върху извивката на кръста й. На сивата, ясна светлина на утрото, процеждаща се в заслона, той виждаше фината структура на кожата й, сладката, чиста линия на устата, гъстите, черни ветрила на миглите й. В лицето й се таеше такава сила и красота, че той усети пристягане около сърцето, сякаш е уловен в мрежа, която бавно се затваряше.

Мили Боже, какъв идиот е бил!

Какво го бе накарало да мисли, че може да вземе тази жена най-нехайно и да остане неуязвен? Точно тази жена! Трябваше да се досети още в началото. Той не беше същият, откакто се беше свестил, лежащ прогизнал от вода и кървящ върху грубите дъски на корабчето, докато тя се навеждаше над него. Когато бъде много стар, той ще си спомни простотата, с която му беше предложила себе си и спиращата мислите радост от притежаването й. И вероятно това ще е всичко, което ще му остане за утеха. Едва ли би могло да бъде другояче.

Не искаше да е така. С внезапна жар той си пожела страстно да може да започне всичко отначало, да върне нещата такива, каквито са били. Тогава би дошъл при Сирен открито, би я ухажвал, би се разкрил и би рискувал.

Не, по този начин би я имал още по-малко, отколкото сега. Нямаше начин да промени това, което се беше случило. Трябваше да остане в ролята, която сам си избра и да приеме последствията.

Първото от тях, и досега — най-неприятното, беше да лежи тук с нея, без да я докосва. Копнееше да целуне меките извивки на устните й, да прокара ръце по нежните очертания на тялото под прозрачната блуза и да я привлече близо до себе си, да й достави удоволствие с всички онези дребни наглед признаци на внимание, които влюбените интуитивно откриват. Искаше да се изгуби в нея, да забрави кой и какво е той и защо лежи сега тук. Искаше да създаде между тях връзка, която да е толкова силна, че нищо друго да няма значение.

Това беше невъзможно. Знаеше го и затова лежеше, без да мърда, вдишвайки топлия й чист аромат, запечатвайки усещането си за нея и някаква съкровена част от себе си, запазена от всички злини, както се беше заклел, но повече от всичко — от себе си.

Всяка издръжливост има граници. След известно време той стана от постелята с внимателно, предпазливо движение, взе си дрехите и се измъкна от заслона.

Сирен го наблюдаваше как си тръгва през присвити очи. Беше се събудила, когато усети разхлабването на топлата му прегръдка, въпреки че смътно усещаше вниманието му от известно време. Сега лежеше заслушана в отдалечаващите се стъпки. Когато той беше вече достатъчно далеч, тя се изправи на колене и дръпна кожената завеса.

Той стоеше на брега. Високата му фигура смътно се открояваше в ранната утринна светлина и все пак изглеждаше внушителна, докато той събличаше дрехите си; в едно пестеливо движение ги събра на купчина и се гмурна във водата. Сирен потръпна като си представи рязкото потопяване в студената вода. Как ли издържаше той, питаше се тя — студеният вятър откъм водата, който проникваше в заслона беше достатъчен да накара кожата й да настръхне. Въпреки неудържимото любопитство тя остана на мястото си, гледайки силното издигане и изпъване на ръцете и тъмната, движеща се точка на главата му, докато той навлизаше все по-дълбоко. Едва когато го изгуби от поглед в неясната светлина, тя пусна завесата и се върна под завивката.

Беше се отървала по-леко, отколкото очакваше. Тя беше доволна, разбира се, но бе и озадачена. Защо Рене беше настоял да сподели заслона й, ако нямаше намерение да прояви настоятелно внимание към нея? Такова въздържане трудно се съвместяваше с навиците му, доколкото бе чувала за тях. Къде беше практикуваното изкуство на прелъстяването, в което се предполагаше, че той се отличава, нежната атака на нейната защита, очарователната обсада на твърдостта й? Възможно беше да е отстъпил временно, заради протестите и съпротивлението й, но тя очакваше, че ще е нужно да се защитава много по-енергично.

Възможно беше да е говорил самата истина — че търси само легло за през нощта. Освен това беше възможно, след като е опитал как се люби тя да няма желание за още. Трябва да е изглеждала ужасно неопитна в сравнение с жените, които той е познавал. Без съмнение беше свикнал с много повече финес, да не говорим за ентусиазма.

Не, не я беше грижа. Той беше непоносим с приказките си, че я пази. Искаше нещо, тя можеше да се закълне в това, нещо повече от близък поглед върху пустинята на тази огромна земя и търговията с индианците. И страстно й се искаше да знае какво е то.

Тя не видя Рене до момента, в който Бретонови бяха поканени да споделят закуската около огъня на Потъналия Дъб. Отказването на такова гостоприемство щеше да бъде грубост и те с готовност седнаха, докато Малкото Краче и дъщеря й — вече девойка, полусестра на Гастон, донесе храната и я постави пред тях. Сирен гледаше дали Рене ще опита всичко в дървената си купичка — от еленовото месо до костенурките яйца — тъй като ако не го стореше, щеше да ги обиди. Изглежда той инстинктивно усещаше нравите на чоктау, затова се остави под ръководството на Пиер и яде с пръсти, дъвчейки бавно. Макар и с известно насилие над себе си, той опита от всичко. Нямаше да ги тревожи.

Рене изглежда получи одобрението на дъщерята на Малкото Краче. Момичето, известно като Бързата Катеричка, се суетеше около него, докосвайки рамото му, докато се навеждаше да предлага специалитетите, усмихваше му се с искрящи тъмни очи. Тя беше твърде привлекателна, с много екзотични черти в очите на французин и гъвкава, дива красота, характерна за жените от нейната раса. Това, че Рене оценява прелестите й беше очевидно от усмивките, които й отправяше.

Бързата Катеричка много приличаше на майка си такава, каквато е била, когато е споделяла постелята на Жан. Лесно беше да се разбере защо по-младият Бретон се беше поддал — кой мъж би се съпротивлявал на такъв естествен и несмущаван подход? Със сигурност не и мъж, изгладнял за жена, каквито са били мъжете в Луизиана в онези дни. Със сигурност не и закоравял развратник, който е опитал толкова много други.

Добре, нека тогава Рене отговаря на безсрамните намеци на Бързата Катеричка. Какво я интересува нея? Това щеше да му позволи да задоволи нагона си, без да се хвърля в студените води на залива. Тя само се надяваше, че никой друг мъж не е бил тук и не е оставил момичето болно. Щеше да е толкова жалко кариерата му на развратник да се прекъсне насред пътя.

Тези мисли стреснаха Сирен. Тя нямаше нищо против Бързата Катеричка, винаги я беше харесвала, ако трябваше да каже истината. Понякога завиждаше на индианското момиче за свободата и неограниченото й проявление, но нямаше причина да я счита за безпътна. Напрежението на последните седмици се беше отразило на нервите й — това беше всичко.

 

Денят щеше да бъде мек. В слънцето, изкачващо се по небето, тлееше жива жарава. Тя смекчаваше вятъра от юг, изтръгваше от него мирис на сол и дъхави треви, на далечни островни цветя и поглъщаше хладината на нощта. Появиха се въдици за риба, а малките индианчета се втурнаха с диви викове на радост.

Топлината изведе и капитан Додсуърт на брега за търговските преговори. Знаеше, че може да се осланя на Бретонови, за да запази скалпа си. Беше казал, че на брега е много по-приятно, отколкото в тесните, задушни каюти. Никой не се хвана на това оправдание. Явно капитанът се надяваше, че интересът на индианците към английските стоки ще накара Бретонови да побързат.

Скоро той се убеди в обратното. Чоктау бързо разбраха какво преследва той, а не беше в техен стил да помагат на враговете или да разстройват плановете на приятелите си. Те се заеха със своята работа, почти без да забелязват капитана и се преструваха, че не виждат ножовете, които той изнасяше, така, че остриетата им да блестят на слънцето; топовете плат, които развиваше, и огърлиците, които поклащаше така, че да затанцуват в живите цветове на дъгата. Тази незаинтересованост скоро се обърна в полза на французите.

Стоките бяха изложени, индигото — опитано и претеглено и истинските преговори започнаха. Двамата по-възрастни Бретон и капитанът седнаха; последваха предложения и контрапредложения, размишляваха, пишеха на пясъка със заострена пръчка. Гастон и Сирен гледаха и от време на време се намесваха, въпреки че понякога по-младият мъж губеше търпение, разменяше по някоя дума с някоя млада индианка, преди да се върне отново. Денят напредваше. Индианките донесоха храна и питиета. Капитан Додсуърт говореше и говореше… Той изпрати на кораба за дамаджана ром, после, когато Бретонови останаха упорито трезви, той заплаши, че ще се върне на кораба. Все пак пазарлъкът продължи.

Рене беше седнал до Пиер и Жан и наблюдаваше отблизо. От време на време задаваше по някой въпрос. Отначало отговорите бяха просто разсеяни. Бретонови се бяха съсредоточили в търговията и когато ставките се повишиха, нервите им се опънаха и отговорите им станаха невъздържани. Малко по-късно Рене, боейки се, че може да застраши позицията им, стана и се оттегли, запътвайки се към брега.

Сирен го гледаше, но остана седнала, понякога съобщаваше количествата и цените, когато Жан или Пиер я питаха, или посочваше недостатъците на изложените стоки. След толкова време, обаче, търговията се превърна в изпитание на волята и издръжливостта, и вече фактите и числата нямаха такова значение. Когато почти всичко беше казано и се очакваше капитулацията на капитана, тя стана и се оттегли.

Беше видяла Малкото Краче само за няколко минути тази сутрин и нямаше време за подобаваща размяна на приветствия и на новини през миналата вечер. Любезността беше извънредно важна за племето чоктау и тя се упъти към колибата, където беше видяла да влиза Малкото Краче и дъщеря й.

Застана отпред и извика тихо. Чу се шумолене, придружено от сподавен, сърдит шепот. След няколко секунди в малкия отвор на колибата се появи Малкото Краче. Тя се беше изчервила, когато посрещна Сирен:

— Дъщеря на къщата на баща на сина ми, радвам се да те видя.

По обичай на чоктау Малкото Краче не казваше името на любовника си, още повече, че беше имала мъж. Това Сирен приемаше, както беше приела и факта, че Малкото Краче я смята за осиновена дъщеря на Бретонови, след като живееше с тях. Тя търпеливо се беше опитала да обясни, че няма роднински връзки с Пиер и Жан, но Малкото Краче не го възприе. Щом като Сирен не е жена или любовница на Бретон, тя трябва да е дъщеря; нямаше друга категория.

— Надявам се, да си добре — каза Сирен.

Малкото Краче потвърди и си размениха и други комплименти. Настъпи тишина. Сирен чакаше, надявайки се, че ще бъде поканена в колибата да се освежи. Такава проява на гостоприемство беше вежливост със силата на закон. Само на омразен враг тя се отказваше.

Малкото Краче не проговори. Тя изглеждаше нещастна, лицето й пламтеше от срам, докато въртеше ръцете си. Но остана безмълвна.

Да попита защо не й се предлага гостоприемство, за Сирен щеше да е толкова ужасна липса на възпитание, както и за Малкото Краче това, че не й го предлага.

— Кажи ми, с какво съм те обидила, Малко Краче и ще намеря начин да се извиня.

— О, Сирен, няма причина — каза жената, а думите й прозвучаха като плач.

Имаше възможно обяснение.

— Да не би да имаш болест в колибата?

— Да, това е. — По чертите на Малкото Краче се разля облекчение и тя се опита да се усмихне. — Ела с мен и ще отидем на гости при сестра ми.

Индианката прекрачи прага на колибата, изчаквайки Сирен да се присъедини към нея. Сирен я последва.

Индианците чоктау не можеха да лъжат. Чувството им за неистина беше толкова остро, че не успяваха да се преструват. Малкото краче лъжеше — в това нямаше съмнение. Нещо повече, тя искаше Сирен да е далеч от колибата й.

Сирен се мъчеше да си спомни какво не беше направила както трябва. Не може да се сети за нищо. Не беше злоупотребила с дочутия разговор между нея и Жан снощи. Нямаше нищо в живота й, което да се бе променило, освен че беше обвързана с Рене. Едва ли Малкото Краче имаше нещо против него — тя не го познаваше. Колкото до моралните съображения за интимността на Сирен с него, едва ли точно Малкото Краче би я укорявало.

Единствената причина, която можеше да е достатъчно важна за Малкото Краче, за да излъже, беше да запази чувствата на Сирен. Освен това, кой знае защо, тя имаше чувството, че в колибата има някой. Най-вероятно беше дъщеря й, но това не можеше да бъде причина да държи Сирен навън. Ами ако имаше и друг? Мъж? Ако Малкото Краче знаеше, че Сирен е прекарала миналата нощ с Рене Льомоние, тя нямаше да иска да позволи да го види, затворен с Бързата Катеричка в колибата този следобед.

— Болестта ви, надявам се, не е сериозна? — каза Сирен, докато вървеше зад жената. Тя не чу думите й, а претърсваше с поглед лагера. Никъде не се виждаха нито Рене, нито Бързата Катеричка. Това, само по себе си, не означаваше нищо, но от него й премаляваше отвътре.

Те стигнаха до колибата на сестрата на Малкото Краче. Жената ги покани вътре и донесе кафе от хубавите запаси, които се пазеха за специални случаи. Двете жени и Сирен седнаха и поведоха разговор на смесица от френски, чоктау и чикасоу — езикът на южните племена. Когато Малкото Краче се отпусна достатъчно, за да се смее и да разказва неприлични истории за възрастния им баща, Сирен си помисли, че подозренията й са смешни. Във всеки случай, не беше нейна работа какво е решил да прави Рене и с кого и със сигурност това не може да бъде причина да се разстройва.

Малко, след като тя беше стигнала до това заключение, вниманието й беше привлечено от движение около колибата на Малкото Краче. Бързата Катеричка излизаше от нея, измъквайки се през отвора като преследвана. Тя се изправи и се отдалечи няколко крачки, после се обърна да оправи загънатата си пола и да приглади плитката си. Отмятайки глава, момичето тръгна към огъня, като поклащаше бедра. Сирен се загледа подир нея и усети гореща болка в гърдите си. Измина известно време, докато успее да върне вниманието си към другите две жени.

Споразумението между Бретонови и капитан Додсуърт приключи след около час. Останалите стоки, които бяха собственост на Бретон, бяха изнесени на брега с лодката на капитана, после той се върна на кораба. Пиер и Жан разпростряха новите стоки върху одеяла и поканиха хората на Потъналия Дъб да се съберат. Бизнесът беше успешен и много от кожите бяха с добро качество. Преди капитан Додсуърт да отплува, се състоя още една сделка. Индианците над Ню Орлиънс бяха гладни за стоки на английската манифактура.

Слънцето светеше ниско и блестеше със зимна яркост. Въздухът ставаше по-ароматен. Това беше едно от чудесата на климата в колонията — промяната от зима до подобие на пролет само за часове, и Сирен я обичаше много. Тя напусна миниатюрното индианско жилище и се запъти надолу по брега. Водата нежно се плискаше върху златния пясък. Някъде зад бариерата от острова се чуваше тътенът на буря, но това не я засягаше. Над главата й чуруликаха птички с пронизителни гласове. Между брега и водата стоеше пеликан — неподвижен, кафяв и безшумен като полуизгнил пън. Вятърът, който усещаше върху лицето си, беше приятен, мек и влажен, с дъх на сол. Край нея прелетя птица. Сирен ускори крачка, далеч от многото хора и шума зад нея, следвайки бреговата линия.

Тя не търсеше съзнателно самота, но самотата на далеч разпрострялата се вода я теглеше напред. Стегнатият пясък под краката й правеше ходенето лесно, като по безкрайна пътека. Усещаше радостта от движението на тялото си, свободата му. Тук-там се спираше да вземе някоя интересна черупка или кост от риба. И тръгваше отново.

Тя забеляза двамата мъже отдалеч — стояха и разговаряха с наведени глави и раменете им почти се допираха. Този, който беше по-близо, усети, че някой се приближава и се обърна към нея, после каза нещо на човека с него. Другият като че ли отговори, преди да се разделят. Първият се обърна и закрачи към нея с дълга, бърза крачка.

Зрението на Сирен се беше изострило през последните три години, както и способността й да вижда повече и да запомня това, което е видяла. Човекът, който вървеше към нея тя би познала винаги и навсякъде. Той беше Рене. Другият, който току-що беше изчезнал между дърветата, беше човекът на маркизата — Туше.

Какво правеха двамата заедно? Дали беше случайна среща, тук, далеч от всички, или имаше някаква цел? Реше беше фаворит на маркизата, а Туше — неин наемник. Рене не беше живял дълго в Ню Орлиънс, но все пак не би било изненадващо, ако познава другия. Въпреки това, би било неестествено да са приятели — със сигурност не се бяха поздравили като такива миналата вечер. Ако имаше някаква работа помежду им, тя трябваше да засяга жената на губернатора. Мадам Вудрьой имаше много и различни интереси, но един от тях беше да спре контрабандата, която намаляваше нейните печалби. Ако Рене и Туше бяха замесени, това не вещаеше нищо добро за Бретонови.

— Много си се отдалечила от лагера — поздрави я той, като се приближи.

Сирен го гледаше как стои пред нея спокойно усмихнат. Светлината от водата придаваше на очите му сребристосив блясък, а вятърът развяваше меките къдрици на тъмната му коса. Тя помисли за посещението на мадам Вудрьой на тяхното корабче и за Малкото Краче, която се беше появила от колибата и каза със студен глас:

— Мога да кажа същото за теб.

Той повдигна вежди при отговора й, но произнесе спокойно:

— Да, но аз не се нуждая от пазач.

— Не, ти си такъв, както ми беше дадено да разбера.

— Неблагодарен пост, въпреки че нямаше да го напусна, ако не мислех, че Пиер и Жан, да не споменаваме Гастон, са на пост. Липсвах ли ти?

— Не съм дошла да те търся, ако това си мислиш.

— Трябваше да го знам — кимна мрачно той.

— Точно така. Въпросът е дали ти си излязъл да търсиш Туше?

Насмешката угасна от лицето му, докато я гледаше:

— Какво означава това?

— О, хайде, знам, че е човек на маркизата.

— Което означава, че и аз бих могъл да съм такъв?

Тя вдигна глава:

— Тази мисъл идва естествено.

— Естествено! А ако кажа, че не съм го срещал никога преди?

— Тогава — продължи тя не много уверено — ще трябва да те предупредя за него. Знае се, че в Париж е убил човек, ако не и повече хора. Той прави услуги на мадам Вудрьой, включително купуване на опиум и хашиш за прислужника й. Казват също, че е шпионин, който събира информация, а това, което не разбере, си го доизмисля.

— Напълно незаслужаващ уважение тип, който трябва да бъде избягван на всяка цена.

— Не се шегувам.

Лицето му стана твърдо при острия й тон, а в очите му се мярна сянката на бърза мисъл.

— Разбирам това, но не мога да схвана защо реши, че трябва да ме съветваш. Може и да не съм в най-изгодно положение в пустошта, но са минали доста години, откакто съм се нуждаел някой да ме ръководи в светските отношения.

Тя нямаше да се предаде.

— Трябва ли да сваля защитата заради приказките ти? Те не обясняват защо се срещна с Туше.

Рене се поколеба. Имаше две възможности, които той виждаше пред себе си. Можеше гневно да се отдалечи, което щеше да го отърве от компанията й и беше по-мъдрото, или да я умилостиви, показвайки подчинение. Защо тя се появяваше винаги там, където най-малко я очакваха?

Роклята й прилепваше към бедрата, а вятърът раздухваше нежните къдрици върху лицето й.

— Прости ми — каза той, като наведе глава в изискан официален поклон. — Минали са години, откакто е трябвало да давам отчет за себе си. Това ми подейства на нервите. Истината е, че срещнах този човек на връщане от разходката си.

Това ли беше истината? Много би дала да знае. Не й хареса подозрението, което се беше загнездило в съзнанието й. Нито пък чувството, че й се подиграват, макар че нищо не можеше да направи.

След като тя не отвърна, Рене заговори отново:

— Ще продължим ли? Или предпочиташ да се върнеш? Обещавам, че повече няма да пренебрегвам задълженията си и ще залепна като репей за теб.

— Страхувам се, че това ще се окаже много неудобно — каза тя строго и в следващия момент пожела да не е проговаряла, като видя накъде водят думите й.

— За мен или за теб?

Сирен се обърна и тръгна, така че да не трябва да го поглежда, подхвърляйки през рамо:

— За теб, разбира се.

За Рене не беше проблем да я настигне, но не направи никакво усилие да я задържи, както бе искал, а просто тръгна в крак с нея. Но когато я попита, той я гледаше отблизо.

— Как така?

— Това със сигурност ще попречи на завоеванията ти.

Веждите му се сключиха:

— Моите какво?

— Говоря за Бързата Катеричка. Не е много похвално от твоя страна да се озовеш в обятията й с такава бързина.

— Бързата Катеричка?

— Дъщерята на Малкото Краче, правнучката на Потъналия Дъб. Можеше поне да се поинтересуваш как се казва.

— Не съм — каза той отчетливо — имал удоволствие нито да се запозная с нея, нито да опитам леглото й.

Беше смешно, но тя почувства облекчение. Обърна глава към водата, за да го скрие.

— Не?

— Не. Много ли ще бъде, ако попитам кое те накара да мислиш така?

Тя отговори, макар и с известна неохота.

— И защото едно индианско момиче е заварено да се оправя в колибата си, аз съм заподозрян? Оказваш ми твърде голямо доверие. Или твърде малко.

Думите му бяха сухи, безизразни. Сирен не можеше да разбере дали е развеселен или ядосан. А може би и двете.

— Твърде малко?

— Предполагайки, че не правя разлика между жените.

— А правиш ли?

— Разправят, че проявявам селективност.

Тя му отправи пламнал поглед:

— Трябва да съм поласкана?

— Защо си мислиш — каза той меко — че се отнася за теб. Ако правилно си спомням, аз бях избраният, а не обратното.

— Това е самата истина — съгласи се тя, въпреки стягането в гърлото. Би дала всичко, да можеше да си вземе думите назад. Те звучаха оскърбително за нея и твърде много показваха, че ревнува.

— Трябва обаче да ти кажа, че ако бях свободен да те преследвам без ограничения на благодарността и гостоприемството, щях да го правя от момента, когато ме измъкна на корабчето.

Тя спря и се обърна към него, а в дълбините на очите й имаше уязвимост, макар и все още примесена със скептицизъм.

— Така ли?

— Давам ти думата си.

Искаше да повярва на Рене — и в това беше проблемът. Женската й суета се нуждаеше от това уверение.

— Няма значение — каза тя, запазвайки равнодушие с усилие, докато се усмихваше — но е хубаво да го знам.

За Рене имаше голямо значение — колко голямо — той едва сега започваше да осъзнава. Но сега не беше моментът да го казва. Той наведе глава и те заедно тръгнаха обратно към лагера.

Веселбите и танците започнаха, когато падна мрак. Биеха тъпани, а изпълнителите се надпяваха. Индианците пееха ту в дива хармония, ту в дисонанс. Тръстиковите флейти виеха пронизително, децата тичаха и викаха, кучета лаеха. Във въздуха се носеше мирис на печено месо и дим. Лули, пълни с тютюн се предаваха от ръка на ръка, тъй като за чоктау беше немислимо да пушат, без да предложат на всеки, който е около тях да си дръпне. Бъчвите с тафия бяха донесени и чашите правеха кръгове — всеки пиеше колкото иска, но се съобразяваше с тези, които още бяха жадни.

Чоктау се връщаха в селището си на разсъмване на другата сутрин. Те се бяха порадвали на краткото пътуване, но трябваше да се върнат в дървените си жилища, преди други да са ги заели.

Индианките похапваха, смееха се и показваха новите си придобивки — дрехи, блузи, мъниста, които бяха зашили на деколтетата си или нанизали на огърлици, малките огледалца от полирана стомана, които висяха, окачени на верижки на вратовете им. Особено Малкото Краче беше необикновено нагиздена не само с нова копринена пола, но и с хубава шапка с перо.

Нощта беше ясна и леко хладна след топлия ден. Край огъня беше приятно. Пламъците подскачаха високо, посягайки с облизващи езици към звездите, надвиснали ниски и ярки над тях. Лицата на насядалите край огъня отразяваха трепкащите червени и жълти светлини. Радости и мъка се отдръпваха, когато огънят се отразяваше смален в зениците им. Той носеше успокоение, преувеличаваше простора и блатистите земи и води около тях, задържайки ги в малък, сплотен кръг.

Сирен остана сред индианките по време на вечерята и след това, докато гледаха танцуващите мъже.

След известно време по-младите жени с бебета, привързани към гърбовете им и деца, хванати за полите им започнаха да си тръгват, за да приготвят малките за сън. Сирен стана, за да помогне на жена в напреднала бременност с двугодишно бебе на гърба си, после се премести към външния периметър на женския кръг. Тя облегна гръб на едно дърво и постави ръцете зад гърба си. Миризмата на храна, дим и човешки тела тук беше по-слаба, а свежият нощен ветрец в клоните на дърветата издаваше мека и успокоителна музика.

Оттам, където беше седнала, тя можеше да види Рене. Той седеше между Пиер и капитан Додсуърт, близо до почетното място. Тя се учудваше на това как той се забавлява на банкета на диваците. Дали го сравнява в мислите си с изисканите приеми във Версай? Явно беше в чудесно настроение — преметнал ръка, с китка, опряна на вдигнатото му коляно, заслушан в шегите, които се разменяха около него. От време на време той се смееше и зъбите му проблясваха.

По пясъка се чуха тихи стъпки. Сирен се обърна и видя Туше да се приближава. Когато се изправи до нея, той леко й се поклони.

— Хубава нощ, нали, мадмоазел, и хубаво празненство?

— Наистина! — Тя не можеше да е груба без конкретен повод, но думите й не бяха окуражителни.

Тъмният, високомерен дребен човек не се нуждаеше от насърчаване.

— Добрите Бретон направиха много успешно пътешествие от Ню Орлиънс.

— И вие също, вярвам. — Това беше напомняне, че и той е в същото положение.

Той вдигна рамене при забележката й.

— А вие? Човек може да очаква, че такова решително създание като вас също трябва да спечели.

— Няма защо да се безпокоите за мен. — Всъщност тя още не беше говорила с капитан Додсуърт за нейната търговия. Очакваше подходящ момент и все не го намираше. Може би трябваше да отиде с Пиер и Жан на кораба, когато те отидат да заменят спечелените кожи за още стоки следобеда.

— Не? Но някои хора са толкова неразумни — не им се иска да делят печалбата. Ако се съюзите с мен, ще се погрижа да бъдете засипана с перли и златни дреболии, коприна, сатен и дантели.

Сирен рязко обърна глава да го погледне. Изразът в очите му накара кожата й да настръхне. Гласът й беше студен, когато му отговори:

— Уверявам ви, че нямам нужда от такива неща.

— Наистина ли? Но те ще ви подхождат много. Вие сте като роза на боклука с Пиер и Жан. Заслужавате по-луксозен и сладък живот. Аз мога да ви го дам.

— Не желая нищо повече от това, което имам.

Тя искаше да се дръпне, но той протегна ръка да я хване.

— Внимавайте. Може да настъпи време, когато ще съжалявате, че сте отказали предложението ми. Тъй като това е предложение. Бих се радвал много, ако ви притежавам.

Имаше нещо повече в блестящия му тъмен поглед и яростното забиване на пръстите му в ръката й, което я изплаши повече, отколкото искаше да си признае. Тя потърси с какво да му се противопостави и думите неканени дойдоха на устата й:

— Аз вече си имам покровител.

Той пусна ръката й и устните му се изкривиха в усмивка.

— Льомоние? Интересът му няма да трае дълго.

— Възможно е, но го задържам засега и се съмнявам, че би му харесало да приема подаръците ви.

— Жалко. Надявах се, че е великодушен.

— Не е ваша работа.

— Да, за нещастие. Когато ви захвърли, можете да ми се обадите.

Нахалството му играеше по нервите й.

— Бих ви посъветвала да не чакате. Наемните лакеи не ме привличат.

Той, й отправи тънка усмивка.

— А злато? Достатъчно да направи от вас изискана дама с добро независимо бъдеще?

Тя вече беше тръгнала, когато той заговори. Сега се обърна, като вниманието й беше привлечено не от странното му предложение, а от нотките на заплаха, които долови в гласа му.

— За какво говорите? — попита рязко тя.

— За злато.

— Срещу какво?

— За да станете… мой приятел.

— Ваш приятел? — повтори тя.

— Можете да ми бъдете от голяма полза. Наградата за обвинението на предишните ви съдружници — Бретонови — в контрабанда ще е висока.

Той я гледаше отблизо и в очите му се четеше послание, което беше и отговор на въпроса, неизречен с думи. Тя го видя ясно и в стомаха й се настани студен гняв.

— Очаквате да ви информирам срещу Пиер и Жан, да се присъединя към враговете им? Да ги предам?!

— Защо не? Какви са ви те?

— Приятели, нещо, което не можете да разберете.

— Разбирам много повече, отколкото подозирате, мадмоазел.

— Тогава разберете — няма да го направя. Нито сега, нито когато и да било.

— Това е решение, за което може да съжалявате.

Думите му я настигнаха, когато тя вече бе обърнала гръб и крачеше с развята пола и стиснати юмруци и устни.

Не спря, докато не стигна до заслона, който споделяше с Рене. Там рязко закова крачка, когато сграбчи кожената завеса. Тресеше се от гняв и в същото време се чувстваше омърсена, сякаш се беше докоснала до нещо отвратително.

Какво точно искаше Туше от нея? Защо беше нужно тя да информира за Бретонови, след като самият той знаеше какво правят? Отговорът беше, че тя може да даде доказателства за дейността ми, може да се яви като свидетел.

Никога. Да, тя се нуждаеше от сигурност, но не на тази цена. Даже Пиер, Жан и Гастон да й бяха непознати, тя нямаше да е способна да ги предаде — а какво оставаше, след като им дължеше всичко. Наричаше ги приятели, но те бяха нещо повече от това. Те бяха нейното единствено семейство.

Тя дълбоко пое дъх и се обърна към залива с проблясващите светлини на звездите по тъмната повърхност. Независимо от всичко друго, имаше едно хубаво нещо в предложението, което й беше направи Туше. Щом дребният човек се оглеждаше за приятел, следователно той го нямаше в лицето на Рене. Тя не съзнаваше досега колко силен е бил страхът й от това, нито колко болка й беше причинил.