Дженифър Блейк
Авантюристката (18)

18.

Рене се върна по здрач. През това време тя не само беше имала време да отиде до корабчето, за да донесе игла и конци да зашие отвора в дрехата му, но и да обмисли проблемите си. Ключът, който й трябваше, Рене държеше в джоба си. Доколкото Сирен не беше опитна, трябваше да го накара да се съблече. Според нея имаше три възможности, когато можеше да го направи. Първата — при лягане, втората — когато се къпе и третата — да се съблече, за да се любят. Когато той се къпеше или си лягаше, винаги сгъваше настрани дрехите си и не й оставяше оправдание да ги докосва, а още повече — да рови из тях. Трябваше да измисли нещо.

Вечерята мина спокойно. Рене изглеждаше погълнат, мислите му бяха заети с други неща, но погледът му се спираше на Сирен от време на време, докосвайки белега на бузата й, който тя усещаше като клеймо. Стомахът й беше така свит в очакване на предстоящото, че не можеше да яде, а само ровеше храната с вилицата. Те пиха бордото с табла пълна ядки в салона пред камината. Сирен си спомни за следобедния случай. Тя каза на Рене за посещението на Туше и за предложението, колкото, за да запълни тишината, ако не за друго, макар че беше любопитна какво ще каже той.

— Защо си още тук? — попита Рене, отпивайки от виното.

В нея се раздвижи раздразнението:

— Едва ли знам. Да имаш окачен етикет с цената е такава чест. Това ми доставя безмерно удоволствие — маркизата да мисли, че може да ме купи!

— Разбирам. Инатът те е накарал да останеш.

Вероятно имаше известна истина в това, макар че не можеше да знае за другите причини, които я караха да замине. Тя каза с равен глас:

— Какво друго? Освен разбира се — една малка заплаха.

Той се облегна на стола си, като я гледаше, разклащайки виното.

— И това ли е единствената причина?

Нямаше да е в нейна полза, ако му се противопоставя. Освен това в ниския му глас долавяше нещо трептящо, което я улучи в сърцето. Тя се насили да се усмихне:

— Със сигурност не. Харесва ми също готвенето на Марта и твоята способност да избираш вина, заедно с някои други неща.

— Какви например?

— Чакай да видим — каза, смръщвайки чело тя. — Изборът на сака, да не говорим за скъпоценности. Как си пъхаш крака в панталона. Опитността ти, която е в моя полза като поддържана жена.

Той остави чашата до себе си и рязко каза:

— Наистина ли мислиш, че това е всичко, което искам от теб?

— Не беше ли изяснено в договора?

— По дяволите, договора.

— Разбира се. Искаш ли да го промениш?

Тя не знаеше откъде дойде предизвикателството и защо го направи. Нямаше бъдеще за нея и Рене — знаеше това, дори и ако той не го знаеше.

— Искам… — започна той и спря. След миг въздъхна. — Предполагам, че не.

Тя не можеше просто да седи така като дърво и да чака любовният му импулс да създаде обстановката, която й беше нужна. Сирен допи виното си и остави чашата, после стана, отиде до стола на Рене и коленичи в краката му като разпери полата си. Сложи ръце на бедрата му, чувствайки напрежението на мускулите, когато разпери пръсти.

Погледна към него с кафявите си очи със златисти отблясъци:

— Кажи ми, какво искаш?

Рене протегна ръка и проследи синьото на бузата й с пръстите си. Дълбоко в него се раздвижи някакво шесто чувство, което беше развил през последните години. Тя беше решила нещо, искаше нещо от него. Питаше се какво е то. Нямаше значение, би предпочел тя да го получи, отколкото да разруши този миг с въпроси.

— Искам — каза той бавно, — да можехме да започнем всичко отначало. Желая да те бях срещнал във Франция, когато и двамата бяхме невинни, или — в моя случай поне. Тъй като това не може да стане, бих желал да мога да те отведа далеч оттук, в място, където да няма никой друг, освен нас двамата и да не съществува минало.

В гласа му се чувстваше толкова болка. Тази болка изпрати тръпка на лошо предчувствие през нея. После чу отзвука на думите му, почувства значението им и как те се просмукват в съзнанието й, като че ли тя откриваше с тях същия копнеж у себе си да започне наново, да се срещнат на неутрална земя, да се срещнат като мъж и жена! Без подозрения, без разрушаващи съмнения…

— Много добре — каза тя. — Ще бъда това, което искаш. Доячка? Дъщеря на търговец? Продавачка на сладкиши и бонбони? Каква ме искаш?

Гладките контури на устните му се разтегнаха в усмивка:

— Ако беше дъщеря на търговец, нямаше да си тук.

Тя не беше сигурна дали е забелязал деликатното плъзгане на ръцете й към мястото, където се съединяваха краката му.

— Още имаш избор.

— Продавачката на сладки неща, страхувам се, отдавна щеше да е загубила невинността си в някой тъмен ъгъл.

Тя го погледна с ясен поглед:

— Тогава — доячка?

Той посегна към нея, точно когато беше достигнала целта си, вдигна я да седне на скута му, върху твърдата издълженост, която беше предизвикала там.

— Идеята за невинност започва да ми омръзва. Мисля, че мога да те имам такава, каквато си, Сирен, моята сирена, и там, където си.

Играта с името й и достави удоволствие, дори когато виждаше, че вторият й опит за прелъстяване, както и първият, ще успее и тя отметна глава и се засмя с триумфираща радост, примесена с вкус на сълзи. Той наведе глава и притисна лицето си върху нежните извивки на гърдите й, открити от роклята, държейки я здраво, сякаш никога няма намерение да я пусне.

Те се съблякоха един друг с грижлива нежност и тихи, безсловесни звуци на наслада. Голи и копнеещи от обзелата ги възбуда, се отпуснаха от неудобния стол на килимчето пред камината. Отначало Сирен беше нащрек, мислейки за ключа в джоба на Рене, когато дрехата падна на пода с глух звук. После тя престана да съобразява и да планира. Притисна се в Рене, докато двамата се движеха възбудено в блясъка на огъня, оставяйки го да нажежи кръвта им до кипване, безумно и безгрижно, те намериха един в друг успокоение за болката, която се надигаше винаги от своя собствен извор.

Измина доста време преди Сирен, легнала в извивката на тялото на Рене, с ръката му на хълбока й, да може да осъзнае, че това, което току-що се беше случило, не беше единствената й цел. Тя преглътна, дишайки дълбоко, после внезапно подскочи и вдигна глава като че ли се ослушваше.

— Марта — прошепна тя — идва за подноса!

Тя скочи и се спусна към натрупаните дрехи около стола. Награби ги — фуста, сако, корсет, риза, блуза — всичко накуп и тръгна към спалнята.

Рене беше по-бдителен и бърз, отколкото бе очаквала. Той се оказа точно зад нея с обувките и чорапите в ръце. Нямаше да има време да вземе ключа от джоба му, въпреки че го почувства под плата. С отчаяна ругатня на ум, тя захвърли дрехите, после нагласи на лицето си израз на палаво веселие, завъртя се и хвана Рене през кръста. Застанала неподвижно, тя се престори, че слуша. Нямаше нищо, разбира се, и никога не бе имало.

С лек смях тя сви рамене.

— Сигурно съм сгрешила. Но след като вече сме тук и леглото е тук…

В очите му светна смях. Това я смути за миг и тя се почувства разкрита. Той не можеше да знае. Задържа погледа му с отметната глава, докато той бавно се наведе да поеме устните й и се обърна с нея към дебелия дюшек, който чакаше.

Този път беше още по-лесно да се изгуби във водовъртежа на желанието, по-лесно на тялото й да отвърне. И все пак не можа докрай да достигне до онази безпаметност, до същото безгрижно великолепие. Мисълта за сакото и ключа оставаше в някаква тъмно кътче на съзнанието й като напомняне и заплаха. Облекчението беше страстно, когато накрая Рене се отпусна до нея, когато ласките му на насита и благодарност секнаха и тя чу дълбокото му равно дишане.

Усети за кратко неприятно чувство в себе си, обмисляйки действията си през последните няколко часа. Отхвърли го. Някои неща са необходими — да си твърде добър в навиците си понякога е слабост.

Тя чакаше неподвижна, взираше се в тъмнината и броеше бавно минаващите секунди една по една. Когато изтече половин час, тя се отдръпна от Рене. Той не помръдна. Почака малко. Можеше да чуе пулса си, който биеше оглушително в ушите й. Твърдите удари на сърцето разлюляваха лявата й гръд. Тя се насили да диша с ритмични, равномерни движения — навътре, навън, отново и отново.

Сирен се премести по дюшека още няколко инча. Пълнежът му издаваше лек звук като шумолене на клонче. Част от пружината поддаде с тихо скърцане. Тя спря пак.

Мразеше това промъкване, тази нужда от увъртания. Беше чуждо на природата й, противно на всичко, на което беше научена. Презираше обстоятелствата, които я бяха довели до тук, мъжът, който ги беше предизвикал, и себе си на първо място за заплитането на цялата тази верига от събития. Единственото добро, което виждаше в постъпката си, беше, че тя ще сложи край на целия този разрушителен епизод. Трябва, или тя нямаше да може да го понесе.

Сякаш след цяла вечност се повдигна и измъкна крака си, плъзгайки го бавно на пода. Дъските бяха студени под босите й крака, но тя го очакваше и не издаде звук. Изправяйки се, тръгна с изключителна предпазливост да заобиколи леглото, което стоеше на пътя й до стола с натрупаните дрехи. Тя леко го докосна така, че да не се блъсне в него в тъмнината.

— Къде отиваш?

Сирен въздъхна, а нервите играеха под кожата й, когато отвърна:

— Никъде. Спи.

— Търсиш ли нещо?

— Не… — започна тя, осъзнала още, преди да изрече думата, че трябва да даде някакво обяснение. Мислите й препускаха, търсейки достоверно извинение, нещо възможно най-далеч от истината.

— Не, наистина не, изглежда Марта е преместила нощното гърне.

— Тук, от моята страна е.

Не й оставаше нищо друго, освен да се върне. Но след малко пак се изправи.

— Сега пък какво?

— Нощницата — промърмори тя.

— Няма нужда, аз ще те стопля.

Тя беше само на две крачки от стола.

— Аз наистина…

Отзад я хванаха и издърпаха две здрави ръце. Рене се обърна заедно с нея. Пружината подскочи, когато той се отпусна на леглото, после легнал зад гърба й я придърпа в затвора на ръцете си. Обля я топлината на тялото му и мъжкият му аромат. Почувства се безпомощна и гневна. Искаше да се измъкне, да рита и да крещи.

Нищо нямаше да помогне. Тя остана неподвижна, но от усилието потрепери.

— Наистина си изстинала — каза Рене и я прегърна по-силно, придърпвайки завивките по-нагоре, като ги подпъхна под раменете й.

Какво искаше да каже? Подозираше ли я? И неговите ли действия бяха престорени като нейните?

Тази възможност охлади гнева й и я остави загледана мрачно и изплашено в тъмнината.

На другия ден Рене не излезе от къщата. Той остана да работи на масата в салона, изписвайки лист след лист с наклонения си почерк, а лакираната кутия стоеше отворена в краката му. Гледката терзаеше сетивата на Сирен, тя беше крещящо напомняне на събитията от през нощта. Причината Рене да е така съсредоточен в работата си явно нямаше нищо общо с непрекъснато влажното време и тя можеше да се досети, че е свързано с отплаването на кралският кораб на другия ден.

Мислите на Сирен бяха заети с планове как да надникне в документите и бяха един от друг по-безумни. Имаше нещо в начина, по който я гледаше Рене, нещо в очевидното му съзнание за това, къде е тя и какво прави.

В късния следобед, в сивата светлина на здрача дойде куриерът.

Сирен му отвори. Той беше висок и с военни маниери, въпреки че беше облечен в раирана моряшка дреха и с шапка на главата. На рамото му висеше платнена торба, от която той извади кожена чанта. Дошъл за пратката, ако мосю Льомоние е готов. Капитанът се готвел да вдигне котва на разсъмване.

Рене кимна.

— Момент само — каза той и продължи да пише.

Тя трябваше да направи нещо. Сега. Веднага. Но какво? Сирен отиде до канапето и вдигна писмото и писалката от близката маса, после пак ги остави. Тя погледна Рене до бюрото с купа книжа, после изви очи към моряка.

Той я наблюдаваше, застанал с ръце зад гърба и одобрителна усмивка върху устните. Когато тя улови погледа му, усмивката му се разшири и едното му око се присви в нещо като леко намигане.

Идеята разцъфна изведнъж, проста, но напълно детайлна. Тя задържа въздуха в дробовете си, чудейки се, дали ще посмее, но знаеше, че няма друг избор. Отвърна на усмивката на моряка, после като задържа погледа си малко повече от необходимото, взе писмото и отиде с него в спалнята.

Когато вратата се затвори зад нея, тя бързо отиде до гардероба и свали наметалото си. Прекоси спалнята и мина в стаята за преобличане, спусна се през нея и малката дневна в антрето. Побърза надолу по стълбите, колкото можеше по-безшумно, сгъвайки писмото в движение.

В кухнята Марта вдигна поглед. Сирен стисна мрачно зъби — беше се надявала да не е тук.

— Мадмоазел Сирен? Какво има?

Нямаше нужда да се преструва, че бърза.

— Чу ли продавача на подправки? Нуждая се от малко канела за шоколада си.

— Не съм го чула, мадмоазел. Но канела в шоколада. Вкусът ви е твърде странен!

— Не, не — каза тя с принуден смях. — Ще видя дали не мога да го настигна.

Тя излезе от кухнята, затваряйки тихо вратата след себе си, после изтича през задния двор и заобиколи къщата към улицата. Морякът трябваше да се върне на кораба по пътя към реката. Тя веднага се спусна в тази посока, държейки се близо до къщата, така че да не могат да я видят от салона, ако някой погледне през прозореца. С наведена глава измина пътя, надявайки се, че Рене ще продължи да пише още малко, още няколко изречения, че ще загуби време да попива и подпечатва листата.

На първата пряка тя зави наляво. Вървежът й рязко се забави. Тя пристъпи към прага на магазина за дамски дрехи, който беше затворен, и преструвайки се, че търси нещо в джобовете си, се приготви да чака.

Стори й се, че са минали часове, докато видя морякът да идва по улицата, макар, че бяха минали само няколко минути. Тя стоеше в сянката, гледаше бързата му, безгрижна походка. Той пресече само с един бегъл поглед и продължи пътя си по калната настилка пред къщата. Сирен отброяваше заглъхващите му стъпки, оставяйки го да отиде напред. Когато беше изминал почти половината път, тя се показа от прага и бързо тръгна по главната улица.

Морякът още се виждаше. Единствените хора, които се виждаха в тази влажна и мрачна вечер бяха една перачка, крепяща кошница с изгладени ризи на главата и възрастен господин, който се облягаше на бастуна си на всяка крачка. Сирен повдигна полата си и се затича след моряка.

— Мосю! — викът й беше лек, почти игрив. — Мосю, почакайте!

Морякът се обърна тревожно и предпазливо, а ръката му се залепи на платнената чанта. Когато я видя, той се отпусна и дори направи няколко крачки към нея.

— Радвам се да ви срещна, мадмоазел — каза той и зъбите му светнаха в усмивката.

— Не сте ме срещнали — каза тя престорено задъхана. — Гоня ви от мили.

— Колко жалко! Ако знаех, щях да ви позволя да ме настигнете по-скоро.

Тя му отправи, доколкото можа кокетна усмивка:

— Какъв грубиян сте, но пък най-хубавият грубиян! Аз просто исках да ви дам едно писмо да добавите към другите. — Докато говореше, тя извади от джоба на наметалото си сгънатия лист и му го подаде.

— Имате ли позволението на мосю Льомоние?

— Но разбира се. — Тя сладко му се усмихна.

— Не мисля, че има много неща, които би ви отказал. Дайте го.

Сирен му го подаде, но после, когато пръстите му го стиснаха, тя го дръпна.

— О, забравих да го подпечатам в бързината. Колко неприятно! Но просто ще го пъхна в другото си писмо, ако обичате. Ще отнеме само миг.

— Другото ви писмо ли?

— И двете са до монахините. Сестра Мери ще го даде на сестра Долорес.

— Писмата, които нося, са от изключителна важност, просто не мога да позволя…

— Но ще го направите, нали? О, моля ви, няма да има друг кораб със седмици… а аз се нуждая от молитвите на добрите сестри.

— Така ли? Льомоние ви е любовник, нали?

Тя се усмихна като от приятен спомен, който очакваше да сподели с него, поне отчасти.

— Да.

— И мосю излиза ли въобще, оставя ли ви сама?

— Понякога. Може би искате да ме посетите, когато той излезе? — Колко далеч можеше да стигне, за да получи това, което иска? Не знаеше. Това беше смущаващо, повече отколкото фактът, че обмисляше тази възможност.

— Много бих искал.

— Колко жалко, че трябва да напуснете Луизиана…

— О, но аз ще се върна.

— Кога? — Усмивка, трябваше да се усмихва, дори когато посягаше към чантата с документите.

— След няколко месеца, по божията воля.

— Да, по божията воля. Животът на моряка е опасен, нали? Такива бури имаше, когато пътувах от Франция. Прекарах цялото време на колене.

— Молехте се, или ви беше лошо?

Тя сви рамене, лъжейки.

— О, и двете! Никога ли не ви е прилошавало?

Тя го слушаше да обяснява какъв добър моряк е и какво прави, за да остане добре дори при най-силните бури, когато тя бръкна в чантата. Не поиска той да я свали от рамото си, а затърси както си висеше, карайки го да вдигне ръка, така че тя да служи за прикритие на това, което правеше. С бързи движения тя затърси за малкото писмо, сгънато на триъгълник и подпечатано. Имаше няколко такива, тя знаеше — беше видяла Рене да ги слага в кутията, въпреки че мислеше, че най-вероятно са адресирани до семейството му. Едва когато откри това, което търсеше, тя ловко извади един от официалните документи и го пъхна под наметалото си, притискайки го с ръка към тялото.

— Ето го — каза тя и извади по-малкото писмо. Внимателно го отвори, така че да не счупи восъчния печат и пъхна вътре малкото си писмо. Върна писмото в чантата и я потупа, преди да се усмихна на моряка:

— Сега мога да бъда спокойна. Благодаря ви от все сърце.

— Бих бил по-удовлетворен, ако беше с целувка — предложи той с надежда в тъмните очи.

— Много добре. — Тя се наведе напред и притисна бързо устни до неговите. През ума й пробяга странно разочарование — това беше просто допир на една уста до друга, нищо повече. Тя почувства ръката му около себе си, почувства, че документът докосва гърдите му. Извърна се с бърз смях и отстъпи няколко крачки.

— Не си отивайте — каза той. — Елате с мен. Зная една таверна, където можем да получим бутилка вино и самостоятелна стая.

— Друг път. Льомоние ме чака! — тя се отдръпна.

— Ще се върна!

— Ще се моля за това — каза тя и наистина го мислеше. Не й се нравеше мисълта, че той може да пострада от действията й. Вероятно липсата на документа няма да се забележи, или поне не, докато той стигне във Франция, а там ще има много други възможности за бъркане в чантата. Тя го хареса, не беше негова вината, че целувката му не й достави удоволствие. Обърна се и закрачи бързо към къщата.

Не спря, докато не стигна градината в задния двор. Нощта беше паднала и във въздуха плуваше нежна като мъгла влага, заплашвайки отново да се превърне в дъжд. От прозореца на кухнята падаше жълтата, трепкаща светлина от фенера. Сирен спря да извади трофея си и погледна бързо нагоре, питайки се дали са забелязали отсъствието й. Можеше за рискува още няколко кратки минути.

Тя счупи печата и разгъна тежката страница. Зачете, обърната към прозореца.

Вратата откъм кухнята рязко се отвори. Сирен вдигна глава и видя Рене, който пристъпи навън, но не направи опит да скрие документа, който държеше. Завладя я безчувственост и странно чувство на неотвратимост, така че съвсем не беше изненадана, че я откриха.

— Вярвам, че го намираш интересно? — каза тихо той.

— Ти си шпионин. — Гласът й беше безизразен.

— Не съвсем. Да влезем да го обсъдим вътре.

Той потегна ръка да вземе документа от нея, после отстъпи, за да мине тя първа. Тя се движеше замаяна през кухнята и по стълбите, едва забелязвайки Марта, която се обърна да ги изгледа. Премина през дневната и отиде в салона, където спря и зачака в средата на стаята. Рене я заобиколи, отиде до писмената маса и остави писмото там.

— Куриерът не е виновен — каза Сирен рязко оживена.

— Знам. Освен, че е прекалено податлив на чара ти.

— Той не знае, че съм взела писмото. Нали няма да бъде наказан?

— Не виждам смисъл.

— Писмото трябва да бъде на кораба, когато отплува, разбира се.

— Ще го занеса сам след малко, като допълнение.

Тя се обърна, свали наметалото си и го пусна на канапето.

— Това е много… великодушно.

— Вината е моя — първо, че те взех при себе си и второ — че не бях по-бдителен.

— Значи съм освободена от отговорност — като дете, което е направило беля.

Той уморено се усмихна:

— По-скоро като военнопленник, чието първо задължение е да избяга.

— Не биваше така. Можеше да ми се довериш.

— Това е решение, което нямам право да взема сам.

— Не, трябва да отговаряш пред господаря си — каза тя с потъмнели от презрение очи. — Като, си помисля, че през цялото време, което си прекарал на танци с мадам Вудрьой, през цялото време, докато е споделяла с теб, си шпионирал бедната жена.

Той явно не беше разстроен от обвинението.

— Това е риск на кралската служба, риск, който мадам Вудрьой е поела, когато маркизът е приел поста губернатор.

— Предполагам, че няма голяма разлика в това да си лакей на мадам Вудрьой, или на крал Луи.

— За мен има — каза той и гласът му стана твърд. — Луи на Франция управлява лоялността ми като французин — той е мой крал. Той също е човек, около когото се умилкват във Версай, безкрайно зает от хора, чието положение трябва да се уреди, такива, които молят за услуги, издаване на заповеди и поправяне на несправедливости. Той не знае на кого да вярва, не може да каже кой е приятел и кой враг. Това се отнася особено за управлението на такива далечни места като Луизиана. Бяха отправени сериозни обвинение за поведението на маркиз и маркиза де Вудрьой, както и контраобвинения. Те трябва да се изяснят, преди да се гарантира следващото назначение, което може да се окаже най-чувствителната точка в Новия свят.

— Започвам да разбирам. Ти не си изгонен от Франция? Не е имало публичен позор, нито скандал с Ла Помпадур?

— Ла Помпадур е ушите и очите на краля, способна дама, не много опитна в управлението, но прави всичко, което е по силите й, за да помага на Франция, без да изоставя приятелите си.

— Един, от които си ти?

— Имам тази чест.

Сирен отиде до канапето и седна, разпервайки копринената си пола около себе си. Тя с изумление загледа Рене. Гледаше го така, сякаш никога досега не го беше виждала. Имаше нова сила, ново достойнство в поведението му, както и по-голяма твърдост в чертите му. Явно нищо, свързано с него, не беше такова, каквото изглежда.

— Това ли е причината, поради която дойде в Луизиана — в служба на краля?

Той наведе глава.

— И няма друга?

— Ако има, тя е лична.

Да забогатее от фалшивите пари наистина беше лична причина.

— Разбирам. Значи тя се отнася до Бретонови.

Той я погледна остро:

— Защо мислиш така?

— Защо иначе ще ги предадеш?

Рене почувства, че в него се надига възхищение, което съвсем не беше чувството, което трябваше да изпитва в този момент. Бързото й възстановяване от това, което за нея трябваше да е шок бе забележително, подтикът й да запази хората, които й бяха помогнали — също. Разпитът, на който го подлагаше започна обаче да го дразни. Гледаше я и се питаше какво ли ще предприеме тя след откритието си.

Отговорът му не дойде толкова бързо, колкото искаше.

— Необходимо бе да изглежда, че се грижа за интересите на мадам Вудрьой, за да спечеля доверието й, както и на нейния човек — Туше.

— И това е единствената причина?

— Трябва ли да има друга?

Тя бавно и с недоверие поклати глава:

— Опита се да ни унищожиш за нещо толкова дребно?

— Това е риск, който сте поели, нарушавайки закона.

— Трябва ли това да оправдае постъпката ти — нарушаването на някакъв глупав закон, който ни обрича на глад и унищожение?

— Няма нужда да се защитавам по този въпрос — каза меко той.

— А по въпроса за фалшивите пари?

Той се почувства като че ли някой силно го беше ударил в диафрагмата. Но не трепна, а само повдигна вежди:

— Фалшиви пари?

— Намерих банкноти в подплатата на сакото ти.

— Моите запаси за всеки случай.

— Ако мислиш така, някой трябва да те е взел за глупак, а аз не мисля, че си такъв. — Липсата на реакция от негова страна беше вбесяваща, но тя го бе опознала достатъчно, за да се заблуди. Изправи се с единствено решително движение. — Няма смисъл да обсъждаме повече. Единственото, което ми остава, е да си отида.

— Да си отидеш? — каза той така, като ли никога не беше чувал тази дума.

Тя вдигна наметалото и го преметна през ръката си, отивайки към вратата.

— Ще оставя нещата, които имам от теб за заместничката ми, но ти се погрижи да нямам нищо, което да облека, освен това, което си ми дал. Ще върна всичко утре сутринта.

— Не ги искам.

— Нито пък аз.

— Не забравяш ли нещо?

— Какво? О, имаш предвид това, с което ме държиш? Но твоето присъствие в Луизиана е тайно, нали? Сигурна съм, че няма да искаш мадам Вудрьой, и още по-малко губернаторът, да научат за специалните ти връзки с Луи на Франция. Мислиш ли, че моята заплаха превъзхожда твоите?

Той направи крачка след нея с високо изправено тяло.

— А ако кажа, че те обичам и не искам да те загубя?

— Ако? Казваш ли го или не? Нямам нужда от половинчатости. Нито пък има значение. Не вярвам, че обичаш нещо друго, освен положението си, могъществото, престижа. Най-голямата ти грижа в този момент, ако трябва да говорим истината, е вероятно какво да кажеш на маркиза за загубата на един от участниците в театралната вечер. Колко жалко! Но не се безпокоя, ти ще измислиш нещо. Кажи му, че съм предала и двама ви.

Сирен отиде до вратата и я отвори, после решително я хлопна след себе си.

Дъждът беше спрял. Тя усети влажния нощен въздух върху лицето си. Хорът на жабите и други малки нощни същества, който бе замлъкнал през зимата, сега се беше възобновил. Звукът не беше силен, какъвто щеше да стане по-късно, но беше сигурен знак за наближаваща пролет.

Тя извървя пътя до корабчето, който само предишния ден й се беше видял толкова дълъг, а сега сякаш изобщо не й отне време. В прозореца светеше и Гастон излезе да я посрещне на поклащащия се съд, когато тя прекоси мостчето.

Двамата разговаряха дълги часове, после приготвиха два пакета и ги оставиха до вратата. Останалата част от нощта Сирен прекара, легнала в хамака, приспивана от бавното люлеене на корабчето, привързано към кея; почиваше си, но не можа да заспи.

Дневната светлина завари Гастон и Сирен на пирогата, плъзгайки се в мъглата, когато заобикаляха отзад Ню Орлиънс. Те не поеха на север към дивите места, а към Лейк Пончъртрейн. Пиер и Жан не бяха отишли по-далеч от селото на Малкото Краче, което се намираше на север от езерото. Причината за това бяха вълненията сред индианците, каза Гастон, макар че весело й се ухили, изричайки лъжата. Сирен знаеше, че тя е причината и се почувства успокоена.