Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на Луизиана (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Louisiana Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 92 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Дженифър Блейк. Авантюристката

ИК „Коала“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Pajarito)

19.

Приятно беше отново да върши някаква работа, изискваща усилие. Както сковаността, която напускаше мускулите й и те ставаха гъвкави, движеха се свободно, така и парализиращият страх напускаше съзнанието й.

Тя съжаляваше само за някои неща. Не искаше мадам Вудрьой и Туше да си помислят, че се е уплашила. Това беше въпрос на гордост, нещо, на което винаги е държала.

Би желала да можеше да каже довиждане на Арман. Не искаше той да мисли, че го е забравила. Беше й скъп и въпреки че сляпото му увлечение по нея, както можеше да се нарече чувството му, нямаше да продължи, тя не искаше да му причини болка.

През нощта си помисли, че можеше да позволи на Рене да говори по-ясно за предполагаемата си любов към нея. Това нямаше да промени нищо, но щеше да й бъде интересно да чуе, то щеше да удовлетвори поне малко суетата й, несъмнено наранена от начина, по който я беше използвал.

Помисли за това как ги беше измамил всички, преструвайки се, че е изгнаник, отчаяно желаеш да се върне във Франция и да си възвърне благоволението на краля. Колко лесно му бяха повярвали, може би защото повечето от тях изпитваха същото.

Колко ли още от всичко, което беше говорил не беше истина? Каква част от облика му пред обществото представляваше маска — удобна обвивка за истинската му същност?

Шпионин. Не срещу някакъв враг от народа си, а срещу своята собствена класа, хората, които го приемаха в домовете си, в живота си. Не можеше да се отрече, че режимът на Вудрьой е корумпиран, но може би не повече от всеки друг. Губернаторът беше безпристрастен съдия, повече от компетентен държавник с подчертани интереси към управлението на колонии, тъй като беше наблюдавал баща си като губернатор на Нова Франция. Какво беше останалото? Слухове и машинации на алчна за пари съпруга.

Но ако в слуховете имаше истина? Ако положението на Рене не е такова, каквото изглежда? Във Версай можеха да се случат малко неща, които да не бъдат забелязани. Възможно ли беше покушенията върху Рене да имат нещо общо с мисията му?

Греблото на Сирен пропусна един удар. Ако това е вярно, тогава той още е в опасност.

Беше ли наистина? Кралският кораб беше отплувал тази сутрин с пратките в отговор на обвиненията срещу Вудрьой на борда. Рене трябва да беше завършил това, за което е дошъл. Нямаше нужда да бъде нараняван сега.

Освен отмъщение.

Но защо остана в Луизиана, изправен пред тази възможност? Защо той не бе отпътувал с кораба за Франция? Нямаше никакъв смисъл да остава. Независимо от съдържанието на пратката, губернаторът нямаше да му благодари за злоупотребата с гостоприемството му и приятелството му и със сигурност щеше да покаже на Рене вратата, когато това се разбере. Ако вече не се е разбрало.

А може би Рене не осъзнава опасността?

Той не беше глупак. Никой не можеше да знае по-добре от него какво рискува.

От това следваше, че е останал по свое желание. А имаше две възможности за това. Или още не бе завършил разследването си за дейността на губернатора и жена му, или имаше някаква друга цел. Някаква цел, свързана с фалшивите пари.

Луизиана беше корумпирана, но такъв беше и Версай. Един шпионин не можеше да остане напълно незасегнат от нещо толкова разпространено. Можеше ли той? Слънцето се издигна и в лъчите му се прокрадна топлина. Те пробиха през мъглата, превърнаха се в сияние и трептяха с цветовете на дъгата. Най-после стигнаха до езерото, огромно открито пространство, като море на сушата. Водата искреше и танцуваше, повърхността се нарушаваше от безшумни експлозии на диамантен блясък. Въздухът беше свеж и чист, влажен, съживяваш дробовете. От обраслия с дървета бряг се чуваха гласове на птици. Щеше да бъде чудесен ден!

Свободна. Тя беше свободна. Удоволствието от това се плъзгаше като вина във вените на Сирен, издигаше се нагоре, замайваше сетивата й. И все пак под това се таяха тревога и потиснатост. До този момент бе мислила, че има повече духовни сили да не страда от това, че е напуснала недостоен човек. Как може вече да й липсва? Как може да тъжи, че никога повече няма да почувства докосването му или да види бавната му усмивка или да се отпусне до него? Не трябваше да мисли за тези неща, лошо беше, че усеща липсата им. Да, лошо беше, но копнежът я пронизваше.

Те оставиха пирогата на отсрещния бряг и преминаха по индианската пътечка до селището на индианците. Не забелязаха нищо, не чуха нищо, но индианците бяха усетили присъствието им. Когато приближиха селището, Пиер и Жан ги чакаха.

Това беше радостно завръщане, с много прегръдки и възклицания. Малкото Краче излезе и ги покани в колибата си да ги почерпи, което за тях бе добре дошло. Седяха на постелките, говореха, смееха се, обсъждаха това, което се бе случило от както не се бяха виждали, докато огънят в средата лениво изпращаше извиващ се стълб дим към отвора на тавана.

Дъщерята на Малкото Краче — Бързата Катеричка — не се виждаше. Сирен попита за нея и научи, че тя е напуснала колибата на майка си и живее в своя. Обстоятелствата не станаха съвсем ясни, тъй като в това време Гастон и Жан започнаха шумна препирня за хазартните дългове на младежа. Индианката млъкна, когато Гастон се обърна с молба към Сирен да го подкрепи, че това е било необходимо, за да влезе в кръговете, където можеше да я държи под око. Баща му направи груби и насмешливи забележки. Спорът, обаче, угасна скоро. Гастон беше наблюдавал Сирен и им я беше върнал, така че бяха доволни от него.

По-късно, докато пиеха черничево вино от дървени чаши и ядяха сладкиш с ядки и мед, заговориха за Рене. Сирен разказа на Бретонови точно какво се беше случило. Тя не беше свикнала да крие нищо от тях и не виждаше нужда от тайни.

— Чакай, скъпа, не прибързвай — посъветва я Пиер. — Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

— Защитаваш ли го след всичко, което направи? — попита удивено тя.

— Не бих го обвинил, без да го изслушам. Не, че мога да му бъда съдия. Не ни е дадено да съдим другите — никой от нас не е толкова неопетнен. Не е най-важно онова, което правят хората, а причината, поради която го правят.

— Да, като алчност.

— И вярност.

— Искаш да кажеш, че щом Рене има една черта, достойна за възхищение, тя може да е достатъчна причина за всичко останало, което прави?

Пиер поклати глава:

— Това, което казвам е, да изчакаш. Съжалението е лош съветник.

Но нямаха повече време. Един от лостовите на пътеката дотича разтревожен. Приближаваха се двама французи с отряд войници.

Можеха да отидат към гората. Сирен настоя за това; моли ги, убедена, че ако тя не беше с тях, Бретонови веднага щяха да го направят. Загрижеността им ги задържаше и това правеше положението й непоносимо, тъй като тя беше и най-голямата опасност за тях. Тя не се съмняваше, че двамата мъже и военният им ескорт имаха нещо общо с присъствието й тук. Явно беше, че са тръгнали по петите им. Нещо повече, вътре в себе си тя чувстваше, въпреки че не искаше да го признае, че победата й над Рене беше твърде лесна и че й предстои да плаща за непокорството си.

Сирен и Бретонови не влязоха вътре. Старият вожд също излезе с вълненото си червено наметало, с изправен гръб. Един по един дойдоха и останалите индианци, усещайки, че ще се случи нещо важно. Те стояха с мълчаливо търпение в синкаво златистия залез на слънцето, проблясващо тъжно зад дърветата, когато примесеният с дим вечерен въздух започна да се захлажда.

Колоната войници се появи иззад дърветата. Те излязоха точно в откритата част на селището, избелелите им униформи бяха невероятно спретнати, медните им копчета блестяха, а мускетите бяха готови. С двамата мъже начело на колоната с шапки с пера и кадифени дрехи със златни шнурове и с шпаги отстрани, картината беше олицетворение на великолепието и величието на Франция.

Колоната приближи вожда в твърдо и образцово спазване на правилата на протокола. Нито Рене, нито Туше, които бяха начело на колоната, не показаха с нищо, че са забелязали присъствието на някой друг. Когато се размениха необходимите поздрави, Рене извади свитък, завързан с лента и подпечатан, разви го и го прочете на стария вожд с твърд, ясен глас:

Написано в приповдигнатия официален стил, това беше заповед за арест. Мъжете, известни като Пиер, Жан и Гастон Бретон, заедно с жената Сирен Мари Естел Нолте са бегълци, обвинени в престъпления срещу краля. Те трябваше да бъдат арестувани и отведени в Ню Орлиънс на съд. Стоките, които притежават, трябваше да бъдат конфискувани като доказателства срещу тях. Всеки опит за бягство ще се разглежда като признание във виновност и ще се постъпва съобразно това.

Сложиха на Сирен белезници и от двете й страни застана по един войник. Бретонови бяха оковани от врата до петите и бяха свързани заедно. Рене не взе участие в процедурата, а остана на известно разстояние, консултирайки се с младия командващ офицер относно търсенето на стоките. Сирен си помисли, че той преднамерено остава настрана от тях, но дали от тактичност или презрение — не можеше да каже.

Туше беше този, който се погрижи да бъдат сложени в окови. На лицето на дребния човек личеше злорадо доволство, когато проверяваше белезниците и стягаше връзките, а гласът му, когато ги вкарваше в бараката, определена за през нощта, беше покана за бягство, за да може да има удоволствието да ги застреля.

Удоволствие, което те не му доставиха. Сирен, гледайки покорството на Бретонови и поражението, изписано на лицата им, осъзнаваше с болка, че тя им е докарала това. Ако не беше измъкнала Рене от реката, ако не й беше дошла безумната идея да го използва, за да получи независимост, ако не беше ги накарала да оберат кралския склад, те нямаше сега да са тук. Нямаше значение, че техният начин на живот бе в противоречие с доброто на Франция или, че те се занимаваха с това години преди тя да дойде при тях — тя знаеше, че вината е нейна.

Сигурно имаше някакъв начин да им помогне, някаква хитрост… Трудността беше, че нищо не й хрумваше. Заповедта за арестуването им беше в името на краля, а не на губернатора. Това, и официалният документ в ръцете на Рене, и че войниците явно получаваха заповедите от него, показваше, че той се е разкрил като агент на короната. Щом той повече не се боеше от разкриване, тогава каква защита можеше да има срещу него?

Отговорът беше — никаква. Абсолютно никаква.

 

Връщането в Ню Орлиънс стана без произшествия. Поставиха Сирен сама в килия. Беше малка стаичка с ниско и тясно легло, покрита с тънко одеяло, нощно гърне и тесен, висок прозорец. През него тя можеше да чуе хората, които минават по Плейс Роял и звъна на камбаната от съседната църква. Понякога й се струваше, че чува стражите да говорят с Бретонови, но на нея не й беше позволено да говори с тях, нито да изпраща съобщения, или да приема посетители. През по-голямата част от времето никой не й обръщаше внимание. Скоро, обаче, тя разбра, че нейният затвор е привилегирован. Храната беше вкусна. Освен това белезниците й бяха свалени и донесоха вързопа й с дрехи, които беше взела в индианското селище и през по-голяма част от сутрините й донасяха леген със студена вода да се измие.

Беше се надявала, че Рене може да дойде при нея. Той не дойде. Очевидно не чувстваше нужда да се обяснява, нямаше желание да вкуси победата от бързото си възмездие над нея. Тя трябваше да знае, че той нямаше да позволи тя да остане заплаха за него. Щеше да го осъзнае, ако не беше толкова объркана от откритията, които направи за него.

Тя обмисляше въпроса с подправените банкноти, които той притежаваше и дали това все още може да бъде използвано като щит. Имаше обаче една трудност — тя не знаеше какво е направил той с тях. Другата беше, че не може да използва доказателствата, след като не можеше да го види и да говори с него. Но най-голямата трудност беше, че сега, когато той беше разкрил самоличността си, никой не би повярвал в съществуването на тези банкноти, ако той реши да отрича, че знае нещо за тях! Твърденията й нямаше да изглеждат като нещо повече от бълнуване на човек, който вече чува свистенето на камшика.

Мисълта за наказанието, което я очаква, падението да бъде бичувана и заклеймена, беше ужас, който тя избутваше назад в мислите си. Много повече беше загрижена за съдбата на другите, и особено за Пиер.

Отново и отново думите от заповедта за арестуване се връщаха към нея. „Мъжете, известни като Пиер, Жан и Гастон Бретон…“. Какво означаваше това? Тя никога не беше познавала Бретонови под друго име, не беше чула и намек за нещо друго. Не би било изненадващо, след като е избягал от галерите, Пиер да е приел друго име, но тази възможност никога не й беше хрумвала досега. Винаги бе считала, че да си толкова близо до края на света, тук, в Луизиана, е достатъчно, или поне, че Бретонови мислеха така.

Пиер. Него не го чакаше камшик, а бесилка. Това не можеше да се случи, не и на нежния, мъдър Пиер. Съзнанието й отказваше да приеме, че това е възможно. Тя беше свикнала да разчита на него, с чувството, че той винаги ще е там, че сред несигурната лоялност и смяна на съюзници, той ще си остане сигурен. Не, не може да бъде.

Но споменът за думите, които Рене беше писал и които тя не трябваше да види също се върна „…само един начин да се спре незаконната търговия, известна като контрабанда и той е чрез енергични мерки за тези, които са заловени в нея, така че да послужат за пример…“Те трябваше вероятно да станат този пример.

Тя седеше и гледаше в стената с онемяло тяло и препускащи мисли. И в здрачината на килията кристалните следи на сълзите проблясваха, докато се плъзгаха по лицето й в мъчителна и безмълвна болка.

Следобедът на третия ден от затворничеството, Сирен беше изведена и докарана под стража до Правителствения дом. Тълпата, събрана отпред зашумя, когато тя се появи, подобно на нощта на маскарада. Това обаче не беше събиране на елита на града. Вътре в къщата голямата зала, където гостите на маркиза се събираха за удоволствие, беше станала официално място за събиране на Висшия съвет. То трябваше да удостовери вината или невинността на Сирен и Бретонови. На дълга маса седяха членовете на съвета, включително интендантът Рувилийе, чието задължение беше да председателства съда, един-двама адвокати, лекаря и други важни личности. В центъра на масата в качеството си на Негово Величество, Губернатор на крал Луи в Луизиана, беше маркиз де Вудрьой.

Имаше, обаче, нов обвинител от името на короната, който насочваше и ръководеше съда. Това бе Рене Льомоние.

Разпитът на Бретонови вече се бе състоял. Те стояха сами във вериги пред съдийската маса, без някой, който официално да ги представлява, с нищо друго, освен собствените им думи в тяхна защита. От едната страна стояха доказателствата против тях — собствените им стоки в контейнери, ясно обозначени на английски и на тях още висяха етикетите, поставени от чиновниците, когато ги бяха слагали в кралския склад. В по-близкия край на масата беше столът за свидетели, поставен под прав ъгъл на съдийската маса, така, че лицето на разпитвания да може да се вижда от обвиняемите, прокурора и членовете на съда. Той обаче беше празен, като че ли свидетелските показания вече бяха взети. Отстрани, сякаш току-що напуснал свидетелския стол, стоеше Туше.

Сирен беше бутната между Бретонови. Тя залитна към Пиер, преди да успее да възстанови равновесието си и той тромаво посегна да я спре. Оковите му изтракаха. Тя видя ръждивите петна на китките и глезените му, видя загрижеността в очите му и сърцето й заби, а зад очите й болезнено се надигнаха сълзи. Тя отправи на по-възрастния мъж бърза, трепереща усмивка.

— Съжалявам за всичко — прошепна тя.

— Аз не — погледът в очите му беше дълбок и спокоен.

Интендантът леко почука по масата. С лека нотка на раздразнение в гласа, той каза:

— Можем ли да продължим?

Сирен погледна мъжете пред себе си. Беше танцувала с много от тях, смяла се беше с тях, със съпругите, с дъщерите им, беше делила хляба с тях на масата на губернатора. Самият губернатор й беше показал най-решително пристрастие. Независимо от това сега я гледаха, като че ли беше непозната. Тя се почувства незначителна по начин, по който не се беше чувствала в килията на затвора. Беше като че ли е престанала да съществува като личност за тези мъже, превръщайки се в проблем, който те трябва да разрешат с възможно най-малко главоболия и най-малко неприятности.

Това я ядоса. Промяната й се отрази добре. Тя изправи рамене.

— Тази жена — каза Рене — е Сирен Нолте. Има причини да се счита, че тя е водач на тази организация за незаконна търговия. Пред вас, господа, имате счетоводна книга, попълнена от собствената й ръка.

Пиер се придвижи напред и веригите му издрънчаха:

— Това обвинение е смехотворно!

Рене не му обърна внимание.

— Била е видяна в активни преговори с капитан Додсуърт, английският капитан на кораба „Полумесец“, както чухме от свидетеля Туше. Нещо повече, тайният план за ограбването на кралските складове с конфискуваните стоки, в който има женско участие, най-вероятно е неин и тя е била чута да дава команди от лейтенанта, който я е хванал през онази нощ. Моето мнение е, че тя е точно това, което я наричат — лейди — контрабандистка, и като такава трябва да бъде наказана с цялата строгост на закона, за назидание на другите.

Какво прави Рене? От всички присъстващи той най-добре знаеше какво е нейното място и колко успешна е била търговията й с английския капитан. Толкова ли силно беше накърнена гордостта му от начина, по който го бе напуснала, че искаше да я види пропаднала, колкото може по-ниско, за отмъщение? Или играеше по-сложна игра?

— Сирен е с нас само от три години — каза Пиер. — Търговията ни датира много преди това.

Рене направи презрителен жест:

— Може би е истина, че сте търгували по-малко. Но отречете, ако можете, че сте получили най-големите си печалби, откакто тя застана начело на вашите експедиции.

— Тя идваше с нас, да, но не ни е предвождала — повтори упорито Пиер.

Той се опитваше да я запази, Сирен го знаеше. Въпросът кой е водил нямаше значение за Пиер.

— Печалбите ви са по-големи през последните години, нали? Отговорете моля, Жан Бретон.

Жан погледна нещастно. Накрая промълви:

— Да.

— Защото тази жена беше с вас?

— Това може да има известно значение, но…

— Тогава приемаме, че тя е водачът. Самата тя се е наричала лейди — контрабандистка.

— Само на шега — настоя Пиер. — Отговорността не е нейна!

Те се страхуваха за нея — Пиер и Жан, страхуваха се колко в повече удара на камшика може да получи, страхуваха се, че може да я обесят. Това беше, което искаше Рене. Тя беше доведена пред съда само по тази причина и никаква друга. Беше сигурна в това, когато той постави следващия въпрос:

— Ако тя не е отговорна за успехите ви напоследък, тогава как ще ги обясните? Има само още една възможност. Кой стои зад вас?

— Няма такъв — каза Пиер.

— Аз мисля, че има. Вярвам, че има някой, който е забелязал инициативата ви и скромните ви печалби и го е използвал. Кажете кой е този човек. Кажете кой ви осигурява със суми за по-сериозни операции!

Те бяха пионки, четиримата — Пиер, Жан, Гастон и тя. Рене очевидно подозираше, че някой с големи политически връзки, най-вероятно мадам маркизата или интендантът осигуряваха фондовете на Бретон. Надяваше се да използва обичта им към Сирен, ако не страха за собствения им живот, за да получи името на този човек от тях и по този начин да може да докаже или опровергае обвиненията против губернатора и жена му. Следователно не Бретонови и Сирен бяха на съд, а маркиз и маркиза де Вудрьой.

Дали губернаторът го осъзнаваше? Трудно беше да се каже. Вудрьой беше ветеран от много политически схватки. Вежливата фасада на лицето му не издаваше нищо. Все пак той знаеше кой е Рене, сигурно беше видял пълномощията му като специален агент на краля. Съвсем не беше глупав човек, въпреки усмивката си и вежливостта.

Но кое имаше значение? Никой не стоеше зад Бретонови — Сирен можеше да заложи живота си на това. Ако не осигуряха на Рене информацията, която търсеше, какво щеше да стане, освен да ги осъдят по обвиненията срещу тях и да изпълнят присъдите?

Пиер също долови смисъла на въпроса, отправен към него, тъй като гласът му беше глух от отчаяние, когато повтори:

— Няма никой.

— Предполагам, че лъжете — произнесе меко Рене. — Помислете внимателно, преди да позволите тези, за които сте загрижен да пострадат заради някой високопоставен човек, който се интересува само как да напълни джобовете си с цената на вашата кръв и пот.

— Няма никой, кълна се в гроба на майка си. — Гласът на Пиер беше толкова нисък, че едва се чуваше.

— Защо не ни вярвате? — извика Жан.

Сирен беше чула достатъчно. Тя вдигна глава с проблясващи очи:

— Той не иска да повярва, защото не това иска да чуе. Говори за други, които използват нашата пот и кръв, но е готов да направи същото, за да постигне, което иска, от което се нуждае за още по-голяма слава!

— Замълчете! — заповяда Рене, а погледът, с който искаше да я накара да се подчини, беше твърд.

— Защо, когато е заложен животът ни? — извика му тя. — Кой сте вие да си мислите, че може да ни използвате така? Предпочитате да лъжесвидетелстваме, за да задоволите интересите си? Знаете ли, че тук наказанието за лъжесвидетелство е смърт?

— Тишина — обади се интендантът, но не високо.

— Осъдени сме, ако кажем истината, осъдени сме и ако излъжем. Изглежда, че това, което се иска е изкупителна жертва. Много добре! Ще ви я дам тогава.

— Сирен, не — възпря я Пиер и очите му се оживиха от мъка, като се обърна към нея. После погледна съдиите си. — Трябва да слушате мен и само мен. Аз не съм просто контрабандист, аз съм също…

Тя не можеше да го остави да говори. Издигна глас, пропит с остър сарказъм, а погледът й блестеше, когато се опитваше да привлече вниманието:

— Чуйте ме добре! Аз съм предводителят на тази отчаяна банда контрабандисти! Аз и никой друг! Няма никакъв мъж зад нас и никаква друга жена!

Чу се изскърцване на стол — интендантът се изправи и се наклони над масата:

— Жена? Кой е говорил за друга жена? Какво знаете за това? Трябва да ни кажете веднага, или ще ви подложим на тест!

Мъченията не се използваха в колонията, поне официално, но заплахата от тях винаги присъстваше в трудните случаи. Сирен чу как Жан безпомощно изпъшка, усети как цветът напуска лицето й, но отказа да се смири.

— Няма друга жена, не ме ли чухте? Говоря за такава, защото е ясно, че…

— Сирен!

Молбата, която чу под командата в гласа на Рене я накара да спре. Тя беше и на лицето му, заедно с гнева и вълнението и още нещо, което тя не разбираше.

— Ясно е — каза Рувилийе, — че скандалното поведение на мадам Вудрьой я прави подозрителна.

Във внезапната тишина вратата на залата се отвори. Чу се шумолене на фуста и бързи, резки стъпки. Сирен се обърна и видя мадам Вудрьой да влиза. Жената държеше главата си толкова високо, че панделките на косата й се развяваха при всяка крачка, а устните й представляваха тясна черта върху бледото лице. Тя не спря, докато не застана пред масата на съда. Вероятно беше случайно, че застана до Сирен, но тя не стори нищо, за да го промени.

— Мадам — каза губернаторът на жена си, — защо дойдохте? Тук не е място за Вас. Можете да ни оставите.

— Мисля, че доброто ми име е застрашено. Искам да го защитя.

— Не е необходимо.

Очите на маркизата се присвиха:

— Ще говоря.

Никой повече не се опита да й противоречи. Мадам Вудрьой видя как интендантът бавно се отпуска на облегалката на стола, обърна глава да хвърли един бърз, почти одобрителен поглед към Сирен, после се обърна към Рене.

— Това, което каза младата жена, е истина. Никога не съм й давала пари, нито на роднините й с цел търговия с враговете на Франция. Аз съм верен поданик на краля си. Законите, приети от министрите му за тази колония може да не са разумни, или да не ми харесват, но би било глупаво от моя страна — жената на губернатора — да ги нарушавам. Аз не съм глупачка.

Мадам Вудрьой се огледа, като че ли очакваше коментар, за да може да го смаже. Когато никой не се намеси, тя продължи:

— Обвиняват ме в много неща. Знам го, но какво ме интересува? Всеки, който си мисли, че високопоставените люде приемат губернаторството на отдалечена колония, живота в нищета, управлявайки крадци и изгнаници като повишение, е слабоумен. Кабинетът е като имение. Трябва да се посрещат големи разходи, за да се управлява както подобава. Но както и имението той се отплаща на тези, които са вложили времето и силите си в него. Ако Луизиана не ни връщаше достатъчно, на мене и съпруга ми, тогава бихме могли да останем в Париж за удобство. Това не е трудно да се разбере от разумен човек.

— Мадам — започна Рене.

— Не съм свършила! Съпругът ми през цялото време е зает с управлението на тази колония. Мястото губернатор не е безгрижно местенце, уверявам ви. То изисква дълги часове, много усилия и търпение и безкрайно писане на доклади на глупаците в Париж, които очакват от нас да направим чудеса. Ние трябва да пълним кралската хазна, да поддържаме жителите на колонията в безопасност, добре и разумно осигурени, да постигаме мир и разбирателство с диваците около нас, да предотвратяваме навлизането на англичани от изток и испанци от запад и всичко това с минимални средства, отделени от краля и с постоянното вмешателство на хора, които никога не са стъпили извън Франция и не знаят нищо за условията тук. И такива, които не ги е грижа, че не знаят! Тъй като моят съпруг е много ангажиран, на мен остава грижата да не се разпилее собственото ни състояние. Това е единствената ми грижа. Единствената ми връзка с незаконната търговия е била да инвестирам един-два пъти, преди последните неприятности с англичаните. Оттогава аз просто се подчинявам на условията на война, които такива случаи изискват. Това е всичко, което имам да кажа по въпроса.

Рене открито погледна маркизата:

— При цялото ми уважение към вас, мадам, това, което казахте, не може да е така.

Мадам Вудрьой се изправи с ледени от гняв очи:

— Обвинявате ме, че не казвам истината?

— Ако греша, моля за хиляди извинения, но имах късмета да чуя вашият агент Туше да се занимава с престъпна търговия от ваше име с капитан Додсуърт на борда на „Полумесец“.

— Никога от мое име!

— Боя се, че беше така, мадам. Също и за хашиш и други такива стоки.

Мадам Вудрьой бавно се обърна и полата й величествено се завъртя около обръчите, когато погледът й потърси и намери Туше:

— Червей такъв — извика тя с трептящ от презрение глас. — Как се осмеляваш да действаш без заповеди от мен? Как смееш?

— Но, мадам — обади се Туше с разкривено от страх лице. — Помислих си… че… вие казахте… аз разбрах, че всяка печалба ще бъде добре дошла.

— Не и такава, която вреди на съпруга ми, глупако. Не и такава, получена при неподчинение на най-строгата му заповед. Но къде е печалбата? Не съм видяла нищо от нея! Ако сте вършил такава търговия, то е на своя глава, за своя полза. Това, всъщност, е най-крещящ пример на контрабанда!

— Но мадам, моля ви…

— Контрабандата — повтори маркизата към залата, като се обърна с презрителен жест, — е престъпление, за което предлагам този човек да бъде изправен пред съда.

Мадам Вудрьой се отричаше от Туше. Беше ли наистина той пристъпил правата, които му бяха дадени, както тя твърдеше? Или го жертваха? Сирен не можеше да разбере. Жената на губернатора призна толкова много неща, че нямаше защо да се опасява от последния детайл. Възможно беше истината да се разкрие, когато Туше отиде на съд, ако въобще отидеше. А възможно е и никой никога да не научи.

Туше не изглеждаше обнадежден. Той започна да ругае, когато интендантът неохотно издаде заповед на стражите да го арестуват. Резкият му, уплашен глас отекна в стаята, когато го хванаха и го извлякоха.

След хлопването на вратата отново настъпи тишина. Жената на губернатора направи учтив поклон, после се завъртя и се настани в единия край на залата. Явно беше, че няма намерение да напусне и ще отхвърли всяко такова предложение. Двамата със съпруга й си размениха погледи и губернаторът наведе глава в подобие на поклон.

— Трябва да благодарим на мадам Вудрьой за сътрудничеството й в тази процедура — каза Рене с учтив, макар и леко сух тон, — и за благоволението да го направи. Смятам тази точка за приключена и моля да продължим.

Интендантът, към когото той последно се беше обърнал, неспокойно се размърда на стола си, после кимна към Рене.

— Благодаря. — Рене се придвижи между масата на заседателите и затворниците. — Ако мога да получа разрешението на съветниците, може би е време да стана нещо като свидетел, както и обвинител в това необикновено дело. Ще разрешите ли?

— Както желаете — отвърна губернаторът. Нямаше възражения и от другите членове. Очевидно беше от погледите, които си размениха, че са наясно за специалния статус на Рене и никой не искаше да се отбележи, че е затруднявал изпълнението на задълженията му.

Докато гледаше нямата сцена Сирен почувства тръпка на ужас. И преди бе усещала, че Рене може да е опасен, но никога толкова силно, както в този момент. Днес той беше елегантно облечен в сиво кадифе със сребърна украса. Носеше и перука, без която Сирен го беше виждала толкова често напоследък, че с нея той й изглеждаше като непознат. За миг в съзнанието й се мярнаха интимностите, преживяванията, смеха, които беше споделяла с този мъж и това приличаше на сън, който никога няма да придобие реалност.

Рене събра ръце зад гърба си и обгърна всички с преценяващ поглед.

— Първо, както може би добре знаете, аз бях изпратен тук да проверя твърденията за неправилни действия, свързани с пари и управлението на колонията, със специално внимание върху възможността за официално участие в търговията с англичаните, забранена с декрет на колоната. Когато пристигнах в Ню Орлиънс, първата стъпка от мисията ми беше да открия колкото е възможно повече факти за контрабандата, която процъфтяваше — как се върши, от кого, кога и къде, преди да допусна мисълта за участието на по-високопоставени хора. По тази причина реших да поставя под наблюдение дейността на малка групичка, подозирана в контрабанда. Отделих затворниците като типични и започнах наблюдение на корабчето, където живееха и идваха посетителите им. През повечето време плащах на други да го правят, но през тези три месеца се беше случвало и сам да наблюдавам, за да се запозная цялостно с обстановката.

Трудно й беше да допусне, че Рене е участник в такова нечестно занимание, което дойде само да й покаже колко доверчива и лишена от усет е тя — помисли си Сирен. Обяснението му, че е избрал Бретонови като типични, беше твърде дръзко. Нещо в него я подразни, но не можа да определи какво.

— Една нощ, когато дежурих, бях нападнат изотзад, полузашеметен и прободен с нож в гърба. Когато възвърнах съзнанието си, бях в реката. Сирен Нолте тогава ме спаси от сигурна смърт, не водена от някакви хуманни съображения, а по-скоро привлечено от украшението на сакото, с което бях облечен.

В ъгъла на устата му се появи лека усмивка, когато той погледна към Сирен. Тя го мразеше за нея и за това как умно се измъкна от всякакви задължения за това, че му беше спасила живота. Не трябваше да си помислят, че е неблагодарен, о небеса, не! Но след като беше готов да разкрие такава голяма част от истината, какво още можеше да каже? Би ли споменал, как е станало така, че се е присъединил към Бретонови?

— Положението ми на ранен, живееш на лодката, не можеше да бъде по-добро. Раните ми не бяха сериозни, но аз преувеличавах ефекта от тях, за да остана там. В същото време успях да спечеля доверието на Бретонови и мадмоазел Нолте и имах успех до такава степен, че да ме поканят да участвам в експедицията им.

Още веднъж погледът му потърси нейния, или поне така й се стори. Сирен погледна встрани в прилив на облекчение, което се надигна в нея и наля цвят в бузите й. Мина известно време, преди отново да може да се съсредоточи върху това, което той казваше:

— Доказателствата срещу Бретонови бяха неоспорими. Те не полагаха особени усилия да крият незаконната си търговия. Освен това във Франция беше открита друга информация, засягаща Пиер Бретон. Всъщност Пиер Бретон съвсем не е истинското му име. Той, заедно с брат си и сина на брат си са членове на много по-уважавана, може да се каже — прославена фамилия, добре известна с приноса си за укрепване на Франция в Новия свят.

До Сирен Пиер проговори с груб глас:

— Ако обичате, мосю, спрете! Доброволно признавам престъпленията в контрабанда. Готов съм да кажа каквото пожелаете и да приема пълното наказание, ако ми позволите да ви говоря насаме.

— Ще направите лъжливи самопризнания? Това не се изисква от вас — каза Рене, обърна се и безжалостно продължи. — Пиер Бретон, както го познаваме, е от Нова Франция, където семейството му се е заселило от първите й дни. Тъстът му е бил богат човек, занимавал се е с търговия на кожи и отлично е познавал дивите места. Имал е разрешение за лов с капани, който е извършвал в съдружие с приятеля си — Луи Нолте. Една зима двамата тръгнали да обиколят капаните. Имали са голям добив на кожи, повече отколкото са мечтали. Но се разразила буря, която продължила четири дни, с бушуващ леден вятър и сняг. Изгубили се и Пиер се върнал от пустошта сам с кожите. Много време минало, но не идвала никаква вест за съдбата на приятеля му. През лятото обаче Нолте се завърнал и обвинил Пиер в кражба и опит за убийство.

През залата премина шепот. Губернаторът съсредоточено погледна Пиер и сякаш разпозна в него срещан преди човек. Доколкото Сирен знаеше, това беше първият път, когато двамата мъже се срещаха лице в лице в Луизиана. Пиер винаги избягваше града и тълпите около Вудрьой. Това, че губернаторът може да си го спомни от Нова Франция не беше изненадващо, след като си беше спомнил дядо й и майка й.

В същото време беше трудно да се приемат събитията, които описваше Рене. Пиер и баща й приятели преди толкова много години? Никога до нея не бе достигал и намек за това. Не можеше да повярва, че са го крили от нея, не можеше да разбере защо. Тя обърна глава и видя Пиер да гледа право напред, с бяло като восък лице. Когато Рене заговори отново, прииска й се да му изкрещи да престане да ги измъчва.

— Луи Нолте имал белег от рана на гърдите. Той носел мускета на Пиер, гравиран с фамилния герб, който бил негова гордост. Нолте твърдял, че Пиер го е изоставил при бягството си. На страната на Нолте бил и фактът, че Пиер се е измъкнал от бурята с кожите. Пиер твърдял, че е стрелял при самозащита, че Луи го е нападнал. Но какво друго би могло да се очаква да каже? Не открили друга разумна причина за нападението, освен кожите, а Луи произхождал от семейство, което, макар и да не било толкова влиятелно като на Пиер, било поне толкова уважавано. Признали Пиер за виновен и го изпратили на галерите.

— Но както преживял бурята, Пиер преживял и това най-голямо от всички наказания. След няколко месеца около брега на Санкт Доминик неговият кораб попаднал в буря. Той бил изхвърлен на рифовете и потънал с всички гребци. Освен Пиер. Той изплувал на брега, оставяйки самоличността си на дъното на морето. Обявили го за мъртъв. Новината достигнала до Париж, когато младата му жена, поддържана от Нолте, пристигнала от Новия свят. Скандалът в Нова Франция накарал баща й да изостави интересите си там и да се върне в родината, вземайки дъщеря си и Нолте. Отправили се първо за Париж — баща й, естествено, трябвало да се покаже във Версай и да предаде почитанията си на краля, въпреки че смятал да се установи като търговец в Хавър. Жената на Пиер, считайки се за вдовица, се омъжила за Луи. Двойката решила да остане в Париж.

Съвпадаше. И твърде добре. Всичко беше толкова сложно, но Сирен се опитваше да разбере. Нямаше време за спокойно обмисляне.

Рене, крачейки спокойно между масата и затворниците, спря пред Жан. Той го погледна отблизо, въпреки че говореше на всички.

— Пиер е успял да изпрати вест на брат си в Нова Франция. Организирали си среща в Луизиана. Вероятно когато се събрали, Пиер разбрал за повторната женитба на жена си. Не би могъл да я информира, че е жив, без да рискува да се върне на галерите или дори да бъде осъден на смърт за бягство. Може дори да е решил, че е по-добре да остане мъртъв за нея. Станал Пиер Бретон, търговец, и постигнал успехи. Годините минавали. Тогава един ден Луи Нолте с жена си и дъщеря си отпътува на кораб от Франция. Какво е станало? Как се е случило така, че семейството на Нолте и двамата болни от морска треска са намерили подслон на корабчето на човека, който се опитал да убие Луи и бил преди това женен за мадам Нолте? Какво е направило възможно такова нещо?

Жан отвърна на твърдия поглед на Рене със своя ясен и дори малко насмешлив поглед. Като че ли му оставяше сам да открие истината. Зад него Гастон изглеждаше така застинал, както се чувстваше и Сирен.

— Нека се върнем отново към Франция и да видим дали не можем да открием отговора. Луи Нолте с бил уважаван, но не богат. Той страстно се привързал към удоволствията на парижкия живот — скъпи забави, театъра с неговите актриси и особено възбудата от игралните маси. Парите му се стопили бързо и той скоро преминал на спестяванията на жена си и наследството й от Пиер. Опитал се да заеме от тъста си, но той бил хитър старец — дал на дъщеря си достатъчно да издържа себе си и внучката му, но нито пиастра на Луи. Нолте отишъл при лихвари, което винаги се оказва грешка. За да плати дълговете си, той се заплел в мръсни игри, между които и разпространение на фалшиви пари. Спечелил доверието на младежи от богати семейства от Франция и Европа, които редовно пътували до Париж като център на света, да придобият опит и маниери. Един от тези младежи, когато разбрал как е измамен, направил опит за самоубийство. Семейството му направило разследване. Машинациите на Нолте започнали да излизат наяве. Боейки се от скандал, по-голям от този в Нова Франция, тъстът му използвал влиянието и парите си, за да изпрати Нолте в изгнание в Луизиана. Когато дъщеря му настояла да придружи съпруга си, той си измил ръцете от цялото семейство.

— Междувременно изминали шестнайсет години. Луизиана, някога владение на Франция на края на света, станала по-преуспяваща с назначаването на маркиз за губернатор. Пратките и писмата се изпращали на всеки шест месеца. Може би мадам Нолте е чула да се говори за мъж, който изглежда досущ като мъртвия й съпруг. Може би Пиер не е могъл да издържи да не й съобщи, че е жив. Вероятно по това време дамата е започнала да подозира, че във версията на Нолте за събитието в Нова Франция липсва част от истината и не е споменала за връзката със съпруга си. А може би възникнали разногласия, по време на които мадам Нолте е научила, че Луи се е опитал да убие Пиер заради нея, заради любовта си към нея и за парите й. Въоръжена с това знание дали тя е накарала съпруга си да отидат при Пиер, когато са пристигнали в Луизиана без пукнат грош и болни? Няма значение. Мадам Нолте умира от треска в ръцете на първия си съпруг. Почти три години минали, достатъчни, за да няма подозрения, и Луи Нолте тихо изчезва в една тъмна нощ. Смятат го за удавен.

— Достатъчно! — извика Пиер отчаяно с напрегнат глас. — Нека Сирен да излезе, а също и Гастон. Вземете мен, но нека те да излязат!

— Защо трябва да сторя това? — попита Рене меко.

— Защото, ако желаете, ще призная убийството на Луи Нолте, както и обвинението в контрабанда. Ще призная, че аз бях този, който ви наръга с нож и ви хвърли в реката. Ще ви кажа всичко, каквото искате да знаете, кълна се! Само нека младите да излязат. Те нямат никаква вина, особено Сирен. Тя идваше с нас, да, но защото нямаше къде другаде да отиде. Нека излезе, моля ви! Нека и двамата да излязат.