Хазрат Инаят Хан
Мистични медитации (49) (Учението на суфите)

Способността да не забелязваме

Има една склонност, която постепенно се проявява в човека, развиващ се духовно, и тази склонност е способността да не забелязва или даргудза, както я наричат суфиите. От време навреме тази склонност може да изглежда небрежност, но небрежност проявява не този, който не забелязва, небрежен е онзи, който не гледа Способността да не забелязваш може да се нарече умение да се издигнеш над вещите. За да не забелязващ е необходимо да се издигнеш. Стоящият ниско в живота не е способен да не забелязва нещо, дори и много да го желае. Способността да не забелязваш е проявление на великодушие, тя е умението да гледаш и в същото време да не гледаш, да виждаш и да не забелязваш видимото, умението да не бъдеш засегнат, наранен или разтревожен от нещо, способност дори да не мислиш за това. Това е признак за благородство на природата, знак на душите, настроени на по-висока тоналност.

Някой може да попита: „Полезно ли е това?“ Може би не винаги, но в крайна сметка е целесъобразно: умеещият да не забелязва осъзнава и полезната страна на тази своя способност. Възможно е да осъзнае това точно преди да се сблъска с многобройните неудобства, но всичко е добре, когато завършва добре.

Твърде често, да не се забележи се изискват по-малко усилия, отколкото да се забележи нещо, което лесно може да бъде пропуснато. Има значими и незначителни неща. Вървейки по пътя на живота човек вижда, че много неща нямат значение и че е много лесно да не ги забележиш. Този, който обръща внимание на всичко, което му попада по пътя, ще загуби много време в своето пътешествие, което и така изисква цял живот, за да се достигне целта. Ако човек се катери по планината на живота с цел да се изкачи на върха, той ще се тревожи по всякакъв повод и никога няма да достигне до върха. Така навеки ще си остане тревожен в подножието. Когато човек разбира, че са му останали само няколко дни живот на тази земя, той престава да се тревожи за дреболии, започва да мисли само за онова, което наистина е важно. Вкопчвайки се в дреболиите, човек загубва възможността да изпълни великите цели на живота. Този, който се тревожи за дребните неща, е малък; душата, мислеща за великото, е величествена.

Способността да не забелязваш е първият урок на прошката. Тази склонност се ражда от любовта и симпатията. Нали този, който ненавижда, забелязва и най-незначителната грешка, докато онзи, който обича, естествено не забелязва грешките на другия и често дори се стреми да превърне недостатъците на любимия в достойнства. В живота има безброй неща, предлагащи красота, и безброй уродливи неща. Нямат край достойнствата и нямат край недостатъците. И възгледът на човека за живота зависи от нивото на неговото развитие.

Колкото повече се издига човек, толкова по-широк става неговият хоризонт. Склонността да симпатизира, което е аналитична склонност, притегляща, оценяваща и забелязваща всичко, води човека до желанието да не забелязва. Не съдете, както е казал Христос, за да не бъдете съдени. Колкото повече размишляваш над този урок, толкова по-дълбоко прониква той в сърцето ти. Той учи, че трябва да се стараем да не забелязваме всичко, което е в разрез с нашите представи за това, как трябва да бъде устроен животът, докато не се издигнем на такова равнище на съзнанието, когато целият живот представлява грандиозно видение на Бога.