Хазрат Инаят Хан
Мистични медитации (20) (Учението на суфите)

Нашата божествена и нашата човешка природа

Не само в наши дни, но и в минали епохи човек е възприемал само своето ограничено материално съществувание, което нарича собствен „аз“. Това не е негова грешка. Просто всички религии са се развивали с желанието да доминират над хората, държейки в подчинение онези, които са разбирали истинската роля на религията. Свещениците позволявали на хората да се докоснат до част от истината, всичко останало оставяли за себе си. Те учели: „Вие сте посредствени същества, а Бог е твърде велик, за да го разберете. Само ние можем да общуваме с Него и да Го разберем, вие трябва да си знаете мястото“.

През целия си живот Буда се е борил против това положение на нещата. Когато някой говорел с него за духа, за Бога или демонстрирал святост и духовен живот, той казвал: „Аз не вярвам в това“. Но това също е крайност, защото тя води хората до друга грешка и те започват да мислят, че няма нито Бог, нито дух. Още една причина за разделение бил изконният стремеж на хората, които имат сходен начин на мислене, вяра или възгледи да се обединяват в група или общества, за да поддържат убежденията си. По такъв начин те се обособявали от останалите хора. Мистикът никога не вярва сляпо. В действителност той изобщо не вярва — той проверява. Знае, че самият той е цялото Мироздание. В стихотворението на един индийски поет се казва:

Зад човешкото лице е скрит Бог!

А аз не знаех.

Аз закрих очите си с воал

                        и се отделих от истината,

аз не знаех.

Това е прекрасна строфа с дълбок смисъл.

Във всеки от нас има божествена и човешка част. Човек се състои от две начала — дух и плът. Духът е най-фината част, а плътта е по-плътната; по-фината част, духът, се е превърнала в по-плътна. Една част, както видяхме, е външния, ограничен „аз“, а другата — неограничената същност.

Външната обвивка на човека се състои от пет елемента, но в действителност той е много повече и се простира много по-надалеч, отколкото е прието да се вярва. Например, когато някой стои пред слушатели, той изглежда по един начин, но когато говори, става огромен като пространство, в което се чува гласът му. Приятелят или любимата могат да бъдат на хиляди мили и все пак да усещат нашата привързаност и преданост. Чувството се ражда тук, но се проявява някъде далеч. Чрез нашите чувства ние ставаме още по-обемни. Диханието се простира още по-далеч. С помощта на диханието ние можем да изпратим нашите мисли където поискаме, а също така сме способни да разгадаем мислите и състоянието на друг човек. Мисълта на този, който мечтае да достигне до нещо, лети напред, за да подготви всичко. Човек може да бъде сравнен с телескоп; от единия край е човешката част, неговото ограничено съществуване; от другия — божествената част, безграничното Битуване. От една страна човекът е много малък, а от друга става толкова безкраен, колкото самото Съществуване.

Ако всеки от нас е толкова голям, колкото величествено е цялото Мироздание, логично е да се попитаме ще има ли място за всички или има няколко Вездесъщи? Не. От нивото на нашето невежество ние виждаме отделни неща и формулираме различия, казвайки: „Това съм аз, това си ти, това е приятел, а това — враг, това ми харесва, а това — не“. Но в отвъдния свят всичко е свързано. Там всички ставаме едно.

В човека живеят две същества: фариштаги или ангелско и хайванат — животинско. Хайванат включва в себе си човешкото тяло и онази част от неговата природа, която изисква храна и вода, сън и утоляване на всички страсти. Злобата и ревността на човека имат животински произход, както и страхът пред онези, които са по-силни от него и завистта към онези, които са по-добре от него. Във всички тези прояви човек е подобен на животно. Фариштаги е онази част от човешката природа, която се връща към своя извор. Тя не съвпада с човешкия разум. У животните също има разум, но животните не могат да попитат: „Откъде съм дошъл? С каква цел съм тук?“ Когато човек научи тези отговори, когато познае своя източник, той се превръща в божествено същество. На своята ангелска природа той дължи добрината, любовта, симпатията и желанието за познание. В стиховете на един велик индийски поет се казва: „Ние сътворихме човека, заради чувството; ако не е така, то в небесата има достатъчно ангели, за да пеят възхвала за нас“.

В своето поклонение човек, мислейки, че слави Бога, в действителност го принизява. Вземаме част и я наричаме „аз“. Присвояваме за себе си тази част и я отнемаме от Бога. Помня как моят муршид с дълбока въздишка разказваше за сблъскването си с някаква трудност: „Бандаги бешереги“, което означава: „Идвайки тук, Той стана безпомощен“.

Какво свързва Аллах и бандеха, Бог и човек и що за връзка съществува между човека и Бога? Това, което наричаме собствен „аз“ е изградено от впечатления от външния свят — свят от илюзии, стоварили се върху душата. Бебето никога няма да каже „аз“. Ако държи нещо в ръка и някой му го вземе, детето няма да се огорчи. То не различава стари и млади. Който и да се намира близо до него — приятел или враг — за детето няма разлика. Интелектът, който разпознава нещата чрез техните различия, лъже душата.

Не е трудно да се разбере, че онова, което наричаме „аз“, не е истинската природа на нашата душа, защото с него никога не сме истински щастливи. Каквото и да правим, каквото и да притежаваме, каквато и власт да имаме, никога не можем да бъдем щастливи. Ние казваме, че едно или друго ни прави нещастни, но истинската причина е в отдалечеността; душата е нещастна в своята изолация. Човек вижда, че неговият костюм е износен и стар и казва: „Аз съм беден“. Вижда, че неговият костюм е нов и казва: „Аз съм богат“. Макар че богат не е той, а костюмът му. Душата определя за свое всичко, което се намира пред нея. Но какво представлява „аз-ът“? Костюмът не се покрива с аз-а, защото когато съблечем костюма, аз-ът си остава. Дори нищо да не долавяме посредством органите за осезание, съзнанието пак присъства.

Суфият чрез овладяване на чувствата и чрез отделни практики създава покой; след това, повтаряйки името на Бога, той съединява своето съзнание с тоталното Божие съзнание. Древногръцките философи са разбирали този процес, последователите на веданта също го знаят. Суфият изпитва преклонение, благоговение пред Бога. Той подвива колене и пада ничком пред Него. Той нарича Бог с прекрасното име Любими. Той разбира, че с думите: „Това също е Бог“ — той слави Бога. Той не го омаловажава. С цялото смирение, с цялата си преданост осъзнава своето единство с висшата Същност. Трудно е да се отдели Бога от човека. В действителността подобно разделение не съществува. Действията на Бог и действията на човека са едни и същи, с тази разлика, че Божиите са съвършени, а човешките — несъвършени. Тук, на земята, ние зависим от много неща. Първо, трябва да се храним. Ако нямаше нужда от храна, човек нямаше да работи. Той би могъл да седи с приятели и да мисли за Бога или за други неща. Освен това ни е необходимо и да спим. Имаме и други потребности.

В едно стихотворение на Захир се казва: „Търсещите са загубили себе си преди да намерят Теб“. А великият поет Амир е казал: „Не казвай, че човек е Бог, защото той не е Бог. Но не говори също, че човек е отделен от Бога, защото той не е отделен от него“.

Не е трудно да се овладее окултната или физическата сила, не е трудно да бъдеш добродетелен и да водиш чист живот. Но да бъдеш милосърден, да бъдеш състрадателен, да бъдеш човечен вече е трудно. Бог е наричан с много имена: Велик, Всемогъщ, Господ, но най-често Го наричат Милосърден и Състрадателен. В тези прояви ние винаги сме несъвършени и едва ли някога ще бъдем съвършени. Усамотете се вечер в своята стая и се разкайте за всичко лошо, което сте направили, за хилядите лоши мисли, които са ви минали през ума по отношение на приятели и врагове. Един персийски поет казва: „Цялата тайна на двата свята се съдържа в две неща: бъди нежен с приятелите си, бъди вежлив с враговете си“.

Ако разберем това, тогава този свят няма да ни плаши. А ако разберем, че всичко в този свят е преходно, защо да не позволим на други да се радват, когато ги гледаме? Защо да не позволим на другите да носят красива дреха, когато я гледаме? Защо да не позволим на другите да изядат хубавия обед, хранейки ги или стоейки в кухнята и готвейки храната? Защо да не позволим да седят в каретата, а самите ние да я теглим, вместо да седим в нея и да караме други да я влачат? Да водим благороден, достоен живот означава да бъдем милосърдни и състрадателни. Но всеки човек се домогва да отнеме най-хубавото от другия; този стремеж се проявява дори в приятелството. Всеки иска доброто за себе си и оставя по-лошото на другия. Но този, който търси Бог, е длъжен да избере противоположния път, дори ако за това се налага да върви против целия свят.

Има три направления по пътя. Първото е самоотричането, пътят на светците и мъдреците, който изисква следване на идеала и приемане на всички несгоди, изпитания и страдания, които могат да сполетят съдбата на търсещия. Второто направление е егоизмът. Да вървиш по този път означава да бъдеш по-егоистичен, отколкото целия останал свят. Третото бележи най-величествения и най-трудния път — да имаш приятели и всичко останало, да бъдеш много безкористен и добър, но в същото време и достатъчно егоистичен, за да не позволиш да те сломят. Когато човек се върти по кръга, в началото се движи бавно, втория път вече по-бързо, третия — още по-бързо, а на петия, шестия, седмия или на деветия ще падне. Първият път изпитва радост от въртенето, на втория, третия и четвъртия радостта му става все по-голяма и по-голяма, а накрая е така опиянен от радост, че пада, преживявайки напълно радостта. Така се движи и вселената, ден след ден от момента на сътворението до наши дни. Във всяко занимание може да се стигне до опиянение. Каквото и да правим, ние го искаме все повече и повече. Патриотът става все по-голям патриот. Певецът пее песен след песен, докато загуби гласа си. Любителят на хазартните игри иска да играе отново и отново. Ако човек пие или взема наркотици, иска все повече и повече вино или все повече наркотик.

Хафиз казва: „Преди изгрев виното беше разлято. Виното, заимствано от очите на Саки — Виночерпеца“.

Саки е онова нещо, което толкова ни опиянява, че ние вярваме, че е единственото нещо, което съществува и в края на краищата се оказваме толкова поробени, че вече не можем сами да се освободим от оковите.