Хазрат Инаят Хан
Мистични медитации (14) (Учението на суфите)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Философски текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Хазрат Инаят Хан. Мистични медитации

ИК „Шамбала“, София, 2001

Редактор: Силвия Величкова

Коректор: Димитър Тонин

История

  1. — Добавяне

Разликата между воля, стремеж и желание

Волята е развитие на стремежа. Когато казваме, че нещо е станало в съответствие с божията воля, означава, че това е била заповед; това е бил стремеж, разгърнал се в действие. Когато стремежът се превърне в действие, той се превръща във воля, в заповед, в повеля.

Стремежът си остава стремеж до момента, до който е бездействен; той вече съществува, но още не е прораснал; пасивен е, като семенце, посадено в земята. Но в момента, когато семенцето се покаже над земята като растение и започне един активен процес на развитие, който го превръща във фиданка, тогава е проявена воля. Затова стремежът и волята са две различни названия на едно и също нещо, в първия случай то е в неразвито състояние, а във втория — в процес на неговото развитие.

Наричаме по-слабия или по-примитивен стадий на стремежа желание. Когато мисълта, че определена вещ е желана, още не се е оформила конкретно и ясно в нас, разумът не е взел определено решение, това е желание, фантазия. Ако малко се развие, става стремеж. То вече присъства в съзнанието постоянно, а не се разсейва като облак. Стремежът е нещо реално, но все още неосъществено, защото за да се осъществи, трябва да се разгърне.

На света има много хора, които твърдят, че през целия им живот ги следват неуспехи, а стремежите им никога не се осъществяват. Те лесно си въобразяват, че някакъв злонамерен дух им пречи, Бог е против тях; а може би звездите или нещо друго не позволява на техните желания да се изпълнят. Но в основата си това не е вярно. Първо, Бог иска същото, което желаем ние. Ако Бог би желал нещо по-различно от нашето желание, ние не бихме се кланяли на такъв Бог, защото винаги ще е против нас. А и няма никаква полза Бог да противодейства на стремежа на човека, както няма полза и от това, да се върви против желанието на Бога. Положението на планетите и звездите наистина може да пречи за осъществяване на нашите желания, нали казват че: „Човек предполага, Бог разполага“. В тази пословица Бог заема мястото на космическите сили, макар че в действителност Бог, в своето милосърдие и състрадание, никога не се стреми да противоречи на нашите желания. Не само Бог, дори добросърдечният човек не би се противопоставил на каквото и да е желание. Той би направил всичко възможно, за да помогне на това желание да се осъществи.

Всъщност, обикновено става така, че самият човек се оказва най-злия враг на собственото си желание. За това има много причини, едната от които е, че човек никога не е сигурен в онова, което иска. Сред сто души едва ли ще се намери един, който знае твърдо какво иска, останалите деветдесет и девет няма да са уверени. Днес им се струва, че желаят едно, а утре — друго, и желанието се разрушава и изчезва в съмненията на ума.

Има друг вид хора, онези, които са приели пасивно отношение към живота. Те казват, че да се желае нещо е грешно, макар че все пак не могат съвсем да се откажат от всякакви желания. Но в своето пасивно отношение решават, че нямат желания и се съпротивляват на всяко желание. Има четвърти вид хора — онези, които желаят нещо, но липсата на концентрация не им позволява да превърнат своите желания в стремежи, затова желанията им винаги си остават на примитивния стадии. И накрая, пети тип хора, способни да превърнат желанието в стремеж, но извършвайки това, те не предприемат следващата стъпка. Ето защо желанията на човека никога не се изпълняват, никога не достига кулминация, защото това се случва само тогава, когато стремежът се превърне във воля.

Този въпрос има изключително голямо значение в живота на всеки от нас. В този свят никой не може да живее без да желае нещо. Ако все пак се намери човек, който да няма нито едно желание, то той не би останал в света, защото ще поиска да избяга от тълпата; ще отиде в планината, далеч от хората и там ще се превърне в дърво или скала, за да съществува, защото да останеш жив и да нямаш желание е невъзможно.

В Гайян има фраза, която не всички могат да разберат: „Да потиснеш желание означава да пресечеш божествения импулс“. Тези, които разделят понятията божествен и невежествен, допускат голяма грешка, защото божествено е или всичко, или нищо. Единствената разлика е подобна на разликата между машината и инженера. Разумът на Бог работи и в същото това време инструментът, машината на Бога работи. Ето защо това, което възниква като желание, има за свой източник Бог и поради това е божествен импулс. В своето невежество набожният човек има лъжливо разбиране за нещата и превръща Бог в пленник на небето.

Друг ред на Гайян гласи: „Всичко, което поражда страстно желание в сърцето, го лишава от свобода“. Истината е, че човек, завладян от страстни желания, е окован с вериги много по-здраво от най-здравите окови. Желанията трябва да се ограничават. Това не е морална, а философска категория. От друга страна, да се живее, без да се желае нищо е невъзможно, освен разбира се, ако не искаме да се превърнем в скала. Без съмнение, този, който се освободи от желанията, ще притежава свободата на скалата. Но даже скалата очаква деня, в който може да усети някакво желание. Осъществяването на желанието ще дойде заедно с развитието на човешката форма.

Различията между хората са в хармония с техните стремежи. Един мечтае за земята, друг — за небесата! Един желае земята, друг — небето. Човек е велик или нищожен, мъдър или глупав, на верен или на лъжлив път, в съответствие със своите желания.

Суфиите различават понятието Каза — универсална воля, вселенска сила и Кадр — индивидуална сила. Разбира се, индивидуалната сила в сравнение с универсалната е подобна на капка, сравнена с океана. Тя не може да устои на размаха на морските вълни, които я поглъщат. Обаче капката произлиза от същия източник, от който е и морето, и носи своя собствена сила и индивидуална воля да противостои на враждебните сили.

Ако поискаме да си изясним въпроса за индивидуалната и универсалната воля, можем да го направим и чрез дребните неща. Ако човек върви по улицата и повтаря: „Аз съм гладен. Ще отида в ресторант и ще хапна“ — в случая проявява индивидуална воля. Ако друг човек срещне на улицата просяк и си каже: „Този човек изглежда гладен и нещастен. Как да не му помогна? Искам да го видя поне малко щастлив“ — в този момент, когато желае доброто на другия, неговата воля става универсална воля. Причината е, че индивидуалната воля се ограничава да мисли само за себе си, но щом човек забрави за себе си, когато започне да мисли само за другите, тези ограничения се рушат и неговата воля става по-силна. Откъде са черпили воля учителите на човечеството, способни на велико съвършенство? От тяхната собствена воля, разширена от разрушаването на границите, които са били издигнати от мислите за собствения „Аз“. Това не означава, че човек е длъжен изцяло да се откаже да мисли за себе си, да не мисли за обяд и вечеря. „Азът“ присъства и човек трябва да „Азът“ присъства и човек трябва да мисли за него. В същото време, за да се развива, за да позволи на волята да расте — колкото повече забравя за себе си, толкова повече му се помага.

Съществуват хора, които избират пътя на отричането, без да правят добро нито на себе си нито на другите. Те приемат тезата, че доброто ще дойде отнякъде само, че някой друг ще го направи и когато те чувстват глад или друга нужда, някой ще дойде, ще ги нахрани и ще им помогне. Тяхното желание не е активно, те не му позволяват да се превърне във воля, оставайки на едно място, те са пасивни. Разбира се, разумната пасивност и смирение също могат да донесат чудесни плодове. Но много хора практикуват това чисто интелектуално. Качеството на светите хора е в това, че те приемат всичко, което им поднася живота, но у тях не се пораждат желания. Те приемат всичко: цветя и бодли; приемат всичко което идва. Виждат бодлите, но гледат на тях като на цветове. Те са доволни и от похвалите и от хулите, приемат както възхода, така и падението. Срещат живота такъв, какъвто е. Такъв е разумният път; неразумният начин е във всичко да виждаш трудности за себе си и да очакваш някога някой да дойде и да направи всичко. Това не е нищо друго освен разновидност на мързел, а не пасивност.

В Индия има една притча за човек, който лежи под вишневото дърво, от което се сипели презрели вишни и падали на земята до него, но той не се помръдвал. Той съзрял отдалече един минувач, познал го и му извикал: „Бъди така добър, ела по-близо до мен и ми сложи в устата вишна!“

На света има много хора, лишени от ентусиазъм и смелост, готови веднага да се предадат. Чрез бездействието им тяхната воля се разрушава и в края на краищата те стават безпомощни. Не бива да се сравнява духът на светеца и духът на безпомощния, макар че и двамата са станали смирени. Всъщност последният не е смирен, както не е смирен и онзи, който желае да яде вишни, но само ако друг му ги сложи направо в устата. Светецът не се грижи ял ли е или не; на него му е все едно.

Някои хора много се вълнуват дали ще се осъществят желанията им. С тази тревога сами разрушават желанията си, защото им оказват твърде голямо давление. Това е все едно да се защитава растението от слънцето и дъжда. Ако човек го защитава от тези явления, които помагат на растението да расте, то не може да разцъфти. Същото е и с желанието. Ако човек е много нетърпелив в своето желание и в същото време винаги се страхува, че то няма да се изпълни, той потъва в съмнения, страх и подозрения и по такъв начин губи собственото си желание.

Други, напротив, са готови да пожертват мило и драго заради най-дребното желание, заради цел, която в действителност не е важна за тях. Такъв човек подчинява всички свои мисли на желанието и прави всичко, което е по силите му, за да се осъществи. Такъв човек застава на пътя, който ние наричаме път на майстора. Той ще постигне успех и този успех ще донесе по-нататъшен успех. Ако един път е бил успешен, този успех привлича друг, по-голям успех. Но ако човек претърпи неуспех, неговият неуспех привлича още по-голям неуспех. Това се отнася и за хората, които вървят по пътя на постиженията: всяко постижение им дава по-големи сили да вървят напред, но когато тръгнат надолу, то всяка крачка ги води още по-надолу.

Възниква въпросът, кои стремежи и желания могат да се пренебрегват и кои трябва да се отглеждат. Длъжни сме да ги различаваме; ако нямаше различие, лесно ще бъде избран погрешен път. Такъв път може и да доведе до успех, но това ще бъде фалшив успех. Ако човек настоява да изпълни всеки свой стремеж и желание и вярва, че всичките ще се осъществят, това понякога може да е вярно, а понякога — не. На първо място трябва да се развие усет за различаване, за да се разбере кой път води към продължителното щастие, към най-голямото спокойствие, към най-великото постижение. А когато човек е различил и е избрал определено желание, той не трябва много да го анализира. Доста хора имат навик в продължение на цял ден да анализират всичко. Ако човек задържа едно желание десет години и всеки ден го анализира в ума си, той действа против него. Започва да гледа на него от друга гледна точка, опитва се да намери в собственото си желание някакви пропуски и в крайна сметка го разрушава по един или друг начин. За тези десет години неговото желание, което може би е могло да се осъществи, ще бъде разбито на парчета. Има много интелигентни хора, хора, които се съмняват, хора с аналитичен ум — те са най-големите врагове на своите желания.

Някои смятат, че не трябва да изказват в молитвите си своите желания, тъй като Бог знае всичко. Защо тогава да се молим на Бог, той знае какво и как трябва да се случи? Бог знае тайната на всяко сърце. Пък и нима не е егоистично да се изказва пред Бог някакво лично желание? Ако едно желание е добро, то трябва да се сбъдне само! Отговорът е следният: в действителност молитвата е припомняне на Бог, тя е като песен за Бога, който й се радва, чува я и си припомня. Но как нашата молитва, нашият незначителен глас достигат до Бога? Те достигат до Бога чрез нашите уши. Бог е вътре в нас. Ако нашата душа е способна да чуе гласа, то Бог също ще го чуе. Молитвата е най-добрият начин, най-красивата форма, която е в хармония с Бог и която ни помага да установим по-голяма близост между Бога и човека.

Нещо повече, не трябва твърде често и твърде дълго да мислим за нашето желание. Може да мечтаем за него, да си го представяме, да мислим постоянно, задържайки го в ума, като правим всичко възможно за неговото осъществяване, но това трябва да са върши със самообладание, спокойствие, търпение, доверие, лекота и без да се отдаваме на мъчителни размишления. Човек, който размишлява за своето желание с излишно упорство, го разрушава — то е подобно на прегряването или на прекаленото поливане на растения. Желанието се разрушава от онова, което трябва да му помага. Ако човек прекалено много се вживява по повод на своите желания, на него определено или не му достига търпение, или е обладан от твърде много съмнения и страхове — а всичко това убива желанието. За желанието трябва да се лелее непринудено, с радост, с надежда, с доверие и търпение. Съмненията са подобни на ръжда — те разяждат желанието. А страхът е още по-лош — той го разрушава. Ако човек няма способността да различава, ако не е уверен добро ли е или лошо неговото желание, ще се сбъдне ли или не, днес ще си каже: „Колко ми се иска това да се сбъдне!“, но утре ще рече: „На мен ми е все едно ще се сбъдне ли това или не?“, след седмица ще реши: „Искам това да се случи веднага“, а след месец: „Мен това повече не ме безпокои“. Това е същото, като да разпалваш огъня и в същото време го гасиш. Огънят изчезва и всеки път онзи, който гаси огъня, е длъжен отново да го разпалва.

Трябва да осъзнаем правилни ли са нашите желания или те зависят от нивото на нашата еволюция. Човек, който е на такова ниво от своята еволюция, че мисли само за удовлетворяване на ежедневните си нужди, не е длъжен да мисли, че трябва да се стреми към нещо по-голямо. Ако неговото сърце е склонно към определени желания, това не бива да го безпокои. Но ако той чувства в своето сърце: „Не, аз не съм длъжен да имам такива желания, аз мога да мисля за нещо по-възвишено“ — тогава наистина е длъжен да бъде готов да приеме последствията. И последствията ще бъдат такива, че ще му се наложи да премине през продължителни и тежки изпитания и ако това не го плаши, толкова по-добре.

В света има много неща, които искаме и от които се нуждаем, но не мислим непрестанно за тях. Ако нещо дойде — добре, а ако не — какво пък, известно време ще чувстваме неудобство, но и това чувство отминава. Не можем да отдадем целия си ум и мисли на едно желание ако сме напреднали по пътя на собствена си еволюция и се стремим към нещо по-голямо и велико от обикновените потребности, защото тази възвишена мечта ни се изплъзва. Ето защо великите поети, мислители и светци твърде често не притежават вещите, които са им нужни в ежедневието. Силата, която те притежават, би им помогнала да управляват целия свят, би накарала златото да дойде при тях в дома им и би могла да командва цяла армия — само да поискат. Но те не са способни да поискат от своя ум подобно нещо. Те желаят само онова, което се съгласува с тяхната собствена еволюция.

Всеки човек може да желае само онова, което е на нивото на неговата еволюция. Не може да се стреми към нещо, което е по-долу от неговата еволюция, дори ако го принуждават към това. Твърде често, стремейки се да помогна на човек в една или друга ситуация, аз му казвам: „Съсредоточи се над такъв и такъв обект“. Но ако човекът се окаже на по-високо ниво, той ще задейства само ума, докато сърцето му ще бъде другаде и нищо няма да се получи. Човек е способен да отдаде своето сърце, разум и цялото си същество само на онзи, който е на нивото на неговото еволюционно развитие; на онзи, който не му е равен, няма да успее да отдаде цялото си същество, а само част от мислите си. А какво е мисълта? Мисълта без чувства е безсилна, ако зад нея не стоят душата и духът.

Трябва да разберем, че нашето съкровено желание ще се различава от онова, от което се нуждаем в ежедневния живот. Не бива да смесваме едното с другото. Трябва да възприемаме нашите ежедневни нужди като нещо необходимо — в тях няма нищо лошо и ако наистина ни води нашето собствено желание, всичко е наред. Но висшето, съкровено желание ние сме длъжни да таим в душата си, да го поддържаме като нещо свято, дадено ни от Бога, да го отглеждаме внимателно и да го доведем до осъществяване. Нали именно изпълнението на съкровеното, най-добро и най-дълбоко желание е целта на живота на всеки един от нас!