Хазрат Инаят Хан
Мистични медитации (44) (Учението на суфите)

Самоотверженост

Всеотдайността, наречена в суфизма енкесар, не е само украшение за природата на човека, която придава доброжелателност на неговите слова и маниери, а дарява с достойнство и сила, които идват от духа на независимостта — този верен признак на мъдростта. Често всеотдайността изпълва духа на човека със смирение, освобождава го от опиянението, затъмняващо душата. Независимостта и безпристрастността са двете крила, които позволяват на душата да лети. Те се раждат от духа на всеотдайността. От момента, когато духът на всеотдайността започва да се разгаря в сърцето на човека, неговите думи и постъпки са изпълнени с такова благородство, каквото не може да даде никоя земна власт и богатство.

Има множество идеи, опияняващи човека, много чувства, въздействащи като вино на душата, но няма по-силно вино от виното на всеотдайността. В него са заключени могъщество и чувство за собственото достойнство, каквито нито едно обществено положение не може да даде. Да станеш някой е ограниченост, какъвто и да си. Дори онзи, който се е провъзгласил за владетел на света, не може да бъде господар на вселената. Както и преди, господарят на земята си остава роб в небесата. Самоотвержен човек е този, който не е никой и в същото време е всеки.

Ето защо пътят на суфия е да стане никой, а не да бъде някой. Именно това чувство на нищожност — „аз съм нищо“ — превръща сърцето на човека в празна чаша, в която се влива виното на безсмъртието. Това състояние е благословия, към която се стреми всяка душа, търсеща истината. Лесно е да станеш учен и не е много трудно да станеш мъдрец. Напълно по силите на човечеството е да стане добро; но има постижение, което е по-велико и по-високо от всички, изброени по-горе и то е да станеш никой. Тази идея — да станеш никой, може да изплаши мнозина, защото по своята природа човек се стреми да се хване за нещо, а неговият „аз“ се хваща за собствената му личност, за неговата индивидуалност. Но ако човек се издигне над това, той сякаш се е изкачил на Еверест. Достигнал е точката, в която свършва земята и започват небесата.

Главната цел на суфия е с помощта на мислите за Бога да направи несъвършения „аз“ незрим дори за собствените си очи. Моментът, когато пред него застане Бог, а не неговия „аз“, за него е миг на съвършен благослов. Моят муршид, Абу Хашим Мадани, казваше, че има само една добродетел и един грях за душата, тръгнала по този път: добродетел е когато тя осъзнава Бога, грях — когато не го осъзнава. Никакво обяснение не е способно напълно да опише достоверността на това твърдение, освен опита на съзерцателя, пред когото се отваря прозорец в небесата, ако той познае Бога. Докато осъзнава своя „аз“, опитът е неуспешен. Нали всички трагедии в живота са предизвикани от съзнанието за собствения „аз“. Това е причината за болката и скръбта и всичко онова, което може да освободи човека от мисълта за самия него, в определена степен му помага да се избави от болките, но абсолютно облекчение може да му донесе само осъзнаването на Бога.