Хазрат Инаят Хан
Мистични медитации (27) (Учението на суфите)

Проявяване, притегляне, усвояване и съвършенство

Абсолютът и в проявено и в непроявено състояние е разум. Именно проявлението на този разум може да се нарече светлина, живот и любов. Плътната форма на разума е светът. И както слънцето е източник не само на луната, планетите, звездите, но и на огъня, пламъка и жарта, така и висшият Дух е източник на всички аспекти на проявлението. Слънцето е център на всепроникващото сияние.

Светлината, разпространена навсякъде, отначало е започнала от една точка, а след това е станала по-пламтяща и по-мощна от сиянието, оставащо в пространството. Тази светлина въздейства върху Луната, а различните потоци оказват влияние върху планетите и звездите. Така можем да нарисуваме точна картина на произхода на сътвореното. Всепроникващата светлина на разума първоначално се е концентрирала в себе си, изграждайки духа на цялата вселена и след това е започнала да се проявява. Така всепроникващият дух, съсредоточен в една точка, се превърнал в източник на видимото и на невидимото проявление. Затова мъдреците от всички епохи са почитали слънцето като символ на Бога, макар че то е само външен символ на Бог.

Внимателното изучаване на раждането на слънцето, и неговото въздействие върху всичко живо ще ни помогне да разберем божествения Дух. Дървата, природния газ и електричеството, горенето на каменните въглища, огъня, пламъка на свещите и кандилото — всичко това е проява на светлина, идваща от слънцето. Слънцето се проявява в тези различни форми, независимо, че сме свикнали да възприемаме слънцето като нещо отделно от тези аспекти на светлина. Така и висшият Дух е проявен във всички форми, във всички предмети и живи същества, във видимия и невидимия свят и едновременно с това е отдалечен от тях, както слънцето е отдалечено от различните форми на светлина. В Корана се казва: „Бог е светлината на небето и на земята“. Всички форми, колкото и плътни да са, до определена степен са сияние на онзи дух, който е светлина на всичко. Различните цветове са различните прояви на същата светлина.

Висшият Дух, източникът на всички неща, има два аспекта: може да бъде чут и видян. В онзи аспект, в който може да бъде чут, Духът е Слово; в Библията го наричат звук, а индусите го наричат нада. В своя физически аспект висшият Дух е Светлина. В по-нежните аспекти — светлина на разума, а в по-плътните — светлината на всички предмети и неща. Проявлението е проява на светлината, разпространяваща се в три посоки. В това е и истинският смисъл на Троицата. Едното направление е виждащия светлината, другото — видимата светлина, а третото — светлината, показваща нещата. Или с други думи — очи, които виждат, обект, който е виждан, и светлината, даваща възможност на очите да виждат нещата. И трите са проява на една и съща светлина, действаща в три направления. В Корана има сура, която гласи: „Аз създадох твоята светлина и с твоята светлина сътворих вселената“. С други думи, всепроникващият Дух казва: „Първоначално направих теб, а от теб сътворих цялата вселена“. Това е ключът към творението.

Процесът на проявлението е като греенето на слънчевите лъчи. Защо слънцето изпраща лъчите си? — Такава е природата му. Същият отговор трябва да се даде и на въпроса защо светият Дух се проявява. — Такава е неговата природа. Щом като всепроникващата светлина се концентрирала в точка, се образувало слънце, което започнало да изпраща лъчи. Така и всезнаещата светлина е започнала да изпраща своите лъчи веднага щом се е събрала в една точка. И както са многобройни слънчевите лъчи, така са многобройни и лъчите на духа на разума, с други думи, на Бога и на Истинския Аз. Всеки такъв лъч е душа. Както лъчите са проявление на слънцето, така хората са проявление на Бога. Лъчите проникват далеч, но запазват своята връзка със слънцето.

В своето придвижване лъчите на разума срещат по пътя си различни светове. Първият е ангелският, вторият е светът на джиновете (демоните), а третият е физическият. Нима тези лъчи са напуснали съвършения Дух, за да дойдат до нивото на ангелите, напуснали са го, за да стигнат до света на джиновете и са напуснали този свят, за да се пренесат във физическия? Не, те са преминали и през трите измерения, като са взели от тях всичко, което са могли да получат, познали са всичко, което са били длъжни да познаят и са събрали всичко, което е трябвало да бъде събрано. И продължават да съществуват във всяко от трите измерения, макар че не го осъзнават. Те осъзнават своето пребиваване само в света, където лъчът на разума е отворил очите си. Казано с други думи, седейки в тази стая ние виждаме само това, което е пред очите ни, а не онова, което е зад гърба ни. Всяка душа е оставила зад себе си ангелското измерение и това на джиновете и пред очите й е само физическото измерение. Затова тя осъзнава само физическия свят и не осъзнава измеренията, от които е отвърнала очи, но и след проявлението си на земята съхранява връзката си с висшите сфери. Тя живее във всички сфери, но познава основно само една от тях и не подозира за онези, на които е обърнала гръб. Така душата, отрекла се от небесното блаженство, е познала бремето и ограниченията на земното съществуване. Адам не е бил изгонен от Рая. Той просто му е обърнал гръб и сам се е превърнал в изгнаник от небесата.

Онези души, които напълно са се отворили за ангелското измерение, са привлечени от него и са останали там. Обитателите на това ниво наричаме ангели. Душите, чиито очи не са били отворени напълно за това измерение, само са преминали през него и ако са били привлечени от измерението на джиновете, са останали там. Душите, продължили своя път към проявление и добрали се до физическото измерение, водени от своята съдба, са отворили очи и са се превърнали в хора, т.е. придобили са най-будното състояние от всички.

Понякога за тези измерения се говори сякаш се намират на едно или друго място. В действителност те са само състояния, макар да ги наричаме светове. Само твърдостта на физическите явления ни позволява да възприемаме това измерение като място, но в действителност то е състояние. Затова човек, който е осъзнал този факт, нарича нашия свят илюзия.

Човек, който е дошъл от Америка в Европа, а от Европа е отишъл на Изток, е донесъл нещо от Америка, а после е отнесъл на Изток нещо от Европа. Така и всяка душа, дошла на земята, носи със себе си нещо от ангелското измерение и нещо от измерението на джиновете, и в живота си във физическото измерение проявява онова, което е донесла от другите две измерения на съществуване. Невинност, любов, усет за красота, дълбока симпатия, любов към музиката, стремеж към усамотение, любов към хармонията — всичко това са качества, присъщи на ангелското измерение. Изобретателността, съзидателният гений, интелектуалното начало, склонността към размишляване, към спазване на закона и справедливостта, създаването на поезия и наука принадлежат на измерението на джиновете. Затова когато говорим за определени хора, казваме „той има ангелска душа“ или „това е гений“.

Душата има външно и вътрешно облекло, които й придават облик на човешко същество, принадлежащо към физическото измерение. Едно покривало се скрива под друго. На пръв поглед облеклото на душата в измерението на джиновете би трябвало да бъде по-малко отколкото във физическото измерение, а облеклото на душата в ангелското измерение — още по-малко. Но не е точно така. За да бъде видимо за човешките очи, всяко нещо трябва да има определена честота на вибрации. Вибрацията в измерението на духовете е толкова нежна, че физическите ни очи не могат да я видят, макар че облеклото на душата в това измерение е колкото вътрешно, толкова и външно. Не е задължително размерите да бъдат толкова малки, колкото са в нашето физическо тяло; в действителността те са доста по-широки.

Същото е и с облеклото, което душата е приела в ангелското измерение. Не е задължително да е толкова малко, че да е в състояние да се скрие в другите две, описани по-горе; точно обратното — то е по-широко и по-тънко. Нашите очи не могат да виждат в това измерение. То вибрира твърде бързо, а ние сме способни да видим само неща със съответна честота на вибрациите. Ако някои неща са невидими, това не означава, че по своята природа са невидими. Невидими са само за нашите очи. Дотогава, докато сме зависими от физическите си очи, за да виждаме, ние ще наричаме невидимо всичко, което очите не могат да видят. А то е незримо само защото не можем да го видим като форма. Няма да бъде преувеличение да кажем, че тъй като душата на човека е преминала през горните две измерения, той е едновременно и джин, и ангел. Той не знае това, но проявява качества и от двете измерения. Любовта, усетът за прекрасното, радостта и вдъхновеният порив — всички те, както и невинността, идват от ангелското измерение. Усмивката на детето, неговото дружелюбие и готовност да вижда във всичко доброто и прекрасното, любовта му към живота са проявления на ангелските сфери.

Пребивавайки по-дълго време на земята, душата загубва ангелските качества и приема нови. Като бебе всеки човек проявява ангелски качества, а като по-голям демонстрира качества от света на джиновете. Стреми се да научи повече названия и форми, с огромно любопитство задава въпроси за всичко, което вижда. Когато човек премине и този стадии, той изглежда изпълнен с нещастия, грижи и безпомощност.

В някои хора преобладават ангелските качества. Те са добри, безгрешни, невинни, прощаващи, чистосърдечни, праведни, добродетелни, обичат красивото и изпитват висше вдъхновение. Ако изучаваме внимателно човешката природа, ще намерим безброй примери за ангелската природа. В същото време на земята има и много поети, композитори, интелектуалци, писатели и изобретатели, в които са силни качествата на джиновете.

Защо душата идва на земята? Защо е било необходимо творението? Каква е целта на това проявление? На всички въпроси може да се отговори с една дума: удовлетворението е удовлетворение на Бога. Защо Бог няма да бъде удовлетворен без това? Защото Бог е Единосъщен, а главното желание на съществуващия е да започне да осъзнава своята същност. Такова съзнание изпробва живота в различни проявления, в множество имена и форми и у човека това осъзнаване на битието достига своята висша точка. Казано по-просто, точно чрез човека Бог изпитва живота в неговото висше съвършенство. Ако някой запита: Какво е задължението на човек в тази насока? Отговорът ще бъде: най-свещеното му задължение е да достигне съвършенство на съзнанието, което е неговата дхарма, неговата истинска религия. За да изпълни своя дълг, може да му се наложи да се бори със самия себе си, да премине през страдания и болка, през изпитания и изкушения, но принасяйки множество жертви, практикувайки уединение, ще достигне онова ниво на съзнание, което е божие съзнание и което носи цялото съвършенство.

Както видяхме, при внимателното изучаване на човешката природа ще се намерят доста хора с ангелска природа, както и хора, проявяващи качества, присъщи на джиновете, но мнозинството от хората демонстрират човешки качества. Тези качества също могат да бъдат разделени на три вида: същински човешки качества, животински и демонични, в зависимост от честотата и ритъма на вибрациите им. Интензивният ритъм ражда демонични качества, средният — животински, а спокойният ритъм — човешки качества. Характерът на техния ритъм може да бъде описан по следния начин: при човешките е подвижен, при животинските е неравномерен, а при демоничните — зигзагообразен.

На науката е известна гравитацията, която принуждава всичко, което има тежест, да бъде привлечено към земята. По същия начин всичко, което принадлежи на духа, се привлича към духа. Затова човекът се стреми нагоре и надолу, при това много по-силно от всяко друго земно същество, тъй като от всички същества той е най-близо до духа. От една страна земята иска тялото му, от друга — духът призовава душата му. Ако човек позволи земното притегляне да победи, тялото приковава душата му към земята. Ако се предостави на волята на духа, душата увлича тялото му към духа. По такъв начин човекът е обект на влияние на закона на притеглянето както от страна на небето, така и от земята.

Законът на притеглянето прилича на закона, регулиращ отношенията между слънцето и лъчите му. Лъчът никога не напуска слънцето. Неговата същност го заставя да излезе, да се отдели, а след това да се върне обратно към слънцето и да се влее в него. Такъв е и стремежът на душата. Колкото и да е подвластно човешкото тяло на земната твърдост, колкото и да е свързан разумът му със сферата на интелекта, душата носи постоянния стремеж да се отдели от земята. Но докато физическата същност говори по-високо от всичко, а разумът произвежда собствен звук, тихият зов на душата остава нечут.

Както видяхме преминавайки през различните измерения на съществуването, душата заимства от тях всичко, което принадлежи на даденото измерение: качества, склонност, идеи, мисли, чувства, впечатления; плът, кожа, кости, кръв. Но всичко, което душата е събрала в странстването си, трябва да върне обратно, когато изпълни задачата си, защото всичките придобивки са й предоставени с определена цел. Когато достигне тази цел, настъпва времето всяко измерение да поиска да му се върне онова, с което душата му е задължена. На душата не й остава нищо друго, освен да върне обратно всичко. Този процес се нарича асимилация. Тъй като човек се ражда жаден и егоистичен, той охотно приема онова, което му се дава, но го връща с неудоволствие, като нарича това състояние смърт.

И така, асимилацията означава връщане на земята на онази физическа материя, която душата е използвала във физическото измерение. Тялото се асимилира, поглъща се от земята, душата е освободена от бремето, което е носила и започва да усеща свобода и лекота. Така че смъртта е просто освобождаване на душата от ограниченията и от най-големия й плен.

Смъртта не е нищо друго освен снемане от душата на нейното облекло и връщане на това покривало на измерението, от което е било взето, защото душата не може да отнесе със себе си във висшето измерение обвивката на по-нисшето. Душата се освобождава, когато по собствена воля или по принуда сваля това твърде тежко и плътно покривало. И това освобождава душата от по-нататъшното пътешествие. След пребиваване на поредното ниво пътят трябва да се възобнови, затова душата е длъжна отново да върне своите одежди и да се очисти от тях, за да може да продължи по-нататък.

Ако хората знаеха това, щяха по-иначе да гледат на живота. Те биха разбрали смисъла на това, че не можем да оставим за себе си нещо, което в действителност не ни принадлежи. Вниквайки в тази философия, стигаме до извода, че дори тялото ни не ни принадлежи. То е заимствано и в определения ден и час трябва да се върне. Затова мъдреците се отричат от тялото си, преди да бъдат принудени да го отдадат. Всички знания, предоставяни ни от духовните учителите, се практикуват с тази цел: още днес да се откажем от своето тяло, за да не изпитваме болка при загубата на нещо, което считаме за най-скъпоценно.

Това знание хвърля светлина върху въпроса за смъртта. В действителност смъртта не е смърт. Тя е само преход, фаза, промяна, подобна на смяната на облеклото. Понякога искаме да знаем ставаме ли по-малки, умирайки. Не. Умирайки ние ставаме нещо повече, а не по-малко. Щом свали одеждата на физическо измерение, душата изпитва най-великото освобождение, защото ограниченията на физическото тяло са много големи, физическото тяло притиска душата и в деня, когато този товар е премахнат, душата изпитва облекчение; нейните способности, стремежи, вдъхновения, сили — всичко се проявява свободно. Затова смъртта не е загуба.

Какво ни води към смъртта? Дали тялото отслабва твърде много и не може както трябва да обслужва душата или душата е изпълнила своето предназначение в това измерение и не се нуждае повече от тяло. Тялото се вкопчва в душата, а душата държи тялото — така стоят нещата. Ако тялото стане твърде немощно, то все повече и повече губи влиянието си върху душата и накрая не може да я задържи. На свой ред душата държи тялото дотогава, докато й е необходимо. Когато душата не вижда по-нататъшните цели, хватката на удържащото я тяло отслабва и тялото постепенно отблъсква ръцете на душата. Така протича процеса на умиране, противоположен на процеса на раждането. Човешките тела са глина, необходима за да се създаде тяло за душата. Душата чука на вратите на физическото измерение и й се предоставя тяло. Символ на тази философска идея е бог Купидон.

Животът в измерението на джиновете е по-дълъг, отколкото във физическото измерение. Той може да бъде наречен живот след смъртта. Но и там идва време, когато е необходимо да се върне всичко, което е било взето от измерението на джиновете, защото вече не принадлежи на душата. Така че никой не може да вземе със себе си нещо от субстанцията на друго измерение, всяко измерение има собствена субстанция, която трябва да му бъде върната. За душата това е единствения начин да се освободи от ограниченията на даденото измерение, за да се издигне над него. Издигайки се още по-високо, душата е принудена да се откаже дори от ангелските си качества. Те трябва да се усвоят в ангелското измерение, преди душата да се разтвори във великия Океан, във висшия Дух. Това разтваряне се нарича сливане с истинския Аз.

Този процес може да ни научи на нещо много важно: всяка душа, движеща се от източника към проявлението, споделя онова, което носи от извора, с всички срещани души, а те на свой ред й предоставят онова, което са събрали. Този обмен е причина за различните ситуации в живота, в които един или друг човек попада, идвайки на земята. Един е умен, друг — глупав; един се ражда в богато семейство, друг — в бедно; единият е здрав, другият — болен; единият има велика цел, другият не знае с какво да се захване. Всичко това е предопределено. Защо? Защото душата, идваща от източника, е взела по своя път от другите души, връщащи се към него, всичко необходимо.

В измеренията, през които минава душата, се осъществява приемане и отдаване между онези души, които идват от източника, за да намерят проявление, и душите, идващи от проявяването към източника. Подобно на пътешественици, от които единият се движи от Азия към Америка, а другият от Америка към Азия, срещат се в Европа и обменят пари и мисли, и всеки отнася със себе си съмненията, знанията, щастието или нещастието на другия, и нашите души получават опит от живота си на земята. Често душата дори не знае защо получава маршрут, който я води към богатство и успех, а друга взема курс към неуспехи и грешки. Всичко зависи от първоначално зададеното направление. Хафиз поетично обяснява тази идея, казвайки, че всеки има свое вино и любовта на всеки съответства на виното, което притежава. Било то виното на щастието и радостта, виното на скръбта и бедността, виното на храбростта и страха, доверието и недоверието, човек бива опиянен от това вино, показвайки въздействието му пред света.

В обмена, който се извършва между душите, вървящи от източника към проявлението и душите, връщащи се назад от проявлението към източника, едната получава виното на егоизма, а втората — виното на безкористността. Персийският поет Бедил е казал: „Преди разсъмване се разлива вино — вино, взето от очите на възлюбения“. Под разсъмване се подразбира раждането, времето, в което душата започва своето пътешествие от ангелското измерение, а очите на възлюбения символизират нашия лъжовен свят. Първата чаша вино, изпита от душата, предопределя нейния по-нататъшен път.

Мнозина вярват, че човек, достигнал по-високо ниво на развитие, се обогатява със знания. Разбира се, самото по-високо развитие само по себе си е знание, но знанието, което човек получава от земни източници, не е същата монета, която е в обръщение в другите измерения. Човек натрупва монетите на земното измерение, които са толкова дребни и ограничени, колкото е този свят. Забавно ми е, когато при мен идва човек и казва: „Аз съм прочел толкова много книги на окултна тема и мисля, че съм съвсем готов за посвещение“. Как четенето на окултни книги може да приближи човека към духовността? Езикът в страната на духовността е различен, там интелектуалното знание няма стойност; познанието е в забравата на това, което сме научили тук. Въпросът за духовното достижение е нещо съвсем различно и ние имаме работа с него в съвсем друг смисъл.

Състоянието на душата може да се сравни с огледало. То отразява предметите, разположени пред него, но отражението не се гравира върху огледалото, предметът заема само онова време, когато закрива огледалото. По такъв начин и душата е покрита от своя опит. С други думи, нашият опит може да излъже душата, може да я покрие и дори да я скрие, но не може да проникне в нея. Също и онова, което наричаме индивидуалност, е само временно състояние, и щом душата се пробуди, тя не придава голямо значение на индивидуалността, защото е нещо, заимствано с одеждите, заимствано от различните измерения. Тя е нещо като парцалена кукла. Когато го разберем, ще отдадем цялото си внимание на душата — душа, която е реална, която е дошла от реалността и търси реалност. Накрая последният въпрос: каква е причината за създаването на човека? Постига ли се нещо с това? Да, самото осъществяване се постига с изживяването на живота. Постига се божествено осъществяване, когато опитът доведе душата на онази висота, на която тя вече не е индивидуална душа, а започва да осъзнава всички измерения на битието, не само на източника, но и на всички ограничени сфери. И когато цялото вдъхновение и всички сили, дремещи в човека, се окажат на негово разположение, тогава това осъществяване се нарича съвършенство. За това съвършенство е говорил Исус Христос: „Бъдете съвършени, както е съвършен Небесният ваш Отец“.