Хазрат Инаят Хан
Мистични медитации (36) (Учението на суфите)

Дарбата на красноречието

Сравнявайки царството на минералите, растенията и животните с човешкото, забелязваме, че не само човекът, но и всички останали същества са надарени с талант за изразяване. Камъкът притежава най-малка способност за изразяване и затова към него изпитваме най-малка привързаност. Къртим го, сечем го и го добиваме в каменоломни, като му намираме всевъзможно приложение, но не го чувстваме близък, защото не разговаря с нас. Той ни говори твърде малко. Много по-големи симпатии изпитваме към растението. Обичаме го, пазим го, поливаме го с вода и тъй като притежава по-голяма изразителност, грижим се повече за него. Но и сред камъните има някои, които ни говорят повече от други. Особено ценим диамантите, рубините и изумрудите. Плащаме за тях хиляди и ги носим върху себе си. Животните са надарени с много по-големи способности за изразяване от растенията и камъните и ги чувстваме като несравнимо по-близки същества. Кучето маха с опашка, скача и във всеки момент ни казва: „Аз те обичам“ — и ние го даряваме с много грижи. Не се нуждаем до нас в креслото да бъде любимото ни растение, но ако кучето седи в креслото, това ни харесва. Котката също не може да говори, но умее да се обръща към нас със собствения си глас. Навсякъде по света хората ценят славея заради неговия глас и изразителност, а в горите има много птици, за които ние никога не мислим, защото те нямат глас. Но всички познаваме пойните птици и обичаме да отглеждаме вкъщи говорещи папагали.

В Корана се казва, че Аллах направил човека Халиф, управител на всички творения, благодарение на този негов дар — словото. Само човекът е надарен със слово. Но тогава как едни хора са подобни на камъни, други на растения или животни, а трети притежават човешки качества. Човекът, приличащ на камък, не е способен да се изразява, в него няма магнетизъм, притегателна сила. Той притежава само онова, което присъства във външния му облик — точно като камъни, били те рубини или изумруди. Ако се премахне външното, не остава нищо. Човекът, подобен на растение, е лишен от интелект, той притежава ограничени чувства, ограничена индивидуалност. Може да бъде красив, а може да прилича на трън или на отровно растение. Човекът-животно е надарен с чувства и страст, но не е способен да ги изрази. Само онзи, който е надарен със способността за изразяване, който може да говори за онова, което чувства, е истинско човешко същество.

Дарът на словото при индусите се олицетворява от Вак, богинята на речта. Защо не е бог? Защото този, който говори, е отзивчив към Създателя, към Бога вътре в нас. Индусите различават три типа хора: ракшаса или чудовище, мануша или човек, и девата — богоподобен човек. Чудовище е онзи, който е лишен от слово и чувства. Човекът-мануша е надарен с чувства, но е лишен от способността да ги изразява. Богоподобният човек е красноречив и точно това го прави богоподобен. Красноречието съществува от самото начало на времето, защото в началото било Слово, предшестващо създаването на човека. Но нито камъните, нито растенията, нито животните могли да се изразят със Слово. Това се оказало по силите само на човека и когато го усвоил, той се превърнал в инструмент на писмото за Божествената Същност. Ето защо творението е намерило в човека съвършенство, ето защо той е станал най-висш от всички живи същества. Но ако с думите си човек накърнява сърцето и чувствата на друг човек, той злоупотребява с красноречието. Една пословица гласи: „Красноречивият език е меч, побеждаващ света“. Мечът може да побеждава, но може и да убива. Езикът също е способен да побеждава или да сразява. Тази мисъл е изказана в евангелските проповеди: „Блажени са кротките, защото те ще наследят земята“.

Светът е подобен на купол, от който всичко казано се връща към нас. Ако кажем: „Колко е красиво!“ — тези думи ще се върнат към нас. Ако кажем: „Ти си глупак!“ — ехото отговаря: Ти си глупак! Някой може да се мисли за много важна персона, на която е позволено да говори всичко, което й хрумне, но грубите й думи ще я настигнат. Понякога човек не иска да каже на приятеля си обидни думи, но без сам да желае го прави, защото умът му е изпълнен с лоши впечатления. Затова трябва да пазим само хубавите впечатления и да не задържаме другите, за да може от нас да излиза само добрина. За нещата може да се говори по два начина. Преди да започнем да говорим, да си припомни всичко, което ни е известно по въпроса, а след това да претеглим всички доводи, появили се в ума ни. Такава е речта на папагала. Човек повтаря онова, което е научил, като папагал, който изрича определени думи, защото така са го научили. Другият начин на изказ е да черпим от хранилището знанията, които сме събрали. За да се открият тези знания е нужна стрела; за такава стрела служи дълбочината на чувството, което може да премине през всички прегради. Знанието е винаги с нас, но без силата на красноречието сме откъснати от него. Когато видим кретащ по улицата сакат човек, много лесно е да му се присмеем, но ако изпитаме някакво повърхностно чувство, то ще предизвика у нас съжаление, а дълбокото чувство ще ни помогне да проявим съжаление и състрадание.