Розмари Роджърс
Игра на любов (38)

38

Това определено беше мигът на Сара. Всички очи бяха приковани в нея, докато се отдалечаваше от бялото мазерати и Мат Бейкър с преднамерено, почти нахално безгрижие, а Мона Чарлз беше достатъчно професионалистка, за да го признае.

Тя чу Анджело, който стоеше до нея, да казва меко:

— А, ето каква била работата в действителност! От самото начало усещах нещо… — Но и Мона, както всички останали, наблюдаваше младата жена, която беше нейна дъщеря, с огромните слънчеви очила, които скриваха изражението й.

Сара никога не е била така близка с нея, нито приличаше на нея колкото Дилайт, нейното дете на любовта. До този миг, в който Мона стоеше и я гледаше как върви с дълги, леки крачки, които й напомняха за млада пантера, преследваща плячката си. Която от своя страна изглеждаше напълно способна да размени ролите! Горката Сара! Мона едва не потръпна от непознато желание да я защити. Мъжът изглеждаше напълно способен на насилие, дори на убийство, макар че стоеше и я чакаше с измамно равнодушен вид.

Той я чакаше и след като беше стигнала дотук, Сара можеше единствено да продължи с уверени крачки, а не да се обърне и избяга на безопасно място! Дори познатото намръщено изражение беше изчезнало от мургавото му лице, което беше безизразно като грубо изсечена маска с черни дупки вместо очи. Но макар че не можеше да го види, тя усещаше по раздвижването на кръвта си и нервните удари на сърцето си студения гняв, който той едва успяваше да сдържа.

„Измисли бързо какво да кажеш, Сара, момичето ми, или ще те изхвърлят от сцената!“ се прокрадна мрачна мисъл в съзнанието й и Сара успя да се усмихне с малко пресилена лъчезарност.

— О, здравей, Марко! Не съм очаквала, че пак ще те срещна! Мен ли търсиш или…

— Не си ли? — Тонът му беше някак прекалено равен, но изострените й сетива долавяха ръмженето на звяра зад привидното спокойствие.

Тя отново се опита да изобрази безгрижно нехайство, стараейки се да не забелязва как очите му се закотвиха върху издайнически пулсиращата вена на шията й.

— Ами, всъщност не, но тъй като си тук, мисля, че можеш официално да се запознаеш с Мона! Особено след като очевидно си тук по някакво невероятно съвпадение. Случайно да ми носиш дрехите? Просто не ми остана време…

Докосвайки го, както стоеше там, неумолим като Немезида, тя се опита да се обърне към Мона, но той прекъсна думите й и движението й с ръка, която обхвана китката й и я превърна отново в затворничка. Вглеждайки се в очите му, Сара изпита ужасяващото усещане, че той без угризение би й строшил костите, ако се опита да се измъкне.

— Опасявам се, че не е точно съвпадение. Аз също чета вестници. И понякога отгатвам. За щастие, както би казала ти. Особено след като дрехите ти са наистина при мен, а на теб сигурно вече ти е омръзнало да носиш едно и също, като знам колко си придирчива по отношение на къпането и преобличането…

Тя го погледна отново в черните като въглен очи и изведнъж всичко и всички около тях изчезнаха, освен едно странно усещане за фаталност, което я прикова и тя забрави всички смели думи, които си беше подготвила.

С онази негова проклета, отвратителна арогантност, която сигурно вечно щеше да я вбесява, той не обръщаше внимание на нищо друго освен на своя обект — своята жертва!

— Пред всички ли ще спорим, моя малка актрисо, или насаме? Сигурен съм, че дори и ти ще се съгласиш, че имаме да говорим за много неща. — Той направи едва доловима пауза и продължи със същия смъртоносно спокоен тон: — Добре, след като все пак си настроена благоразумно, предлагам да влезем вътре. — Той дори успя да се усмихне вежливо! Но не към нея, а към мама Мона. — Мис Чарлз, трябва да ви се извиня, че ви взех за дъщеря ви — това тук е Сара, нали? Не предполагах, че семейната прилика е толкова голяма, но след като се срещнах с вас, вече лесно се вижда коя е истинската красавица.

Едното стягане на пръстите му беше достатъчно да потисне недоволната въздишка на Сара и позволи на Мона отново да стане център на вниманието.

— Значи можеш да бъдеш и чаровен, скъпи! Колко мило! Хайде всички да влезем, за да се разотиде тази тълпа, която става все по-голяма. А после можеш да отведеш Сара за вашия малък разговор…

Как можеше Мона да я изоставя по този начин? По-точно да се отказва от нея, помисли си Сара с негодувание, въпреки че се остави той да я води, без да протестира, стиснала здраво устни и вирнала глава. Със същия успех би могла да върви към гилотината, която сега й се струваше далеч по-бърза и милостива от това, което я очакваше!

Да я водят през фоайето, докато се мъчи да избягва нови любопитни погледи, беше все едно да се намира в окото на бурята, помисли си Сара с отчаяние и направи един последен истински опит да се измъкне.

— Трябва да отида до тоалетната, ако не възразяваш! Мамо, мога ли да ползвам твоята? Сигурна съм, че имам ужасен вид!

— Няма да е необходимо да се качваш чак до втория етаж, мила. Наел съм апартамент точно тук. Мис Чарлз, с нетърпение очаквам да се видим отново. Анджело? Ах, с теб непременно пак ще се видим и то скоро, нали?

Сара едва има време да се запита дали бедният Анджело също се свива от страх и беше вкарана с пресилена вежливост в стаята, с която той я беше заплашил, чувайки със свито сърце острото щракване на ключалката на вратата.

Имаше нещо неизбежно в това, помисли си тя замаяно, преди да се обърне към него в последен, отчаян опит да се защити.

— Е? След като ме довлече тук, няма ли да кажеш нещо?

Той стоеше с гръб към врата, разкрачил обутите си в ботуши крака и скръстил ръце върху гърдите си. Беше облечен за езда, помисли си тя със закъснение и без всякаква връзка и веднага забеляза с облекчение, че не беше взел камшика си с кожен ремък. Или пък беше?

Като че ли по някакъв дяволски начин той долови част от мислите й, защото наклони язвително глава и каза провлечено с неприятно саркастичен тон, който сякаш шибаше оголените й нерви:

— Ако се оглеждаш като малко уплашено зайче пред вълк за някаква помощ или начин да избягаш, знай, че няма. А сега, след като нямаш друга възможност, освен да се изправиш пред самия вълк, имаш ли да кажеш нещо?

— Бъди проклет! — Сара изстреля думите с целия остатък от гнева, който той беше събудил у нея. — Как смееш да стоиш там като… като прокурор? И да ме заплашваш, сякаш съм престъпничка или… избягала робиня? Особено след като всичко стана по твоя вина, как само се опитваше да се месиш и манипулираш и… как изобщо има дързостта да си помислиш, че сестра ми не е достатъчно добра да се омъжи за брат ти? Е, заслужи си да те направят на глупак! Ти, с твоето високомерие и арогантност и твоето лицемерие… с целия поменик от любовници, които държиш наред с подходящата си годеница, която има ужасна кожа и няма какво особено да каже, а само пищи…

Сара спря задъхана, за да поеме жадно въздух, и той каза язвително:

— Така ли! Бедната Лучия! И предполагам, че с нищо не си я провокирала да реши, че не иска да ми бъде годеница? Този път бъди по-внимателна в лъжите си, синьорина Сара, колкото и да обичаш да мамиш и играеш роли…!

Тя се отдръпна пред погледа му, парирайки го с още по-гневни думи:

— А ти по-добре си припомни в какво си виновен. Сигурна съм, че отвличането все още се счита за сериозно престъпление, дори в дивата Сардиния, и трябва да те предупредя, че баща ми сигурно вече…

— Вече се свързах със сър Ерик. — Небрежността, с която й съобщи точно тази изненадваща новина, я накара отново да се задъха.

Той продължи безжалостно със същия безизразен тон, сякаш тя изобщо не се беше опитала да каже нещо.

— Съобщих на баща ти, с когото всъщност се познавам, че ти и аз сме се срещнали в Лос Анджелиз, влюбили сме се лудо един в друг и сме решили да избягаме. Всъщност беше горе-долу така, нали, съкровище? — Тя изненадано изучаваше лицето му и не можеше да повярва на това, което чува.

— Какво…?

— Моля те, остави ме да довърша, за да преминем към това, което трябва да направим. А ние имаме… — той хвърли бърз поглед на златния часовник на ръката си и отново погледна към нея. — Имаме около седем часа, преди да дойде време да се връщаме. Достатъчно да ти купим нещо подходящо за обличане, освен ако не предпочиташ да отлетиш до Париж.

— За какво точно говориш, за бога? — Сара осъзна, че гласът й изтънява почти до писък, но не беше в състояние да направи нищо. Той беше… той беше… И тогава отговорът му я връхлетя едва ли не като взрив.

— Говоря за нашата сватба, разбира се. Какво друго мислиш, че имам предвид? И е съвсем честно. Губя една годеница, печеля друга — има някаква поетична справедливост в това, не си ли съгласна?

Стаята сякаш се завъртя около нея по много странен начин. Не, нямаше да припадне за пръв път в живота си, преди да му каже точно какво мисли за него, за високомерните му постъпки, за старинния му замък и за всичко останало, което толкова мразеше у него, нали?

— Аз не… няма… — За свое разочарование Сара установи, че започва да плаче, гневните, смущаващо шумни ридания, които не можеше да спре, почти я задушаваха. — Аз… аз не искам да се омъжа по такъв… пресметлив, хладнокръвен начин! Няма да позволя да бъда… използвана и манипулирана повече… чуваш ли ме? Няма да се примиря с твоя… твоя харем и твоя… не искам да се омъжвам само защото ти… познаваш татко и… знаеш много добре какво си мислеше за мен и как ме наричаше… и…

Когато престана да се опитва да декламира почти неразбираемите си протести, Сара осъзна, че плаче върху гърдите му, а ръцете му я бяха прегърнали, сякаш… сякаш той наистина я искаше. Но у нея все още беше останал достатъчно здрав разум, за да осъзнае колко нелепа е тази мисъл! Той просто се правеше, че я успокоява, за да върши тя точно това, което той иска.

Сара се опита да се възпротиви на това ново унижение, да се отдръпне от него, но ръцете му я задържаха като затвора, от който се беше опитала да избяга само преди няколко часа.

— О, престани! Аз не съм… италианците винаги се женят за девствени жени, ти… ти сам каза това! А аз не съм…

Гласът му, идващ някъде отгоре, беше почти непоносимо груб.

— А, да… опасявам се, че Серафина ме осветли по този въпрос. Както и мащехата ми, на която между другото си направила особено впечатление!

Сара почти се сви от тона му, преди той да премине в заплашително дрезгаво мъркане.

— Имаш ли някакви други извинения, Дилета?

— Не ме наричай така! О! Как смееш, особено сега? Когато ти… няма да се омъжа за мъж… който не ме о-обича, дори и това да е един ужасно старомоден начин на мислене! А ти никога… ти си толкова дяволски властен, че не би помислил да… да ме попиташ дали аз…

— Боже! — Думите изригнаха и, обхваната от внезапна паника, тя се опита да се освободи от хватката му, но ръцете му само се сключиха още по-здраво около нея, докато тя помисли, че е решил да не остави здрава кост в тялото й. — Знаеш ли каква невъзможна и упорита кавгаджийка си? Да те питам — ха! Първо ме дразниш и ми се присмиваш, принуждавайки ме да зарежа и теб, и острия ти език, а после по някакво щастливо съвпадение откривам онова, което мащехата ми в последствие потвърди. Когато се върнах с намерението — погледни ме, чуваш ли? — Груби пръсти се впиха в косите й и дръпнаха главата й назад и Сара нямаше как да не се подчини, но установи само, че той е свел глава и устните му са опасно близо до нейните, докато процеждаше през стиснати зъби: — Чудя се дали не си знаела каква ще бъде реакцията ми и не си я предвкусвала с твоя по женски непостоянен и пресметлив ум? Защото трябва да си знаела, трижди проклета магьоснице… как е възможно да не си разбрала?

— Марко…!

— Не, да те вземат дяволите, поне веднъж ще ме изслушаш ли, без да ме прекъсваш. Едва не полудях! И само заради теб… бях готов да те убия, когато дойдох да те търся и видях, че те няма и всичко е толкова пусто и тихо… мисля, че тогава малко превъртях, а сега ми се струва, че съм се побъркал още повече, като казвам всичко това на тези твои широко разтворени мокри от сълзи очи и на устата ти, която ме кара да искам… защо, по дяволите, мислиш, че искам да се оженя за теб? Трябва ли да знаеш? Защото те искам и ще те имам и защото все едно за коя и за каква съм те мислил, въпреки всичките ми старания и жестокост, въпреки всичките ми думи, започнах да те обичам, моя наслада, мое мъчение, мое сърце… това стига ли ти? А? — Той почти изръмжа в лицето й последните думи и после буреносният му поглед улови почти блажената усмивка, която изведнъж се появи на устните й, от които се откъсна задъхана въздишка.

— О, Марко! Защо… няма нужда да ми крещиш! Искам да кажа… и аз не исках да се влюбвам в теб, особено при тези обстоятелства, във всеки случай несподелената любов е такова глупаво, тъпо нещо… имах чувството, че повече не мога да издържам! Затова аз…

Той изобщо не й остави възможност да довърши, припомни си Сара замечтано след известно време, но това нямаше значение, особено след като не преставаше да я целува по онзи сладостен, яростно собственически начин, от който коленете й омекнаха. И той естествено трябваше да я вдигне… и също така естествено и неизбежно да я отнесе до голямото легло с балдахин.

А след като вече бяха там, изглеждаше далеч по-лесно да отложат за момент всякакви въпроси, отговори и обяснения… дори да не мислят. В крайна сметка вече щяха да прекарват много повече време заедно. Достатъчно, за да измисли всевъзможни начини да го ангажира така, че да не му остане време за никаква друга жена. Само за неговата.