Розмари Роджърс
Игра на любов (12)

12

На следващия ден вестниците бяха пълни с клюки — дори и „търговските“, както ги наричаха всички. Прислужникът на чичо Тео й ги донесе подредени на спретната купчина върху месингов поднос, а лицето му остана безизразно, дори когато й съобщаваше, че е била спомената отново в сутрешното клюкарско шоу на Бренда Роуън и че е имало обаждане за нея, на което трябва да отговори щом се събуди. Господин Хънт.

Гарън? Сара се изчерви, припомняйки си. О, господи, какво ли си мисли за нея! И сега всички тези глупави истории…

 

 

— Е! Трябва ли да те поздравя? — Гласът на Гарън беше сух и не й беше лесно да отгатне какво си мисли. — Обаждам се само, за да ти кажа, че можеш да си вземеш още няколко свободни дни — поне през уикенда. Имаме проблеми с времето при външните снимки.

През остатъка от разговора на Сара не й беше лесно. Не можеше изведнъж да започне да отрича всички слухове след като Гарън не я беше попитал нищо. Не би могла също да му намекне, че би искала да го види отново, защото не беше сигурна дали е така. А как би могъл той да иска да я види отново, след като беше припаднала пред него? Така или иначе, донякъде за нейно съжаление, Гарън се държеше приятелски неангажирано и делово.

— Кажи на нашия приятел Рикардо, че вероятно ще му се обадя по-късно. А ти се забавлявай, хлапе.

Няколко секунди Сара ядосано се взираше в слушалката, след което я остави на вилката и се протегна за вестниците, потрепервайки при вида на една снимка, на която тя ровеше за ключовете си и с онези слънчеви очила приличаше на обирач на банки. И още една, по-лоша на която сякаш гледаше с обожание профила на Рикардо, докато той й протягаше ръка…

О — непоносимо! Може би чичо Тео щеше да знае какво трябва да се направи. Вероятно би могла да ги съди — особено онзи мазник Гордо Рап. Едно писание привлече погледа й и тя едва не извика объркано, докато преглеждаше статията:

Бяха ли Пол и Моник Друри в ролята на Купидон, когато запознаха мултимилионера Кавалиери с изгряващия модел и актриса Дилайт Адамс? Трябва да е било любов от пръв поглед, с вечеря в невероятното Кафе Рус и много уединен обед на снимачната площадка — точно в офиса на Пол Друри. И как така една възторжена Дилайт се вози в чисто нов Мерцедес SL 450 — подарък от почитател. Да познаем ли кой?

Телефонът до леглото й звънна и Сара едва ли не с благодарност сграбчи слушалката, само за да направи физиономия и сбръчка нос, разпознавайки провлачения саркастичен глас, който проскърца в ухото й.

— Видя ли вестниците? — И после студено: — Предполагам, че това наричате тук „добра популярност“? Но аз намирам, че това, което си позволява вашата преса, е обидно!

Той разбира се не мислеше… не би могъл да мисли… Сара усети как пламва цялата и не можа да го предотврати, нито пък успя да попречи на гласа си да се извиси.

— Това е изцяло по твоя вина! Ти си този, който настояваше да ме види и ти си този, който… нека ти кажа, че аз определено нямам нужда от такъв вид популярност! — Спирайки да си поеме дъх, Сара си спомни за ролята си, опита се да успокои гласа си и продължи по-спокойно: — Имам много ревнив годеник, който би… би ни убил и двамата, ако сметне, че всички тези противни слухове са истина!

— О, да — този Карло, за който говориш? Аз естествено ще се радвам да „изясня с него фактите“ както казвате тук, ако реши да се обърне към мен. Може би трябва също да го посъветвам, че щом има годеница… привлекателна като теб, не би трябвало да я оставя дълго сама?

Дори когато смекчаваше тона си, в гласа му се прокрадваха остри нотки, които я дразнеха като близване на котка по кожата й, така че тя първо потрепери, а после се наежи инстинктивно.

— Карло не е твоя работа. А ако не ти харесват историите във вестниците, би трябвало да ги отречеш, не мислиш ли? Сигурна съм, че си нещо като международен плейбой, но ми се иска да разбереш, че не се интересувам от твоите игри!

Между тях легна напрегната тишина. Да не беше прекалила? Сара чу как обиците й потропват отчетливо по слушалката. Нямаше ли да каже нещо?

За нейно учудване тя го чу да се смее тихо — дори смехът му звучеше повече като ръмженето на огромна котка, което я накара да подскочи нервно.

— Защо — защото не си определила правилата? Би трябвало да поемаш рискове… Дилайт!

— Аз непрекъснато поемам рискове! — От гняв гласът й стана писклив и едва не пресекна. — Но в този случай наистина не смятам да се замесвам. И не обичам да чета лъжи за себе си.

— Не? — И после рязко, сякаш му беше омръзнало забавлението, което тя очевидно му осигуряваше: — Вече не се радвам на гостоприемството на господин Колер — върнах се в хотела си. Но се обадих, за да предложа да се срещнем отново — този път насаме — и да обсъдим как да сложим край на тези слухове. Би ли позвънила да кажеш кога ще ти бъде удобно?

 

 

Защо не му беше отказала? По-късно Сара не можа да реши защо си беше позволила да прояви такава слабост при „молбата“ му, която беше прозвучала повече като заповед. Тя не искаше да го вижда никога повече и да преоткрива в себе си онази плашещо-безпомощна слабост, която загадъчното му, арогантно присъствие изглежда предизвикваше. Дилайт не би се изплашила от него, но Сара — да. Уплашена — но и привлечена, колкото и да й се искаше да го отрече.

Молците биваха привлечени от пламъка на свещта — и неизбежно опърляха крилцата си. И колкото и да се преструваше, че е Дилайт, това приключение всъщност беше на Сара и именно Сара трябваше много да внимава, ако не искаше да се опари!

Шофирането обратно до дома на чичо Тео даде на Сара време да обмисли в какво точно се въвлича, но начинът, по който я приветства охраната, я накара да се почувства добре дошла и сигурна, макар че чичо Тео изглежда беше разбрал напълно погрешно взаимоотношенията й с някогашния си гост — с когото тя трябваше да вечеря днес!

— Можете да се срещнете тук, по-уединено е. И съм сигурен, че вече си наясно какво правиш — прекарала си достатъчно време в този град. Трябваше да ми се обадиш по-рано, да знаеш! — чичо Тео беше сърдит, но й предлагаше помощта си и Сара импулсивно го прегърна.

— Знам, съжалявам — но исках да се справя сама. А и дори не знаех, че още живееш тук.

— Е, вече знаеш! Няма с какво повече да се оправдаваш, че не ми идваш на гости, а?

Чичо Тео беше страхотен, но как би трябвало да опише Рикардо, дук Ди Кавалиери? Докато обмисляше това, Сара се приготвяше, чудейки се защо си прави целия този труд. Малко грим, лек руж. И ярко червило, подчертаващо устните й.

Наистина, Сара, би трябвало да се засрамиш! — скара се тя на отражението си в огледалото, но не особено убедително. Намираща се на границата между двете роли, Сара всъщност се забавляваше от всичко това. Дори той да я мислеше за Дилайт, жената която го интригуваше беше тя, Сара. И вместо да се засрами, тя изпита удоволствие от тази мисъл. Вмъквайки се в елегантна копринена рокля на Мисони, която и прилепваше като втора кожа — невероятно мека, с корсаж, който се кръстосваше отпред доста ниско, така че откриваше вдлъбнатината между гърдите й — Сара се завъртя пред огледалата, които показваха отражението й от всички ъгли. Това бяха нейните дрехи и сега тя се радваше, че се беше впуснала в обиколка из европейските магазини, преди да отлети за Ню Йорк. Нахлузвайки обувки с високи токове, с тънки каишки от мека кожа, кръстосани отпред, и по една верижка от чисто злато около тънките глезени, се обърна отново, а полата й едва покриваше коленете й. Приличаше на майка си, както никога досега. Не приличаше толкова на Дилайт, защото някои от ситните къдрици бяха започнали да се отпускат, и падаха на врата й, по слепоочията й по бузите й. Изобщо не приличаше на Сара, която беше благопристойна и овладяна, истинска двадесет и четири каратова девственица за обяздване!

Бъди внимателна! Докато последното й предупреждение към самата нея отекваше в главата й, Сара излезе от стаята и тръгна бързо надолу по галерията с колони, обкичена с цъфнали лози, зави и мина през малкия вътрешен двор, който водеше в големия, обграждащ басейна. Тук щяха да вечерят заради мекото време и романтичната натура на чичо Тео. Имаше маса, покрита с безупречно бяла ленена покривка, свещи в кристални свещници и кристална ваза, пълна с парфюмирани червени рози. Свещите бяха запалени и до финия порцелан и подхождащите му кристални чаши за вино проблясваха прибори от чисто сребро. Двама келнери в бели сака се навъртаха ненатрапчиво отзад, един китарист крачеше напред-назад.

Сара трябваше да потисне забълбукалия в гърлото й истеричен смях. Какво, за бога, беше замислил чичо Тео? Всичко приличаше на сцена от стар филм с Одри Хепбърн — но беше ли тя в състояние да изиграе главната роля?

Естествено тя нарочно закъсня и Рикардо вече беше там, но не прояви никакъв признак на нетърпение или гняв, докато се надигаше да я посрещне. Повдигнал едната си черна вежда, той вдигна чашата си за поздрав.

— За Дилайт. Изглеждаш очарователно.

— Благодаря. — Тя естествено не трябваше да обръща внимание на начина, по който той нахално я огледа, сякаш я разсъбличаше. Трябваше да си напомни, че се контролира. Беше приела поканата му тази вечер, само за да му покаже, че ни най-малко не я е уплашил.

Един от келнерите й помогна да седне и тя помоли за минерална вода „Перие“ към виното си. Китаристът започна тихо да пее — някаква стара, сантиментална италианска песен. О, не! Чичо Тео определено прекаляваше или пък вече гледаше само стари филми.

Противникът й се беше облегнал назад на стола си с притворени очи.

— Харесва ли ти тази старомодна музика? Спомням си, четох някъде, че любимата ти музика е рок енд рол — пънк рок?

— Не трябва да вярваш на всичко, което четеш. — Сара весело вдигна чашата си за поздрав и опита виното, което беше много добро — сухо и изстудено точно колкото трябва. Окуражена от мълчанието му, тя продължи: — Мислех, че се срещаме, за да обсъдим как да сложим край на клюките. Може би ти би могъл да ги заплашиш със съд? Сигурна съм, че можеш да си го позволиш повече от мен.

Тя го видя да свива рамене, които се очертаха под прилепналото му ленено сако.

— Това само ще доведе до още клюки и повече шум. — Тонът му беше преднамерено равен, но очите му й се надсмиваха, от което лицето й пламна под грижливо сложения руж.

Като остави внимателно чашата си, Сара каза, контролирайки гласа си:

— А тъй като никой от нас не иска да се вдига още шум… какво предлагаш?

— Наистина ли искаш да знаеш? — Тонът му беше остър като погледа му, който я обходи, попивайки всичко, от нервната червенина до дълбокото деколте. — Тогава ще ти кажа. Защо да обръщаме внимание на клюките? Да отричаш значи да ги караш да вярват. А в крайна сметка ние двамата знаем кое е истина и кое — не… нали? Ако твоят годеник ти вярва, сигурен съм, че няма да има никакви проблеми. Предполагам, че той наистина ти има доверие?

— Разбира се! — потвърди Сара разпалено. — Ние се обичаме…

— А, да. Любов. Вие се обичате — той ти вярва. Но къде е този твой Карло? Защо не е тук с теб, за да те защити от това, което са само клюки?

— Трябваше да замине! По… по работа. Но скоро ще дойде при мен, разбира се — или аз ще отида при него. И тогава ще се оженим.

— Да — мисля, че така каза по-рано.

Пред тях поставиха чинии и Сара нападна салатата си, набождайки малка скарида на охладената вилица. Нямаше да му позволи да я надвие! В крайна сметка, той беше тук по същата причина, по която и тя. Защото тя беше предизвикателство, защото той беше от онези арогантни мъже — шовинисти, които не могат да повярват, че съществуват жени, неподвластни на сексапила им. Ха!

— Моля?

Да не го беше казала на глас?

Сара невинно ококори очи срещу него, продължавайки да набожда скариди на вилицата си.

— О, не съм казала нищо. Не е ли страхотна тази салата?

— Още не си я опитала. Само виното.

— Колко си наблюдателен. Но предпочитам да престанеш да се взираш.

— В теб или в салатата ти?

— И в двете. — Тя продължи да хапва от скаридите, като ги лапваше една по една. Ха! — помисли си отново. Този път тя взе връх над него. Номерът беше да не му обръща внимание. Може би тогава ще си тръгне и ще я остави намира!

За нещастие точно в този момент китаристът реши да се приближи, като пееше любовна песен, съдейки по сърцераздирателния му глас и притварянето на очите му при високите тонове. Сара вежливо се престори, че слуша много внимателно, докато с крайчеца на окото си забеляза, че Рикардо не се забавлява — всъщност лицето му излъчваше напрежение, както и дългите, мургави пръсти, които си играеха на пръв поглед небрежно със сребърната халка на салфетката. Сара отново забеляза пръстена с монограм, който той носеше — масивно жълто злато с герб от диаманти и рубини. Това беше единственият пръстен на ръцете му, но на една от китките му имаше златна гривна, която само подчертаваше мъжествеността на собственика си.

Тя за миг вдигна очи и видя, че той я гледа. Свеждайки бързо поглед, на Сара й се стори, че го чува да ругае полугласно. Той каза нещо на китариста, който сякаш се стопи в сянката. Не знам какво ми става… помисли си Сара в момент на просветление, преди ясното съзнание да я напусне.

— Мисля, че и двамата си губим времето… — каза той тихо през масата и ръката му се протегна и сграбчи нейната, дръпна я и изправи Сара на крака без никакво усилие. Китарата все още свиреше някъде, но сега много тихо — само музика, без думи. А от другата страна на басейна, в двора, покрит с испанска теракота, блещукаше огън — огнените езици сякаш бяха нажежени клещи, които късаха нервите й.

Онемяла, Сара остави това да се случи. Къде бяха отишли всички? Келнерите в бели сака не се виждаха никъде, а от китариста беше останала само музиката. Тя беше там, където искаше да бъде — в прегръдката на мускулестите му ръце, които я държаха притисната към твърдото му тяло. Нетърпеливи пръсти се впиха в гъстата й коса и дръпнаха главата й назад, откривайки устата й за неговата — завладяваща и грабеща — без тя да може да каже не, дори и да искаше.

Беше като спускане по бързей — повлечена, неспособна да се контролира. Ръцете й несъзнателно се бяха вдигнали да го прегърнат — може би, за да се задържи да не падане. Целувките му бяха едновременно груби и нежни, а ръцете му, убедили се в доброволното й пленничество, се спуснаха от раменете й, надолу по гърба й, проследиха извивката на хълбоците и дупето й и я притесниха грубо към него.

Никога преди не се беше чувствала по този начин, никога не беше имала усещането, че се разтапя, че я поглъщат — само чувство, никаква мисъл. Дори когато пръстите му опариха кожата й през тънката коприна на роклята й, дразнейки с милувки гърдите й… отмахвайки нетърпеливо коприната, така че тя усети леката им грапавина по недокосваната мекота и чувствителност на кожата си — дори тогава не беше в състояние да изговори думите на протест, които се оформяха в съзнанието й.

— Ела. — Една дума. Ами вечерята? Какво значение имаше вечерята или каквото и да е друго при това невероятно усещане? Тя се препъна на непривично високите си токове и промърморвайки някакво проклятие — точно като в сцена от филм! — той я вдигна и я понесе, притискайки я към гърдите си.

Някак си се бяха озовали пред стаята й и той отвори вратата с рамо. Светеше само лампата до леглото и той се насочи право натам и я положи върху него.

Сега какво? След като той вече не я държеше, Сара започна да се чувства глупаво, лежейки простряна там. Тя несъзнателно придърпа надолу полата си и прибра коленете си. Какво трябваше да направи? Той беше затворил вратата и, застанал в долния край на леглото, беше започнал да разхлабва вратовръзката си, измъквайки се от сакото си. Тъмни, непроницаеми очи обходиха тялото й, а тонът му беше небрежен, за разлика от целувките му преди малко.

— Защо не се съблечеш и не се мушнеш под завивките? След малко идвам при теб.

Прозаичното му държане подейства на Сара като чаша студена вода, плисната в лицето й. Той приемаше за даденост, че тя е негова. Отнасяше се с нея по същия прагматичен начин, по който вероятно се държеше с всички жени, които влизаха в леглото му. Нямаше съмнение, че всяко негово действие тази вечер е било внимателно обмислено, внимателно е бил избран точният момент. И колко хладнокръвен беше сега, когато беше сигурен в нея.

Сара гледаше невярващо как той започна да разкопчава ризата си. Отнесена от полета на фантазията си, тя полека започна да слиза на земята.

— Дилайт… такова обещаващо име. Чакаш аз да те съблека ли? Или предпочиташ да те обладая с дрехите?

Изправен там, като диво животно, с играещи мускули под мургавата кожа, той я накара да затаи дъх. Беше от мъжете, които вземат, каквото си пожелаят, без да обръщат внимание на чувствата на другите. И ако тя се опиташе да му се противопостави сега, той щеше я обладае насила… чистият инстинкт й подсказа това, докато тя се взираше почти хипнотизирана в неумолимите му очи.

Измисли нещо, Сара! — подкани я вътрешният й глас — И то бързо! Той не е от търпеливите мъже…

Той се беше приближил, вече без риза, и на слабата светлина Сара видя устата му, изкривена в саркастична усмивка, която изобщо не беше истинска усмивка.

Ръцете му бяха на колана му и тя бързо извърна очи и ги спря на лицето му.

— Аз… аз не мисля, че ние трябва…

— Какво има сега, още ли мислиш за твоя Карло? Сигурен съм, че той ще разбере. В крайна сметка ти си специална жена. Той не знае ли за онези много секси филми, в които си участвала?

— Естествено. Карло знае всичко за мен! И се радвам, че ми напомни за него, защото аз… аз промених решението си за това тук. Съжалявам — нямах намерение да те подвеждам, но ти… доста добре успя да ми отвлечеш вниманието с нещата, които каза. Моля те…

Той стоеше неподвижен и я гледаше, напомняйки й за приклекнала и готова за скок черна пантера. Лазейки на колене, Сара се отдръпна, колкото позволяваше ширината на леглото. Господи. Щеше ли да я изнасили? Беше ли способен на такъв акт на насилие?

Думите излизаха от устата й, пришпорвани от необходимостта да го отблъсне.

— Разбираш ли? Промених решението си. Не мога… с друг, когато съм толкова влюбена в Карло. Съжалявам — мисля, че наистина проверявах себе си, за да съм сигурна, и вече съм.

Докато още стоеше и я гледаше, той се изсмя грубо, което я накара да се свие въпреки всичките й твърди намерения.

— Проверяваше? Колко американско. Но сигурна ли си, че един италианец би разбрал това? Ще кажеш ли на Карло за този малък инцидент? Да му кажа ли аз?

— Какво имаш предвид — да му кажеш ли… Заплашваш ли ме? Опитваш се да ме изнудваш?

Той каза замислено, сякаш изобщо не я беше чул:

— Ако следвах своите инстинкти и твоите — да, колкото и яростно да ги отричаш! — бих те обладал веднага и нямаше да бъде насила. Мисля, че можеш твърде лесно да бъдеш съблазнена, моя Дилайт и радост на толкова много други мъже преди мен и преди Карло! Но и аз съм преситен като теб и аз обичам предизвикателствата. Затова ти казвам, че никога няма да те обладая насила, защото ако аз или някой друг реши да положи достатъчно усилия, ти с удоволствие ще отдадеш това, което сега си решила да задържиш. Защо? — Той изстреля думата към нея с глас, стържещ като трион. — Не ти ли предложих достатъчно? Трябваше ли да бъде Ролс Корниш вместо Мерцедес? Би ли се зарадвала на кредит при Шарл Гале? Забелязах, че носиш скъпи дрехи и обици на Елза Перети. Да не съм те подценил? Или ти предложих твърде малко?

Думите, му я пронизваха като множество кинжали, всеки от които имаше за цел да прободе и причини болка. Те предизвикаха у нея реакция на чиста самозащита, потискайки онези други, по-загадъчни чувства, които едва не я бяха погълнали.

— Да не съм те подценил? — беше казал той. — Или ти предложих твърде малко?

Сара си пое дълбоко дъх, благодарна на приглушената светлина, която оставяше лицето й в сянка и скриваше изражението й от него.

— И двете — каза тя кратко — но не както ти си мислиш. А сега, ако не възразяваш…

 

 

Дълго след като си беше отишъл, затваряйки с овладяно спокойствие вратата зад себе си, Сара установи, че не може да помръдне. Сковаността, която си беше наложила, не я напускаше и тя продължаваше да се взира във вратата, сякаш очакваше той да влезе обратно и да я нападне отново — тялото й, както и прекалено издайническите й чувства. Но той не се върна и в един момент тя си възвърна здравия разум и избухна в плач, което беше твърде необичайно за нея. Просто гняв, каза си Сара. И безсилие, защото той иска Дилайт, а не теб, отговори си мислено тя и това я накара да заплаче още по-силно, мразейки както себе си, така и него.