Розмари Роджърс
Игра на любов (34)

34

— Осъзнавам, че по някакво нещастно стечение на обстоятелствата продължавам да те желая, магьоснице с изумрудени очи, разгулна златиста плът и пресметлив ум. И докато те желая, ще те задържа тук в моя харем, както би постъпил някой мой праотец неверник с трепереща от страх християнска заложница — за да те гледам само аз и да бъдеш само моя! Ужасява ли те тази мисъл и това, което следва от нея, момичето ми? Докато ми омръзнеш, ще бъдеш само моя и ще правя с теб каквото поискам.

— Колко вълнуващо! Какво например? Ако не е прекалено извратено…

Сара установи, че си спомня твърде добре как беше прекъсната по средата на думите си. Устните му яростно се нахвърлиха върху нейните, докато я принуди да замълчи, след това, изследвайки преднамерено бавно всяка частица от тялото й, я накара да се подчини и тогава последва бурната й, почти неосъзната реакция, която тя не можа да възпре.

Сега не искаше да мисли за начините, по които я любеше той, нито за своите начини да го люби, които беше открила донякъде инстинктивно. Съзнанието й яростно отхвърляше мисълта, че би могла наистина да усеща липсата и дори да жадува това, което в началото й беше наложил насила. Смешно! Би трябвало да изпитва облекчение, а не разочарование, задето е решил да я остави сама поне за няколко часа, без да й налага тягостната грубост и претенции на своето присъствие.

Малко след като излезе, тя дочу пронизващото пърпорене на излитащия хеликоптер и разбра, че той отива… да види някоя от любовниците си. Защо трябва да я интересува? Той сигурно имаше нужда да възстанови накърненото си самочувствие, а това не беше неин проблем, нито нейна грижа. Сега, когато него го нямаше, тя можеше да си тръгне.

Но защо не го беше сторила? Защо не го направи сега?

Сигурно някакво новопридобито умение да разсъждава разумно я караше да отлага, помисли си Сара с горчивина, като през цялото време се ненавиждаше. Ще се върне, разбира се, беше си казала тя малко след като той си тръгна, изричайки онези язвителни думи. Не би могъл да отрече, че я желае, след като толкова пъти го беше признавал! Смяташе да я държи като затворничка подобно на някой средновековен дук от Сардиния, който имаше власт върху живота и смъртта на поданиците си. Правото на господаря — не беше ли обърнал саркастичните й думи срещу нея? Но, слава богу, намираха се в двадесети век и той не можеш да я задържи, ако тя не желаеше да остане. А тя какво искаше всъщност?

Той ще се върне, разбира се! Такъв арогантен егоцентричен маниак като него нямаше да успее да се въздържи! И може би само още веднъж ще го оставя да си мисли, че ме има… точно преди да си тръгна. Както и да е, този маскарад почти приключи!

Анджело винаги беше на разположение — нещастният, незаслужено отритнат полубрат, от който Марко толкова се възмущаваше. Ревнуваше от него! От Анджело, който беше готов да й помогне да избяга по някакви си негови причини. Рицар на лъскава черна „Хонда“! Чакащ сигнал, че трябва да я спаси… сигнал, който тя необяснимо защо още не беше дала, разбира се само защото знаеше и се надяваше, че въпреки всичките си подигравателно лекомислени и неискрени думи, той ще дойде да я потърси отново, като вълк, който надушва плячката си и обикаля около нея… дава й време да се уплаши до смърт, преди да я убие. О, ще се върне и още как! Не й даде възможност да се смее последна, преди да си замине. Точно затова още не си беше отишла. Разбира се, фактът, че би могла да си тръгне, когато пожелае, променяше всичко. Само ще го изчака да отстъпи още веднъж. Още един път — ще му докаже, че все още я желае — и наистина ще изчезне от живота му завинаги.

В крайна сметка Серафина беше тази, която върна Сара към действителността. Серафина с нейните строги забележки, а преди това „мистериозната“ поява на няколко от най-новите клюкарски списания на балкона й.

Списанията естествено бяха знак на внимание от Анджело, кой друг. Майка й се усмихваше загадъчно от корицата на едно от тях, напомняйки на Сара, че в този момент Мама Мона е само на няколко километра от нея, в Каляри. Докато ги прелистваше нетърпеливо, Сара попадна (несъмнено както Анджело беше предвидил) на някои неприлични статии не за някой друг, а за Марко. Дук ди Кавалиери беше представен като световен плейбой въпреки всичките му успехи и печалби в бизнеса. Една от статиите се занимаваше така наречената му „настояща“ любовница — френска модна дизайнерка с известна репутация. Друга беше посветена на предишните му любовници и на пословичното му непостоянство и безчувственост — никога не задържал жена повече от шест месеца и ги напускал, за да отиде при следващата, без да ги предупреди.

Е, тя знаеше, беше усетила, без да трябва да й се казва каква е истинската му същност! Кой беше лицемерът в случая? Защо не се върнеше, да бъде проклета черната му душа, за да му хвърли в лицето истината за него?

Сара беше чула хеликоптера да излита и след четиридесет и осем часа още не се беше върнал. Какво правеше той? Какво целеше? Тя просто нямаше да бъде тук, когато той посмееше да се върне. Да я държи тук за свое ползване — никога! В края на краищата той ще разбере, че е бил направен на глупак и това ще е само част от отмъщението й. Той ще стане за посмешище, ако не го пратят в затвора за отвличането й. На процеса тя ще бъде в девственобяла рокля и ще плаче много и той никога няма да го преживее. Ако не друг, татко ще погрижи за това!

Както обикновено, тя правеше слънчеви бани на уединената си тераса, и мислите й бяха единствената й компания, докато и ако той се върнеше.

Бъди практична, Сара!… О, да, беше лесно да си говори така, да размахва предупредително пръст срещу себе си въпреки пълната си безпомощност пред опасността, която беше усетила и пред която още не беше готова да се изправи. Той можеше никога да не се върне. Доколкото го познаваш вече те е забравил. Още една бройка за статистиката! И все пак имаше дни и нощи, когато беше разговарял с нея, сякаш забравяйки кой е той и коя е тя, според него, и беше позволил на горчивината да изплува. Бяха се хранили заедно, бяха спорили… и бяха се дуелирали. Бяха се любили въпреки всички онези цинични и някак отхвърлящи думи, които беше използвал, сякаш му беше необходимо да сведе това, което се зараждаше между тях, до грубите думи, които не обясняваха и не означаваха нищо.

Още по-добре, че си беше тръгнал тогава — оставяйки й време да си поеме дъх, да помисли и прецени нещата.

Тя лежеше на слънцето, оставяйки топлината му да проникне през порите й, докато съзнанието й оставаше замъглено и далечно, когато Серафина влезе — нарушавайки уединението й за пръв път след онзи първи път, доколкото Сара можеше да си спомни.

— Синьорина… моля да се събудите. Не е безопасно да се спи на нашето жарко слънце.

О, боже — трябва да беше забравила всякакво приличие, откакто дойде тук. При тази мисъл Сара се обърна лениво по гръб и закри с ръка очите си.

— Какво има…? Само това ли? Или дукът е благоволил да се върне? — Тя не можа да прикрие язвителната нотка в гласа си, докато правеше своята саркастична забележка. Жената не каза нищо и тя продължи в същия безгрижен тон. — Ако се е върнал, непременно му кажи, че съм по-отегчена от всякога! Не ми харесва да ме държат затворена против волята ми. Или той постъпва така с всичките си жени?

— Вие, синьорина, сте единствената жена, която Негова светлост е водил тук, в двореца. Да, всички научавахме от случайно попаднал ни вестник за някои от другите му… интереси, но той никога не е водил друга тук. Никога… Простете ми, синьорина, че ви говоря толкова откровено, но понякога така е по-добре. Аз съм стара и съм видяла много, но…

— Съжалявам, Серафина. — Докато се изправяше неохотно, на Сара й се искаше да има нещо, с което да се покрие, и тя прие с благодарност памучната роба с индиански мотиви, която жената безмълвно й подаде. Чувстваше се зашеметена не само от слънцето, а и от внезапния изблик на откровеност от страна на Серафина. Какво се опитваше да й каже? И как би трябвало да й отговори?

Сара спечели малко време, докато завързваше тънкия памучен саронг около гърдите си. Но без да знае защо, умът й работеше трескаво. „Неговите интереси…“ беше казала Серафина с одобрителен тон. По дяволите, тя никога нямаше да одобри мъж, който държеше легион любовници — на практика всяка жена, която му хванеше окото. И беше толкова лицемерен, че отказваше на по-малкия си брат правото да се ожени за жената, която обича, докато той самият беше обладал и използвал същата тази жена — той поне така смяташе — без да го е грижа за нейните желания, нито за последствията от своенравната му постъпка.

— Серафина… какво се опитваш да кажеш? Започват да ми омръзват тези увъртания или прояви на груба сила. Мисля, че трябва скоро да се махна от тук, сигурно разбираш това?

Серафина сякаш нарочно отказваше да разбере и вместо това говореше за незначителни неща.

— Стояхте прекалено много на слънце, нали ви казах? Може да стане опасно… Моля да влезете с мен вътре, синьорина.

На Серафина й трябваше доста време да си дойде на думата, макар че очевидно беше дошла с намерението да каже нещо, помисли си Сара нетърпеливо, докато позволяваше да й се карат и да я гълчат като дете, дори да я отведат до ваната с целия й напарфюмиран мраморен разкош. Истинска вградена вана! Символ на упадък, направена за разглезени одалиски, чието единствено задължение беше да доставят удоволствие на арогантния си господар. Тази мисъл успя да откъсне Сара от нежелания, ненужен спомен за силните загорели пръсти, насапунисващи гърба й и цялото й тяло…

Защо в тази иначе луксозна обстановка на огромната баня липсваше душ? В крайна сметка той имаше!

— Серафина…?

Старата жена с изправен гръб, завита на стегнат кок коса и тъмни дрехи, обикновено оставяше Сара сама във ваната, но този следобед сякаш си търсеше оправдание да остане, като внимателно проверяваше огромния куп винаги готови пухкави хавлии и количеството масла и прахове за вана в кристалните им шишенца. Серафина сякаш си отдъхна, когато Сара реши да я заговори.

— Да, синьорина?

— Серафина, кога е поставена тази… тази необичайно голяма вана тук? И защо няма един модерен, практичен душ?

— Мисля, че при предишния дук, синьорина. Титлата е много стара и това е много стара част от двореца. Но когато първата дукеса видя тези стаи, тя ги пожела за себе си — помня, че моята майка така казваше, а по онова време тя работеше тук на моята длъжност. Аз самата бях много млада, но трябваше да започна работа тук на петнадесет години. Спомням си дукесата — и двете дукеси — много добре. Далеч преди да поставят модерно отопление, аз помагах да качват тук големите чайници с гореща вода. Ах! Колко много чайници трябваха!

След като започна да говори, обикновено необщителната икономка стана почти словоохотлива и Сара едва успя да се въздържи да не извие вежди в недоумение. Е, в крайна сметка Серафина имаше много човечност в себе си, макар все пак да беше трудно да си я представи като петнадесетгодишно момиче, бъхтещо се по безбройните стълби с тежки чайници гореща вода. Бедната, имала ли е изобщо нормално, безгрижно детство?

— Може би отегчавам синьорината… всички тези неща са станали преди много години и някои от тях вече са забравени!

— О, не, не! — каза Сара бързо, като любопитството й надделя. — Моля те! Има толкова много неща, за които съм се питала, особено за първата дукеса, защото това са били нейните стаи, а портретът й все още виси тук, а не в галерията с портрети. Тя сигурно е била… много красива жена! Била е испанка, нали?

— А, да, беше испанка и много хубава, много млада. Дукът, съпругът й, не можеше да й откаже нищо. Каквото поискаше бижута, хубави дрехи — трябваше да го има. А тогава бяха трудни времена за страната ни, синьорина. Много трудни! Семейството нямаше толкова пари, колкото сега благодарение на настоящия дук, и понякога беше трудно, но дукесата трябваше само да поиска. Получаваше всичко!

— Освен свободата си, предполагам! — Сара се почувства едва ли не задължена да вметне нещо сухо. Колко различна беше тази история от онази, която самата Серафина й беше разказала преди! Бедната малка младоженка, държана като заложница, като играчка на един тираничен дук, който принадлежеше на Средновековието също както по-големият му син! — А какво да кажем за моментите, когато я е оставял сам този огромен дворец, докато е пътувал и несъмнено е посещавал многобройните си любовници? Може би този величествен дворец и тези величествени стаи с мраморна вана и слънчева тераса са започнали да приличат на затвор на бедата жена!

За миг лицето на Серафина сякаш се стегна, Сара помисли, че жената сигурно няма да каже нищо повече и се зачуди защо самата тя почти затаи дъх. Но старата жена изглежда беше казала твърде много и стигнала твърде далеч, макар че следващите й думи прозвучаха като упрек.

— Синьорината изобщо не разбира! Не беше така, макар че дукесата наистина забременя скоро след като се ожени, именно тогава тя поиска тези стаи — и именно тогава съпругът й, дукът, започна да пътува често по работа, но тук постоянно имаше лекар. Трябваше да се печелят пари, синьорина. А в онези дни нямаше шумни летящи машини, способни да се приземят тук. Пътуването с кола беше много трудно и опасно, навсякъде имаше бандити, които ограбваха пътниците. Дукесата не беше в състояние…

— Ами след това? — настоя Сара, макар че се почуди защо направи това. — Нещастната млада дукеса е починала — би могло да се каже едва ли не, че е била убита — защото отмъстителният й съпруг й е отказал най-обикновени медицински грижи. Ако я е обичал истински, щял е да й прости!

— Ако вие имахте малко дете, което трябва да се кърми и има нужда от майчина грижа, щяхте ли да искате да го напуснете, синьорина?

Туш, Серафина! Сара почти неволно поклати глава.

— Не, мисля, че не! Но съм сигурна, че й тя не е искала, нали? А той бил ли е тук, когато се е родило детето? Не би ли могъл да остане при нея след това?

Детето, за което говореха, беше Марко — каква странна мисъл и колко невъзможно беше да си го представи като дете, още по-малко като безпомощно бебе!

Серафина също клатеше глава, а на загрубялото й мургаво лице се беше появило почти отнесено изражение.

— Дукът беше тук, разбира се, макар че тя — дукесата — не искаше да го вижда. Тя пищеше, въпреки че лекарят се беше опитал да я подготви, не беше готова за реалността на родилните болки, о, как пищеше! Помня, че си затисках ушите, за да не чувам онези писъци и думите на омраза и гняв, докато най-после майка ми ме отпрати. И дори след това…

— Да?

— След това тя не искаше да види нито съпруга си, нито детето си, синьорина. Майка ми имаше доста работа, а също и докторът. Едва когато гърдите започнаха да я болят от многото мляко, тя най-после позволи да й донесат сина, за да го нахрани. И тогава извръщаше глава — не искаше да го държи, да го докосва — плачеше и пищеше, докато най-накрая намериха дойка, една жена от планините, чийто брат… — Серафина сви гневно устни, но преди Сара да успее да зададе нов въпрос, тя продължи бързо със същия равен тон. — За детето й се погрижиха, но тя имаше съпруг, синьорина. Тя се отвърна и от него, въпреки всичко, което той се опитваше да направи, всичко, което продължаваше да й дава, макар че тя не искаше да споделя леглото му, нито го приемаше в своето. Тя искаше все повече и повече като цена за това, че беше родила син, който щеше да бъде наследник и следващия дук, а той й даваше всичко, като се надяваше може би, че с времето тя ще се промени. Именно в онези дни, синьорина, той заминаваше за все по-дълго… А веднъж самата аз го чух да казва на негов приятел, който му беше дошъл на гости, че повече не може да се примирява с омразата, която тя беше започнала да изпитва към него и която проявяваше винаги, когато той се опитваше да… да се разбере с нея.

Водата във ваната изстиваше — Сара почти автоматично завъртя крана на топлата вода. Противно на волята й, историята, която Серафина изненадващо й беше разказала с всички интимни подробности, завладя вниманието й в такава степен, че тя почти забрави за настоящето и за опасното положение, в което се намираше. Забрави да се запита защо Серафина беше избрала точно този момент да разкрие семейните тайни на външен човек като нея.

— И така, той отсъствал все по-дълго и по-дълго, докато тя… — Сара заговори замислено и почти на себе си, като се опитваше да нагоди съзнанието си към една различна история. Съвсем като японския филм „Рошомон“, каза си тя. Колко много страни имаше истината, като всеки я виждаше от различен ъгъл! Дали някой се беше опитал наистина да разбере бедната малка испанска дукеса, преди да я осъдят като разглезено и капризно дете, което мисли единствено за собственото си удобство?

Тя вдигна поглед към Серафина, която сякаш беше потънала в миналото, а тънките й, загрубели от работа, пръсти автоматично прехвърляха зърната на дървената броеница, докато очите й се взираха в далечината над влажната глава на Сара. Определено беше дошъл моментът на здравия разум и логиката!

— Е, той е трябвало да я вземе със себе си въпреки всичко! Може би тя просто е имала нужда отново да бъде сред хората. Да носи красивите си рокли и бижута на опера, балет или коктейл. Би могъл дори да я заведе на… на, е в онези дни вероятно не е имало брачни консултации, но поне на психолог, който би могъл да помогне! Щом като е била толкова млада…

— Казвам ви, синьорина, бяха неспокойни времена на твърде много промени, които настъпваха прекалено бързо. И скоро войната, за която всички говореха, щеше да накара света да настръхне. О, беше голямо нещастие, толкова лошо! Макар че имаше време когато — тогава господарят не беше тук — когато всички си мислехме, че може да настъпи промяна. Детето вече не беше бебе и тогава, може би от скука, кой знае, дукесата позволяваше да го доведат в стаите й. Тя дори доста се сприятели с бавачката и прекарваше много време в разговори с тази необразована жена от планините, която беше загубила незаконороденото си дете. О, но тази дружба беше нещо лошо, синьорина, лошо за всички…

— Никак не си справедлива! — извика Сара. — Какво лошо има тази бедна самотна жена да търси приятел, някой, с когото да разговаря, и да намери такъв? Ами детето й — ти току-що каза, че започнала да го приема…

Гласът на Серафина стана по-груб, а пръстите й се впиха в броеницата.

— Тя се отнасяше към детето като към играчка — понякога го милваше и прегръщаше, а друг път го отблъскваше — онази жена имаше брат, един от дивите, опасни бандити, които ограбваха безпомощните и непредпазливите. Те се срещнаха…

— И той е бащата на Анджело?

Думите се изплъзнаха, преди Сара да успее да ги спре, макар веднага й се прииска да си бе прехапала езика. Но Серафина не изглеждаше никак изненадана, докато обръщаше строгите си очи към пламналото лице на Сара с полепнали по челото и слепоочията мокри къдрици.

— Да, Анджело, който е цял бащичко!

— Но и син на майка си! — отвърна Сара рязко, връщайки се както й се стори с шок към здравия разум. — Бедният Анджело! Ако някой има нужда от съжаление освен глупаво недискретната дукеса, мисля, че това е той! Изпратен в изгнание като дете, а после… а сега…

— Анджело създава неприятности, синьорина. И моля синьорината да ме извини, но той се възползва от положението си! От щедростта на дука и от увереността си, че няма да бъде наказан за волностите, които си позволява. Той се върна от Съединените щати, защото се беше забъркал в неприятности там — да не би някой да го е принудил, питам ви, да избере лошия живот, който е водил там? Дори не отиде в затвора като много други, не, беше уредено да се върне тук като свободен човек. И оттогава… синьорина, умолявам ви да бъдете внимателна! Не се доверявайте на този Анджело, който идва и си отива, когато си иска, защото се възползва… казах твърде много и знам това, но само защото имаше още едно дете, синьорина. Още едно невинно дете, което израсна със съзнанието, че майка му никога не го е искала и в крайна сметка го е изоставила, без да помисли за него. Има белези, с които децата израстват и които остават, когато вече са станали големи мъже и са се научили да крият чувствата си…