Розмари Роджърс
Игра на любов (13)

13

Някои жени могат да плачат, докато заспят и на другата сутрин да се събудят свежи и без поражения. Очевидно тя не беше от тях. След като се нацупи на образа си със зачервени очи в огледалото в банята, Сара мрачно се зае да мие очите си със студена вода. Едно от старите и изпитани спасителни средства на бавачката Стагс — гарантираше премахването на подпухнали клепачи. И като повечето лекове на бавачката, то в крайна сметка свърши работа.

— Има ли някой вкъщи? — попита Сара прислужника, който й донесе късна закуска на уединената тераса, където тя правеше слънчеви бани. Надяваше се, че въпросът й звучи така безобидно, както искаше.

С очи, скрити зад прекалено големите слънчеви очила на Дилайт, Сара лежеше по бикини и намазана с плажно масло на един шезлонг, косата й беше прибрана с жълта лента.

— Само господарят. Другият джентълмен той отиде си снощи още.

Беше си отишъл! И разбира се болката, пронизала тялото й, беше резултат на огромно облекчение. Той естествено няма да иска да я види никога вече и добре, че стана така. Той беше от мъжете, на които никоя жена не би могла, или не би трябвало да има доверие! Мъж, от който трябва да стои надалеч — от тези мъже, които Сара не би срещнала. И беше крайно време да може да си стане пак тя, помисли си Сара едва ли не с отчаяние. Колко време беше обещала на Дилайт? Две седмици — месец?

Не трябва да мислиш за това точно сега, заповяда си Сара, като се обърна по гръб и усети жаркото следобедно слънце по кожата си. По-добре да спре изобщо да мисли и да си лежи на границата между съня и будното състояние.

— Е, е! Спиш ли или не? Да заспиш на слънце може да е опасно, скъпа.

— Чичо Тео!

— Кой друг? Точно сега си единственият ми гост и си помислих, че моментът е подходящ да се опознаем отново — всъщност, ако имаш настроение за това.

Защо сърцето й биеше така дяволски силно? Разбира се, че се радваше, дето именно чичо Тео я хвана да се пече с широко разтворени ръце и крака, сякаш приемаше древногръцкия бог на слънцето. Всеки друг би могъл да…

Сара се сепна, недовършила мисълта си. Беше погълнала прекалено много слънце за един ден — добре, че кожата й лесно хващаше загар и рядко изгаряше, благодарение на някоя далечна прабаба италианка.

Тя седна и каза весело:

— Предложи ми една много студена „Перие“ с лимон и ще те последвам навсякъде! — Точно такова нещо би казала Дилайт. Но защо, докато говореха, чичо Тео все забравяше и я наричаше Сара вместо Дилайт?

Те разговаряха, докато правеха импровизирана обиколка на частната му колекция от картини.

— Не е хубаво да се затваря в хранилище всичката тази красота! Искам да мога да ги гледам, когато пожелая.

Въпреки очебийната си своенравност, Дилайт сигурно харесваше тези неща. Сара не искаше да крие вълнението си, а и не би могла. Усещаше, че чичо Тео е доволен.

— Винаги съм обичал красивите неща — каза й той. Може би точно затова толкова обожаваше Мона. — И после — онзи Гейнсбъро, който баща ти е прибрал — такава загуба е да няма кой да му се възхищава. Не би ли могла да го убедиш да ми го продаде?

— Разбира се, че няма — особено след като го убедих да ми го даде. В момента виси в спалнята ми! — реагира Сара разгорещено и после й се прииска да си беше отхапала езика. Но чичо Тео, да го поживи господ, просто издаде едно многозначително „Ха!“ и не каза нищо повече.

Той я изведе във вътрешния двор край басейна, където на една сенчеста маса като по чудо се появи изстудено вино и кристални чаши.

— Е, пийни малко вино. Ти си добра публика — накара ме да осъзная, че понякога съм самотен! Какво мислиш за това? — И после, без да й даде възможност да каже нещо, той продължи без предисловия: — Като говорим за това, защо не помислиш да прекараш известно време тук? Можеш да имаш свое собствено крило — да идваш и да си отиваш, когато решиш. Не казвай нищо сега, просто помисли по въпроса.

Беше я изненадал и тя се запъна, докато отговаряше:

— Това… това би било чудесно… ти си съкровище, че предлагаш такова нещо… но, знаеш, в понеделник трябва да се връщам на работа… филмът… филмът на Гарън…

Тонът му беше равнодушен.

— О, мислех да ти кажа по-рано. Тази сутрин ми се обади Гарън и те няма да имат повече нужда от теб. — Той вдигна ръка, сякаш за да спре протестите й, макар че точно в този момент Сара не би могла да изрече нито дума. — Разбира се ще ти платят съгласно договора и това няма нищо общо с теб — Гарън ме помоли да ти кажа, че си страхотна малка актриса и би желал да те използва отново в следващия си филм. Но ще се наложи да направят много поправки, защото сцените с преследването са станали по-дълги от очакваното. Така че един от сценаристите предложил да остане само сцената с теб и Гарън, която вече са заснели. Спират до самоубийството ти, а падането ти от покрива ще бъде изпълнено от професионална каскадьорка.

Той я погледна критично, преценявайки липсата на реакция от нейна страна.

— Не си въобразяваш, че си влюбена в Гарън, нали? Не мислех, че това е възможно — твърде си разумна за такива работи! А колкото до… е, няма значение! Обещах си, че няма да се бъркам. Ще обещая същото и на теб, скъпа, ако решиш да правиш компания на стария човек. — Той добави хитро: — Би могла да бършеш праха от картините в галерията ми, ако настояваш да се занимаваш с нещо. И ми напомни да ти покажа колекцията си от табакери за енфие. Да не говорим за…

До този момент Сара беше успяла да се съвземе достатъчно, за да го прекъсне.

— Другото име на това е подкуп. На всичкото отгоре от самотен стар мъж, как не!

Той се изкиска доволно.

— Аха! Ето, че се прояви влиянието на бавачката Стагс, нали? Да не си мислеше, че си успяла да ме заблудиш?

— Аз… не можех да съм сигурна. Но ти няма да ме издадеш, нали? На никого, моля те!

Той изсумтя шумно.

— И защо по дяволите трябва да правя това и да разваля цялото шоу? Повярвай ми, момичето ми, от години не съм се забавлявал така, както от малката ти игра. Не се справяш много лошо! Заблуди всички останали, че си твоята сестра, нали? Е, браво на теб — все едно каква откачена каша сте забъркали вие двете жени. Предполагам, че инициативата е на Дилайт. Но както казах преди, няма да се бъркам.

Господ да поживи чичо Тео! Какво щеше да прави, ако двамата не се бяха преоткрили? Сара се върна замислена в стаята си, едната й половина се изкушаваше да остане и малко да полентяйства, а другата не искаше да изпусне предизвикателството. Освен това беше обещала на Дилайт. Какво значение имаше как ще прекара времето, което й оставаше? Дилайт трябваше вече да е на сигурно място в Индия и ако Карло беше толкова твърдо решен, колкото си мислеше сестра й, би трябвало вече да е на път към нея. Сара само трябваше да им спечели колкото можеше повече време — докато успяваше да поддържа маскарада.

 

 

Тя почти беше решила да се предаде и да се остави да я обгърнат с разкош, когато звънът на телефона наруши крехкото й спокойствие.

— Тук е Кавалери.

Сърцето й се разтуптя неприятно, а пръстите й се стегнаха около слушалката. Помоли се гласът й да звучи спокойно.

— О, здравей! Не очаквах да те чуя…

Тонът му беше все така грубо непреклонен.

— Без съмнение. Но има нещо, което трябва да обсъдим. Всички тези статии във вестниците например.

— Аз…

Той продължи нахално, сякаш не я беше чул.

— Не те обвинявам. Сигурен съм, че си свикнала с всичко, което правиш, когато си известен… аз не съм привикнал на такава публичност. Но има една статия, която ще излезе утре в едно от седмичните скандални издания, доколкото разбрах. — Тя почти си представяше как ноздрите му се свиват от погнуса, докато гледаше побелелите кокалчета на пръстите си, които стискаха слушалката. Искаше й се изобщо да не си го представя този звяр-шовинист! Но защо, за бога, си беше направил труда да й се обади? Нещо, свързано със статия в някакво скандално издание…

— Затова мисля, че е важно да се видим и да обсъдим някои въпроси. Ще разбереш, когато ти обясня. И моля те — не трябва да се тревожиш, че ще има повторение на миналата нощ. Можеш да избереш възможно най-оживеното място.

— Ако мислиш, че има нещо, което би трябвало да знам за онази статия, която казваш, че ще излезе утре — впрочем как си научил за нея предварително? — можеш съвсем спокойно да ми го кажеш по телефона.

Гласът му стана по-дълбок, почти като гневно ръмжене.

— Има неща, които не бива да се обсъждат по телефона! Освен ако по някаква причина се страхуваш да се срещнеш с мен очи в очи.

Това беше едновременно предизвикателство и плесница с кадифена ръкавица. О, ама той беше мръсник! Знаеше точно кое копче да натисне. Страх я е да се срещне с него — това е смешно! Страх от какво? Разбира се не от нея самата…

— Изобщо не ме е страх! — Сара се ядоса на себе си, че звучи отбранително. — Просто аз… аз може да съм заета тази вечер.

— Помисли за Карло. Твоят годеник. Честно ли е спрямо него, тази среща, която може да те ангажира за цялата вечер? Ако си с мен на публично място, би могла честно да му кажеш, че всичко е само бизнес. Е, къде би желала да отидеш? Поло Лаундж? Ел Падрино? И двете места обикновено са пълни с хора през цялата нощ. Ще се чувстваш в безопасност.

Разбира се, че не би трябвало да отива. Не би трябвало да се поддава на гнева и вълнението, които той предизвикваше у нея. И въпреки това с чувство на фаталистично отчаяние Сара знаеше, че ще отиде. Да чуе каквото там имаше да й казва толкова спешно. Да гледа мургавото му, опасно лице през масата, абсолютно спокойна, знаейки, че този път той просто не може да я вземе на ръце и да я отнесе. Може би й беше необходима точно още една среща с него, за да се освободи от глупавата си обсебеност. Ще го гледа и ще слуша как казва, че не може да си позволи повече клюки. Вероятно е женен, защо не се беше сетила за това? Толкова по-добре — тя ще се държи надменно и отчуждено. Ще го слуша, отпивайки отегчено от своята „Перие“ с лимонов сок. И после ще си тръгне, за да бъде откарана с Ролса от шофьора на чичо Тео.

След като затвори, Сара се втренчи в телефона с невиждащи очи. Надяваше се, че е прозвучала достатъчно нехайно, дори леко разсеяно и нетърпеливо. Надяваше се, че ще бъде в състояние да се държи по същия начин, когато се срещне с него — Il Duca di Cavalieri — дрехи по поръчка, прикриващи грациозната игра на мускулите под тях. Беше й някак по-лесно да си го представи в отминала епоха, като пират или наемник с кинжал в пояса, отколкото в ролята на съвременен италиански аристократ, движещ се в изискано общество.

Престани, Сара! Ставаш доста глупава, момичето ми. По-добре се стегни! Мисленото поучение помогна. Бавачката Стагс би й препоръчала студен душ „за прочистване на ума“. Настроена решително, Сара скочи от леглото и се отправи към банята. Имаше на разположение два пълни часа, за да се нагласи подходящо за Поло Лаундж.

 

 

В крайна сметка тя закъсня с петнайсет минути, но гримът й беше ненатрапчив и безупречен, а той никога нямаше да узнае колко рокли лежаха отхвърлени на леглото й, след като благодарение на отличната, не изискваща никакво усилие организираност, с която се беше обградил чичо Тео, тя имаше на свое разположение целия си гардероб, за да избира.

Заведоха я до маса до прозореца и Сара се надяваше, че усмивката й е толкова сияйна, колкото яркочервения гланц за устни, който си беше сложила тази вечер. Той се изправи, слаб и мургав, извисявайки се над нея с целия си ръст, и небрежно целуна протегнатата й ръка, без дори да я докосне с устни.

— Добре направи, че дойде. — Дори думите му бяха вежливо официални и това я накара да възкликне:

— О, всичко е наред! Но наистина бързам, да знаеш. Обещах на едни приятели да караме кънки тази вечер. Във „Флипърс“ — знаеш ли къде е?

— Чувал съм, че има такова място. — Тонът му сложи край на темата и на опита й да бъде хладнокръвна.

Погледът на Сара беше привлечен от ръцете му — силни пръсти без украшения с изключение на единствения пръстен, който беше забелязала преди. Трябваше да положи големи усилия да не потрепери и да се издаде.

— До колкото знам, това е място за млади хора.

Този път беше възнаградена с проблясване на пламъче в тези черни като нощта очи. Но вместо да отговори саркастично, той наклони глава.

— Предполагам, че е така. Сигурно не е място, което аз бих избрал, ако ми се танцува! Но какво мисли Карло за това, че излизаш без него?

Сара не можа да спре гневната червенина, която изби на бузите й.

— Това изобщо не е твоя работа! — Наистина го мразеше. Той вече беше поръчал бутилка бяло вино и пръстите му си играеха със столчето на чашата, докато изучаваше Сара. Без да пита, той й наля вино.

— Напротив — каза той бавно и безизразно — точно моя работа е. Карло случайно е моят по-малък брат.

— Твой… — за един ужасен миг Сара си помисли, че ще се задави с виното. Директното му, незавоалирано изявление продължаваше да отеква в главата й, докато тя се взираше в него над ръба на чашата си. Накрая смисълът на това, което той току що беше казал, стигна до съзнанието й.

Той направи грешката да наблегне на предимството си, като каза студено и саркастично:

— Сигурно си знаела, че Карло има семейство? Да не е пропуснал да ти каже, че работи за мен и още не разполага със собствени пари?

Виното, което Сара най-после успя да преглътне, я удари право в главата, напомняйки и, че след закуската в ранния следобед не е яла нищо. Но й помогна да го погледне право в очите.

— Карло ми каза всичко! — възкликна тя с достойнство. И после не можа да се удържи: — Значи ти си големият лош Джон! Съжалявам, всъщност се казва Джовани, нали? Все пак как предпочиташ да те наричат? Рикардо — или това е само псевдоним?… Марко…

— Достатъчно! — Гласът му я шибна като камшик и ако не беше толкова ядосана, можеше да се свие.

— О, така ли? Не мисля. Ти започна, спомняш ли си? Ти ме покани тук да пийнем, защото имаше да ми казваш нещо. Какво те накара да зарежеш своя изкусен малък маскарад, Рикардо?

Той протегна ръка през масата, за да хване нейната и въпреки, че за евентуалния наблюдател това би могло да бъде жест на привличане, Сара трябваше да потисне един вик на болка при силното притискане на пръстите му върху нейните. И все пак, въпреки насилието, което тя долови в преднамерената жестокост на хватката му, тонът му остана хладно предупредителен.

— Моля те, постарай се да говориш по-тихо. Една сцена тук, на публично място, определено не би помогнала с нищо на… кариерата ти. — Паузата преди последната дума беше преднамерено обидна, от което й се прииска да издере черните му присмиващи се очи.

Тя се помъчи да се овладее, опитвайки се да не забравя, че той поне все още я вземаше за тази, за която тя се представяше. Той все още си мислеше, че тя е Дилайт!

— Моля те, пусни ми ръката. Нараняваш ме. Не е необходимо да се опитваш да доказваш колко голям и силен мъж си!

— Съжалявам. — Той отдръпна ръката си и Сара разтърка пръстите си. Това й даде повод да не гледа към него.

— Е? Какво друго имаш да ми казваш? И какво беше това за статията, която трябвало да излезе утре? Още една измислена история?

— За съжаление не. — Тя имаше чувството, че той простъргва думите през стиснатите си зъби. — Историята наистина ще се появи и е нещо в смисъл, че ти сигурно обичаш да запазваш нещата в семейството. Първо по-малкия брат, а после, когато него го няма — по-големия. Реших, че е най-добре да чуеш истината от мен, преди да си се запознала с версията на пресата.

Сара още разтриваше пръстите си.

— Колко мило от твоя страна! — промърмори тя студено. — И това ли е всичко? Колата ме чака и, както казах, доста съм ангажирана тази вечер. Искаш ли да дойдеш да се увериш, че няма да се държа неприлично?

Тя се втренчи в него предизвикателно, забелязвайки почти безучастно как мускулите на челюстта му се стегнаха и му придадоха още по-заплашителен вид от обичайния.

— Не — това не беше всичко. Защо не престанем да си играем игрички? Вече свалихме маските си. Ти знаеш кой съм аз, а аз знам… каква си ти. Карло може да е омагьосан от теб, но никога няма да се ожени за теб — казал ли ти е, че вече е сгоден?

— Звучиш като феодал от Средновековието! — озъби му се Сара, ядосвайки се отново. — Карло и аз сме напълно честни един с друг от самото начало и аз случайно знам, че не е сгоден — освен за мен! Ти би предпочел да го принудиш на брак без любов, който ти мислиш, че е подходящ, нали? Е, няма да стане така. Карло и аз ще се оженим и нямаме нужда от твоята благословия. Мога да подпомагам Карло докато той… намери себе си.

— Или докато получи наследството си? Несъмнено ти е казал и това. Много добре, госпожице Дилайт. Нека си дойдем на думата. Колко искаш, за да обещаеш, че ще оставиш Карло намира? Обещавам ти, че ще те възнаградя много по-добре, отколкото би могла някога да спечелиш като актриса или като позираш гола.

Това беше нейният миг и тя се възползва от него. Ако беше останала, щеше да направи сцена. С достойно за похвала самообладание Сара остави чашата си и стана, елегантна и вълнуваща в рокля на Клое, откриваща едното й рамо със златист загар.

— Наистина не смятам да седя тук и да си разменям обиди с теб. И да ти е ясно — не се продавам. Ще се омъжа за Карло, нещо повече — ще дам изявление за пресата в този смисъл. Бих могла да спомена също, колко невъзможно средновековни разбирания имаш… А целият свят обича влюбените, не е ли така? Много хора ще ни съчувстват на нас с Карло!

За нейна изненада той не прояви гнева, нито разочарованието, които тя очакваше. Изправи се на крака с елегантно движение, което я изненада, и протегна ръка да я спре. Малко неохотна усмивка изкриви устните му.

— Задръж! Може би… проверявах силата на любовта ти към брат ми. Както и да е, по-добре да сме приятели, отколкото врагове, не мислиш ли? Карло би предпочел да е така — той е доста разглезен и е свикнал с определен начин на живот. Не си ли забелязала?

Объркана, Сара се втренчи в него подозрително. Той беше бърз като вятър в смяната на настроенията и посоките и беше непредсказуем точно като вятъра.

— Дилайт… — каза той почти гальовно, произнасяйки името й като милувка с дълбокия си дрезгав глас. — Ще се научим ли да бъдем приятели, а не врагове? Изчакай ме тук за минута да открия келнера и ще те заведа у вас или в онази твоя любима дискотека с ролкови кънки — където предпочиташ. Договорихме ли се? Мисля, че имаме да говорим за много неща — а ти имаш много да научиш за моето семейство. Може да се откажеш да станеш част от него, след като извадя наяве всички тайни!

Той беше успял много бързо да пробие бронята й от самодоволно негодувание, оставяйки я объркана и несигурна в следващия си ход. Какво би трябвало да направи? Всичките й инстинкти я караха да бяга, без значение от страх или не — но, ако я мислеха за Дилайт, а тя би могла да помогне на Дилайт и Карло, като спечели брат му. Разсъжденията наистина помагаха!

— Е… — каза тя несигурно и той се хвана за колебанието й. Отнякъде изникна келнер, а Рикардо вероятно не осъзнаваше, че продължава да държи ръката й. След като той беше направил опит за помирение, би било грубо да издърпа ръката си.

Би трябвало да изпитва облекчение, помисли си Сара примирено, докато вървеше до него, още незабравила натиска на пръстите му върху нейните. Никакви конфликти повече, никакво напрежение. Дилайт и Карло ще бъдат щастливи, а тя — е, можеше да се захване с науките, което беше главната й цел, и би могла само искрено да се надява, че той никога, никога няма да разбере за ролята, която беше изиграла в този маскарад. Нямаше да го види никога вече и тази мисъл би трябвало да я радва. Защо тогава чувстваше такава вътрешна празнота? Защо му позволяваше още да държи ръката й, даже когато вече чакаха отвън пред любопитните погледи на няколко чифта очи?