Розмари Роджърс
Игра на любов (5)

5

Когато прозвуча електрическият звънец, Сара имаше леко главоболие и не беше стигнала до никакво решение на дилемата си. По дяволите този глупав домофон! Тя все още не знаеше точно кое копче да натисне!

Гласът, който отвърна на колебливото й „Ало?“, беше дрезгав и непознат и тя трябваше да повтори процедурата няколко пъти, преди да разбере какво точно й казват. Все едно, че слушаше един от онези стари радиоапарати, които постоянно пращяха и прекъсваха на фона на атмосферни смущения.

— Госпожица Адамс? Пол Друри… мен да ви взема.

Шофьорът му? Още една лимузина на студиото?

— Слизам веднага! — извика Сара в домофона, чувствайки, че настръхва. Пол Друри по-добре да бъде с жена си!

Тя спря да се погледне още веднъж в огледалото, преди да загаси лампата. Много грим, естествено, но не прекалено крещящ. Рокля на Калвин Клайн от коприна на цветя, с тънки презрамки, която стигаше точно под коляното. Огромни обеци на Елза Перети с форма на сърце и още едно на тънка златна верижка на шията. Обувки с много високи токове — ще има късмет, ако не си счупи врата!

Дилайт не беше казала нищо за дрехите и докато премяташе през рамото си тънката каишка на диско-чантичката си, модел на Луи Вютон, Сара се надяваше, че не е прекалила. Но Дилайт все пак носеше хубави дрехи и бижута, главно вечер или когато отиваха на места като „Реждинс“ в Ню Йорк. Каквито и да бяха очакванията на господин Друри — или на жена му — тя се надяваше да бъдат приятно изненадани.

Фоайето на блока беше малко и непредразполагащо, с увехнали растения в керамични саксии и грозни столове, наредени със захлупени облегалки около маса с ламиниран плот. Високият мъж, който стоеше там, прелистваше старо списание, което захвърли небрежно при излизането на Сара от асансьора.

Този определено не беше нечий шофьор! Богатият приятел на Пол Друри? Мислите на Сара се оплетоха, когато погледът й срещна чифт черни като въглени очи, които сякаш се врязаха в нейните. Той със сигурност не беше американец — поне не приличаше на американците, които беше виждала досега. Костюмът му беше небрежно елегантен, очевидно шит по поръчка, защото му прилягаше точно, без да бъде прекалено прилепнал. Косата му беше черна като нощта и леко къдрава, нито прекалено къса, нито прекалено дълга. Но впечатляващо добрият му външен вид се нарушаваше от студените, груби черти на тъмното лице — арогантната извивка на ноздрите и дори гласа с акцент, който каза остро:

— Тук няма дежурен портиер, госпожице Адамс? Това не е безопасно в град като този, нали?

Сара го беше зяпнала невъздържано, когато думите му я върнаха към действителността и към ролята й.

— Съвсем безопасно е — и защо да не бъде? Нямаше да влезете тук, ако не бях отключила входната врата отгоре. А вие казахте, че ви изпраща Пол Друри…

Той беше от онзи тип непоносимо арогантни мъже, които разбира се не вярваха в компромисите. Тя долови това в повдигнатата черна вежда, още докато отбелязваше безпомощно леката вдлъбнатина на брадичката му.

— Все забравям, че вие, американките, до една сте самоуверени. Извинете ме, госпожице Адамс! Да, аз казах на Пол, че ще дойда да ви закарам до ресторанта — жена му Моник винаги закъснява.

Беше ядосана на себе си, най-вече задето го беше зяпнала като зашеметена от любов тийнейджърка, и отвърна рязко:

— Надявам се, че господин и госпожа Друри ще бъдат там. В крайна сметка, господин…

Тя веднага съжали за изплъзналите се думи, виждайки как се стягат мускулите на това грубо, сурово лице. В очите му лумна пламък, при което й се прииска да побегне, преди те да са станали каменно непроницаеми като две късчета обсидиан.

— О, госпожице Адамс, вие се притеснявате, че не са ни запознали официално? — Измамно мекият му тон напомни на Сара за кадифената лапа на голяма котка миг преди да стрелне нокти към жертвата си. — Знаете ли, тъй като Пол ми каза, че сте се съгласили да се видим на вечеря, аз естествено реших, че нямате нищо против да се срещнете с непознат, който е почитател… на вашите таланти. Както и да е, моля, позволете ми да ви се представя. Аз съм дук Ди Кавалиери.

Официалният му поклон, докато целуваше безчувствената ръка на Сара, беше изпълнен както трябва, но устните му пареха като огън студената й кожа и тя едва се удържа да не си издърпа грубо ръката.

Тя беше стъписана, а той се усмихна, сякаш напълно осъзнаваше и се наслаждаваше на нейното объркване — едно повдигане на устните, което би могло да бъде и подигравателно.

— Вие очевидно сте госпожица Дилайт Адамс, нали? И тъй като това е Америка, където хората не са така официални, както в Европа, можете да ми казвате Рикардо — а ако ми позволите, аз ще ви наричам Дилайт. Такова необичайно име — като обещание…

— Боя се, че то… то просто е едно от хрумванията на майка ми! — Съвземайки се най-после, Сара се постара да звучи спокойно и хладнокръвно, докато той я гледаше с усмивката на хищник, сигурен в плячката си. Е, ще види той! А тя няма да обръща внимание на последните му думи, в които се съдържаше непристойно подпитване! Трябва да възприеме невъзмутимата дързост на сестра си и да го постави на място. Тя се нацупи леко, поставяйки ръка върху неговата и усети как стоманените мускули се напрягат при докосването й.

— Вижте, съжалявам, ако съм била груба, но в този град едно момиче се научава да бъде предпазливо, ако знаете какво имам предвид. Много мило, че дойдохте да ме вземете… Рикардо. Можем ли за започнем наново оттук?

Цял дук? Истински ли беше? И Пол Друри беше казал богат — а тя си мислеше, че това, което е останало от италианската аристокрация, в по-голямата си част няма пари.

— Можем да започнем откъдето пожелаете, Дилайт. — Още една от тези хапливи забележки, помисли си Сара войнствено и усети как гневът й се надига. Но тя не протестира, когато той я хвана здраво за лакътя и я поведе към колата си, пазена от възхитен тийнейджър, който пое дискретно подадената му от Рикардо банкнота, без да откъсва очи от лъскавото Ламборгини.

— Удоволствието беше мое, господине. Готина машина!

— Да, но трудно се кара тук, в Лос Анджелис. — Докато помагаше на Сара да седне, пръстите му за миг докоснаха кожата й и тя беше доволна, че той не може да долови неволното спиране на дъха й. — Такава машина трябва да се кара много бързо, особено тази, защото съм пригодил мотора за състезания.

— Състезавали ли сте се с нея?

— Няколко пъти. Но не в тази страна. Още не.

— Е, късмет!

Докато потегляха, Сара не се сдържа и измърмори:

— Дук — демократ?

Съсредоточен върху движението, той не погледна към нея, но тя по-скоро долови, отколкото видя лекото свиване на раменете му.

— Имаме нещо общо. Любовта към хубавите машини и към риска.

— Е, радвам се, че я пазите за пистата. Шофирането в Лос Анджелис крие достатъчно рискове — особено в пиковите часове!

— Зависи от шофьора, разбира се. Карате ли кола… Дилайт? — Тя си помисли, че той назова името й с известно нежелание — може би звучеше прекалено натруфено и несериозно за неговия вкус!

— Боя се, че само един обикновен, прост Фолксваген, — каза Сара, свивайки рамене. — Още не мога да си позволя нещо такова.

— О, но може би се надявате да можете някой ден?

В тона му нямаше нищо особено, но Сара усети, че се напряга. Имаше чувството, че по някаква непонятна причина той си играе с нея на котка и мишка. Тя се постара да прозвучи нехайно.

— Разбира се. Нали всеки има мечти. Но мисля, че бих се спряла на Мерцедес — бяла лимузина с гюрук.

— А — ако мога да попитам, без да изглеждам любопитен — какви са другите ви мечти? Сигурен съм, че за хубава млада жена като вас не е трудно да получи, каквото иска.

— Е, аз наистина се опитвам да мисля позитивно! — потвърди Сара безгрижно. С желание да смени темата, тя бързо добави: — Къде ще вечеряме?

Този път тя забеляза, че той й хвърли бърз поглед, преди отново да насочи вниманието си към движението.

— Отседнал съм в „Ермитаж“ — знаете ли го? Хотел в европейски стил и с отличен ресторант, който е само за гости на хотела… и за техни гости, разбира се. Пол и Моник би трябвало вече да ни чакат в апартамента ми и след едно питие всички ще отидем да вечеряме.

Всички подозрения на Сара отново изплуваха на повърхността.

— Отиваме в… хотелския ви апартамент?

Тя чу как той въздъхна нетърпеливо.

— Госпожице Адамс, не знам какво ви се е случило, че сте толкова… как да кажа, предпазлива? Но ви уверявам, че нямам никакво намерение да ви подмамвам в апартамента си, за да ви прелъстя. Повярвайте ми, Пол и Моник ще бъдат там, а ако не са, можем да им оставим бележка и да отидем направо в „Кафе Рус“, ако това ще ви накара да се чувствате по-… сигурна.

Сара беше благодарна, че той не може да види как лицето й пламна. Той беше арогантен, невъзможен и тя мразеше начина, по който я караше да изглежда смешна, „унижаваше я“, както би се изразила Дилайт.

— Напълно съм способна да се грижа за себе си, благодаря ви! — каза тя ледено. — Освен това съм сигурна, че средностатистическият масов убиец или изнасилвач не вози жертвите си в Ламборгини!

— О, но вие имате право да бъдете предпазлива. Чувал съм, че прочутият Джак Изкормвача бил не някой друг, а самият наследник на английския трон!

Сара изскърца със зъби.

— Колко интересно! Сигурна съм обаче, че никоя от жертвите му не е знаела карате. Аз случайно имам черен пояс.

— Това наистина е възхитително. Вероятно бихме могли да потренираме заедно някой път? Аз също имам черен пояс. Пети дан.

„Толкова с блъфирането! Запази спокойствие, Сара!“

— Благодаря, но през повечето време съм ужасно заета, а инструкторът ми…

— О, но аз съм и правоспособен инструктор. И тъй като Лос Анджелис изглежда доста опасен град за сами привлекателни млади жени като вас, вероятно бих могъл да ви науча на няколко полезни номера, които ще ви помогнат да се защитите срещу други майстори на карате?

— Предпочитам да не го правите. Занимавам се с това само за удоволствие.

— Разбирам. Какви други спортове харесвате? — Трябва да беше чул гневното й възклицание, но продължи спокойно, хвърляйки само бегъл поглед към нея: — Всеки ден виждам през прозореца си хора да се занимават с джогинг. Това ли е модата сега?

Спомняйки си за ролята си, Сара отвърна кратко:

— Всъщност не обичам да ставам рано, освен ако не го изисква работата ми. А джогингът е прекалено динамичен за мен.

Досега трябваше да са стигнали до хотела. Дали той нарочно не караше бавно? Или я возеше по заобиколен път, за да я измъчва с иронични двусмислени въпроси?

— Освен това джогингът не е най-ефектният вид спорт, предполагам. Цялото това пухтене и потене!

— Но си мисля, че може би обичате да танцувате. Прав ли съм? Диско, например?

На това място тя едва не се издаде.

— Аз не… всъщност обожавам танците, но не ходя много често. Не мога да си позволя да стоя до късно, когато на другия ден трябва да ставам в ранни зори.

— Звучи сякаш не си поемате дъх от работа! Срамота е, с име като Дилайт^[1].

Тя реши да пропусне последното и вместо това отговори:

— Радвам се, че харесвате името ми. То е доста необичайно, нали? Мона ми каза, че когато я попитали как ще се казвам, била попрекалила с шампанското и портокаловия сок!

— Мона?

— Майка ми. Мона Чарлз. Не е от майките, към които се обръщаш с „мамо“ или „майко“!

— Разбирам. — По някаква причина гласът му прозвуча тъжно, но поне престана с мъчителните въпроси и с лека въздишка на облекчение Сара забеляза пред тях хотела.

Почти съм сигурна, че не го харесвам, помисли си Сара. Но какъв странен, сложен мъж! Пълен с противоречия — в един момент, тя можеше да се закълне, че той флиртува с нея, правейки онези многозначителни забележки, а в следващия миг сякаш я подлагаше на разпит с някакъв сарказъм в гласа. Защо беше поискал да се запознае с нея? Как би могъл да е неин почитател, както се бе изразил Пол Друри?

Изведнъж Сара осъзна, че дук Ди Кавалиери беше готов на всичко, за да се запознае не с нея, а със сестра й. С Дилайт, чието име изглежда го очароваше. Име, криещо обещания, както беше казал, малко след като се запознаха.

— Пристигнахме. — Преди някое от момчетата в червени униформи да се втурне да й отваря вратата, той вече се бе навел над нея, за да го направи сам. Докосването на твърдата му ръка до гърдите й беше за Сара като токов удар, който я разтресе от главата до петите. Дори след като усмихнатият младеж й помогна да излезе от колата и тя стоеше на осветения тротоар, чакайки Рикардо да дойде и да я поведе към хотела, Сара имаше усещането, че е била гола и че докосването му е било преднамерено. Искаше да го зашлеви и да избяга, но стоеше там, външно спокойна, докато той отново я хвана за лакътя и каза с дълбокия си дрезгав глас:

— Ела.

И тя се остави да я поведе против волята й.