Розмари Роджърс
Игра на любов (11)

11

„Приятен следобед със слънцето.“ Ами! И начинът, по който го каза, сякаш предпочиташе да я остави на дявола.

Сигурно иска да заспя тук навън и да изгоря, помисли си Сара с омраза, представяйки си как суровото, навъсено лице се взира в останките й. Точно тази представа я накара да се размърда малко по-късно, след като се огледа крадешком наляво и надясно и се увери, че си е отишъл.

Тя стигна до стаята си, копнеейки да се хвърли в току-що оправеното легло и да заспи — без повече кошмари, благодаря! Но чичо Тео още не се беше върнал, а мисълта да бъде затворена в една къща с Рикардо я плашеше. По-добре да си тръгне, докато все още е в безопасност… и без да се спира повече на тази странна мисъл, Сара бързо взе душ, облече се и повика един от усмихнатите прислужници-корейци.

— А, да! — каза й той с още по-широка усмивка. Щом поиска да си тръгне, ще има кола. Ще отнеме само минута…

Колата я чакаше пред покрития преден портал с колони. Блестящо бяла, чисто нова, с подвижен покрив, който вече беше махнат за нейно улеснение. Спортният Мерцедес-Бенц SL 450 от нейните мечти.

Чичо Тео… изненада… но как би могъл да знае за каква кола винаги е бленувала? И защо той би…

— Това е подарък. За вас.

Дилайт би хукнала надолу по белите мраморни стъпала с радостен вик. Сара се намръщи и зададе въпрос.

— От кого? От чичо… от господин Колер?

Мъжът поклати глава.

— О, не, госпожице. От другия господин. Той каза да ви предам, че ключовете са вътре.

Сара хвърли дълъг, замечтан поглед на блестящата нова кола, преди да й обърне гръб, надявайки се, че гласът й звучи достатъчно равнодушно и не издава чувствата й.

— Но аз разбира се не мога да приема такъв подарък. Трябва да кажете това на господина, естествено като му благодарите от мое име за любезността. Моля ви, Ким, бихте ли ми повикали такси?

Очите на мъжа се разшириха от учудване, докато клатеше отрицателно глава.

— Съжалявам, госпожице. Тук не се допускат таксита.

Спомняйки си със закъснение за портала и сложната охранителна система, Сара се намръщи объркано. Никакви таксита — той естествено трябва да е знаел това! И сега си мислеше, че я е хванал натясно. Тя изведнъж разцъфна в усмивка, която смекчи разтревоженото изражение на Ким.

— Разбира се, трябваше да се сетя. Е, при това положение нямам голям избор, нали? — Усмивката й стана още по-лъчезарна — Ще взема предложения ми транспорт, но само назаем, а не като подарък. Непременно кажете това на дука.

Тя се надяваше, че той ще побеснее. Особено когато му изпрати обратно колата с неангажираща бележка от рода на „благодаря за великолепния транспорт…“ Да го вземат дяволите, дето си мисли, че би могъл да я купи!

* * *

Само гневът помогна на Сара да се справи с движението. Мерцедесът беше една мечта, но тя нямаше да позволи това да повлияе на преценката й. Дук Ди Кавалиери я преследваше по някакви си свои причини — ту я провокираше, ту я обиждаше, и, да, понякога я очароваше. Очевидно беше запомнил случайно подхвърленото от нея за колата, която винаги бе желала да има. И не по-малко ясно беше, че за него парите са само средство за постигане на целите му.

„Обект на желание.“ Думите се появиха неканени в мислите на Сара заедно със странна тръпка на страх, която я накара да впие пръсти във волана. Защо беше решил, че я иска? И защо тя бягаше от него? Беше чувала, че най-добрата защита е нападението — а и сестра й, която беше свикнала да се оправя с всякакви мъже, сигурно щеше да остане и да му даде да разбере! Като наближи апартамента си, Сара намали, а на челото й се беше появила бръчка, скрита донякъде от огромните очила на Дилайт. Сега, със закъснение тя се ядосваше на себе си, че така набързо си беше тръгнала от чичо Тео. Трябваше да остане, да му покаже колко малко означава присъствието му за нея. Не трябваше да се оставя да я прогони, особено като се сетеше за лукавите му намеци, че нарочно се прави на недостъпна. Какъвто беше самомнителен, сега щеше да си помисли, че е избягала, за да я преследва още по-упорито. О, по дяволите!

 

 

Даже и да беше имала някакви колебания, задушният малък апартамент помогна на Сара да вземе решение за следващия си ход. Тук, заобиколена от разпилените вещи на Дилайт, тя по-лесно можеше да влезе в кожата на сестра си — да бъде смелата, безразсъдна Дилайт Адамс, която не се плашеше от никого и от нищо и би направила всичко, само заради опита или за „забавление“. Не, Дилайт определено не би избягала в ужас от авансите на един упадъчен италиански дук!

Само като си помислиш, това беше чудесно казано! Сара си изръкопляска, докато хвърляше някои неща в малкия си сак. „Упадъчен дук“… много добре, Сара! Старият й навик да разговаря мислено със себе си прогони нервността й, докато тя си пое дълбоко дъх, оставяйки вратата на апартамента да се затръшне зад нея. Е, ето ни. И този път, заклевам се, наистина ще бъда Дилайт. Ще го поставя на мястото му, точно както би направила тя.

 

 

Тя самонадеяно беше паркирала белия мерцедес пред входа на сградата. Може и да са го вдигнали! Но ако беше още там, ще му го върне — с елегантен жест и няколко лицемерни думи на благодарност, чийто смисъл той веднага ще прозре. Докато минаваше през въртящата се врата, Сара с почуда осъзна, че в нея се надига очакване.

Трябва да беше затаила дъх… и сега изпусна една въздишка. В крайна сметка беше там, където го беше оставила. Мъж на средна възраст с повесен на врата фотоапарат обикаляше с интерес около елегантната бяла кола. Високите токчета на Сара затракаха по тротоара и той се обърна ухилен лукаво и предразполагащо.

— Здрасти! Тази малка красавица твоя ли е? Възхищавах й се. Чисто нова е, нали?

Слава богу, движението още беше оживено и дори се мяркаха пешеходци — нещо необичайно за Лос Анджелис, където всички караха коли. Сара потисна моментното си желание да го отреже студено, защото все още се опитваше да се прави на сестра си — да гледа на всичко от друг ъгъл, да реагира по съответния начин.

— Здравей. Хубава кола, нали?

Помисли си, че се е справила доста добре! Хвърляйки му разсеяна усмивка иззад огромните слънчеви очила, Сара започна да рови за ключовете в безпорядъка на чантата си. Трябваше да са някъде там. Помнеше…

— Ти си Дилайт Адамс, нали? Тази сутрин гледах по телевизията материала на Бренда Роуън за теб. Имаш ли нещо против да те снимам с новия автомобил? Подарък от някакъв италиански дук, може би?

Сара зяпна и вдигна поглед — той вече снимаше. Движеше се много бързо, като професионален фотограф, осъзна тя объркано.

— Вие няма да…

Той не й даде възможност да довърши, като протегна успокоително ръка, преди да й връчи визитката си.

— Ей, благодаря за снимките. Аз съм Гордо Рап. А ти наистина си умно момиче. Известността няма да ти навреди, нали?

Само папараци й липсваха (както и на Дилайт)! Как, за бога, се беше оказал тук и какво искаше да каже…

Точно зад нея изскърцаха спирачки и се блъсна врата на кола и Сара подскочи, а протестите заседнаха на гърлото й. Подскочи и Гордо Рап, който бързо отстъпи няколко крачки назад.

— Притеснявате дамата ли?

О, не! Не и Рикардо, не сега!

Сара каза студено, както се надяваше с величествено неодобрение:

— Търсех си ключовете…

Почти веднага усети топлината на пръстите му, контрастираща на студенината на ключовете, които той притисна в ръката й, хващайки я по-здраво, когато тя се опита да я издърпа.

— Донесох ти резервните ключове. Беше тръгнала да ме търсиш или се досети, че ще дойда за теб? — Черните му загадъчни очи се преместиха от ядосаното й лице на някаква точка зад нея, докато той добави с измамно нежен глас: — А колкото до теб, на твое място бих си тръгнал.

— Разбира се, както кажете, дук! Но нека първо направя още една снимка, а? Непременно ще ви ги изпратя за одобрение — добре, добре!

Докато мъжът завиваше зад ъгъла, стискайки здраво фотоапарата си, Сара се обърна ядосано към своя мъчител.

— Осъзнаваш ли, че онзи мъж… че нашата снимка вероятно ще се появи във всички противни книжарски издания по света? А ти го остави да си мисли, че ти… че аз…

Как смееше още да държи ръката й? Макар че, ако не я държеше, тя сигурно щеше да хвърли ключовете в мургавото му лице с изражение на дявол!

— А! Мислиш, че трябваше да тръгна след него? Може би да му счупя фотоапарата? Но тогава — помисли си за рекламата, която би изпуснала. — В провлачения му говор се покрадваше сарказъм, който накара Сара да затаи дъх в пристъп на неподправен гняв. — Всъщност не мисля, че би искала да направя нещо на твоя… приятел. В крайна сметка докато се приближавах, забелязах, че ти е приятно да му позираш!

Почти онемяла от гняв, Сара се опита да се измъкне от хватката му, а другата й ръка се сви в юмрук, горейки от желание да го удари. Само дълго тренираната дисциплина и самоконтрол й помогнаха да се удържи.

— Ти си… как смееш да ме преследваш тук? Как смееш да намекваш, че аз… за бога, последното, от което се нуждая, е да тръгнат слухове, че ти… че ти и аз — пусни ме!

Той се държеше сякаш те двамата бяха сами на света, пренебрегвайки любопитните погледи на някои от съседите на Дилайт, които влизаха и излизаха от сградата.

С преувеличено търпение, сякаш говореше на дете, той каза:

— Ако се откажеш да правиш сцени на публично място, което би могло да накара приятеля ти, фотографа, да се върне за още снимки, ще те пусна, обещавам. И не се прави на истерична, моля те! В крайна сметка, малка досаднице, не беше ли тръгнала да ме търсиш?

Тя трябваше да се овладее — трябваше! Този мъж очевидно беше чудовищен маниак на тема его.

— Смятах да ти върна колата — каза Сара внимателно, процеждайки през зъби всяка дума. — И наистина възнамерявах да прекарам известно време на гости на чичо Тео — насаме! — добави тя остро, изпитвайки удоволствие от присвиването на очите му при нейното заяждане. — А сега… — Тя сведе поглед към ръката си, все още заложница на неговата, надявайки се, че той не може да усети невероятното напрежение, което изпитваше.

— А сега, ако те пусна, в коя посока ще избягаш? Сигурна ли си, че искаш да избягаш? — В гласа му се долавяше презрителна насмешка. Подобно на близък приятел или любовник, той изведнъж хвана и другата й ръка, залюля двете и изведнъж я придърпа към себе си.

— Престани!

— От какво се страхуваш? Или се опитваш да ме заинтригуваш?

— Опитах се да ти кажа и преди — аз… аз съм сгодена! И го обичам — много. А колкото до теб, синьор, не бягам от теб, просто се опитвам да те избягвам, това е всичко! — Тя си наложи да отметне глава и да срещне очите му като две късчета черен лед, стремейки се гласът й да звучи безгрижно. — Не го вземай много навътре, все пак — ако не бях срещнала Карло и не се бях влюбила в него, бих могла да си падна по теб!

Сега гласът му беше леден като погледа му, когато я пусна така внезапно, че тя едва не падна.

— Карло, а? Италианско име — и те предупреждавам, сладка Дилайт, че ако той е от старата родина, ще е ревнив — и несъмнено ще очаква годеницата му да бъде непорочна… нали каза, че смятате да се жените?

— Разбира се, че ще се оженим. Всъщност много скоро. Веднага щом… приключа с филма ще отида при него.

Ключовете за мерцедеса сякаш горяха дланта й под натиска на пръстите му. Сара несръчно се опита да му ги подаде.

— Моля! — Какъв непредсказуем мъж! В този момент едва потисканият гняв, който беше доловила у него само преди миг, сякаш изобщо не беше съществувал. Вместо това той вдигна ръка и сви рамене докато я гледаше с безучастна невъзмутимост.

— След като ще ходиш при „чичо си“, би могла да закараш колата обратно. Не мога да карам две коли едновременно.

Той можеше да се променя бързо като хамелеон! Сара го изгледа подозрително, но докато стоеше колебаейки се на тротоара, той вече беше отворил вратата на ламборгинито и вмъкваше вътре дългите си крака.

— Помниш ли пътя или да карам бавно, за да ме следваш?

Това, което тя наистина копнееше да направи, беше да му хвърли ключовете и да се втурне вътре, като го остави да се чуди какво да прави с мерцедеса. Но Дилайт би ли се отказала от битка? Никога!

— Благодаря ти, ще те следвам, ако може, — подхвърли Сара през рамо с възможно най-лековатия тон на Дилайт. Вътрешно продължаваше да се тресе от най-разнообразни чувства, които все още не искаше да анализира — но поне той не би могъл да знае това. И този път, ей богу, тя не бягаше!