Розмари Роджърс
Игра на любов (37)

37

Можеше да бъде и по-лошо, помисли си Сара по-късно, и дукесата можеше да се окаже истинска напаст, а не само вежливо да задава въпроси, оставяйки я с впечатлението, че окончателната присъда е отложена. Естествено Сара не й каза всичко — само толкова, колкото смяташе, че трябва, но изпита истинско облекчение, когато елегантната й мъчителка се надигна да си ходи.

— Е, предполагам, че крайният резултат от всичко това ще зависи от Марко и от теб, нали? Но трябва да те предупредя, скъпа, че той не е от мъжете, които лесно приемат да ги правят на глупаци! И по-добре се приготви за най-лошото, ако е чел вестници тези дни. Извършеното от индийски кардинал бракосъчетание на Карло и сестра ти, макар че той ми каза едва след това, е доста широко отразено!

Марко… Марко! Защо трябва да се интересува или страхува от евентуалната реакция на Марко? Сигурно вече знае… Преструвайки се заради Серафина, че е решила да си легне рано, Сара загаси всички лампи и легна под завивките напълно облечена, с тяло, напрегнато като тетива на лък. Нужно й беше да запази спокойствие и да мисли целенасочено. Трябваше да избяга, преди той да се върне и да влезе в стаята й без предупреждение, за да я сграбчи и използва, карайки я да забрави гордост и достойнство, омраза и отмъщение — всичко освен начина, по който я караше да се чувства противно на волята й. Трябваше да замине — трябваше! Трябваше да бъде свободна и отново да принадлежи изцяло на себе си.

— Хей! Да тръгваме! — Гласът на Анджело, а някъде в далечината, в началото слабо, а после като откос на картечница, Сара чу бръмченето на завръщащия се хеликоптер.

Сигурно се беше движила съвсем механично, като автомат, водена единствено от инстинкта за оцеляване. А не беше лесно да се следва Анджело, макар тогава да беше благодарна, че това ангажираше цялата й концентрация и уравновесеност. По-късно — струваше й се че бяха минали часове — Анджело я поздрави.

— Страхотна си, знаеш ли! Голяма работа, както биха казали там, в Съединените щати. Карала ли си мотоциклет?

Бръмченето на хеликоптера продължаваше да отеква в ушите й, а мисълта за гнева на Марко я подтикваше като остен. Беше готова на всичко, за да избяга от този жесток отмъстител.

— Не, никога. Но аз бързо схващам. Само ми кажи какво трябва да правя.

Бързай, бързай, бързай! — се въртеше в ума й трескава мисъл, докато се качваше зад Анджело и ръцете й обгръщаха кръста му, както й беше казал.

— Внимавай къде си слагаш краката, хлапе. Тези тръби могат да те изгорят и да оставят белези. Дръж се здраво за мен и нека тялото ти се накланя плавно като моето — скоро ще му хванеш цаката. И запомни, не трябва да се тревожиш за нищо! Знам наизуст всички пътища, пътечки и неравности, все едно дали е светло или тъмно. Няма начин да ни хване дори с онзи негов проклет хеликоптер!

Мотоциклетът се спусна по хълма по инерция и после Анджело включи двигателя. Сара си помисли, че при мощния рев на мотора и свистенето на вятъра в ушите й вече не би могла да чуе хеликоптера, дори да се спуснеше върху тях. Така или иначе тя установи, че цялото й внимание беше погълнато от усилието да не изхвръкне от седалката, и тя се вкопчи в Анджело с лице, опряно в широките му рамене и здраво стиснати очи.

Времето сякаш летеше със скоростта на изминатите километри и на нея й беше лесно да не мисли, докато съзнанието й беше изпълнено единствено от усещането за лудото препускане в тъмната сардинска нощ, което сякаш продължаваше цяла вечност в ритъма на „забрави-забрави-забрави“, отекващ като метроном в главата й.

— Слушай, не трябва да се притесняваш, вече няма начин да ни открие! И как би могъл да знае накъде ще тръгнем? Сигурно си мисли… — Анджело се изсмя грубо и й прозвуча почти като Марко. — Да, като знам начина му на мислене, сигурно вече си ни представя двамата в леглото! Не че не би било забавно — извинявай, госпожице Сара — но точно в момента би било доста трудно, само че избухливият ми брат не знае това, нали?

Отговорът й щеше да бъде отнесен от вятъра. Сара запази мълчание и беше благодарна на Анджело за безкрайното му бърборене, което ги изведе от тъмнината към постепенно разпростиращата се розова светлина на утрото. Те бавно слязоха от планините към морето. Пътят скоро стана по-широк и движението по-оживено, а Анджело се провираше между колите с небрежна лекота и бързина, които накараха Сара да стисне очи и да ги държи затворени.

Ако оцелееше, никога повече нямаше да приеме да се вози на мотоциклет! Само да преживееше това лудо препускане, щеше с радост да се върне към един спокоен, по-добре планиран и организиран начин на съществуване. Беше изживяла своето приключение и мама Мона щеше да се засмее, докато я прегръщаше, с онзи неин великолепен жизнерадостен смях, доволна, че я вижда и че нейната сериозна малка Сара най-после е разчупила калъпа, в който несъмнено е стояла затворена през цялото време. Затворена — задушена. Трябваше Дилайт да й помогне да излезе от него. А после тя откри съвсем сама колко е забавно да не обръщаш внимание на ограниченията и условностите. Какви неща беше правила само! Сякаш беше преминала от един свят в друг, където споменът за другото й аз, за другото й измерение би могъл да я накара да се изчерви от притеснение.

— Справяше се чудесно през цялото време — отбеляза меко Анджело, все още карайки като луд. — Вече няма нужда да се притискаш така здраво към мен, хлапе, макар че бих могъл да го възприема като комплимент. Почти стигнахме, затова се отпусни и не се притеснявай, защото вече си във сигурни ръце. А ако съм преценил правилно, както обикновено, ще стигнем до мястото, където снимат — нарича се Кастело — горе-долу за почивката.

Километрите върху табелите за Каляри сякаш намаляваха с всяка измината минута заедно с опияняващата възбуда от навременното й избавление. Избавление или бягство? Сара не искаше да мисли за това. Всеки километър, който ги приближаваше до Каляри, едновременно я отдалечаваше от двореца и златната й клетка. По-далеч от яростта на нейния някогашен поробител, който вече би трябвало да е осъзнал, че тенисът не е единствената игра, в който може да бъде победен. Не се беше опитал да я последва — за щастие, разбира се! Вече сигурно я беше намразил. Дукесата щеше да бъде разтревожена, а Серафина да свие устни и да поклати глава, несъмнено сравнявайки я с предишната дукеса. Беше принудена да остави всичките си дрехи — щяха ли да й ги изпратят или той лично щеше да ги унищожи една по една? Не че дрехите имаха някакво значение. Без съмнение скоро апартаментът, който беше нарекла харем, щеше да има нова обитателка, която би могла да ги носи — още една жертва, която той щеше да се забавлява да разиграва и измъчва.

— Ето, пристигнахме най-после живи и здрави, както ти обещах! — Гласът на Анджело звучеше бодро въпреки изминатите километри. — Тук имат купища бариери и бдителни карабинери, които очевидно не харесват вида ми, така че сега всичко е въпрос на умението ти да убеждаваш, хлапе!

Както установи Сара, полицаите явно не харесаха особено и нейния вид и само перфектният й италиански и настоятелността й плюс настояването на Анджело да разплете плитките си им помогнаха в крайна сметка да преодолеят подозрителните пазачи, двама от които ги съпроводиха до временната съблекалня с името на Мона Чарлз върху вратата.

Нищо не можеше да изненада Мона, дори и появата на дъщерята, която не беше виждала повече от две години, и нейния спътник.

— Сара, скъпа! Колко е хубаво, че се отби, и приятелят ти също, разбира се. Изглеждаш в отлична форма, мила, този тен е просто фантастичен. Както и…?

Вярна на себе си, Мона вече беше забелязала Анджело, който не сваляше очи от нея от мига, в който влязоха. Сара имаше чувството, че е празно пространство.

— Мамо, това е Анджело, който беше така любезен да ме доведе тук. Анджело, това е…

— Ти си я довел тук! Прекрасно, нали? Не съм виждала Сара цяла вечност… толкова отдавна беше, нали, скъпа? Напоследък баща ти беше толкова нелюбезен, че не можехме да общуваме. Чу ли какво е намислила Дилайт? Анджело… мм, какво хубаво име! Обичаш ли бяло вино, Анджело? Ей там в хладилника има, бъди така любезен да ни налееш. Моментът е подходящ да празнуваме!

Сара си помисли, че и тримата имаха повод да празнуват. Две чаши вино, изпити набързо, докато гледаше очарована как мама Мона успяваше наистина да омагьоса един мъж, бяха достатъчни да я приспят. От дълбините на замъгленото си съзнание тя реши, че са започнали да говорят за нея, сякаш тя не беше там… а беше ли всъщност? Тя се опитваше да слуша, но потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко, докато всичко изчезна и останаха само сънищата, в които високите като планини вълни на океана я подхвърляха, и една вълна, извисила се над останалите, започна да я обгръща, и изведнъж се оказа, че някакъв пират с мургаво лице и златни обеци я носи на рамото си като чувал с картофи, в следващия момент я хвърля грубо върху палубата и започва да разсича дрехите й със зловещо извития си ятаган. Естествено би трябвало да познае в него пирата-мавър, който щеше първо да я изнасили, преди да я продаде на пазара за роби… освен ако не останеше доволен от нея.

Никога… никога! У нея се надигна вик на възмущение, желание да се бори, но усещаше крайниците си тежки и безжизнени, беше абсолютно неспособна да се съпротивлява, докато той отпускаше голото си тяло върху нейното, усмихвайки се по познатия надменен начин на позорната й капитулация. Тя го познаваше, мразеше го и искаше да изтрие образа му от съзнанието и мислите си, но дори със затворени очи продължаваше да го вижда през клепачите си, сякаш станали изведнъж прозрачни. Мургав, навъсен, страховит. Грубият му глас, твърдостта на устните му върху нейните. От време на време смях, звучащ грубо и непознато като бръчиците от смях, появяващи се внезапно в ъгълчетата на черните му като въглен очи и устата му.

— Дилета миа… ти си моя, докато те желая, разбираш ли? А аз все още те желая, вещице!

Дилета — Дилайт. Не Сара. Кой би могъл да иска една Сара? Толкова обикновено, строго, пуританско име! Никакъв намек за възбуда, за очарование. Едно земно име, прикачено към момиче, което беше живяло напълно в тон с него… поне досега.

— Мила… хайде, събуди се, мила. Спа най-малко шест часа, а вече трябва да тръгваме. — Гласът на мама Мона, идващ глухо като през тунел. — Анджело! Сигурен ли си, че не си й дал нещо? Тя изпи само две чаши вино!

— Заклевам се, че не съм… а как бих могъл да излъжа теб? Не, тя просто е изтощена или пък е от цялото това вълнение, на което не е свикнала… ще се оправи, обещавам ти. Хей, хлапе, това съм аз, Анджело. Време е да се събуждаш, чуваш ли? Красивата ти майка е готова да си ходи и ти също трябва да тръгваш.

— Мила, добре ли си наистина?

— Разбира се, че съм! — Сара установи, че отговаря механично, докато се изправяше и триеше сънено очите си. — Само съм изморена. — Тя се протегна, като се стараеше да не гледа Мона в очите, които изведнъж станаха твърде проницателни, докато се взираха в лицето й. — Хей, наистина имах нужда да поспя! Къде отиваме?

— Където пожелаеш, мила — но засега може би е най-добре в хотел Медитеранеа, където сме настанени. Анджело ще ми бъде бодигард, а тъй като пред нас е един свободен уикенд, мисля, че бихме могли да отидем до Коста Смералда — имам приятели там и обикновено е много забавно. След като вече си тук, ще поостанеш, нали?

— В този хотел има ли дискотека? И цял куп страхотни момчета? — Сара вече се беше изправила и реши, че ще успее да се задържи на крака въпреки внезапната болка в мускулите.

— Хм! — Тонът на майка й беше скептичен, макар Сара да срещна с погледа й с преднамерено лъчезарна усмивка, която имаше за цел да я заблуди. Но едно от хубавите неща у мама Мона беше, че тя никога не досаждаше. — Е, след като вече си будна, скъпа, поне се среши — в случай че папараците се навъртат отвън, както правят обикновено. Може би трябва да вземеш и резервните ми слънчеви очила… какво мислиш, Анджело?

— Разбира се! Така съвсем ще изглеждате като сестри!

— Голям си сладур! — Мона се изсмя с плътния си смях, докато закачаше на носа на Сара огромни слънчеви очила и отстъпваше, за да я разгледа. — Не е ли очарователен? Трябвало е да се срещнем по-рано… Но честно, скъпа, изглеждаш фантастично. Харесва ми този тен и начина, по който носиш косата си сега. Когато се приберем в хотела, трябва да си поговорим по женски — Дилайт споделяше с мен, но ти не!

Е, мама Мона естествено разбираше и приемаше всичко, без да осъжда. Сара насмешливо отдаде чест, което изненада и двете.

— Ако наистина искаш да наваксаш, мамичко, ще ни трябва доста време. Малката Сара най-после порасна.

— Фантастично, скъпа! Как само ще се забавляваме!

Сара прегъна майка си и избягна подигравателния поглед на Анджело, като й се искаше той да не й напомня толкова на своя брат. Защо не можеше да бъде повече като Мона, която чудесно знаеше как да накара копелетата по света да й лазят в краката? Но пък тя винаги е знаела и е приемала факта, че както мама Мона, така и сестра й, която съвсем точно беше кръстена Дилайт, притежаваха онова нещо, което се наричаше сексапил. Безпогрешността и увереността на стопроцентовата жена — Лилит и Ева в едно. Усещане и увереност, които беше изпитала и тя самата, докато се потапяше като Клеопатра във вградената в пода мраморна вана и усещаше как ароматното масло за вана прониква в кожата й и я прави блестяща и влажна дори след избърсването с хавлия. И още по-силно, когато се вглеждаше в онези черни като въглени очи, които се плъзгаха по нея и я желаеха, преди ръцете му да започнеха да изследват бавно тялото й. Желание — това беше нещо, което всяка жена усещаше и разбираше, нали. Нещо, което тя беше научила и приела твърде късно може би.

— Да тръгваме, мили мои! Имам огромен апартамент с две спални — едната само за допълнителния ми багаж, в който сигурно има някои неща, които би могла да облечеш, мила. Тези джинси са страхотни и ти стоят много секси, но все пак не можеш да ходиш само с тях!

Изпитвайки облекчение, че има с какво да отвлече мислите си, Сара се остави да бъде повлечена от Анджело, който небрежно прехвърли едната си ръка около кръста й, а другата, не толкова небрежно, около кръста на майка й.

— Ще ме помислят за невероятен късметлия! Две красавици… кой не би ми завидял!

Комплиментите на Анджело бяха екстравагантни както винаги, но очите и вниманието му бяха приковани в Мона, която се изсмя закачливо в лицето му. Е, разбира се, Мона все още можеше да има всеки мъж, когото си пожелаеше, без значение млад или стар. Както й Дилайт.

— Хей, Мона, скъпа! Как така не си ми казала, че имаш двойничка? И то каква! Искаш ли да се возиш при мен? Тук има повече място.

Мат Бейкър беше един от най-известните режисьори в занаята — изглеждаше много добре и беше толкова див, че го снимаха наравно със звездите, които режисираше.

— Здрасти! — измърмори той, докато хващаше Сара и я откъсваше от небрежно обгърналата я ръка на Анджело, залепяйки майсторски страстна целувка върху изненаданите й, полуотворена устни.

— Къде си се крила, красива девойко? Ама какъв сексапил!

С изненадващо равнодушие Сара отбеляза, че той се целуваше много добре. Целувките му не я караха да настръхва от главата до петите, но онова беше само една чисто физическа реакция. Мат Бейкър имаше репутация, за която дори тя беше чувала — супер жребец. Може би точно от това имаше нужда.

— И ти не си за изхвърляне, миличък! — Тя провлачи сексапилно думите съвсем в стила на Мона, при което майка й възхитено изви вежди, а Анджело прочисти гърлото си, за да прикрие изненадата си. Мат Бейкър се ухили с известната си усмивка, при която сивите му очи се присвиха.

— Ами щом е така…

— Само че много бързаш, а аз харесвам мъжете, които не прибързват, ако разбираш какво имам предвид. Вие, американците…

Колко лесно било и каква добра актриса се оказа тя! Дори акцентът й беше италиански, при което Анджело прикри една усмивка, която Мат Бейкър не забеляза, защото вече беше изцяло зает да я оглежда от маратонките й „Адидас“ до доста измачканата и влажна от пот памучна риза, която подчертаваше тена й и оставяше открит голия й корем.

— Може би ще успея ти покажа нещо ново за американските мъже, ако прекараме известно време заедно. Много време!

Тя се измъкна от ръката му, която я прегръщаше собственически, като се направи, че не забелязва възхитеното намигване на Мона.

— Но ти имаш ужасно лоша репутация. А аз съм доста старомодна по свой начин. Всички тези хора, които снимат…

Извън сигурността на бариерите и карабинерите със свиреп вид, електронните светкавици почти ги заслепиха и Сара съвсем спонтанно и инстинктивно закри с ръка лицето си.

Ръката на Мат Бейкър я обгърна покровителствено.

— Чуй ме, сладурано, момиче като теб би могло да промени репутацията ми към по-добро, само ми дай възможност. Исусе, каква кукличка! Знам, че си едно от хлапетата на Мона, но как така не съм чувал за теб досега, нито пък съм виждал твоя снимка?

— Ами сигурно защото съм плод на една от любовните авантюри на майка ми. Освен това съм отгледана от старомоден баща. — Е, това поне беше истина. — Всъщност — продължи Сара весело, като остави Мат да я води през струпалата се любопитна тълпа, — само допреди няколко седмици бях девствена — можеш ли да си представиш?

— Не мога, мила, като се има предвид как изглеждаш… — Мат я огледа отгоре до долу, спирайки се на всяка подробност, и се наведе над нея, прошепвайки в ухото й: — Но определено бих искал да разбера…

Е, може би в крайна сметка щеше да му позволи да разбере! Може би това беше най-добрият и единствен начин да сложи край на странното, неканено чувство, което почти приличаше на копнеж по онова, от което току що беше избягала.

Тя позволи на Мат да я притегли по-близо, докато я водеше през жадната за автографи тълпа към колата си — едно мазерати, което той караше със същата небрежна самоувереност, с която Анджело беше управлявал мотора си. И той като Анджело караше съсредоточено, слава богу, като се имаха предвид претъпканите улици, които ги забавяха.

— Отивате в хотела, нали? — Той сякаш плъзна поглед към нея, преди отново да впери очи напред и Сара положи усилие да отпусне вкопчените си една в друга ръце.

— Да, моля. Ще се наложи да взема назаем от Мона нещо за обличане, защото, виждаш ли, оставих всичко, когато избягах.

— С всеки изминат миг става все по-интересно, мило дете! Избягала си, а? Мога ли да попитам защо или от кого?

— От един… тиранин! — Е, такъв си беше, нали? И може би ако продължаваше да говори, нямаше да забелязва колко безразсъдно кара Мат Бейкър. — Държеше ме заключена в своя дворец като робиня или нещо такова! Ако не беше Анджело, можеше никога да не успея да избягам. Знам, че звучи като абсурдна мелодрама, — добави Сара сковано, забелязвайки насмешливия поглед на Мат, — но въпреки всичко е истина. Баща ми сигурно вече е накарал Интерпол да ме търси! — Което вероятно също беше вярно, припомни си тя със закъсняло смущение. Татко би постъпил точно така и трябваше да му изпрати телеграма от хотела.

— Като те гледам, прекрасно момиченце, мисля, че мога да разбера защо един мъж би искал да те запази изцяло за себе си — каза Мат провлачено. Той сложи ръка на бедрото на Сара и тя инстинктивно се стегна, което го заинтригува и предизвика едновременно. Какво секси парче с тази коса като грива и златист загар, който подчертаваше зелените й очи! Тя приказваше и се държеше секси, но той имаше шесто чувство за жените, което винаги му подсказваше точно как желае да бъде съблазнена една жена, а у тази той долавяше някаква срамежливост, която би било вълнуващо да преодолее.

Със същата небрежност, с която беше поставил ръката си върху бедрото й, Мат я махна… за голямо облекчение на Сара. Колата изви рязко, като едва избягна един мотопед, и в този момент един познат на вид мотоциклет профуча с триумфиращо ръмжене на косъм от тях.

— А това според мен беше Анджело! — каза Мат мрачно. — Мона трябва да е полудяла!

Наистина беше майка й, която се возеше зад Анджело с развети от вятъра коси и очи, скрити зад огромни слънчеви очила. Беше им махнала небрежно, докато ги задминаваха, и очевидно се чувстваше много по-безгрижно върху мотоциклета, отколкото Сара!

— Какъв беше този мотор? „Хонда“? На приличен прав път тази красавица би го настигнала без проблеми! — каза Мат с тон, от който на Сара й се прииска да затвори очи от ужас. Той нямаше да… Мазератито взе следващия завой почти на две колела и тя наистина затвори очи, дори мислите й секнаха и тя усещаше само ударите на сърцето си, отекващи като думкане на тъпан.

Отвори очи, едва когато чу Мат да ругае недоволно.

— По дяволите! Хитрото копеле сигурно е минало напряко през алеите.

Щом го чуваше да говори, поне беше жива. А и вече не усещаше вятъра в лицето си, нито чуваше бръмченето на мощния мотор, което означаваше, че са спрели.

— Добре ли си, мила? Не те изплаших, нали? — Мат си спомни за нея със закъсняла загриженост, от което Сара побесня. Ако краката й не бяха така омекнали, просто щеше да излезе от проклетата му кола, която той управляваше като смъртоносно оръжие, и щеше да го зареже без нито една дума!

Когато отново започна да вижда ясно, Сара пое дълбоко дъх, готова да му каже точно какво мисли за шофирането му, но той вече не гледаше към нея.

— О, господи, не и още една сцена на публично място, преди филмът да е готов! Мона явно има по-голяма колекция от ревниви любовници от…

Сара проследи с очи посоката на погледа му и повече не чу какво казва. Пред хотела се беше събрала доста интересна тълпа, която жадно наблюдаваше Мона, облечена като рокерка с черни кожени панталони и ботуши, която беше хванала здраво ръката на Анджело с покровителствен жест. Покровителствен, защото високият мъж, който стоеше пред тях, определено изглеждаше по-опасният от двамата. Всъщност — и сърцето на Сара отново заби лудо — той наистина имаше заплашителен вид с тези сключени черни вежди и присвити очи, които изобщо не подхождаха на хладно вежливата усмивка върху устните му.

Въпреки неподходящото си облекло Мона имаше царствен вид, а Анджело, който все още имаше да се оправя с мотора си, изглеждаше като ударен от гръм.

— Разбира се, че няма да ходя никъде с теб — аз дори не те познавам! Аз съм с Анджело, който ме обожава, нали, скъпи? (Какво беше казал Мат? „Мона явно има по-голяма колекция от ревниви любовници…“)

Почти инстинктивно Сара се пресегна през Мат и натисна клаксона, който беше накарал толкова много пешеходци да отскачат встрани. Този път подскочи дори и Мат, който се обърна и я погледна.

— Хей! Какво… — Сара отново не чу какво й казва. Сега всички гледаха нея. Анджело, който започваше да се усмихва, майка й, която не беше свикнала да я засенчват, минувачите и…

След като вече не усещаше коленете си омекнали, Сара отвори широко вратата и излезе от колата с достойна за похвала самоувереност.

— Този не е от ревнивите любовници на майка ми. Той е мой. — Тя решително се наведе и целуна красиво оформената, чувствена, секси уста на Мат, която би могла и сигурно успяваше да подлуди много жени. По-точно много други жени! Той прояви достатъчно находчивост и отвърна на целувката й въпреки ревнивия любовник, и усети достатъчно, за да разбере, че химическата реакция отсъства — поне от нейна страна.

Сивите му очи гледаха замислено, докато Сара се отскубваше малко рязко.

— Благодаря за возенето! Беше толкова забавно!

Той вдигна небрежно ръка.

— Моля. — Но тя вече се беше обърнала и се отдалечаваше от него. Целеустремено.