Розмари Роджърс
Игра на любов (19)

19

Подсвирването, което я стресна първия път, би могло да бъде и на нощна птица. Сара не му обърна внимание, макар че усети да я полазват тръпки по ръцете и краката. Беше започнала да изпитва неудобство от странния импулс, който я беше накарал да излезе тук навън. Странното тихо изсвирване се чу отново и дланите й овлажняха. Сигурно беше птица! Във всеки случай тя се връщаше в леглото!

— Пст!

Това не беше птица и звукът я накара да обърне глава, макар краката й да останаха заковани на място. — Недей да викаш! Искам само да поговорим — повярвай ми!

Сара трябваше да стисне здраво очи и да ги отвори отново, за да се убеди, че не й се привижда. Сред тъмнината на сардинската нощ — точно бруклински акцент? Онзи нещастник Марко сигурно е наредил да сипят нещо във виното й и сега тя е под въздействието на ЛСД или нещо не по-малко опасно…

Принадлежеше ли гласът на някого или това беше Чешърският котарак? И тогава една тъмна сянка се отдели от покрива и леко се приземи пред нея.

— Здрасти! — Каза гласът меко и приветливо. — Страшно мило от твоя страна, че не се разпищя. Сигурно се чудиш кой съм и какво правя тук!

Поне продължаваше да пази дистанция и не се опитваше да я напада. При тази мисъл Сара се почувства по-смела и успя да промърмори треперливо:

— Ами, предполагам, че това би помогнало — като начало! Ти… ти доста ме изплаши, да знаеш! Мислех си, че замъкът на дука е непревзимаем!

— Ти също доста ме изплаши, да ти кажа! За момент там си помислих, че си нейният призрак! Но, хей…! Ти определено не си никакъв призрак и си тази, която дойдох да видя. Само да си поговорим, разбира се! Обещавам ти, че няма да опитвам нищо друго — не съм от онези, които — знаеш — се възползват. Съгласна ли си?

— Ако не ми кажеш…

— Добре, добре — тъкмо стигнах до това, госпожице Адамс. Ти си госпожица Дилайт Адамс, нали? Едно от момиченцата на госпожица Мона Чарлз? Е — аз съм роднина на дука! — На Сара й се стори, че чува мекия му, почти беззвучен смях, преди да добави: — Казвам се Анджело, макар някои да твърдят, че името не ми подхожда! И ако се питаш откъде знам така добре английски, то е защото ме изпратиха да уча там. Имах чичо в Ню Йорк, а после — татко и аз решихме също да опитаме. Както казах — семейството плати пътя ни. Семейството на майка ми, по-точно. Те имаха връзки. Живях в Ню Йорк повече от петнайсет години, след което реших да се върна. А сега не ми дават да замина по никакъв начин — ха! — Сара мярна блясъка на бели зъби и реши, че не разбира абсолютно нищо.

— Е… ъ… Анджело — Сара се постара да подбира внимателно думите си, защото не искаше да го обиди, който и да беше той. — Това, което не разбирам, е — кои са тези „те“ и защо не ти дават да заминеш оттук, щом искаш?

— Ах — предполагам, защото ме смятат за един от онези бандити, за които пишат по вестниците. — Той добави бързо, сякаш за да я успокои: — Ето защо е по-добре да не виждаш много отблизо лицето ми, разбираш ли? Но всички казват, че приличам на Марко — дука де. Той ми е полубрат, знаеш.

— Не… всъщност не знаех. Той знае ли? — Сара се зачуди дали изглежда така разтревожена, както се чувстваше.

— Марко? Знае, разбира се! Но това е нещо, което не обича да признава — нито да мисли за него, предполагам… като се имат предвид обстоятелствата около раждането ми! — И отново онзи лек, почти беззвучен смях. — Не че наистина го обвинявам — трябва да е неудобно да ти напомнят, че единият от родителите ти не е бил доволен от другия и е тръгнал да търси. Знаеш ли какво имам предвид?

— Да, поне така мисля. Но защо…?

Освен че беше акробат, способен да прескача парапети и да се катери по покриви и непристъпни стени, този Анджело сигурно четеше и мисли.

— Чудиш се защо искам да говоря с теб? Защото съм най-големият почитател на Мона Чарлз, затова! Винаги съм бил — и още съм. Веднъж дори се доближих до нея — достатъчно, за да усетя парфюма й, онзи, който винаги си слага, дори и в леглото. Тя ми написа и писмо, много хубаво, и аз още си го пазя, а също и снимката, която ми надписа лично на мен. А ти си нейна дъщеря — приличаш и на нея, нали? Виждал съм купища твои снимки. Но не толкова много на сестра ти, англичанката.

Мили боже! Почитатели на мама Мона изникваха на най-невероятни места, но този тук надхвърляше въображението. Освен това знаеше цялата история на семейството. Страхотно! — помисли си Сара мрачно. Ами ако я разпознае като другата дъщеря на Мона?

Слава на бога, че тъмнината на нощта скриваше лицето й от него така добре, както и неговото от нея.

— Ти си един от почитателите на мама? Чудесно — непременно ще й кажа, когато се срещнем. А… предполагам, че нямаш адрес — искам да кажа заради тях, разбира се — но ако имаш, бих могла да я помоля да ти пише отново и да ти изпрати по-нова снимка… Знаеш ли, тя вероятно ще се радва да те види!

— Тя ще снима новия си филм тук! Мислех, че сигурно знаеш — но не? Е — той прочисти гърлото си преди да продължи — ще снимат някои сцени в Каляри — това е нашата столица — а също и в Сасари, което е недалеч оттук. Е, мислех си, че ако смяташ да видиш майка си, докато е тук — сигурен съм, че ще искаш, след като вече знаеш — и ако имаш нужда от придружител или бодигард в тези опасни времена, е, никой не смее да се закача с мен, а това е нещо, което дори брат ми, дукът, не може да отрече. Защо мислиш се прави, че не знае за съществуването ми и за посещенията ми в неговата собственост? Поне има известно чувство за роднински връзки и семейни задължения, трябва да му го признаем на този дявол! Да — аз мога да идвам тук, когато поискам, но трябва да се преструвам, че се промъквам, разбираш ли? Не че не съм добър и в това, защото някога бях това, което в Ню Йорк наричат „мозък“ и в повечето случаи никой не знае кога идвам, нито кога си тръгвам.

— Аз… разбирам! — каза Сара неубедително. Вече беше забравила началото на разговора им, опитвайки се да следи мисълта му, и в главата й цареше бъркотия от най-различни незначителни факти. Бандит… „мозък“… всъщност полубрат на дука! А какво би си помислил Марко, ако знаеше, че тя е навън и споделя звездите с… с този изключително ексцентричен мъж? Тя потрепери. Сигурно щеше да я убие, тъй като беше започнал да се държи с нея като с одалиска от харем!

— Е, всъщност казвах, че се надявам да ми съобщиш, когато решиш да посетиш майка си. Бих дал много да мога да я видя и да поговоря с нея. Мисля, че ако можеше да ме видиш, щеше да кажеш, че не изглеждам никак зле — и, както сигурно си забелязала, поддържам формата си. Ще бъда на разположение по всяко време — бизнесът не върви тези дни, както навсякъде, предполагам!

Сара трябваше да положи усилия, за да потисне надигащия се в нея истеричен кикот, който сигурно би го превърнал в неин смъртен враг. Не се чуди за бизнеса му, а се съсредоточи върху предимствата на тази случайна среща. Какво пък, скъпият Анджело би могъл да се окаже достоен за името си и да я спаси, ако се наложи. Тази мисъл я накара да възвърне донякъде самоувереността си.

— Как мога да ти съобщя, ако — когато реша да се обадя на мама Мона? Ами — тя се поколеба, но все пак довърши — ами ако… ако Марко не иска да заминавам? Може да не искаш да го ядосваш…

Стратегията й проработи и той веднага се наду като петел.

— Марко — ха! Няма защо да се тревожиш, хлапе. Не знам какво има между теб и Марко и не е моя работа, но желанието ти да видиш майка си, която е любовта на живота ми — той бързо се прекръсти — е, това вече е моя работа, разбираш ли? И за да ти покажа, че доверявам живота си на дъщерята на Мона, ще ти кажа как да ми изпратиш съобщение… Просто го изпрати и аз ще дойда веднага.

По някое време през нощта, когато се измори да крои планове и да размишлява, Сара успя да заспи. Дори и сънят й беше неспокоен и тя се събуди изморена, без желание да става от леглото, без настроение за нов сблъсък с мъчителя си в това жарко утро. Но не й ли беше обещано, че може да отиде да язди с него?

— В едно интервю казваш, че се страхуваш от коне, така че какво означава тази твоя нова прищявка? Нямам време да давам уроци по езда на плашливи холивудски старлетки!

— Но… но аз наистина искам да се преборя със страха си! Сигурно е само глупава фобия, която мога да преодолея просто като се опитам… Естествено след като ми покажеш някои неща. Моля те, нека опитам! Аз наистина бързо схващам, честно, така е!

О, наложи й се доста да се помоли, преди той да отстъпи! Но беше видяла конете му, до един расови, и желанието й да язди се оказа твърде силно, за да му устои. Най-трудно й беше да убеди Марко, че никога по-рано не се е качвала на кон — а по някаква прищявка на съдбата беше родена ездачка.

Сара въздъхна дълбоко и затвори очи пред стрелите слънчев прах, които се промъкваха неканени в стаята през пролуките в капаците и щорите. Съдбата беше странно нещо, макар тя да не вярваше особено, че всичко е предопределено. Беше и удобна дума, с която да обясни присъствието си тук и снощната си среща си със способния и приказлив Анджело. Не можеше да обясни само защо миналата нощ беше буквално притеглена на терасата и защо едва ли не знаеше предварително какво ще се случи. Тя се намръщи. Не съвсем. Анджело не беше очаквала!

— Извинете, синьорина. Но бях помолена да предам извиненията на Il Duca, че не може да ви изведе да яздите днес. Извикаха го за няколко часа по работа. Искате ли да поспите още няколко часа?

Сара не беше чула икономката да влиза и очите й се разшириха от изненада.

— О… — промърмори тя объркано, чудейки се защо се чувства толкова разочарована, когато само преди секунди мислеше да му изпрати своите извинения!

— Искате ли да правите нещо друго, синьорина? — През последните няколко дни Серафина доста се беше отпуснала, особено след като разбра, че Il Duca не посещава леглото на последната си гостенка. Тя дори показа на Сара някои снимки на Карло като малко момче, над които Сара трябваше да възклицава с любов. Имаше дори една скована поза с по-големия му брат. Смръщването, при което черните му вежди се събираха застрашително определено не се беше променило с годините.

Като не желаеше да си разваля сутринта мислейки за кавгите си с властния дук Ди Кавалиери, Сара се протегна лениво и хвърли на по-възрастната жена сънливо извинителна усмивка.

— Съжалявам, Серафина, но се опасявам, че още не съм се събудила напълно! Аз… аз установих, че не мога да заспивам лесно и — тя се изсмя малко нервно, спомняйки си странните си фантазии от миналата нощ — и не можах да устоя да не хвърля един поглед на звездите! В крайна сметка аз…

Сара спря, когато икономката каза с необичайна за нея острота:

— Вие… вие нали не сте излизали навън, синьорина? — Докато чакаше Сара да отговори, с очи вперени в лицето й, на сбръчканото й мургаво лице се появи странно изражение.

Защо? Или Серафина също знаеше за нощните посещения на Анджело? Затова ли внезапно стана толкова нервна?

Сара се опита внимателно да подбира думите си, като не искаше да издаде Анджело, който всъщност беше предложил да й помогне.

— Ами… да. Но не се тревожете, моля, излязох на терасата да се насладя за малко на нощта и после влязох и си легнах, това беше всичко.

Серафина продължи да я гледа напрегнато.

— Това беше всичко? — повтори тя, наблягайки странно на въпроса. После, сякаш внезапно се опомни, жената сведе за миг очи и каза почти рязко: — Можехте да настинете в тази нощница, синьорина! Нощите стават студени, когато вятърът духа откъм морето, и нощем… всичко е различно. Можехте да се спънете…

— Но там няма нищо, в което да се спъна — възрази Сара основателно. Какво по дяволите беше разстроило обикновено невъзмутимата Серафина? Анджело? Нещо друго? Тя се засмя миролюбиво и каза: — Всъщност аз дори нямах намерение да излизам навън, само дръпнах завесите, за да влиза въздух и почувствах…

— Почувствахте какво, синьорина?

— О — сигурна съм, че е свързано с красотата на тези нощи, с които не съм свикнала! Ароматът на цветята, соленият дъх на морето и топлината на камъка… сигурно си мислите, че съм луда, но почувствах… сякаш не можех да се удържа — или правех движения, които бях правила и преди… — Сара се намръщи, опитвайки се да си спомни какво точно беше почувствала миналата нощ преди Анджело да се отбие при нея така безцеремонно. — Сякаш едва ли не чаках нещо. Глупаво е, нали?

— Не, не — не глупаво! Madre di Dio, да го почувствате и вие, а още не сте от семейството… — Тревогата на Серафина пролича ясно, докато прехвърляше с пръсти зърната на броеницата.

— Моля ви — виждам, че сте разстроена и бих искала да знам защо.

Серафина сви упорито устни и поклати глава.

— Господарят щеше каже, че съм глупава, суеверна старица и да ме отпрати.

— Няма да му кажа нищо, обещавам! Но сега не можете да не ми кажете, нали? Ще умра от любопитство — и вероятно ще си въобразя най-лошото… Да не се е хвърлил някой от терасата? Затова ли… — Изпълнена с предчувствия, Сара беше обгърнала коленете си с ръце.

— Не, не! Що за идея! — възкликна Серафина сърдито. Очевидно вече съжаляваше, че е казала твърде много. — Няма нищо такова — каза тя по-тихо, а после въздъхна. — Малката тераса беше по-скоро сцена на… глупава постъпка, а не на насилие, синьорина. Тъй като ще се жените за синьор Карло, предполагам, че така или иначе ще чуете историята. Винаги се носят клюки…

— Каква история? — попита Сара с цялото търпение, на което беше способна. — Моля ви, каква е тази глупава постъпка и какво общо има една стара история с това, което почувствах — или си въобразих, че почувствах?

Серафина изправи гръб и кимна резервирано с глава.

— Добре — виждам, че ще трябва да говоря. Но ако не възразявате, първо искам да се уверя, че в галерията отвън няма прислужници, които биха могли да чуят.