Розмари Роджърс
Игра на любов (20)

20

— Виждате ли, тя беше испанка и много хубава, много млада. И от добро семейство — иначе Il Duca нямаше да се ожени за нея. Видяхте портрета й в тази стая и ме попитахте коя е тя, нали? Това бяха нейните стаи — използваше ги, когато Il Duca го няма, а той отсъстваше през повечето време. По онова време аз бях млада — бях една от прислужниците, които чистеха стаята й и понякога тя говореше с мен, защото беше самотна. — За миг устата на Серафина сякаш се смекчи, но ъгълчетата на устните й увиснаха. — Дукесата не обичаше да бъде сама. Тя роди дете през първата година от брака си — момче — защото знаеше, че това е неин дълг. Но тъй като за момчето се грижеха бавачки, а съпругът й отсъстваше, младата дукеса прекарваше сама прекалено много време. Тя свикна да стои на терасата през дългите топли нощи — отпращаше личната си прислужница и заключваше вратата, за да не я безпокоят. Прекалено много време, може би. Тя също обичаше звездите и аромата на нощта.

Гласът на Серафина внезапно беше станал студен и тя направи многозначителна пауза. Сара изведнъж разбра. Разбира се. Любовник. Младата хубава дукеса си беше намерила любовник, с който се срещаше през нощта, когато съпругът й отсъстваше. Сигурно е била страстна, чувствена жена, копнееща за любов — и направила грешка да я търси не където трябва, горката!

Сара предизвикателно го каза на глас.

— Горката! Помисли колко нощи е чакала тук сама — и изплашена, може би. Чакала е сигнал, че любовникът й е дошъл. Прилича на опера!

Лицето на старицата имаше странен израз и тя сякаш стискаше броеницата по-здраво.

— Значи и вие сте го почувствала, нали? Да, синьорина, тя го чакаше да й свирне като птичка. Слизаше да се срещне с него по една стълба, която сега е зазидана. Или пък той се качваше при нея. Все някога трябваше да ги открият. Първо прислужниците. А после…

Сара не искаше да чуе останалото — неизбежния нещастен край на една красива, романтична любовна връзка. Тя се намеси бързо:

— Но кой е бил мъжът — нейният любовник? В крайна сметка самият дук също не е бил светец, нали? Сигурно е имал любовници навсякъде, а очаквал от нея да изпълнява задълженията си и да продължава да ражда деца — искам да кажа, когато той благоволи да й съдейства за това! О — наистина! — съжалявам, синьора, сигурно не сте съгласна, но в крайна сметка… всичко това се е случило преди тридесет или четиридесет години, нали? А разводът вече не е бил нещо нечувано…

— В Сардиния разводът продължава да бъде нещо нечувано! Скандалът би бил твърде голям дори днес, но в онези дни… тъй като идвате от Америка, няма да разберете, синьорина. Достатъчно лошо е омъжена жена да изневерява на мъжа си, но когато жената е дукеса, а любовникът й — селянин от планините, който е бил неин прислужник — разбирате ли последствията?

Сара преглътна и каза с глас, който прозвуча неестествено:

— Тя… е умряла, нали? А той я е убил, като го е направил да прилича на нещастен случай… и са му позволили да се измъкне, нали? Защото той е мъж и няма значение дали е имал селски забежки като Анджело, но за нея…

Тя внезапно осъзна какво беше казала и й се прииска да си прехапе езика, но за щастие Серафина, която беше шокирана, когато Сара отправи обвиненията си, при споменаването на Анджело просто изглеждаше примирена.

— Ах този Анджело — трябваше да се досетя, че ще намери начин да се види с вас! Но не трябва да казвате за това на Il Duca, синьорина. Бог знае какво е почувствал, като се е върнал и е разбрал, че дукесата му е избягала в планините със селянин. И още по-лошо, че всички знаят.

— Тя е избягала с любовника си?

— Да. — Серафина сковано наклони глава. — И това не беше най-страшното. Стана още по-лошо, когато тя роди дете в малка каменна колиба в планините, където се крият лошите мъже. Детето на любовника й, което по закон носеше благородното име на съпруга й.

Това беше още по-хубаво от опера, помисли си Сара, докато слушаше очарована. Може би на Дилайт не са й казали истината и историята все пак имаше щастлив край.

— Какво е станало с детето? — попита тя. — И с нея, хубавата млада дукеса, която се отказала от всичко заради любовта?

— Бедната дукеса се разболя и умря — не беше свикнала на студа горе в планините, нито да спи на земята в каменна колиба. Гласът на старицата звучеше грубо прозаично. — А колкото до това какво стана с детето, синьорина, ами… вие го видяхте! Трябва да сте, щом знаете името му.

— Анджело? Искате да кажете, че Анджело е нейно дете, а не… а не негово? — Гласът на Сара изтъня и тя спря да си поеме дъх. — Ами дукът? Мислех, че той…

— След като тя го напусна, глупавата млада дукеса, дукът вече нямаше нищо общо с нея. Как би могъл? Тук никой не го обвиняваше, когато тя умря — а тя, горкото слабо същество, би трябвало да има повече гордост, а не да му изпраща бележка, молейки го за лекар, молейки го да се върне с детето си. Ах — това беше лошо нещо и е по-добре да го забравим.

По-добре да го забрави и тя, напомни си Сара строго, след като Серафина я остави сама да осмисли нещата. Сигурна, че дразнителят й не е наоколо и няма да се качи горе да я измъчва, Сара се отпусна в мраморната вана, наслаждавайки се на меката като коприна ароматна вода.

Горката пренебрегната дукеса, умряла в крайна сметка от друг вид пренебрегване — тъжно ироничен край на краткия й нещастен живот. И колко различен е животът на двамата синове на дукесата — първата дукеса Ди Кавалиери!

— „Те“ се бяха погрижили за бедния Анджело, като го бяха изпратили на заточение в Ню Йорк, опитвайки се да забравят за него. Да прикрият мръсния скандал, надявайки се, че никой няма да разбере. Или че Анджело би могъл да не оцелее в джунглата от евтини жилища в Ню Йорк. Но Анджело ги беше заблудил всичките, нали? Браво на него. А колкото до Марко — той сигурно е подобие на баща си. Възпитан да мрази майка си и да ненавижда всички жени с изключение на една.

— Какво буйно, нещастно малко момче беше той! — беше си спомнила Серафина. — Но след като дойде втората дукеса — майката на синьор Карло — нещата се промениха. Стана по-добре за всички. Дукеса Маргарита е от северна Италия и синът й е рус като нея, макар че вие сигурно знаете това, синьорина! Ах, новата дукеса промени всичко тук. И стана истинска майка на сегашния Duca — той я боготвори като Светата Дева и би направил всичко за нея.

Съвсем по Фройд, разбира се! Целият й гняв се възвръщаше щом се сетеше за него! Сара енергично се избърса с кърпата. И естествено изобщо нямаше да си хаби съчувствието за него! Без значение какъв е бил като момче, тя мразеше мъжа, в който се беше превърнал. Така дяволски самоуверен, толкова сигурен в способността си да манипулира в своя полза всички и всичко, което се изпречи на пътя му. С изключение на нея! Сара войнствено вирна брадичка срещу отражението си в запотеното огледало. На този етап от играта, знаейки доста за него, докато той не знаеше нищо за Сара, предимството определено беше на нейна страна.

По-късно самодоволното чувство на самоувереност накара Сара да слезе долу спокойна и с нова вяра в себе си. И тъй като прекара доста време пред огледалото, тя основателно вярваше, че изглежда по същия начин. Толкова беше уверена, че успя да пренебрегне грубостта на кратката бележка, в която той й съобщаваше, а не я молеше за среща, която беше организирал за тях двамата тази вечер. Беше се върнал от мистериозното си „няколко часово“ пътуване и смяташе да я заведе вечерта в Коста Смералда, както беше помолила. Това беше отстъпка, която я накара да вдигне вежди в почуда.

— Добре — радвам се, че дойде почти навреме! — Марко погледна нетърпеливо часовника си. — Хеликоптерът вече е зареден с гориво и чака.

За пръв път откакто взе ръката й в основата на стълбището и я вдигна небрежно към устните си с типично европейски жест на вежливост, Сара го видя да гледа към нея.

Тя доста дълго избира коя рокля да облече и още по-дълго се гримира, опитвайки се да си спомни подробните указания, които беше прочела от една книга в апартамента на Дилайт. Сега, срещайки притворените му, неразгадаеми черни очи, Сара се вкопчи в чувството си на самоувереност и направи малък кокетен пирует пред него, усмихвайки се с току-що усвоената си провокираща усмивка.

— Е? Ставам ли? Искам да кажа добра ли е тази рокля за тукашната дискотека?

Роклята беше на Холстън — пластове тъкан с цвят на пламък, откриваща едното рамо и голяма част от лявото й бедро. Всъщност беше рокля на Дилайт, но Сара вече беше решила, че това ще бъде вечер на Дилайт и трофеят, когато го спечели, ще принадлежи на сестра й.

Студеният му глас сякаш беше създаден специално да й лази по нервите.

— Очевидно подхожда на характера ти. Имаш ли наметка или шал?

Когато излетяха, стана доста по-студено и Сара тайно се радваше, че той я накара да си вземе пищния испански шал с дългите ресни. И двамата мълчаха — тя, защото нямаше голямо доверие на хеликоптера, а той… откъде да знае и защо да се интересува от настроението му, щом запазва дистанцията между тях?

Предпочитайки да не се налага да гледа към него, Сара се взираше в тъмнината под тях, нарушена от няколко малки светлини, които блещукаха слабо — селски хижи от струпани камъни, построени от праисторическите обитатели на Сардиния, в някои от които живееха бедняци, които не можеха да си позволят друг подслон. Но защо аристократичният дук да се притеснява за бедността, съществуваща в съседство с богатството на неговия дворец, имения и банкови сметки? Той беше отгледан от суров баща, отказал на последните отчаяни молби на своята много млада жена испанка, молеща за медицинска помощ, която би спасила живота й. Да, сегашният дук беше замесен от същото тесто като баща си и не притежаваше нищо от слабостта и човечността на майка си. Той беше израсъл боготворейки добродетелната си мащеха и нетолерантен към всички останали. Вътре в себе си вероятно беше суров и сух като пустинята, от която бяха дошли прадедите му, за да завладеят половината свят, за който бяха чували.

— Изглеждаш хипнотизирана от зъберите на планините под нас. Да не се страхуваш, че ще те схрускат? — Гласът му беше злъчен, както винаги, когато се обръщаше към нея, но този път, помисли си Сара, тя няма да си позволи да спори с него.

Като продължаваше нарочно да гледа някаква въображаема точка на земята, Сара нехайно повдигна едното си рамо.

— Защо да се страхувам? И ти си тук, нали? Сигурна съм, че пилотът ти е също толкова добър, колкото другите около теб.

По някаква причина нейният вежлив безобиден отговор го разгневи. Но този път, помисли си Марко, скърцайки със зъби, ще запази спокойствие и ще държи по-здраво юздите на нрава си. Тя скоро ще прояви истинската си същност… безпътна малка курва, готова да легне едва ли не с всеки, който й предложи, освен — трябваше да си напомни мрачно — когато е усетила големият шанс — в този случай Карло и женитбата в богато семейство. За да му устоява на него толкова дълго, Карло сигурно е бил достатъчно глупав да й каже за наследството си.

Марко се пребори с порива си да избухне и да й каже точно какво мисли за нея. Но не — досадната малка кучка в огненочервената си рокля на известен дизайнер, която сигурно й бе купена от някой богат любовник, непременно ще падне от несигурния си пиедестал тази вечер! Той беше уредил всичко — хитрият му замисъл се беше родил в безсънието на миналата нощ, докато тя несъмнено е заспала почти веднага дълбокия сън на лицемерно праведните. Той беше цинично сигурен, че тази вечер тя вероятно изобщо няма да стигне до сън. Беше се постарал да бъде твърде заета.

Той се усмихна, без да знае — по-скоро грозна гримаса, пародия на усмивка. Вече беше си изгубил прекалено много време с нея и беше дошъл моментът на истината. И Сара случайно улови точно това неприятно изражение, което сякаш превърна мургавото му лице в дяволска маска, заплашваща да я унищожи.

Би трябвало да носи броеница като Серафина, за да може тайно да пипне зърната. Но намръщен или не, Сара беше твърдо решена, че този път той няма да я застави да се подчини. Тя щеше да се погрижи за това!