Розмари Роджърс
Игра на любов (10)

10

— Фантастична игра!

— Господи, момичето наистина знае да играе тенис!

По-добре да си спомня за похвалите след завършилата почти наравно игра, отколкото за жаждата си. След още няколко „Харви Уолбънгър“ никога вече не искаше да чуе за портокалов сок!

Обръщайки глава на възглавницата, Сара потисна един стон на истинско страдание. Усещаше вътрешностите си натъртени, гърлото я болеше. В съзнанието й изплува смътен спомен за доста безуспешните й опити да се пребори с чувството за гадене. И още по-смътната картина на надвесеното над нея лице на Гарън, който беше започнал да я разсъблича…

Обляна в студена пот, Сара рязко седна в леглото. Дори очите я боляха, когато ги мърдаше. Но беше намерила това, което търсеше. От другата страна на огромното легло, в което очевидно беше спала, имаше вдлъбнатина на възглавницата, където друга глава беше лежала до нейната.

А тя дори не си спомняше! Лягайки отново, Сара притисна с пръсти слепоочията си, опитвайки се да мисли. Не се чувстваше различна! Не чувстваше нищо! Вероятно беше припаднала и той не беше направил нищо.

Сара внимателно отвори очи отново. Никаква кръв — нищо. В крайна сметка Гарън се оказа джентълмен — не че имаше някакво значение, защото вероятно нямаше да иска да я види повече.

— О, браво! Господин Колер ужасно се разтревожи за вас. Накара ме да остана при вас, след като кавалерът ви си тръгна. — Камериерката говореше от вратата.

На Сара й се искаше да стене на висок глас. Сега трябваше да се изправи пред чичо Тео. И Гарън навярно е отвратен от нея. Тя потръпна при спомена за снощното си прилошаване. Никога вече „Харви Уолбънгър“!

Умели пръсти докоснаха челото й, премериха пулса й.

— Ще се оправите. Вероятно е само лек махмурлук и аз ей сега ще ви донеса нещо, което веднага ще ви помогне!

— Е добре…! Имам чувството, че трябва да те отвлека, за да прекараш известно време с мен! Изненадан съм, че майка ти не те е накарала да ми се обадиш!

Гласът на чичо Тео беше дрезгав и разтревожен, но после се разведри.

— Поне играеш тенис дяволски добре… Сара беше, нали? И не си мисли, че не забелязах как остави Гарън да спечели последния гейм!

Трябваше да се постарае гласът й да не трепери.

— Не, чичо Тео, не съм Сара. Аз съм Дилайт, спомняш ли си? Черната овца.

Очите му, все така бдителни и проницателни, се плъзнаха по нея, преди да свие рамене нетърпеливо.

— Е — Дилайт или Сара — всъщност няма значение. И двете сте дъщери на Мона, нали? Смятам, че и двете приличате на майка си.

— Кога си тръгна Гарън? — Смяната на темата беше преднамерена, но сега Сара не можеше да се притеснява за това.

Чичо Тео само се намръщи.

— Мисля, че веднага, след като ти заспа. Сали му се обади — нещо във връзка с едно от децата. Но ме помоли да ти кажа, че би искал да те види отново.

— О… — каза Сара тъжно. На каква глупачка се беше направила! Горкият Гарън, проявил е любезност.

— Мисля… — Сара внимателно масажираше слепоочията си — мисля, че днес трябваше да се явя на снимачната площадка. О, Боже. Лу ще бъде бесен!

— За какво мислиш, че служат всичките ми пари, по дяволите? Никой няма да те търси. Имаш една седмица отпуск, докато снимат сцените с преследването.

Сара си припомни със закъснение, че чичо Тео „се занимаваше“ почти с всичко. Също като баща й (тя примигна при тази мисъл).

— Страхотно! Мисля да заспя зимен сън.

— Е, ако наистина се чувстваш така, можеш да останеш тук! Понякога съм самотен.

— Изобщо не ти вярвам! — подразни го тя мило, знаейки как стоят нещата. Чичо Тео винаги се обграждаше с хора. — Освен това имаш гост.

— Харесвам Рикардо… но той не стои много тук.

— Нямаше да ти хареса, ако стоеше, нали?

Той се изкиска.

— По дяволите, звучиш повече като Сара! Тя винаги се заяждаше с мен — противоречеше ми. Е, и на теб ще ти разреша! Сега ела — направил съм ти един от моите специални омлети!

 

 

Впоследствие Сара се чудеше защо не остана да се наслади на уютната фамилиарност, на сигурността, която й предлагаше чичо Тео. Би могла да си почине, да бъде самата себе си, да се съвземе… Тази мисъл би могла да бъде твърде изкусителна, ако чичо Тео нямаше гост. Да остане под един покрив с непоносимия Рикардо, дук Ди Кавалиери, беше повече, отколкото би могла да понесе на този етап от живота си — особено след като трябваше да помисли много сериозно как да се оправи с Гарън.

Сара прекара остатъка от следобеда, правейки слънчеви бани, благодарение на щедрото, гостоприемство на чичо Тео. Ако някой я наблюдаваше, щеше да помисли, че спи под златните лъчи на лятното слънце, докато всъщност умът й беше прекалено зает с въпроси и фантазии, които преднамерено се въртяха около Гарън… Искаше ли да има истинска неангажираща връзка с него? Под издайническите лъчи на жаркото слънце в главата на Сара се въртяха двойствени картини и тя беше ту самата себе си, ту Дилайт, като си напомняше строго, че що се отнася до Гарън, тя е откритата Дилайт, а не затворената в себе си Сара. И дали този факт позволи на неумеещата да показва чувствата си Сара да свали всички бариери, докато се преструваше на Дилайт, която отговаряше на името си във всяко отношение?

О, да, би могла да остане тук завинаги, забравяйки за решенията, отговорите, ограниченията, без да й се налага да прави нещо по-сериозно от това да се обърне по гръб или по корем. Би могла и вероятно би го направила, ако върху отпуснатото й тяло не беше паднала сянка и един дрезгав, стържещ по нервите й глас не се беше обадил:

— Изглеждаш сякаш се принасяш в жертва на слънцето! Но за съжаление аз не съм Аполон — чувствам се по-удобно като жител на ада, не на рая! Будна ли си?

— Вече да. И ти си Плутон, а не Аполон. Какво искаш?

— Явно не са те научили да се държиш както трябва!

— Точно така! Никога не съм била достатъчно дълго на едно място, за да могат да ме научат на нещо. Така че просто еволюирах. По мой си начин.

Тя беше Дилайт. Дилайт чувстваше точно това, само че никога не го признаваше, а се криеше зад упоритата си, крехка гордост. Без постоянен дом, без утешителното присъствие на бавачката Стагс, която да замести красивата, вечно заета да флиртува майка. И без баща, който дори не си беше направил труда да я признае.

Как смееше този мъж, или който и да е друг, да я критикува?

Отхвърляйки него и отвратителната му хладна арогантност, Сара се обърна по корем и облегна глава върху ръцете си. Може би той ще си отиде, ако не му обръща внимание.

— Сигурен съм, че многобройните ти психоаналитици са подпомогнали тази… еволюция, както я наричаш. А вероятно и многото ти преживелици. Или предпочиташ да ги наричаш експерименти?

— Махай се! — Сара беше горда от безразличието в гласа си. — Това не е твоя работа. Всъщност, тъй като сме откровени един с друг, аз дори не те харесвам.

— Това да не е покана? Да не би да ме предизвикваш?

— Какво его! — Тя се размърда ядосано, а после затаи дъх, усещайки, че той се е отпуснал до нея. По някаква причина той искаше да се бори с нея. Искаше война и тази мисъл накара Сара да застане нащрек. Той беше повече циничен критик, отколкото предполагаем „почитател“. Всъщност досадник!

— Защо не ме оставиш намира? Надявах се на малко спокойствие, малко пространство…

— Горкото момиченце, ето те в лапите на жестокия човекоядец. Или в мислите си ме сравняваш с кръвожаден вълк?

— Опитвам се изобщо да не мисля за теб…! — каза Сара ледено, и извърна глава, подразнена от гласа му. — И обикновено успявам. Къде е чичо Тео? Мисля, че трябва да си ходя.

— Всъщност точно затова си позволих да наруша твоето… „пространство“, както го наричаш. Домакинът ни беше извикан спешно по работа и ще отсъства няколко часа, а може би и цял ден. Помоли ме да ти кажа, че си добре дошла тук, но ако искаш да се прибереш у дома, по всяко време ще има кой да те закара. — Гласът му премина в измамно кадифено мъркане. — Страхувам се, че вече изпратих Албърт, резервният шофьор на Тед, да закара приятелката ми. Пътят е дълъг — тя живее в Сан Диего. С удоволствие ще те закарам, където пожелаеш… ако искаш да си тръгнеш.

Дотук с отпускането и забравянето! Сара се стегна, готова за битка, и си заповяда да не мърда. Докато тя ровеше в ума си за подходящ злъчен отговор, той явно взе мълчанието и за капитулация, защото ръката му докосна рамото й почти собственически, плъзна се леко надолу по гърба й чак до извивката на хълбока и после пак нагоре, проследявайки с пръсти гръбнака й от основата до врата.

— Защо не престанеш да се бориш с мен… и със себе си? Гарън Хънт е много женен мъж… всичко, което иска е малко… вие, американците, имате доста цапнат израз за това, който не искам да повтарям, мисля, че знаеш какво имам предвид! Защо не забравиш за него? — Топли, силни пръсти масажираха рамото и врата й. О, господи, толкова лесно би било да се предаде. Да му позволи, да се остави на зараждащия се прилив на желанието. Да се издигне на гребена на бавната вълна… да не мисли, само да чувства. Тънката струйка на усещането прерасна в мощно течение, което изведнъж я накара да се опомни.

Ръката му някак си се беше смъкнала от рамото й и се беше промъкнала под миниатюрното горнище на взетия назаем бански. И ако тя позволеше нещата да продължат, ако се оставеше да я завладеят чувствата, може би щеше да разбере в какво се състои цялата работа. Може би…

Но внезапният прилив на непознати за нея усещания я накара рязко да се изправи и да оправи връзките на банския си.

— Стига! И не съм ничия, знаеш какво… да ти е ясно.

Облечен в тънка памучна риза на райета и прилепнали дънки, той беше коленичил прекалено близо до нея, като гъвкав хищник, толкова сигурен в плячката си, че би я оставил да бяга, колкото той пожелае, преди да я хване, би се забавлявал с безплодната й съпротива, преди да…

Сара погледна с гневно предизвикателство в тъмната дълбина на очите му.

— Наистина не разбирам откъде се появи, нито пък ме интересува. Просто бих се чувствала… много по-добре, ако ме оставиш на мира. Аз съм твоята типична противна освободена американка, спомняш ли си? И съм сигурна, че ти, синьор, имаш богат избор от въздишащи по теб, покорни, податливи жени, които с удоволствие биха легнали с теб. Защо не вземеш това, което се предлага свободно?

Той се изсмя, което предизвика у нея нов изблик на гняв, а погледът му открито се плъзна по тялото й по начин, който целеше да я обиди.

— Защо? Сигурен съм, че ти знаеш. Нарочно ме предизвикваш… или се правиш на жертва? Струва ли си да се опитам да разбера?

Той наистина прекаляваше! Сара усети как лицето й пламна от гнева, който се мъчеше да потисне. Въпреки това тя се опита внимателно да подбере думите си, като изстрелваше всяка една срещу него с премерена студенина, целяща да неутрализира струящите от небето изнервящо жарки лъчи на слънцето.

— Винаги съм намирала, че най-добият начин да узнаеш нещо е да попиташ! Но за да ти спестя излишни усилия, бих могла още сега да ти кажа, че не се опитвам да те подмамя, даже и да ти харесва да си мислиш така. Не знам и не ме интересува какво си мислиш за мен, но нека ти кажа нещо, аз съм моногамна. Влюбена съм в човек, който иска да се ожени за мен и… не търся нищо друго, благодаря ти!

— А, значи имаш интерес към брака? А както съм чувал, в Калифорния всичко е обща собственост — дели се по равно, даже ако жената не е участвала в спечелването на парите, на които според съда има право. Нищо чудно, че бракът е толкова желан тук — особено от жените.

Сара се ококори насреща му с подчертано престорена приветливост, главно за да прикрие бушуващия в нея гняв.

— Колко си старомоден! Не си ли чувал за палимония^[1]? Ако искам да се омъжа, това значи да се откажа от свободата си, може би да имам деца. Означава обвързване… но ти не би разбрал това, нали? Сигурна съм, че още разсъждаваш като в Средновековието, където мястото на жената е било няколко крачки зад мъжа!

Гласът му стана измамно нежен:

— Колко жалко, че не сме в това, което наричаш Средновековие. На петнайсет години щеше да си вече омъжена и досега да имаш две-три деца, за които да се грижиш. И щеше да си повече жена.

Това вече не беше просто дуел, а открита война. Без да потрепери от подигравателния му поглед и леко заплашителната му близост, Сара се надяваше, че погледът й достатъчно ясно изразява презрението, което изпитваше.

— Предполагам трябва да съм благодарна, че живея в по-напреднало и цивилизовано общество, където не трябва да доказвам, че съм жена, като стана майка на шестнайсет. И когато наистина имам дете, това ще бъде, защото го искам, а не поради стечение на обстоятелствата.

Стиснатата му челюст й подсказа надигащата се в него ярост и я накара да се въздържи от нови подигравки. Всъщност Сара преднамерено се извърна от него, лягайки отново на затоплената от слънцето постелка и обръщайки глава.

Тя каза с най-безгрижния тон, на който беше способна:

— О, наистина те моля да си вървиш! Няма причина да се чувстваш отговорен за мен, нито да се караме. В крайна сметка ние не се познаваме и мисля, че е по-добре да оставим нещата така!

— Но сигурна ли си, че предпочиташ точно това? — Грубият му глас опъна нервите й, напомняйки й за предишното й объркване, и въпреки преднамерената си непринуденост, Сара не можа да потисне уплахата, която я накара да потрепери въпреки горещината. Странно как този глас можеше да бъде в един миг рязък и груб, а после нежен като кадифе. Този мъж беше чудовище.

— Дилайт… нямам желание да споря с теб, въпреки че постоянно ме ядосваш. Dio mio! Дойдох тук, само да ти предам съобщението и да ти предложа да те закарам до апартамента ти, ако искаш да си ходиш. Или предпочиташ да останеш тук с мен? Доста е усамотено…

Сара отбягваше погледа му, заставяйки се да лежи неподвижно в преднамерено отпуснатата поза, която беше заела.

— Да, така е. И точно затова съм тук. Благодаря за предложението да ме закараш, но съм сигурна, че по-късно ще се оправя сама, ако не реша да се възползвам от предложението на чичо Тео.

Едно на нула за нея, помисли си Сара, макар че тишината, последвала дръзкото й изказване, леко я разтревожи. Ами ако той… от какво се страхуваше? Той беше противен, непоносим, но беше гост на чичо Тео и гордият дук Ди Кавалиери, въпреки цялата си наглост, едва ли би се опитал да я изнасили, не и тук, на открито!

— Много добре. — В гласа му имаше стаен гняв, който не отговаряше на вежливите му думи. — В такъв случай няма да си губя времето да те чакам да вземеш решение. Колата ти ще те чака отвън, ако искаш да си тръгнеш. Само кажи на някой от прислугата. Приятен следобед със слънцето, госпожице Дилайт Адамс.