Розмари Роджърс
Игра на любов (36)

36

Утрешният ден, който едновременно я плашеше и изпълваше с очаквания, настъпи късно за Сара, защото жадуваният сън прекалено дълго бягаше от нея. А се събуди доста по-късно, защото Серафина, проявявайки хитрост, на която Сара не искаше да повярва, че е способна, не беше отворила дървените капаци на прозорците, за да попречи на слънчевите лъчи да я събудят. Но този път поне нямаше сънища, които да си спомня!

Когато Сара се събуди и насила отвори очи, установи, че друг чифт очи се взират очакващо в нейните, а после се отвърнаха и младата камериерка, изправена до леглото й, тръгна към вратата.

— Добро утро, синьорина! Наредено ми е да доведа Серафина веднага щом…

Между обърканите приказки на Катерина и упоритото настояване на Серафина, че този ден трябва да бъде като всички останали — синьорината има сенки под очите и сигурно се нуждае от още сън? — Сара успя да си поръча закуска, която не би могла да преглътне. А междувременно, извиквайки на помощ цялата си изобретателност, тя успя да се престори, че се съгласява, като измърмори небрежно, че днес ще се излежава на слънце, колкото може.

— Това е добра идея, синьорина. Аз имам малко работа, но Катерина ще стои отвън пред вратата, в случай че синьорината има нужда от нещо. Ще дойда пак…

— Благодаря, Серафина. Днес съм настроена да мързелувам. Все пак не забравяй да ме събудиш като вчера. Много е вероятно да заспя.

Лесни думи. Небрежно произнесени. Предназначени да ги успокоят и накарат да се отпуснат, нарочно подбрани да отвлекат вниманието им и да ги заблудят. Да ги измамят, както бяха измамили нея! Горката малка Катерина с цялата й невинност беше най-лесна за изиграване.

Сара насила легна да се пече, както правеше всеки ден, като се опитваше да пресметне колко е часът. Три или може би четири? Дали са пристигнали вече? О, сигурно — долавяше го по чувството за суматоха и суетене, по внезапно повишаващите се и също така внезапно затихващи гласове на прислужниците.

Един час — беше ли успяла наистина да се удържи толкова? Сигурно около час, но беше чакала достатъчно дълго и сега имаше нужда да действа, преди смелостта да я напусне. Вече на крака, Сара отиде с леки стъпки до вратата.

— Катерина? Още ли си там?

Момичето почти влетя в стаята.

— Да, синьорина. Тук ще съм, докато имате нужда от мен. Мога ли нещо…

— Да, моля. Ваната ми… и още малко вино? Предполагам, че Серафина знае къде го държат, ако ти не знаеш.

В крайна сметка всичко се оказа някак твърде лесно. Серафина не се виждаше никъде, а Катерина въпреки младостта си беше прекалено добре обучена, за да спори. В края на краищата синьорината не се беше държала, сякаш се канеше да ходи някъде, откъде би могла да се досети? Тя пусна крана на ваната и хукна надолу по множеството стъпала, за да донесе вино от точно определена марка, което й се наложи да потърси. В стремежа си да услужи Катерина съвсем беше забравила за липсата на ключалки на врата, която трябваше да пази. Кой би могъл да предположи, че хубавата синьорина със златисти отблясъци в косите ще си науми да слезе долу? Или че ще реши да не носи нищо освен една небрежно загърната около тялото й хавлия?

По-късно Сара щеше да си помисли, че всичко е станало по божие благоволение. При всичките й догадки наистина не би могла да избере по-подходящ момент, даже да бе знаела предварително, че дукесата обича да се храни навън до басейна.

Може би у нея имаше повече от майка й и от Дилайт, отколкото бе подозирала, а може би единствено смразяващото чувство на гняв й пречеше да побегне ужасена, преди да е слязла с нахално безгрижие по последните няколко стъпала от безкрайното мраморно стълбище. След това единственият й реален спомен беше за смаяните изражения на двете лица, които се бяха обърнали към нея и наблюдаваха напереното й приближаване. Сякаш всичко, което правеше и казваше, ставаше не по нейна воля, все едно беше сляла роля и действителност.

Това беше нещо, което дори и прислужниците, внезапно застинали като статуи, нямаше лесно да забравят. Докато търсеха нетърпеливо точно това вино, което им беше поръчано, Серафина и Катерина пропуснаха най-великото и най-успешно представление в кратката кариера на Сара.

Тя изигра перфектно дори изненадата и колебанието си, като се ококори при вида на двете жени, забелязвайки едва ли не разтревожено, че едната от тях беше млада и доста хубава, но разбира се, скучна и безцветна блондинка.

— О! Съжалявам… не знаех, че тук има още някой! Приятели на Марко ли сте? Хубаво е да имаш малко компания за разнообразие! И каква чудесна идея да обядвам тук, а не горе в стаята си или в онази задушна огромна трапезария — толкова е досадно, нали? — Тя се усмихна последователно и на двете, забелязвайки с отмъстително задоволство, че все още нито една от двете жени, нито по-старата, нито по-младата, не беше в състояние да каже нещо. — Имате ли нещо против да поплувам, както се канех? Не съм идвала тук, откакто Марко замина, а кисненето в проста стара вана с времето започва да омръзва, ако разбирате какво искам да кажа.

Като им хвърли още една бляскава усмивка, Сара пусна хавлията и се гмурна чисто, без никакви пръски. След като преплува две дължини, част от напрежението у нея се уталожи и тя се подпря с лакти на ръба, като отметна от очите си мократа си коса.

— Здрасти! — Първото нещо, което забеляза, бяха грозните червени петна по бледото лице на блондинката, към която сега отправи най-сладката си усмивка и й заговори най-доверчиво: — Май трябваше да се представя по-рано, а? Аз съм Дилайт, приятелката на Марко — всъщност настоящата. Коя сте вие?

О, имаше нещо повече, много повече — и татко, и бавачката Стагс, които се бяха постарали да я възпитат както трябва, биха били ужасени, ако можеха да я видят или чуят. Тя се държа като абсолютна „кучка“, ако трябваше да заимства една от любимите нежности на Марко, и изобщо не й пукаше! Нито капчица вина не се изписа на невинното й лице, когато по-младата жена скочи на крака, събаряйки несръчно стола си. Сара критично прецени, че гласът й беше писклив като на продавачка на риба.

— О-ох! Мадона миа, няма да търпя такова унижение дори и заради една титла! Имам достатъчно свои пари и мъже, които биха ме уважавали дотолкова, че да не настаняват една евтина малка курва под същия покрив! — Пръст с лакиран в червено нокът посочи с почти комичен драматизъм към Сара, която трябваше да положи усилия, за да запази обърканото си изражение. — Погледнете! Вижте я безсрамната американска уличница, която се хвали каква е на сина ви и плува гола пред очите на всички! Отървах се на косъм, да! Аз… аз…

Докато речта й преминаваше в гневно ломотене, а дукесата се опитваше да успокои и утеши, ясните и отчетливо произнесени думи на Сара сякаш прорязаха суматохата и отново привлякоха вниманието на всички към нея.

— Исусе! Какво й става? Искам да кажа, какво съм направила, че да предизвикам всички тези обиди? Не е моя вината, че съм тук… щях да се женя за Карло, когато големият брат ме довлече тук и то в разгара на снимките за филм с Гарън Хънт! Чуйте, аз изобщо не съм собственически тип, не съм ревнива! Знам, че понякога Марко има доста пикантни приключения с други момичета, но досега не съм имала нищо против!

Пронизителният писклив глас, който вече беше успяла да намрази, се повиши с няколко октави, а блондинката забрави, че е дама.

— Кучка! Курва! Мръсница! Дано се удавиш там долу!

Дукесата, която въпреки цялото възмущение на Сара очевидно беше истинска дама, й отправи смазващ поглед, напомнящ й за директорката на ужасно скъпото частно училище, което беше принудена да посещава — жена, която определено ужасяваше и съкрушаваше Сара.

— Прекалихте, момиче! Веднага се качете горе и моля, не забравяйте хавлията си! Ще се оправя с вас по-късно. А ти, Лучия, наистина не трябва да допускаш да се ядосваш така, нямаш подходящия тен за това, скъпа! Хайде, нека се уединим някъде далеч от прислугата.

Без да хвърли поглед назад, за да види дали нейната царствено произнесена заповед е била изпълнена, дукесата повлече себе си и все още съскащата от гняв Лучия далеч от очите и ушите на останалите с неподправено достойнство, на което Сара, противно на себе си и на предубеждението, което вече си беше създала, не можа да не се възхити. Беше ли победила и осъществила своето внимателно планирано отмъщение или беше загубила?

Кръжащите наоколо прислужници като по чудо бяха изчезнали — поне мъжете. Сара тъкмо се беше вдигнала на ръце и излязла от басейна, когато хавлията й беше подадена от Серафина, която с каменно лице я гледаше по същия начин, както я бе гледала дукесата.

— Каква лоша, злонамерена постъпка! Караш ме да се срамувам, както сигурно би се срамувала майка ти, ако можеше да те види и чуе! Да говориш по този начин, като… като че си такава, каквато… синьорината Лучия те нарече. Да обидиш дукесата в собствения й дом — не отговарям за последствията, когато господарят научи! Но мисля, че ще бъде толкова ядосан, колкото никой не го е виждал досега и ти би трябвало да трепериш от страх!

Сара веднага се ядоса на себе си заради леката тръпка, която премина по тялото й, макар да се дължеше на хладния допир на въздуха след топлия басейн.

Ха! Всъщност изобщо не я интересуваше колко ядосан би могъл да бъде — в действителност тя искаше да е ядосан. Ядосан и разстроен, когато се върне и разбере, че е заминала с Анджело.

Здраво стиснала устни, тя тръгна мълчаливо пред продължаващата да гълчи Серафина, като се успокояваше с мисълта, че само след още няколко часа най-после ще бъде свободна. А междувременно не съжаляваше за нищо, което беше казала — дори дукесата с ледения поглед и деспотични маниери не би могла да я накара да промени мнението си.

Когато стигнаха отново в стаята й — в нейния затвор, Серафина остана само колкото да отправи кратка „молба“, която накара Сара отново да кипне от гняв.

Дали синьорината ще бъде така любезна да остане в стаята си и да си облече нещо, преди дукесата да изпрати да я повикат? А ако синьорината е гладна, ще й изпратят храна горе…

Хляб и вода? — прииска й се да попита злъчно, но Сара прехапа устни и отказа да се поддаде. Още няколко часа — само толкова! А междувременно от какво трябваше да се страхува? Дукесата в крайна сметка не би могла да й направи нищо, а самата тя щеше да си е отишла далеч преди Марко да благоволи да се върне, за да открие, че безценната му подходяща годеница вече не е негова. А това ще бъде само първата от неприятните изненади, с които скоро щеше да се сблъска!

Все още бунтовно настроена, Сара се зае да се облича — ластични дънки (идеални за катерене по стени!), които й прилепваха като втора кожа, и къса бяла памучна риза, завързана точно под гърдите и оставяща много малко на въображението. После… тя се огледа критично в огледалото, опитвайки се да реши каква роля да играе. Тежък грим, стигащ до вулгарност, или изобщо без никакъв грим? Сара се намръщи замислено, а после с известно неудоволствие реши, че гримът няма да е подходящ заради Анджело, който би могъл да си помисли, че му дава аванси. В крайна сметка взе компромисно решение и си сложи съвсем леки кафяви сенки, които се сливаха с новопридобития й тен, и очна линия. Малко почти прозрачен златист гланц за устни… съвсем не беше лошо!

С коса, сплетена на две плитки, украсени с панделки, Сара успя да се усмихне доста самодоволно на отражението си. Ако се постараеше достатъчно, би могла да мине за преждевременно развита тийнейджърка и дукесата можеше и да се хване. А можеше в крайна сметка дукесата да реши да не обръща внимание на присъствието й тук.

Какво значение имат дукесата и омразно арогантният й несъщ син с гъсти черни вежди, отрасъл със съзнанието, че всички жени са курви и измамници! Утре това няма да означава нищо за мен, помисли си Сара свирепо. Утре ще се е върнала отново в сигурния цивилизован свят, където ще може да бъде пак обичайното си практично аз и да се измъкне от тази странна фантазия като от Хиляда и една нощ, в която някак си се беше забъркала. Всичко, което й се беше случило, всичко, което си беше позволила да прави с някакво почти хипнотично увлечение, беше част от една измислица — всичко беше на ужким. И не трябваше да забравя това!

Почти по навик Сара хвърли поглед на Дукеса ди Кавалиери, майката на Марко и Анджело. Горката усмихната дукеса, носеща медальона с вълчия герб с небрежната самоувереност на жена, която мисли, че вълкът е опитомен. В крайна сметка вълкът я беше победил!

— Тя беше повърхностна, егоистична и абсолютно неморална жена, а не беше и особено интелигентна, макар че моят беден Джанкарло беше заслепен от нея. Но това няма нищо общо с въпроса. Изкачих всички тези ужасни стъпала, за да говоря с теб!

Сара се завъртя на обутите си в маратонки пети и срещна стоманеносините очи на настоящата дукеса, които сякаш пронизаха онази част от корема й, която късата бяла риза оставяше открита, а после се плъзнаха нагоре, спирайки се на небрежно сплетените й плитки.

— О, аз щях да сляза, ако знаех! Наистина исках да обясня, че нямах намерение да разстройвам приятелката ви… всъщност аз наистина разбирам, че много по-възрастни жени хлътват по Марко…

Съвсем неочаквано и за безкрайна изненада на Сара дукесата се разсмя.

— Точно както ти го беше предвидила, горката Лучия настоя да си тръгне! А ти да не би да се надяваше да ме заблудиш с вида си на малката госпожица-тинейджърка след внимателно замислената случайна среща днес следобед? За щастие никога не ме е било особено грижа за Лучия… Да, моля те, седни, а и аз ще направя същото. — Сара нямаше как да не седне и сега внимателно наблюдаваше страховития си противник, докато дукесата на свой ред сядаше срещу нея, кръстосвайки в глезените тънките си, елегантно обути крака.

— Докъде бяхме стигнали? А, да. Каква е цялата тази работа, за бога? И какво правиш ти тук? Ти не си от жените, които Марко харесва… но определено цениш откровеността, така ли е? Освен това каза нещо за Карло, който случайно ми е син…

Не бяха минали и пет минути и Сара започна да усеща, че между нея и дукесата се бяха установили някакви взаимоотношения или най-малкото разбирателство. Всичко започна с изненадващото заявление на дукесата, която повтори:

— Да, Карло, който последният път, когато се чух с него, беше щастливо женен за жена, която наричаше „Дилайт“, и очакваше всеки момент да стане баща. Това е едно от нещата, за които дойдох да говоря с Марко. Той е склонен да приема прекалено сериозно ролята си на глава на семейството и двамата с бедния ми Карло постоянно кръстосват шпаги! Но каква е тази история с Карло? И че Марко те бил отнел от него? Трябва да ти кажа, момичето ми, че случайно познавам много добре както родния си син, така и заварения, и ти не се вписваш. Ако Карло имаше сериозни намерения към теб, щеше да ми каже, а изобщо не е в стила на моя циничен, сериозен Марко да доведе млада жена тук, в дома си. Така че… защо не поговорим за това?

На Сара изобщо не й се говореше за нищо — искаше само да избегне разпита, на който я подлагаха.

— Ами… между Карло и мен имаше нещо…

— Така ли? Кога? Той се среща с настоящата си жена най-малко от година, поне така ми каза, освен това знам, че Марко не е бил съгласен… О, небеса, имам чувството, че от векове играя единствено ролята на буфер между двамата! Как изглежда Карло?

Това беше въпросът, който я погуби. Умът на Сара блокира и колкото и да се мъчеше да си спомни снимката, която Дилайт й беше показала веднъж, в съзнанието й изникваше единствено образът на мъжа, когото ненавиждаше най-много от всичко — черна коса, черни очи, черна душа!

— Ами… косата му е черна, разбира се…

— Така си и мислех! — отвърна дукесата язвително, хвърляйки й още един поглед, който прекалено живо й напомни за мис Илингуърд, за училището и как я хванаха яхнала оградата с петна от череши по ръцете и устните. — Карло го оставяме настрана. Сега измисли още някоя невероятна лъжа, или ми кажи истината, което би било по-просто, разбира се, освен ако не си от онези нещастни хора, които не са в състояние да направят това по психологически причини.

— Аз не съм патологична лъжкиня! — Сара мразеше да се оправдава.

— Благодаря, точно това е изразът, който търсех. И се радвам да чуя, че не си, скъпа. Моля те, не се притеснявай да ми кажеш истината и аз може би ще съм в състояние да предотвратя избухването на Марко. Той има много лош нрав, когато го предизвикат, или вече си разбрала това?

Вглеждайки се в неумолимото лице на дукесата, Сара реши, че няма нищо лошо да отстъпи, особено след като очакваше Анджело само след няколко часа. Във всички случаи не я биваше много в лъжите — освен ако не беше истински ядосана! И някак си не й се искаше да си представя Марко ядосан. По-точно разярен, когато накрая разбере всичко, включително, че е бил направен на глупак. Предпочиташе да каже на дукесата, а не на Марко…

— Ами… истината е, че аз съм сестрата на Дилайт, а тя… съгласих се да се представям за нея, за да залъжа Марко, докато тя и Карло…

Дукесата кимна одобрително.

— Да, тази история звучи по-правдоподобно! Хайде да си сипем малко вино и да ми я доразкажеш. Трябва да ти кажа, че ти бях много ядосана, докато Серафина не се застъпи за теб… доста неочаквано, защото тя е една изключително тесногръда жена, която по принцип не одобрява никого. Но в твоя случай… продължавай, моля те. Дори и да не е цялата истина, сигурна съм, че ще ми разкажеш една много интересна история.