Адам Холанек
В клопката (14)

6

„Още я обичам“ — мисля си.

Обичам Ейсие, но вече я обичам само такава, каквато я помня, значи такава, каквато не съществува и никога няма да съществува.

Понякога изтръпвам от болката, която ми причинява тази истина. Но откакто изчезна и последната холограма и ми останаха единствено откъслечните спомени за преживяното и за Ейсие, сетивността тържествува все по-внушително.

Виждам реката. Голямата река е все по-наблизо, покоряването на всевъзможните трудности запълва плътно денонощие след денонощие, нямам време дори да поспя по-дълго, въпреки че тук жегата е по-поносима, което приканва към сън. Става така, сякаш цялата емоционална страна на моята личност постепенно престава да съществува. Може би се изразявам зле, може би само ежедневните впечатления тъй господствуват над въображението, че го насочват в друга посока.

Неуспешният лов и гладът, слепващ червата, предизвикват у мен буря от отчаяние и унижение. Всяко нараняване буди страх да не се заразя, да не се поболея, да не се осакатя, да не загина недостойно сред тази зеленина, гъста и душна, едновременно враждебна и чудесна. Пълна със страшни и настървени зверове, които са още по-великолепни, когато ми се удаде да победя някой от тях. Това е животът ми.

Рядко се замислям какво става отвъд Голямата река, макар прекрачването на този Рубикон да си остава моята най-голяма мечта.

Когато широката синя лента изчезва зад мъглата, аз потъвам в черна меланхолия. Затова пък каква радост ме изпълва, когато на фона на пепеливото небе забелязвам менящото цвета си течение, разсичано от отблясъците на слънцата: това, което аз окачих на небето, и старото, естественото. Едва сега изпитвам гордост, че монтирах огледалата. Струва ми се, че по-добре разбирам себе си и Кардера от онова време, че съм същият, както тогава — изпълнен с ентусиазъм да извърша експеримента с мъртвия корем на Земята.

Понякога успявам да извикам Кардера във въображението си и да поговоря с него.

— Мразех те, на първо място за това, че ми забрани да гася слънцето, за да спася човешките същества. Мразех те и затова, че ме затвори в търбуха на автомата за да разпаля нова жарава над унищожената черупка на планетата. Мразех те, а сега си мисля, че не съм бил съвсем прав.

— Аз бях само пазител на човешките закони — отвръща Кардера. — А ти беше малък, глуповат Прометей, избран от една несъвършена човешка институция. Прогледна едва в мига на своя бунт. Този бунт бе полезен и за двама ни.

— И за теб ли?

— Разбира се. Мислех, че се опитваш да задържиш похода на човечеството и че това е възможно най-голямото престъпление. В момента, в който ти се разбунтува, разбрах какви са опасностите от нашето експериментално покушение над прогнилата, умираща Земя. Родният ти град бе завинаги погълнат от праджунглата, а тя се разширява, експлодира. Ейсие твърдеше, че праджунглата завладява цялото земно кълбо. Признавам, страхувах се да бъда гробар на старата цивилизация, защото се ужасих от новата, дивата, необузданата. Сега съжалявай, че не се възползва от спасението, което ти предлагаше Ейсие. Съжалявай. Трябва да съжаляваш.

Усмихна се тържествуващо. Но аз бях запомнил лицето му в гримаса на крайна ярост. Побеляло. Устните също. В такова състояние очите и устата му изчезваха, лицето му се превръщаше в маска, сякаш беше сложил на главата си бял чорап. Впрочем пак така изглеждаше той и в минути на радост, възбуда, еуфория. Бръчките му се изглаждаха — пак маска без цветове, дори разтворените устни разкриваха не розова, а пепелява уста.

— Казваш — говоря уж на него, а всъщност се обръщам към себе си, губейки от очи маската му, — казваш, че би трябвало да съжалявам за своя избор. Че бих могъл да бъда с Ейсие завинаги, а ето че останах сам. Заради нея загубих последния човек, който можеше да ми бъде другар, да ми помага. Загубих теб, Кардера, осъдих те на смърт единствено за да остана поне за мит насаме с момичето. А нали би трябвало да зная със сигурност, че не след дълго ще загубя и нея. Избрах безнадеждната борба с праджунглата, макар да знаех за нейния дубликат от другата страна на Голямата река. Предпочетох раните, тора, затъването във вода и кал, рояците насекоми. А преди всичко избрах смъртта. Да, избрах нея, въпреки че ще я избягвам като гръмотевичен удар.

— Защо избра сигурната смърт, с която завършва всяко човешко съществуване, след като можеше да се окажеш в ролята на полубог или бог?

— Няма живот без смърт, известно е. Каквото и да е това наше съществуване, друго то не може да бъде. Но аз съм човек, и само това, което е в мен, по мен и край мен, ме интересува. Само то е мое. Исках Ейсие да ме разбере, да остане с мен при моите условия. Тя ме напусна. Не аз нея.

— Не хвърляй вината върху нея.

— Кардера, не се гаври с мен. Запомни. Аз съм такъв, какъвто бях, когато гасях слънцето, което ти ми беше наредил да запаля. Аз съм такъв, какъвто бях, когато сам избрах наказанието си. Знаех, че то ще се състои в конкретна работа, в контролиране на механизми, които бих могъл да пипна, които бяха конструирани от хората за хората. Аз съм винаги от плът и кръв. И от кожа. Унищожавам тази скверна джунгла, за да стигна до Голямата река, после ще премина през нейното вихрено течение, после ще навляза в нова джунгла. Ах, какво ме засяга това „после“.

Струва ми се, че Кардера ме потупва с одобрение по рамото.

— И аз избягах от тях — казва.

Разговорът ми с Ейсие, преди тя да изчезне, е своеобразен вариант на диалога със сянката на Кардера.

— Кардера ли? — попита Ейсие. — Защо непрекъснато ми напомняш за него? Аз го мразя.

— Добре ли го познаваше?

— Стара история. Може и да съм го познавала. Познавах го и не искам да го помня, така както не искам да зная и да чувам за твоята прозаична сетивност, която отказва да приеме всякакво по-дълбоко и по-широко познание.

— Но ти не си против страстите ни.

— Това е нещо друго. Пак не ме разбираш.

— Чуй. Искам да узная все пак. Кардера знаеше ли от по-рано за вашето съществуване, за вашата вечност, в която аз не вярвам? А може би той самият е взел участие в нейното създаване?

Пак се разтрепери. Трепери, чувствувам всяко потръпване на тялото й, което съм стиснал в здрава прегръдка.

— Не зная — отговаря. — Кардера сигурно си е мислел, че ние произхождаме от друга планета. Но да се твърди такова нещо е смешно. В нашето трето състояние ние сме на планетите и извън тях. Просто не разбирам историята, не разбирам спомените. И тези за Кардера също. Ние нямаме история.

— Кардера познаваше историята ви.

— Това е наивно, казвам ти, наивно е. Познавал, не познавал. Историята никога не ме е интересувала. Само вие търсите причини и следствия, само вие се поддавате на натиска на тези измислени лавини.

— Слушай — добавя, притискайки се с все сили към мен, — твоето познание за света, твоето и на другите хора, се различава коренно от моето, от нашето. Мисля, че ти ме обичаш, както обичаш тялото си, луната и естественото слънце, както обичаш самия факт на съществуването си. Обичаш, за да обичаш, живееш, за да живееш, за да вървиш, да ядеш, за да извършваш десетки, стотици осъзнати и неосъзнати физиологични функции, за да бъде в ред целият ти организъм, за да му бъде приятно, за да продължава неговото съществуване.

— Именно за да продължава съществуването. Най-сетне се разбираме. Но не става дума само за физиология. Ние обичаме да откриваме истината, да се радваме на късчето познание — открито, изследвано, набодено на карфичка — като извадена от мрежичката пеперуда.

— Така както обичаш мен, ти би могъл да обичаш всяка жена, която си срещнал в благоприятни за любовта обстоятелства. А твоите истини, набождани на карфичка? Твоята наука, твоите познания? Изграждате си теория за структурата на света и неговите явления, искате да задоволите физиологичните потребности на мозъка си. Теориите и хипотезите следват една подир друга. Вече ви се струва, че сте открили истината, вече идва удовлетворението от голямото обобщение, чрез което ще бъдат обяснени много явления, когато неочаквано се скъсва едно звено — слабичко, наивно. Ах, този хедонизъм на вечно застрашавания от нещо човек.

Отблъсквам я. Тя ме прегръща.

— А ти, ти защо ме обичаш? — питам.

— Не зная — казва с искреността на дете. Замълча.

Сигурно се уплаши, че ме е засегнала, че е казала прекалено много. Държа я в прегръдките си, гледам я в очите, целувам я, а кожата й бавно-бавно става прозрачна. Струва ми се, че докосвам желе, ала и то се стопява. Не мога да овладея погнусата и ужаса си. Иска да си отиде, да си отиде.

— Още не. Остани с мен.

— Слушай, ти знаеш, че наистина те обичам — казва тя с утешителния си глас, който бавно се отдалечава от мен. — Слушай, аз съм луда по теб, луда съм по теб на тази земя. Затова повече нито миг. Нито миг.

Тялото й е вече само неясно очертание. Изчезва допирът, изчезва лицето. Няма ги ръцете, гърдите, бедрата й, макар допреди миг да усещах топлината им. Видимо Ейсие не съществува. Чувам нейния глас. След малко и той ще заглъхне.

— Страхувам се от сетивата, страхувам се от смъртта. Ела с мен. Все още можеш, все още?

Къде е моята голяма любов? Не я обичам изчезваща. Не умея да изпитвам нито любов, нито омраза без участието на сетивата, без тяхната проверка. Без сетива бих бил като охлюв, изваден от черупката беззащитен, гол, кръгла нула за себе си. Незначещ за никого нищо.

— Не те обичам — крещя развълнувано, гневно, — любов няма. Колко много неща са необходими за любовта! А преди всичко нужна си ми ти — цяла, чувствуваща, досегаема. Ти би искала да ме откъснеш от земята, като страница от книга, страница, която ти харесва. Би искала да ме откъснеш и да си направиш от мен спомен за вечни времена. Не, няма да стане.

От прозрачността си тя преминава към мен, пак се появяват багрите на кожата й.

— Мъча се да те разбера и продължавам да те обичам.

Гали ме, но ласката й почти не се усеща. Дразни ме. Разбирам, че всяко усилие да се появи отново може да бъде последно. Дърпат я към третото състояние, всмукват я в това трето състояние.

— На какво ме осъждаш? — шепне. — Чувствата ми, а сигурно и твоите, сега приличат на болката, която години наред преследва сакатия, комуто са ампутирали ръката до рамото. Боли, много боли. При мен ти би бил сакат, при теб аз бих била недъгава. Имаме ли право да се осъждаме на непълноценен живот?

Гледам я как изчезва и казвам:

— Не те обичам, няма да можеш да ме унищожиш.

— Сам ще се унищожиш.

— Нека те боли, че ще бъда унищожен. Но когато това стане, теб вече няма да те има тук. Да, отсега нататък няма да изпитвам към теб нищо, само ще те упреквам, че ме осакати. Твоята философия и съществуването ти са вегетиране на сакати, съществуване без смисъл. Ако изобщо има поне частица истина в думите ти, в тези бълнувания за вечност, в това, което будиш у мен, с вида на изчезващото си тяло.

— Ще загинеш — шепти, — ще издъхнеш като животно.

— По този начин ще продължа съществуването на праджунглата. Ще бъда неин тор.

Преструвам се, че се смея. Тя изчезва.

Все по-рядко си представям, че говоря с нея. Гледам, джунглата свършва. Излизам от рядката й растителност на просторна зелена поляна.

Познавам това грамадно тревисто пространство с гребена на джунглата отсреща, с редовете храсти саби, подредени равничко като за атака.

Това ли е последната пречка преди Голямата река? Въпреки тревата дочувам тропот на копита. Втурвам се на моравата сред танцуващите кентаври. В кръг, все по-бързо, все по-бързо.

Гледам конските копита на другарите ми. Вдигам все по-големи облаци прах от тревистата почва. Не ме е грижа откъде долитат музиката и ритъмът, разсичан от бича на пищялките.

Въпреки жегата устремният бяг не ме мъчи. Старая се да се вместя плътно в кръга, така че в танца при всяко обръщане да удрям с тялото си тялото на една напета самка. Светла и закръглена, ах, колко закръглена. Тя ми харесва най-много.

Отварям уста.

Надавам вой, старая се да вия като другите, ала, бог вижда, трудно ми е да го направя в този ритъм. В опасващата ни като с железен обръч мелодия не долавям собствения си глас. Самката, която съм си избрал, сигурно също не ме чува. Вия още по-силно.

Познавам тази поляна.

Боря се с другите, за да съм по-близо до тялото на избраната самка. Великанът отдясно се опитва да ме бутне, да ме изблъска с един голям скок, с ритане на мощните копита. Правя опит да отговоря на удара му. Ще го ритна с копито по глезена. Добре. Но той е по-тежък, избутва ме въпреки всичко.

Сега аз на свой ред се готвя за убийствен скок. Забивам с цялата си сила двете копита в земята, краката ми са свити, движа се със задницата си по твърдата почва.

Излитам нагоре. Описвам дъга над моравата. Съперникът пада под напора на тялото ми. После пак се готви за реванш. Не иска да ме допусне до възхитителната самка.

Точно когато се защищавам с лакти от неговото нападение, когато се боря, за да не загубя закръглената и съблазнителна самка, чието тяло кара кръвта ми да кипи, забелязвам как от гората излиза Ейсие.

Почти прозрачна, тя насочва в моята самка дулото на лазерен лъчемет. Блясва червеният език на лъчите. Самката пада до мен. Има рана под лявата гръд.