Адам Холанек
В клопката (8)

8

Пак избяга. Сигурно е бърза стъпка на сърна е побягнала към екзорцизмите на кентаврите и двамата невидими убийци. Спя с нея тук от много дни, ала едва сега подозренията ме накараха да я проследя и да открия неща, в които трудно мога да повярвам.

Страх ме е да не изпадна в следващия, по-тежък от досегашните пристъпи на болестта. Болестта и Ейсие. Ейсие и болестта — така свързани една с друга, винаги присъствуващи заедно.

Всички колеги вероятно работят, пришпорвани от желанието да се измъкнат оттук на всяка цена. Само аз, до полуда увлечен в Ейсие, пръв губя надежда за оцеляване, пръв пренебрегвам желязното задължение на всеки, който иска да избяга оттук сам или с другите — задължението да се труди, да пробива в джунглата пътя на мъчителното придвижване към Голямата река.

Хич не ме е грижа, че другите ме презират, нито че ще стана черната овца на човешкото (дали все още човешко?) стадо. Впрочем и без това съм изключен от групата. Сблъсъкът за власт и излиянията на червенокосия Свен, наглото му предложение ме отстраниха от групата.

Повече се страхувам при мисълта за нещо, което усещам, че е нечовешко. То е, че аз все по-малко искам да избягам, все повече съм склонен да приема деликатните, но недвусмислени предложения на Ейсие, че нарушавам солидарността, принципа на общността, който — както си давам сметка с непозната досега сила и яснота — е най-висша повеля на нашето време, а може би и на всички времена.

Възможно е именно благодарение на солидарността човечеството да е оцеляло от стихийните бедствия и собствените си дрязги. Солидарността е свързвала в едно здравата верига на причините и следствията, историята на човека на Земята. В различните епохи е приемала различен облик. Била е закрепена дълбоко в корените и каноните на религиите, в древните философии и най-новите политически доктрини. Не винаги е имала ясно изразени форми, не винаги очертанията й са били чисти, категорични. Само в критични ситуации тя изкристализира в най-класическия си вид. Нарушаването на принципа засяга всички и всеки поотделно. Удря в обществото и в единицата. Съгреших, аз съм все погрешен.

Но как изглеждат нещата в действителност? Най-напред монтирам изкуствено слънце, после го разрушавам, чувствувам вина, покайвам се, докато внезапно, скоро след това, преставам да бъда грешник. Сега пък бягам от своето малко общество в своя егоизъм. Да, телесното удоволствие, телесното наслаждение винаги са били особено важни за мен. А какво ще стане след миг, какво става вече в мен, какво мисля наистина за Ейсие?

Трескаво се приготвям да я намеря. Уплътнявам комбинезона и маската си. Знам пътя, който води към поляната на кентаврите, и незабавно ще тръгна по него. Ще се постарая да не ме види никой от колегите, нищо да не ми попречи в преследването. Нека те се мамят взаимно, нека мерят сили с дивата природа, която ни е обкръжила с толкова гъст венец, че не ни пуска оттук, нека разрушават тези белезници на праджунглата, нека се борят с животните, нека загиват или побеждават. Какво ме е грижа. Пак съм обхванат от лудост. Тя ме гони през храсталаците, заповядва ми да се навеждам, щом видя колегите, да се обливам с пот от усилие.

Заобикалям предните позиции. На екрана, сред сгъстяващото се кълбо мъгла, която ме задушава, пак виждам другарите си, които изсичат през гъстия шубрак път в тиралиера. Виждам ги как, отбягвайки кълбата насекоми, облепващи маските и очилата им, с мъка поставят на нови места тънките мачти на магнитните прегради.

Към тях напира и се блъска всичко, що е живо, често проблясват червените изстрели на лъчеметите, често туловищата на летящите гущери падат толкова тежко, та чак земята под краката трепери от сгромолясващата се грамада на летящите гиганти. Свалят ги по време на техния бръснещ полет, когато наближават избраната жертва — както някогашните самолети в битка.

Аз също се придвижвам бавно, значително по-бавно, отколкото първия път, защото отбивам мощни атаки. Падам на колене и ми се струва, че повече няма да мога да се боря, че е по-добре да се предам, да умра. Не ми достигат сили, но копнежът пак ми влива енергия и пак отбивам поредната атака на кълбообразните маси. След всеки две-три бързи нападения активността на насекомите намалява, за да ускори после своя ритъм до минутни прекъсвания. Сетне настъпват многочасови паузи, след които рояците от миниатюрни тела отново полепват по всяко оголено място по кожата. Светкавично се разнасят по нея, предизвиквайки шок от погнуса и сърбеж, превръщащи всяко живо същество в кълбо от смешно, но почти смъртоносно страдание.

Минавайки край колегите, забелязвам как няколко души подскачат като щури. Удрят се по бедрата и гърдите с отчаяни викове. Вероятно хищните насекоми са се добрали до тяхната голота, пробождайки едновременно тялото с хиляди жила и впръсквайки отровата си в кръвта и лимфата. Резервоарите с противоотрова проблясват. Разпръскваната под налягане течност прониква през комбинезоните и маските и убива тази гадост.

Така хората се предвижват малко по малко напред. Към кратера, значи и към Голямата река, все по-близо.

Тутакси изпитвам силни угризения на съвестта, че съм напуснал главната позиция на човешкия род. Въпреки това продължавам пътя си подир Ейсие, към пукнатината, като се ориентирам по своите ясни следи от деня, в който открих моравата с кентаврите. Тесният коридор, проправен сред гъсталака на джунглата, се очертава отчетливо. Няма начин да сгреша, да се заблудя.

Сигурен съм, че тук никой не умее да проправя такива просеки. Те са резултат от човешкия труд и свидетелство както за нашата сила и упоритост, така и за физическата ни слабост — неравни, тромаво промушващи се сред зеленината, черни коридори без слънчева светлина, по-горещи и задушни, отколкото откритите пространства, обгаряни едновременно от двете слънца — естественото и изкуственото.

Значи моята история с кентаврите е истинска, иначе коридора нямаше да го има. Следователно Ейсие ме лъже, мами, въвлича ме в някаква гадост, готви ми капан. Нося се напред смело, с нарастваща тревога и все по-силно отчаяние. Ще заловя Ейсие, ще превъзмогна унизителните си чувства. Ще я принудя да признае истината. Дори да се наложи да я нараня или убия.

Спомням си мъжките гласове, които чух след изстрела на Ейсие, след падането на самката. Непознати ли? Чак сега си давам сметка, че единият, със сигурност само единият, в първия момент ми се стори познат по начина на говорене. Това усещане продължи част от секундата, защото само начинът на изразяване ми беше познат, докато тембърът оставаше съвсем неизвестен. Затова пренебрегнах тази следа, забравих за нея веднага, поразен от случилото се и смазан от болестта, която ме сполетя неочаквано.

Вървя по собствените си следи, убеден, че това е правилният път, че всичко, което се случи тогава, преди пристъпа, наистина се разигра пред очите ми.

Колко по-спокоен бих бил, ако този коридор го нямаше, колко по-радостен въпреки безнадеждното положение. „Значи предпочиташ фикцията пред истината — упреквам се, — предпочиташ измамата пред действителността? Значи ти, който се боиш от загубата на телесността, от изчезването на контакта с материята, с единствения свят, към който принадлежиш, все повече предпочиташ фикцията пред своята единствена, любима материалност?“ Именно това е егоизмът — ставам гъвкав и еластичен според това как ми изнася.

Презирам се.

Джунглата свършва. Отсреща проблясват кърваво-сребристите растителни саби, разположени от другата страна на поляната сякаш нарочно на равни редове. Кентаврите пак танцуват със своите самки. Самоуверени, не ги е страх от никого. Както тогава, сякаш нищо не е станало. Като че ли това, което се случи, никога не е било. Митологията е все така жива.

Привеждам се, сякаш предугаждам, че съм следен, и продължавам сред гъсталака, криволичейки, макар промушването през новата просека да изчерпва и без това доста намалелите ми сили. Но този път не излизам непредпазливо на моравата, както тогава. Напредвам — крачка след крачка, старая се да не вдигам шум, което впрочем не е толкова трудно при глъчката в джунглата. Вървя бавно, успоредно на поляната. Претърсвам края й, храсталаците наоколо. Нали при незабравимата сцена със самката Ейсие се укриваше наблизо и тук някъде, вероятно лагеруват нейните приятели, чиито гласове чух непосредствено след изстрела.

Придвижвам се ту изправен, ту на четири крака, спирам, оглеждам се. На това място пейзажът е чист, мъглата е рядка, сякаш някой я е изсмукал. В главата ми се върти мисълта: „Дали това не е сборният пункт за Ейсие и нейните тайнствени гласове?“ Защото не видях никакви хора. Не, всичко това са фантазии, врели-некипели.

В този миг Ейсие вероятно се намира другаде. Може би близо до колегите, преместващи границата на нашия лагер. Там е — сама или с някои колеги, нейни близки. Не познавам добре всички членове на експедицията така добре, че да ги позная по гласа или начина на говорене. Не е задължително случката с убийството на самката да бъде звено от разиграващите се събития, чиято, нишка търся аз.

И все пак някаква сила ме дърпа към тази поляна, разтърсвана от ритъм и тропот на копита. Магнетична сила. Непрестанно ми се струва, че Ейсие ме зове, че има нужда от помощ, изпаднала е в някаква непредвидена ситуация. Вплетена в афера, с която не иска да има нищо общо. Нали тя може да е под нечие влияние или натиск, може да е принуждавана да ни попречи да стигнем до пукнатината, но както винаги пак се опитвам да я защищавам от собствените си подозрения.

Не разбирам само кой би искал да причини смъртта ни в този пущинак. Какви цели и амбиции биха могли да го ръководят? В този район, който сам по себе си е огнена, безмилостна смърт, мисълта за смъртна опасна човешка интрига ми се струва анахронична, смешна, направо невъзможна.

А може би не всички, които ние смятахме за загинали, са се изпържили в потоците лава?

Кой знае дали някои не са оживели, както се спасихме и ние. Тъкмо те може би си имат съображения. Ами ако са направили открития, които не искат да делят с другите? Ами ако са се свързали с чудовищата, чудовища дори разумни, които едва ли липсват в този богат живот наоколо? Блъскам си главата кой би могъл наистина да желае гибелта на жалките останки от експедицията, дето вече нямат намерение да откриват, да изясняват, да изследват каквото и да било.

Шепичка хорица, вече не и хора, желаещи само да избягат, нищо повече. Смешно предположение, нали?

Но може и да е така. Причините за избухването на всички войни също ни се струват смешни, когато ги разглеждаме от дистанцията на времето. Нито една война не би трябвало да избухне. А те са си избухвали и историята старателно ги е отбелязвала.

„Ейсие — мисля си с горчивина — вероятно принадлежи към фракция, настроена враждебно към експедицията. Все едно какви са мотивите на тази враждебност. Принудена е да играе наивно своята двулика роля.“

При тези мисли изпадам в отчаяние. Чувствувам се измамен, предаден и — като връх на всичко — захвърлен в лапите на болестта. Отсега нататък някаква необяснима пропаст ще ме дели от моята Ейсие — спасена от вулканичния ад, прегръщана, нежна, измъкваща ме от болестта; от Ейсие — хладната амазонка с лъчемет, прицелен в сърцето на странното същество — полужена-полуживотно. Какво друго обяснение за думите на придружаващите я мъже? Несъмнено те искаха да ме премахнат.

Пак те.

— Затаявам дъх.

Сигурен съм, че се приближавам до някого, който не пее провлачено на човекомаймунски, а говори на истински, човешки език.

Чувам думи, откъслеци от по-дълго изречение, чийто смисъл не улавям. „Бързане? забранено? е? наблизо? наближава.“ Това „наближава“ може да се отнася и за мен. Ако изобщо някой говори. Защото, когато отмествам последните възли от растения, търсейки говорещия, не виждам никого.

Зеленина — тъмна, плътна, непроницаема. Изглежда черна от контраста със слънчевата поляна насред джунглата. Дива, бълваща дим и изпарения, смърдяща на газове, каквито никога преди не съм помирисвал. Стоя в подножието на хълмче с набучени един до друг гладки стволове. Короните на дърветата се виждат само ако вирнеш глава нагоре. За да се добереш до стеблото, трябва да изсечеш сума ти ниски храсти и десетки лиани, които пречат да го достигнеш. Мятам се от храст до храст, сека настървено, режа на парчета и разкъсвам лиани, избивам рояците насекоми, които се тикат в лицето ми. Нищо, няма нищо.

И изведнъж:

— Ейсие, забранявам ти да отлагаш повече, това е риск, най-големият риск.

Съвсем до мен звучи този глас с толкова познат начин на говорене. Струва ми се, че вече се досещам кой говори така. Гласът е толкова наблизо, че се отрива о мен, гърми над ухото ми. Обаче до мен не стои никой, никой не минава наоколо.

Ейсие:

— Ти самият рискуваш повече. Бягаш. Не бягай! Изтръпвам от страх. Тези, които говорят за риска, със сигурност са до мен. Плаши ме това, че точно сега, когато почти съм се добрал до ядрото на тайната, сега, когато стоя сам в храстите, сред които никой няма да ме забележи, ще ме връхлети пристъп. Не виждам тези хора, а ги чувам. Те са много, много близо до мен или пък съм жертва на самоизмама. Възможно е да са по-далече, а ехото да достига до мен през изсечения коридор.

— Ейсие — викам. — Ейсие!

Без да мисля за последствията, започвам, както и онзи път, открито, хаотично и трескаво преследване. Въобразявам си, че гоня Ейсие и нейния другар. В нищо не съм сигурен, оставам без сили и сетива. С последно напрягане на волята си решавам да изтичам на поляната.

Отчаяно крещя — трагична фигура, която буди страх у танцуващите кентаври. В миг, също както тогава, поляната опустява. Достойна и мъртва със своя сиво-зеленикав, изпепелен от слънцето цвят. Тишина.

И пак както тогава едно безжизнено тяло с разперени ръце и сгърчени крака рухва в края на моравата. Под огромен като лапа на допотопно животно корен.

С омекнали крака се насочвам натам. Стъпвам тромаво, залитам, но виждам. Сетивата ми още действуват, все още гледам и виждам.

Ейсие — в несвяст.

Прилепвам ухо до студеното тяло, опитвам се сред грохота на джунглата да уловя ударите на сърцето й.

Ейсие е мъртва. Знаех го отпреди, чувствувах, предчувствувах го. Сигурен бях, че е имала нужда от помощ, че ме е зовяла.

— Ейсие — викам, разтърсвайки я. — Ейсие, съвземи се.

Мъча се да влея насила в стиснатите устни няколко капки от живителното средство, което всеки от нас винаги носи със себе си. Разтривам студеното тяло, разтривам, разтривам. Колко дълго трае това, кой отмерва това време, което ми се струва цяла вечност, време без никаква надежда?

Тихо е, сякаш цялата джунгла е измряла или може би в този миг аз преставам да чувам. Най-сетне.

Гласът на Ейсие:

— Нищо не е станало. Нищо ми няма, любими.

Виждам поляната с най-големи подробности, виждам джунглата, усещам диханието й, вонящо на живот и гниене, само не чувам никакви, абсолютно никакви звуци. Единствено гласът на Ейсие достига до мен. Изпълнен е е радост и утеха. Говори как ме докосва, как ме прегръща, как ме обича.

А в същото време аз разтърсвам мъртвото й тяло.