Адам Холанек
В клопката (5)

5

Единственият шанс за спасение е да преместваме лагера крачка по крачка. Най-напред трябва на всяка цена да се доберем до Голямата река. Да я прегазим или преминем с плуване, да излезем на ничия земя, а оттам — във владението на земните станции, обслужвани от роботи.

Разчитаме, че достигането на коя да е от тези станции ще ни даде възможност да се свържем с органите на Унията на народите. А те ще се погрижат как да ни спасят по-бързо. Разбира се, този шанс е единствен на хиляди или милиони, трудно е да се изчисли.

Всеки ден правим екскурзии, така ги наричаме, оставяйки на стража в лагера един колега. Останалите трябва усилено да се трудят, за да прочистят пътеката. След час работа пред нас се изпречва гъмжило, което не само прегражда пътя, но и въпреки действието на генераторите напира към работещите с нарастваща от ден на ден сила. Към нас напират огромните туловища на тромавите, но яки човекомаймуни, над главите ни пикират летящи гущери и змии, като че искат да ни изметат от лицето на Земята с дългите си опашки. Хиляди дребни мушици се пъхат в очите и ушите ни. Невидими насекоми или растителен прашец се впиват в кожата на милиони места, предизвиквайки непоносим сърбеж.

Черните маймуни с ослепително бели муцуни хвърлят по нас камъни или нещо, което прилича на камъни. За съжаление не можем да изследваме състава на тези снаряди поради липса на апаратура и съответното количество енергия. Остава ни да се спасяваме с бягство. Стреляме нарядко, за да не изчерпим бързо енергията от лазерните лъчемети.

Днес някакво едро животно, улучено от лъчите, падна право в краката ми. Човекомаймуна, женска, с грамадни бели гърди, на които, вкопчило се в зърното, висеше лъскаво бебе. Изпълних се с паническа погнуса и едновременно — с неудобство и жалост. Избягах, препъвайки се в буците пръст и лианите. Само спасителният ток на електромагнитната граница ми позволи да се съвзема след шока.

Със заучен жест пипнах персоналния часовников изключвател и се озовах в лагера, където всичко е като отвън — единствено напорът на праджунглата е по-слаб. Наистина в лагера си имаме „свои“ отвратителни човекомаймуни, живеещи по дърветата, „свои“ летящи гущери, „свои“ черни маймуни с бели-беленички лица, но в пулсиращия ритъм на лъчението те са немощни и миролюбиви. Остатъците от изкуствената електромагнитна атмосфера, пренесена сякаш направо от улиците на Корания, потиска агресивността — на животните и нашата.

Така поне ни се струва — че настъплението на всичко живо към нас е вид агресивност, а не естествен белег на този живот, възникнал тук сред вулканичните изригвания и отпадъците от органична материя.

Първите дни разглеждахме подробно различните образци на убити животни, растения или животнорастения. Да вземем например големите цветя. В търсене на храната си, каквато са за тях прозрачните и като че ли празни отвътре тумбести мухи, те могат да разтворят изведнъж и с невероятна скорост короната от цветни листенца, превръщайки я в кръвожадна паст. Птиците, с които се храним всеки ден, защото ги ловим лесно с нагласените на минимална мощност еднолъчеви лазери, имат вътре в телата си нещо като ядро от органични отпадъци — отпадъци от материята, изстрелвана чрез специалната артилерия в тукашната почва чак от Корания. Така е и с цветята, и с другите живи същества, които успяхме да изследваме.

Мисля, че след полученото от вулканите, от човешките боклуци и мечти най-обещаващо и най-обезпокоително изглеждат човекомаймуните. Когато гледах плоското лице на убитата с лазерния пистолет самка, когато видях носа й, остър като човка и стигащ почти до също тъй остро извитата към него челюст, си припомних пробутваните от науката рисунки на първобитните хора или на човекоподобните маймуни от епохите, предхождащи появата на хомо сапиенс.

По външен вид онези полумаймунски същества, чиито образи учените реконструираха въз основа на откриваните скелети, нямаха нищо общо с тукашните човекомаймуни.

Дали те мислят като хората? Ала какво изобщо значи да мислиш като нас? Дали кучето мисли, дали дърветата мислят по някакъв начин, или съзнанието, че съществуваме, съзнанието за пространство и време е само наше качество? В такъв случай откъде идва тази агресивна позиция на всичко, което живее тук, спрямо нас? Откъде се е взело у нас чувството, че ако ги допуснем до себе си, в непосредствена близост до телата ни, тези разнородни същества от праджунглата биха ни помели от лицето на Земята, биха ни унищожили за части от секундата?

— Защо разреждаше акумулаторите? — още веднъж питам Ейсие, като си налагам да изговарям думите бавно и спокойно. Стоим един срещу друг и аз внезапно разбирам, че въпреки цялата необикновеност и трагичност на положението, в което сме се заплели, и двамата изпитваме радост от близостта ни. Тя смъква комбинезона си. Тутакси забравям къде се намирам, а бъдещето с всичките му заплахи изчезва. Ейсие отговаря:

— Искам винаги да бъдем само двамата, винаги двамата.

Думите й пак прозвучават детински. Престъпният смисъл на казаното се губи в устата й. Може и да е права: земната любов не изисква от хората нищо друго, освен да се уединят, дори срещу най-ужасната цена.

— Ейсие, помисли, помисли поне за това, че когато останем без последните остатъци от изкуствената преграда, праджунглата ще ни погълне, че ще унищожим не само ония — кимвам към колибата на Джото и неговите подчинени, — но и самите нас.

Милвайки ме по цялото тяло, от главата до петите, със своята мекичка ръка, с пръсти, от които изскачат искри, тя казва тихо и убедително:

— Нито ти, нито аз, изобщо никой от нас вече не познава света, който напуснахме.

— Не искаш ли да се върнеш? Наистина ли?

— Не искам — все по-страстно ме гали тя. — Нали хората винаги са изпитвали копнеж да избягат от Земята, да напуснат своите повече или по-малко удобни леговища, да захвърлят всичко, което веднъж са създали. Според мен човечеството отдавна би открило рецептата за вечен живот, ако не го привличаше тази непрекъсната промяна, ако не го съблазняваше смъртта, която то ненавижда и която същевременно го привлича. Такова чувство обхваща човека, когато стои над пропаст: да скочи, да изчезне, да свърши с онова, което е, независимо дали извън него съществува някакъв друг свят. И ето, създадена бе карикатура, сякаш на миналото и сякаш на космоса — тази праджунгла, като място за ново бягство от света, нова пропаст, където непременно трябва да се хвърлим. Във всичко това ни натика науката, която въпреки нелепите дрънканици за опознаване на действителността се опитва да изгражда изкуствена действителност, да създава претексти за бягства, за тези безнадеждни бездни, след които, както сега тук, всеки е завладян от идиотски копнеж по завръщането, от убийствена носталгия. Само за да поиска след кратко стабилизиране отново да бяга, да бяга, да бяга. Не искам такова завръщане. Завръщане в тълпата. Това завръщане би ни разделило, би ни принудило да се разделим.

— Искаш да умреш ли? — питам, обзет от ужас. Значи е просто луда.

— Напротив — отговаря тя, — дотегнаха ми бягствата, дотегнаха ми скоковете в тези човешки изначални пропасти. Искам да бъда с теб завинаги.

— Не те разбирам.

Тя прекъсва рязко милувките си и тогава се възвръща с удвоена сила съзнанието за убийствения дъх на праджунглата, за опасността. Включвам инстинкта си за самосъхранение. Тя подхваща:

— Помниш ли оная класическа книга, която всеки от нас трябваше да прелисти, да прехвърли, да се запознае поне от конспект, ако не да я чете цялата. Макар от снобизъм да се изискваше да я знаем. Сещаш се за какво говоря, нали?

— Да, спомням си. Поколения наред са ни учили, че науката ни позволява задоволително да опознаваме света, тоест да ползваме онова, което тя слепешком е успяла да установи — оставяйки ни все така слепи за картината на откриваното. Имаш предвид философията на Марио Бунги?

— Именно. Още помня наизуст: „В никакъв случай не бива да се изяснява действителността. Трябва да стоим възможно най-далече от разбирането на същността на нещата. Трябва да бъдем доволни, че като не разбираме света в класическия смисъл, все пак постигаме успехи, че служейки си с квантовата теория, правим предвиждания, които се потвърждават от наблюдението и експеримента.“

Гледам Ейсие учуден, безкрайно изненадан — не очаквах такъв разговор с нея. Говорейки за третата фаза на живата материя, тя беше в състояние да унищожи запасите от енергия, а сега към това се прибавя и безнадеждността за връщане на Земята, невъзможността за познание. Тази работа вече не ми прилича на лудост.

Отдръпвам се от нейното пулсиращо тяло, отдръпвам се грубо, като че ли искам да стана и да избягам от обсега на погледа й.

— Какво искаш ти в края на краищата? — викам.

— Ако ти бях казала направо, че наистина съм открила третата фаза на живата материя, щеше да ме помислиш за луда, така че е излишно да ти го казвам. По-добре ела, легни пак до мен, подремни, преди шумотевицата на онова, което живее край нас и което иска на всяка цена да оцелее, да те принуди да действуваш.

Когато се събуждам, съм плувнал в студена, лепкава пот. Протягам ръка и сърцето ми ускорява ритъма си. Ейсие не е до мен. Праджунглата реве, по-шумна от всички улици на Корания, взети заедно.

Ейсие крачи бързо и това не е нейната обичайна походка. Още сме в оная зона от лагера, която е част от най-ранното ни убежище. Запазило се е неголямо кътче, с обгорени до белота и примесени с пясък треви. Тук дърветата растат нарядко. Високи са, с могъщи корони. Избягват ги и маймуните, и човекомаймуните. Дори крилатите гущери, неоптерите, заобикалят изсъхналите клони. На тази територия ние се чувствуваме най-сигурни.

Заспал съм и не съм усетил кога тя е излязла от своето бунгало. Внезапно я съзирам отдалече. Скрит съм в буйната растителност в по-новата зона на лагера, обхваната от действието на отслабналата бариера. От моя наблюдателен пункт Ейсие прилича на малко момиченце, което гони пеперуда. Тялото й се поклаща ту на единия, ту на другия крак, повдига се на пръсти, в подскоците й има младежка радост от живота.

Намествам стереоувеличителя така, че на големия му екран, провиснал на гърдите ми, да видя първо цялата фигура на момичето, а после бързо намествам на едър план само лицето. Толкова любимо, че ако ме попитат какво е в действителност — красиво или грозно, или пък ако е красиво, в какво се състои красотата му, не бих могъл да отговоря. Външният вид на Ейсие не е важен.

Зле се изразих. Той е най-важното нещо за мен. Нейното тяло, нейната фигура придават смисъл на моето съществуване.

Вглеждам се в това лице с радост и едновременно със съжаление, че тя не може да ме види и няма представа, че я наблюдавам. Дали като тича така, поне за миг се задъхва от нежност към мен, такава, каквато аз изпитвам непрекъснато към нея? Разглеждам увеличения образ на това широко и доста плоско лице с характерен източен нос и очи, също по източному косо поставени, но огромни и светли. Увеличавам различни части от тялото й, за да се върна припряно към целия силует, за да не я загубя от очи. Обичам я, но същевременно си давам сметка, че тя е по-различна, старая се да разбера в какво се състои това различие. И не мога да повярвам на очите си. Сигурно апаратурата е виновна, нали енергетичните кубчета се изчерпват, сигурно тя деформира действителността. Ейсие тича като газела, по-бързо, по-грациозно, отколкото би го направил най-добрият бегач от нас, хората. Краката й сякаш се носят над земята, малките й стъпала летят над неравния терен.

Увеличавам и приближавам стъпалата й. Наистина обвитите с еластична защитна кожа пръсти едва-едва докосват земята, цялото движение е просто скок над изсъхналите треви и храсти, прехвърляне през напрегнатите като хищни нокти, забити дълбоко в пясъка корени на редките дървета.

Проследявайки образа на Ейсие на големия екран и всяко движение на тялото й, аз се придвижвам успоредно на нея, скрит в гъсталака на новата зона от лагера.

През нощта под светлината на едното слънце магнитните бариери са обхванали нова територия от праджунглата. Така лагерът се приближава до димящите мочурища около гигантската фуния на една земна пукнатина. По-близо, по-близо до реката. Стараехме се да заобикаляме тази пукнатина, навлизайки във все по-опасни райони, мочурливи, проблясващи с огледалата на горещите езера, изпъстрени с лишеите на островите и островчетата, от които на тумби се вдигат непознати птици.

Така лека-полека наближаваме границата, тази неустановена, условна и неразличима граница, зад която може би се намира, би трябвало да се намира (но без никаква гаранция!) коритото на най-голямата река на тая земя. А отвъд реката — избавлението.

Невиждани отдавна искрици надежда бяха проблеснали по лицата на моите другари още предната вечер, когато, след яростните атаки на неоптерите и още по-настървените нападения на насекомите, облепващи очите, успяхме да пренесем мачтите на бариерата на нови места. Настроението се подобри. Никой не се дразнеше дори от ритмичните, кресливи песни на човекомаймуни-те. Техните мелодии проникват в телата ни, парализират волята ни с ритъма си. Ейсие също бе светнала от радост, тананикаше си нещо под носа, нещо припяваше и, чудо, тази песен се противопоставяше и успешно съперничеше на крясъците „пенг пери норрр“. Нейната радост беше преди всичко отрицание на постъпките й, които уж целяха да провалят или дори да унищожат експедицията. Че нали и тя сама си призна пред мен!

— Радва се заедно с другите — помислих си. — Каква е тя в действителност? Кое в нея е истинско, непресторено и кое игра?

Зададох й този въпрос, а тя се хвърли на шията ми, без да се стеснява от нашите другари по нещастие. Те загубиха радостта си, забравиха надеждата. Гледаха ни подигравателно или мрачно.

Струваше ми се, че малко остава да се нахвърлят върху нас и да ни разделят. Плаша се от такава възможност. Може би целта на Ейсие е именно да ме отдели от другите членове на експедицията, да ме противопостави на тях? Винаги, когато се притиска до мен така демонстративно, си спомням пределно ясно първото докосване до нейното тяло, когато я изнесох, сгушена като дете в прегръдките ми, от вулканичния ад. От онзи ад, в който се разпадна и разтопи Кардера, човекът, изключително важен за моя живот, за живота на всички нас тук, а може би и за всички на Земята. Беше и вече го няма.

Съвсем доскоро мой най-силен дразнител, моя грижа, моя омраза и робство. Сега изчезна, сякаш никога не е съществувал.

Колко такива личности, мимоходом отбелязани от историята, са изиграли и все още играят решаваща роля в живота на цели общества, колко от тях тласкат света по тесните пътечки над пропастите или в задънените улички, от които няма връщане.

Дали той наистина дойде тук с мене, за да търси следите на близък човек, загинал, както и той самият после, при същите ужасни обстоятелства?

Кого го е грижа сега? Какво ме е грижа мен, щом имам до себе си Ейсие? Баналните проблеми на любовта и секса прерастват за мен, както впрочем и за всеки човек в различни мигове от живот му, в дилемата: „Да, бъда или да не бъда?“ Изчезва границата между дребнавото и величавото, между смешното и сериозното. Когато се любехме на фона на праджунглата и бълващите зной слънца, изведнъж дочувах шепота й, но не долавях смисъла му. Целуваше ме и въздишаше:

— Ах, да можехме да изчезнем оттук, да изчезнем, да изчезнем.

— А с мен — питам като глупак, с нежен шепот, — какво ще стане с мен, като изчезнеш ти?

— Без теб не бих могла да изчезна — отвръща тя.

И този инфантилен отговор буди у мен всеобхващаща радост, с която не съм в състояние да се подигравам. Умът измъчва глупостта, а глупостта се гаври с всеки разум.

Ейсие тича. Не предполага, газелонога, че увеличавам всяко нейно уловено движение на окачения на гърдите ми екран. Бягам по диагонал и изпреварвам скоковете й. Макар по различен път, и двамата се приближаваме до огромната фуния, регистрирана от уредите още преди ние да долетим в този район на Земята.

Тогава обаче предполагахме, че става дума за кратер на вулкан или изровена от метеоритен отломък гигантска яма. Възрастта на фуниеобразното разпукване не буди ни най-малко съмнение. Първичността на образуването е несъмнена. Със сигурност не енергията на изкуственото слънце го е разсякла. Вероятно то е възникнало хиляди, стотици хиляди години преди нашата цивилизация. Пластичните снимки, направени при рядко срещаното тук ясно време, доказват това. Да, тук има и по-продължителни периоди, когато се разнасят мъглите и прахоляците, през които изкуственото слънце и нашата стара естествена звезда изглеждат като големи язви върху млечната белота.

Обикновено над фуниеобразната пукнатина е надвиснала мъгла, която, вместо да се разрежда, се сгъстява, щом приближиш до ръба й. По-гъсти стават и храсталаците, превръщайки се в преграда, чието преминаване е невъзможно. Храстите ту докосват кожата като хиляди копринени четчици, ту режат като бръсначи. Най-нетърпими са обаче не мъглата и растенията, които ние режем със силен замах на мачетето, а рояците насекоми, изникващи внезапно пред самите ни очи като големи обли снаряди.

Те полепват по лицето, въпреки че всеки ден го напръскваме с аерозолен слой инсектицид с избирателно действие. От него пластовете насекоми измират един след друг, но нови пластове пак го облепват. И така, докато от кълбото не остане нищо.

Тогава човек се втурва напред възможно най-бързо — до поредния сблъсък с насекомите.

Лесно се справяхме с тях, докато генераторите на енергия що-годе действуваха. Кълбата насекоми, множествата от милиони същества, чиито отделни екземпляри изобщо не се виждаха с невъоръжено око, се разпадаха и изчезваха. Само че сега генераторите се изчерпват и действуват съвсем слабо или с паузи. Все по-трудно ни е да отблъскваме атаките на инсектите.

Нося маска, която приляга плътно към лицето ми. Също напръскана с инсектицид. И въпреки това с мъка задържам на екрана чезнещата в мъглата и облаците насекоми лека фигурка на Ейсие. Едва сега разбирам в какво преди всичко се изразява своеобразието на това момиче. Не в скоковете на сърна, не в сръчността и скоростта, с които се придвижва, независимо от препятствията.

Тя тича и скача без аерозолна защита, без очила. Облечена е в прозрачна, лека рокля, според модата в цивилизованите туристически страни, докато тук трябва да носи тесен, проветрив комбинезон. Като моя. Сред първичното обкръжение тя има вид на богиня, като със сигурност, да, със сигурност е същество, предизвикващо смъртта. Иска да изчезне, тя иска да изчезне.