Адам Холанек
В клопката (13)

5

Колко дълго мога да нося, да влача това нещо? Сандъчето е старомодно, тежко, с остри ръбове. И макар правилно да го нарекох „черна кутия“, цветът му е светложълт, пустинножълт. Украсено е с дърворезба и инкрустации. Чудно ми е, че Ейсие е била привързана към една толкова претенциозна вещ, едно направо грозно сандъче, което няма нищо общо нито с изкуството, нито с антиките, нито със съвременността.

— Запомни добре — шепнеше ми тя в ухото, обяснявайки къде точно в разрушения лагер се намира това съкровище. — Ще го отвориш, когато мен вече няма да ме има.

Кардера чу гласа й, отправен към мен, но в същото време тя му говореше друго. Той ме пусна. Залитнах. Едва не паднах върху плътната маса танцуващи зверове. Не бях в състояние да свържа близкия глас на момичето, осезаемото, макар и невидимо присъствие край нас с въздушно лекото, въртящо се на скалата тяло.

— Обичам те. Давам ти този остроръбест предмет в миг на слабост, в момент, в който наистина изпитвам към теб обикновена, човешка, много плътска любов. На тази скала все още имам човешки вид, все още можеш да ме виждаш в кожа. Може би бих могла да остана с теб, може би бях длъжна да остана. За да загинем и изгнием не след дълго, за да се превърнем в част от праджунглата, възкресена или създадена от твоите изкуствени слънца. Когато си представям това бъдеще, по-нататъшните възможности за нашето съвместно телесно съществуване, прозирам колко смешно, колко комично би било такова решение. А осъзнаването на това е по-силно от моята плътска любов, която ме кара да те докосвам, да усещам как тялото ти реагира под пръстите ми, да виждам лицето ти, да възприемам неговите гримаси, да се вслушвам в туптенето на сърцето, изпълнено с непрестанна тревога, с постоянен страх от смъртта.

Смешно е, жалко и смешно. Ти си заключен в действителността на една сантиментална и жалка приказка. А аз, дори да не искам, съм принудена да се откъсна от твоята приказка. Да се събудя в своята вечност извън времето. Да проникна в други личности, в мисленето, което ти не си в състояние да разбереш. Защото нашето съзнание не познава сетивата. В тази кутийка, чието укритие ти издавам, се съхранява запис на първата или втората експедиция. Все едно коя. Ще видиш.

Прегледай го, когато наближиш Голямата река — бистрия, но толкова бърз поток, че преминаването му е почти невъзможно. Не зная как ще постъпиш ти. Но зная, че когато погледнеш далечния отсрещен бряг, ще видиш на него сякаш отражение, дубликат на праджунглата, която искаш да напуснеш. Ще продължиш да се бориш, за да се измъкнеш от нея, ще се биеш на живот и смърт със зверовете и стихиите. Тогава ще разбереш?

Струва ми се, че вече зная. Няма го детството ми, нито младостта ми, няма бягство от праджунглата. То не е нужно. Остава бягането. То е моят сетивен живот, това, което обичам. Маскирам се, валям се в калта, търкам тялото си в горещите извори, бягам от чудовищата и с удоволствие убивам зверовете. Това е моят живот. Останалото е халюцинация, халюцинация като Ейсие.

Стоя на възвишение, от което гледката ми се струва по-просторна от досегашните. На далечния, космат, черно-зелен хоризонт неравните зъби на праджунглата се забиват в избелялото, почти бяло небе. По него се носи един от онези силни, горещи вихри, които спират дъха и стискат сърцето с желязна лапа. Той разлюлява черно-зелените зъби, а после се натиква като торнадо в гърлото на праджунглата и изтръгва от него буца дънери и клони. Те се взривяват над гъсталака, разсипват се по небето. И отново по-кротка вълна дразни зъбите на хоризонта, и отново той се разпада от експлозия.

Загледан в този омразен, но сега единствен мой свят, отварям предпазливо примитивния капак на кичовския сандък. Чак след миг разбирам, че с отварянето съм включил генератора за холографен запис. Това е единственото техническо средство, с което разполагам. Вече не действува нищо — нито лазерното оръжие, нито ориентиращите устройства, нито индикатора за медицински контрол. Нищо.

Неизвестно защо записът тръгва най-напред с прекъсвания, а после бръмчи. Но не след дълго ме заобикалят гласове, сякаш съм попаднал сред възбудена тълпа. „От коя ли експедиция са“ — питам се. Струва ми се, че познавам това човешко гъмжило, о, великолепно разпознавам неблагоразположените към мен другари по неволя. Разглеждам лицата наред. Да, те са. Същите. Гледат ме със съчувствие и дори със съжаление.

— Ела с нас, хайде, можеш да дойдеш — викат ми претичващите край мен.

— Крайно време е, последният звънец удари — крещи един от тях, в очите му има безумие, бяга като хипнотизиран. Готов съм да ги последвам, обаче Кардера ме задържа, стиска ме с дългите си ръчища, притиска ме така, че усещам болка.

— Пусни ме, гад, пусни ме най-сетне! — правя опит да се измъкна от железния обръч на ръцете, от натиска на смачкващото ме тяло. Отблъсквам това кореместо, твърдо туловище, което се е залепило до мен в жегата, удрям го, та чак кънти.

— Ще останеш с мен — казва той спокойно.

— Пусни ме!

Позволява ми само да се вглеждам от разстояние в сцената, която продължава да се разиграва на фона на белите облаци от пукнатината. Кратерът не се скъпи с тази обла белота. Омотава с нея скалите все по-нагъсто, закрива подскачащата в такт компания, скрива като със завеса плътните маси на зверовете, дебнещи човешкия живот.

Вече само главите стърчат над белотата. Над всички се люлее посребрената и полупрозрачна Ейсие. Все по-малко телесна е въпреки голотата си. Сред бучащия ритъм на мелодията на човекомаймуните до мен достига шепот или вик, не различавам. Кардера е.

— Нея я няма в списъците на експедициите — съска в ухото ми той. — Проверих, няма я в нито един списък. Нито на тази, нито на предишните експедиции. В списъците няма жени.

Гледам го, оглеждам цялата му фигура. Дали наистина е Кардера? До каква степен субектът, който реагира така силно на главозамайващия танц край Ейсие, съм аз? Дали наистина съм аз самият? Къде започва холографското заблуждение, излъчвано във въздуха от „черната кутия“, къде е границата на моето истинско преживяване?

— А теб има ли те в тези списъци?

— Не съм проверил — извиква.

— Но и двамата сме тук, и тя също — добавя.

— Да, тук сме.

Отговарям разсеяно, затова пък следя всеки жест на Ейсие. Нищо друго не ме интересува. Чувам Кардера:

— Засега не можем да й попречим да извърши този обред.

— Искаш да й попречиш ли?

— Искам тя да остане с мен.

— Пусни ме!

— Да имаш да вземаш!

Гледам Ейсие. Ехото повтаря и разнася песента й, която заглушава ритмичния грохот на припевите на човекомаймуните. Силата на това ехо пресова песента в мозъка, във всяка частица от тялото, потиска, смазва чувството за собствено аз. Пронизан от напевния зов на Ейсие, оглушен и пропит с неговото ехо, аз не откъсвам поглед от мистерията, която — независимо от желанието ми, — ако не беше трагична за мен, ако не означаваше загубата на Ейсие, би имала привкус на наивна, неосъзната комичност.

Сякаш стоя в кръг от играещи деца или в негърско селце, пренесено направо от репортажите или романите на XIX век. В такт с все по-бързата, зашеметяваща мелодийка, която губи ритмите си, се провежда нещо като ритуал за инициация^[1] на младежи или погребение на смели бойци.

— За нашата любов — пее Ейсие.

— За нашата — отговаря хорът от мои другари.

— За нашата любов Кнол.

За нашата любов Иней

За нашата

За нашата любов Ротан

За нашата

Следващият стих започва с „вечната мисъл“, а третият говори за „Вечния живот без тяло. Без страдания. Без време.“

Всеки призован излиза от мъглата, изплува над самата пропаст и се спира пред коленете на призовалата го. Издава вик. Последният човешки вик. Той е призив, изпълнен с неописуемо блаженство, вой на ощастливено животно, което внезапно е открило свръхживотински хоризонти. А може би аз зле възприемам, може би аз бъркам. Това е по-скоро рев на безумието, което обхваща съзнанието на тези хора, преди те да се разделят с кожата си.

Не мога да определя колко дълго трае метаморфозата на членовете на нашата (дали нашата?) експедиция, но доста време след като отделните кожни обвивки са паднали в пропастта, разтопили са се в мъглата, остават, или поне така ми се струва, само блестящите очи.

Очите се виждат най-дълго.

Вече се изкачва следващият — катери се по скалата, а очите на предшественика му още са в мъглата, още съществуват. Очите — лъчи, които искрят на фона на матовата белота, очите, вперени в лазерния поглед на Ейсие.

Става така: щом срещне с очи погледа на Ейсие, човекът започва да избледнява, да изчезва. Кинг-конговските великани се приближават и помагат на ненужните кожи да се търкулнат в бездната. Във въздуха остава блясъкът на очите и викът. А следващият човек вече се приближава.

— С тези двамата какво става? — чувам над себе си мъжки глас. Същият, който придружаваше Ейсие, когато тя стреля в самката. Никога няма да забравя тембъра му.

— Какво става?

— Те предпочитат да умрат. Нищо не мога да направя.

Тогава, не зная как, чух да се носи от всички страни моят собствен глас. Познах го чак когато първите думи вече цепеха въздуха:

— Ейсие, ела с мен! Не ме изоставяй. Остави, веднага остави тези неща.

Тя сигурно прие моя зов като безусловна заповед да се върне на Земята, към плътта. Формите й придобиха нормален цвят. Превърна се в тяло от плът и кръв. Беше великолепна на фона на замъгления, матов пейзаж — закръглена и пластична.

Тогава двамата с Кардера се втурнахме да й помогнем да слезе, да се махне от високия скален връх. Изкачваме се по стръмния склон, като че се състезаваме, забивайки ръце във всяка издатина. Разраняваме не само дланите си, но и коленете, бедрата, гърдите. Кардера пръв докосна Ейсие, прегърна я.

— Все си мисля — рекох по-късно на Ейсие, — че въпреки всичко можех да то предупредя.

Казах й го, когато неговото тяло започна да се свлича глухо в млечната пропаст. Той викаше, крещеше за помощ.

— Искаше да умре, както и ти искаш да умреш — както искаме ние — казва Ейсие в отговор.

— Вие искате да умрете — повтаря невидимият мъж.

Момичето изпищява. Притиска се с цялото си тяло към мен. Чувствувам нежния хлад на това тяло в невероятния зной. Докосвам я. Галя я. Гледам я в очите, наблюдавам потрепването на лицето, мърдането на клепачите, сянката, която хвърлят миглите, розовината на бузите, червенината на устните. Радва ме всичко естествено.

— Не можеше да го предупредиш — казва Ейсие.

— Значи вие го осъдихте?

— Сам се осъди, нямаше изход.

— Пак ме лъжеш — отвръщам.

Лентата в „черната кутия“ бръмчи. Разбрах, че наслагвам преживяванията си върху прожектираната картина. Какво е било заложено предварително в структурата на тази прожекция? С каква цел?

Лентата шуми и заглушава джунглата. Загледан и заслушан в събитията наоколо, аз нямам сили да изключа апарата. Коя експедиция е записала всичко това? Не, записвал го е по-скоро някой, който не е бил от експедицията.

— Лъжеш ме — говоря на Ейсие.

— Сам се залъгвам — повтарям.

Вироглаво натискам копчето за превъртане на лентата. Разнася се свистенето на връщащите се обратно картини и сцени. Холограмите, разсеяни в пространството, се сливат в един безсмислен образ с цветовете на дъгата. Ще се опитам да видя още веднъж записа.

Пак го гледам. Пак същото. Същото логично протичане на моите преживявания. Държа непременно да проверя дали бих могъл да спася Кардера. Тази мисъл ме е завладяла, измъчва ме. Защото зная, че когато той рухна в пропастта от юмручния удар на човекомаймуната, аз изпитах радост. Радостта, че него вече няма да го има, че аз ще остана сам с Ейсие.

Тогава бях сигурен, че тя ще остане с мен, бях сигурен в нейното женско подчинение на моята воля, на моето чувство. „Какво пък, тя ме обича“ — мислех си.

— Нищо особено, просто ме обича — сам си вдъхвам увереност.

Връщам се към миналото си, толкова неотдавнашно, толкова добре запаметено, та чак не е за вярване. Сигурно миналото на другите участници в експедициите не се различава много от него и това ми помага да си припомням. Дори изкуственият характер на холограмите не пречи на опресняването на паметта. Въображението е по-силно от натиска на действителността, завладяно е от вече несъществуващото. Тогава как стои наистина въпросът с нашето съществуване — кое е действително и кое измислено? Кое в нас е истинско и кое — фалшиво? Миналото, настоящето, бъдещето?

Нима не е действителност картината — най-истинска, пластична, цветна, изпълнена със звуци, изписана на небето благодарение на холографското изкуство на „черната кутия“?

— Мамиш себе си — повтарям.

Когато човекомаймуната неочаквано вдигна юмрук над главата на Кардера, аз се поколебах, занемях, закъснях с предупредителния си вик с частица от секундата. Поколебах се дали да го предупредя, или да го оставя да загине. Кардера пръв стигна до Ейсие и аз почувствувах раздразнение, ала, бог ми е свидетел, дори и да не го бях почувствувал, не зная щях ли да издам звук. Не зная добре, тоест не съм сигурен. Обаче тази несигурност е причина съвестта ми да не е съвсем чиста. Ейсие разбира душевното ми безпокойство. Ясно ми е също, че и тя самата имаше известна възможност да спаси Кардера.

— Видя ли онова добиче с вдигнатата лапа? Не може да не си го видяла — настоявах, притисках я. Може би за да намаля собственото си чувство за вина?

— Видях го, но май беше прекалено късно.

Пак спирам апарата. Страхувам се да пусна записа доста по-напред, да видя какъв е краят на експедицията, на коя експедиция — моята или онази другата? Какво ме интересува чия съдба, ако не е моята собствена? Какво ще стане с мен, какво ще стане с Ейсие? Но нали зная добре, че Ейсие я няма и че моят или нейният вик биха могли да спасят Кардера от смъртоносния удар. Можехме да го избавим, когато огромната лапа на бялото животно падаше върху набелязаната цел, върху главата на моя враг и приятел.

Оглеждам се. Холограмата още виси избеляла във въздуха, после остава само една чезнеща дъга. Лека-полека се разнася и тя. Избелелите миражи на миналото.

Вече ги няма.

Хвърлям сандъчето в пропастта. То дрънчи по камъните, ударите ечат, нараняват ме. Най-сетне изчезва заедно с търкалящото се подире му ехо.

Край, край на това, което беше. Нека се свърши. Защо изхвърлих сандъчето — дали такова е било категоричното нареждане на Ейсие, или аз проявих най-важното качество на собствената си телесност, на собствената си човешка същност? Бъдещето израства върху основата на миналото. Да убиеш миналото значи да се откъснеш от утрешния ден. Аз пък искам да имам само настояще. Не искам да зная края. По дяволите сантименталността!

Сигурно никога досега лъскавата лентичка на Голямата река не се е изписвала така остро и изразително под линията на хоризонта. Още далечна, но все по-ясно различима. Никога гребенът на джунглата отвъд тази река не е сресвал по-впечатляващо побелялото небе.

— Зная, че когато погледнеш към другия бряг — казваше ми Ейсие, — ще видиш там сякаш отражение, дубликат на тази праджунгла, която толкова много искаш да напуснеш. Ще продължиш да се бориш, за да се измъкнеш от нея, ще се биеш на живот и смърт със зверовете и стихиите. Тогава ще разбереш.

— Разбирам — говоря си сам на глас, също както там, горе, в търбуха на автоматичния кит. — Аз съм сам, съвсем сам на света.

Холограмата не съществува. Разделих се с последния апарат. С последното творение на съвременната техника, което имах. Изпълнен с удвоена сякаш енергия, което все не очаквам от себе си, а пък все ми се случва, и с надежда за успех, на който въпреки всичко разчитам, аз напредвам през каменистите възвишения към реката. Джунглата оредява, човекомаймуните не атакуват. Като че съм станал един от тях или един от камъните, редките дървета или храстите саби наоколо.

Радост от стъпката, силна, плавна. Ще прескачам от скала на скала, ще заобикалям бълващите мъгла пропасти и неравностите на терена. Някои просто ще прелетя, вкопчен в клона: Робинзон или Тарзан на XXI век. Ще градя временни мостчета над бързоструйните потоци. При всяко по-трудно начинание ще съм наясно за съществуващия риск, за смъртната опасност. И нито веднъж не ще претърпя неуспех.

Кракът ми удря твърдо и уверено в каменистата почва, отмерва все по-бърз ритъм. Рядката праджунгла наоколо бучи, ала това е моят грохот, грохотът на моя живот, който вече не ми прави впечатление, не ме дразни, докато не усетя конкретна заплаха. А рискованите места и ситуации заобикалям майсторски. Почти инстинктивно ловуваме примитивно копие, а уловените животинчета изяждам сурови, за да набера сили. Дори не се мъча да разпалвам огън. Той не ми е нужен.