Адам Холанек
В клопката (11)

3

Ейсие пееше и нейната песен звучеше по-силно от писъка и ритмите на човекомаймуните. Тя беше провлечена, изпълнена със сладост и тревога — уж първична, но когато човек се вслушаше, тази музика и галеше, и дразнеше със своята странност, с внезапните скокове от примитивното в света на звуците, сякаш взети направо от компютърните композиции. Едновременно човешки и нечовешки, естествени, като че ли изтръгнати от сърцето, и същевременно рафинирани. Подправени с фалш.

Тя възхваляваше третото състояние на живата материя, в което човекът може да съществува вечно, гол и сублимиран, лишен от кожа и от всички сетивни възприятия. Човек — съзнание. Без смърт, без грях, вечен и обичащ.

Това пеене не можеше да се повтори или да се имитира. Думите не излизаха от устата на Ейсие, те се излъчваха от цялото й тяло, заобикаляха слушателите отвсякъде. Умилкваха се, умоляваха, заклеваха, молеха и заповядваха. Текстът се състоеше от недовършени изрази, фрагменти от изречения, накъсани, подредени в дългите вериги на заклинанията. Звучеше многозначно. Обясняваше много и едновременно означаваше прекалено малко. Но най-важното в това провлечено припяване, омайване, проникване в човешката същност беше очарованието му. Приличаше на укротяване на змии. Така и казах на Ейсие доста по-късно, а тя се смееше.

Под влияние на песента въпреки волята си, въпреки усилията, които полагах, за да устоя на това очарование, започнах да смъквам комбинезона и маската и да се бутам в ритмично полюшващия се кръг. Изглеждаше смешно, ала когато човек сам участвуваше в тази мистерия, не усещаше, че е смешен. Напротив, това беше обред, връх на духовното, възвишеността, заангажираността.

Когато аз, Кардера и Рижия дотичахме до другите омагьосани хора от експедицията и се присъединихме към тях, Ейсие ни забеляза. Изведнъж прекъсна песента си. Извика пронизително, като дете. Ние се спряхме. Кръгът се разпадна. И човекомаймуните прекъснаха своите вопли и песни. Кожата на Ейсие стана съвсем изразителна. Ах, колко съблазнителна беше тя! Дори в този миг не можех да устоя на чудесната й плът.

— Бързо в лагера! — извиках.

— В лагера! — повтори Кардера. — Все още не всичко е унищожено. Някои мачти все още стоят. Тук само след миг ще загинем.

— Да бягаме! — закрещя Рижия.

Ние се промъквахме до Ейсие през разкъсания кръг от припряно обличащи се мъже. Изтичахме към нея — аз и Кардера. Свалихме я от скалния пиедестал.

Джунглата отново заврещя и зашумя, задиша със своя жив, отровен дъх. Тичахме, носехме Ейсие по просеката към центъра на лагера, разчитайки на оцелелите устройства. Полуоблечени, останалите се носеха подир нас. Само Рижия, който първо ни гонеше по петите, очевидно нямаше сили да поддържа темпото и изостана.

Внезапно чухме отчаяния му вик.

Мигновено се спряхме и погледнахме назад.

Рижия смъкна комбинезона си. Гол, той се опитваше да избегне удара на мачетето на навелия се над него кинг-конг и повтаряше машинално, в предсмъртна паника, чутите преди миг заклинания на Ейсие. Джунглата пак замря в тишина. Мачетето не падна върху главата на Рижия. Някакви силни мъжки гласове, взели се неведомо откъде, забучаха, закънтяха, изпълниха въздуха наоколо.

— Той иска да дойде при нас, при нас.

Ейсие се измъкна от ръцете ни, възползва се от положението, за да заеме предишното си място. С два скока на своите нозе на газела вече беше там. Застана над приклекналия Свен, заомайва го с песента си. Той се изправи и започна да се върти около нея. Към него се присъединиха и другите.

И Кардера, и аз се стремяхме към този танц. Видяхме как Рижия стана прозрачен, останаха само очертанията на тялото му и чертите на лицето му — очи, нос, уста, като на детска рисунка. Контурът подскочи, сякаш политна нагоре, и изчезна. В същото време се виждаше как тялото на Рижия, сгърчено, смалило се, като обгоряло, се търкулна по скалите в пропастта.

— Аз избягах в последния момент — чух шепота на Кардера.

Кинг-конгът падна от другата страна, точно под краката ни. Порази го страхотна, невидима сила. Тогава чухме гласа на Рижия:

— След мен! Това е единственото бягство. Друг път няма.

Скалите на клисурата повториха неговия зов с гръм, от който черепите ни едва не се пръснаха.

Скочих към Ейсие. В съзнание, но побледняла, сякаш след миг сама щеше да се разтопи в горещите, мътни изпарения, които се издигаха от дъното на пропастта, тя прошепна с умолителен поглед:

— Той е прав. Само едно ни остава, едно-единствено спасение. Да избягаме в третото състояние на материята. Друг път няма. Няма.

Изтръгнах я от ръцете на Кардера, който също беше посегнал към нея и я дърпаше към себе си. Борихме се известно време като двама смъртни врагове. Ала тя се притисна с все сили към мен, само към мен и Кардера я пусна.

Изтръгнах я от ръцете му.

Притиснах я до гърдите си. И така, както съвсем наскоро я спасявах от потоците лава и вулканичния огън, сега пак, като че имах криле, се понесох към първите мачти, носейки я на ръце. Кардера ни следваше с лъчемет, готов за изстрел. Използва го няколко пъти, докато стигнем до първото бунгало. За щастие то беше празно. Около останалите бараки нашите хора се сражаваха с дивите обитатели на джунглата. Сеейки нагъсто лазерна жарава, колегите разчистваха от зверовете центъра на лагера и околните храсти.

Високите дървета горяха, като пръскаха снопове искри. И това плашеше животните Отстъпваха. Само няколко магнитни мачти бяха повалени на земята. Повечето стояха на мястото си, действуваха и обезсилваха нападателите. Червените светкавици на лазерите биеха все по-интензивно. Никога няма да забравя този миг.

Сега, когато Ейсие я няма, пак я виждам, притисната до мен, докато аз я нося на ръце сред дивата сценография на джунглата.

Днес извървях доста път, ако изобщо мога да нарека път това отвратително и враждебно безпътие. Промъквам се през толкова гъсти шубраци, че целите ми ръце и рамене са покрити с дълбоки рани. След бодливия, раздиращ гъсталак се появяват блатисти езерца. Веднъж солени и плитки, друг път бълбукащи с прозрачна като кристал вряща вода. На петнайсетина метра под повърхността й се вижда дъното. Изцяло набръчкано, като старческо лице, като моето лице след митарствата ми тук.

Преодолявам всевъзможни пречки. Мръсен, оплескан с кал, отдалече вероятно съвсем не се виждам, но и отблизо едва ли се различавам от фона, на който се придвижвам.

Впрочем принудителната мимикрия ми донася немалка полза. Най-важното е, че се превръщам наистина в неотделима частица от тази земя, която толкова много исках да напусна. Досегашните яростни неприятели престават да ме нападат. Калната коричка по тялото и лицето ме предпазва успешно от атаките на насекомите. Нещо повече — калта има лечебни свойства.

В езерцата често виждам тъмното отражение на лицето си в дебела кална маска. Тя ме защищава от болезнените ухапвания по-добре от различните препарати, каквито впрочем отдавна нямам. Намазани с калта, раните зарастват светкавично и престават да болят. Уча се от този свят. И го опознавам все по-добре. Сраствам се в едно с тази мерзост. Но още по-силно съжалявам, че тогава, когато в полуразрушения лагер Ейсие беше до мен — близка, телесна и много обичаща, й позволих да си отиде от моя живот, осъждайки се на самота и непрестанна борба със себе си и със стихиите.

За мен е най-лошо, че осъзнавам раждането на тези стихии от фикцията, от митовете, легендите и изкуствените експерименти в ретортите на науката. А също — от благонамерените желания и омразата към предполагаемото примитивно минало. Това няма нищо общо с истината, на която аз винаги толкова много държа и чието съществуване, както и съществуването на природата, ма се струва изначално, неунищожимо.

Праджунглата от мечти, през която се промъквам, възникна за десет години, само за едно десетилетие. Този факт подкопа моята вяра във вечността, а Ейсие нанесе удар върху представите ми за живота, за неговата телесност. Тя се появява пред мен от време на време, а аз, уморен до несвяст, оплескан с прах и кал, нямам представа дали е истинска или мираж.

Дали постъпвам добре, като се промъквам през солените блата и горещите сладководни езерца, през мочурища и неочаквани ивици сочна (най-сетне!) зеленина? Дали постъпвам правилно, като бягам оттук към чистото течение на Голямата река?

От високите хълмчета виждам понякога как тя слива с хоризонта синята си лента. Докосвам раненото си бедро. Болката отзвучава, костта не е засегната. Фикцията на Кардера и неговите учени приятели от няколко, само от няколко години толкова телесна в материализирания си вид, стана адекватна на моята съдба, на моите интереси, на всичко, което е важно. Трудно ми е да повярвам до каква степен си пасваме с нея.

Сегашното ми обкръжение и упоритата ми борба с него, за да достигна до цивилизацията, от която не бих могъл да очаквам нищо освен трошица слава и съчувствие, са стократно по-осезаеми и по-съществени от моето минало. То едва-едва мъждука в паметта.

Само с Ейсие бих могъл, да, бих могъл да преживея отново това мое замъглено минало. Да го видя, да се порадвам на образите, останали от мен и моите близки в Корания или в далечния град на детството ми.

От време на време тъгата по мъгливите спомени за родните кътчета ме стиска за гърлото. Наивно и банално е да ми се иска да премина по улиците на градския център устремено, да вървя цели километри пеша, както правех като юноша. Да поглъщам с очи всяка чупка на стените в стария град. Да забелязвам всеки минувач.

Понякога във въображението си виждам чужди хора, срещани по моите стари пътища, отминавани равнодушно, виждани два-три пъти само. Като насън. Виждам като наяве своя град. Пресичам просторните площади — от четириъгълната ренесансова кула до театъра, смешен с украшенията от ангелчета и финтифлюшки. Вървя с изтръпнали от умора крака. Трябва така да вървя, така да се връщам, че след всяко завръщане да забележа промените и да ги отделя от някогашното, което е врасло в мен.

Проверявам каква част от самия мен е оцеляла.

Съмнявам се дали изобщо нещо е оцеляло.

Ала в невероятните ми лутания тези бегли и отминаващи дребни спомени носят толкова радост, дават възможност на мислите ми, объркани от натрапчивия спомен за Ейсие, да отдъхнат. Говоря на Ейсие, оглеждам и претеглям всяка дума от последните ни разговори, за да открия най-верния, единствения им смисъл. Като че ли изобщо е имало смисъл. В мечтите ми тя е вече по-различна от истинската, зная, че става все по-различна. Само привидно е Ейсие. Момиче с променени черти, с променена душевност, а всъщност еднаква с моята вътрешна самоличност, която — както ми се струва — би ми позволила да я открия и позная дори без кожа. Но след всеки изблик на чувства напразно се вслушвам в грохота на джунглата, в шума на водопадите, които все по-често се срещат по бързите потоци, във вълнението на езерцата, за да изчопля поне ехо от нейния глас. Толкова пъти тя ме успокояваше с този глас, когато страдах от мнимата болест, уж причинена от джунглата.

— Значи не е било болест — казах й остро, когато в бунгалото останахме тя, аз и Кардера, който съвсем не бързаше да ни остави насаме.

Отвън на прозорците, сплескали носове в стъклата, се бяха струпали колегите. Моментни победители. След последния сблъсък никой нямаше желание да се залови сериозно за работа. Наполовина почистен и ограден, след десетина часа лагерът неминуемо ще стане плячка на зверовете. А хората? Всички съзнаваха истината. Напираха към бараката, очаквайки решение от нас.

А може би искаха самата Ейсие да определи съдбата им? Само тя.

— Да, това наистина не беше болест — отвърна Ейсие.

Говореше с мъка или се преструваше, че й е трудно да говори. Гледаше ме в очите нежно и умолително. Сякаш ме молеше да не й задавам повече въпроси, да не я измъчвам да каже истината.

— Това не беше болест — повтори. — Но ти разбираш, вие разбирате, че постъпвах честно. Да, честно. Стремях се към обща за двама ни вечност. Днес ми е ясно, че ако още веднъж се бях опитала да те въведа в състояние на безтелесност, ти не би се огънал. Усилията ми щяха да са напразни. Ти си различен. Не зная от кой момент започна да проявяваш тази безсмислена съпротива, която ще погуби всички. Мен, теб, нето. И тях. Ще загинат като мухи.

Не я слушах внимателно. Мислите ми бяха другаде. Тя беше до мен, значи можех да мисля за нещо друго. Попитах я:

— Откъде всъщност се взе това твое трето състояние на материята? Защо го наричаш трето? За първо смяташ живота, за второ — смъртта, а за трето — това свое уж безплътно съществуване, така ли? С кого си тук, кажи! Зная, че не действуваш сама.

Пред очите ми непрекъснато беше самката на кентаврите.

— Той знае. Той ще ти каже. Ейсие посочи Кардера.

— Нямам какво да казвам. Избягах от тази проклетия. Нищо няма да кажа.

— Колцина сте, какво представлявате? — извиках. Тя позабави отговора си, но отвърна кротко:

— Не искай от мен прекалено много. Доста неща просто не мога да изясня точно. Ние съществуваме в общност, чийто брой не мога да уточня. Тя е величина, която не подлежи на определяне. Просто множество от единици, които не общуват с глас или по друг начин, който има значение тук. Гласът е остатък от телесността, предназначен само за хората, за теб. С времето, когато се премине изцяло в третото състояние, и той изчезва. Все пак разговаряме помежду си, тоест можем да си кажем значително повече неща, отколкото сега ние с вас. Нашият начин за общуване, нашата форма на контактуване не може да се опише по разбираем за хората начин.

Пак говори в учен стил, сигурно повлияна от техния начин на общуване.

— Колцина сте? — настоявах, сякаш само това беше важно.

— Казах ти, невъзможно е да се преброим. Но смятам, че сме твърде малко, защото ние не се размножаваме. Мислим, че всичко живо трябва да дойде при нас, завинаги избавено от страданията, от смъртта. Материалните светове, твоят и нашият, прости, че ги разграничавам така, проникват взаимно един в друг. Вероятно има и други светове, които проникват в нашия. Твоят свят е свят на сетивата, а моят, също като твоя материален свят, представлява, образно казано, струпване на материя, обаче материя с друга структура. Той съществува като мисъл и чувство. Като че ли от твоя, от вашия свят, е премахната например ракетата, с която толкова много би искал да полетиш към родната Геополия — ракетата изчезва, а самото движение остава. Това движение също е промяна в посоката и протичането на времето, нещо материално в материалната среда.

Докато слушах обясненията й, си мислех: „След миг тук ще нахълтат зверовете, огромни, безпощадни маси, които ще ни смажат. От нас няма да остане нищо. А ние тук философствуваме, тук, в барачката, към която напира уплашената група хора, последните в този изкуствен, първичен, малък свят. Хората винаги създават парадоксални ситуации.“

— Нашият свят — говори Ейсие, като си налага да е спокойна, — в който душевността, чувствата са изолирани от сетивата, се дели на единици, на личности, които мислят и чувствуват поотделно, въпреки че същевременно всички чувствуват и мислят заедно. Ето, виждаш, че не може да се обясни. И формата на атома, истинската форма на атома не може да се обясни чрез земните представи, макар като физик да си се опитвал да баламосваш децата с модели на атома. Предугаждаш истината за атома само частично, макар като физик да успяваш да опишеш с езика на квантите по не най-лош начин някои негови свойства. Човешката квантова физика опипва само връхчетата на вселената, това, което е ръбесто, стърчащо, което може да се опипа — и то само в някои моменти, когато тези ръбове, тези остри краища се усещат. Но всъщност те са непознаваеми. Имат и други, различни от предполагаемите функции и форми. По отношение на нещата, които ни отличават един от друг, прочутото сравнение на Платон за познанието като сенки, хвърляни от действителността в тъмна пещера, става наивно и неприложимо. Неадекватно. Стара камера обскура, съпоставена със съвременна лазерна камера.

— Остави това. Безполезно е. Не обяснявай нищо. — Чувствувах как ме обхваща треска. Трескаво желание да спася сетивния живот на всяка цена. — Остави обясненията. По-добре признай, признай ми тук, пред свидетел, че никога не си ме обичала, че не можеш да обичаш, че просто вербуваше още една жертва за своя свят. Аз трябваше?

— Обичам те, много те обичам. Кардера, излез. Кардера, умолявам те, иди при онези, успокой ги. Имаме толкова малко време, а искам да му кажа?

— Ти и мен обичаше, Ейсие — разсмя се Кардера. — Ти можеш да обичаш всички. И не лъжеш, като казваш, че обичаш. Това е дори възвишено — да обичаш и да привличаш към своята вяра.

Имах желание да я убия, за първи път изпитвах непреодолимо желание да убия първо нея, а после и Кардера.

— Искам да ви спася. И тях също — посочи тя към прозореца. Разнесе се многогласният, мощен вик на колегите. — Искам да ви спася, както спасявах?

— Именно, кого си спасявала? — изкрещях. — Кого?!

Но вече знаех.

— Знаеш кого. Спасявах другите хора от предишните експедиции. Наистина обичах всички и сега ги обичам. Истина е. Но теб, теб обичам другояче. И макар да не разбирам напълно в какво се състои разликата, за нас тази любов е разбираемо чувство. Обичам всички, обаче по друг начин обичам избраника, теб. Теб.

— Ако ме обичаш, а сега си все още истинска, човешка, от кръв и плът, остани с мен. Остани. Не ме интересува измамната тайна на смъртта и възкресението ти. Докато си с мен, бъди моя. А когато трябва да се умре?

— Защо трябва да се умира, защо трябва да умираме като?

— Като самката, която уби, искаше да кажеш, нали? Тя ме гледаше трепереща, но без страх. Усещах любовта и желанието й.

— Умолявам те, излез — прошепна на Кардера.

Той стана. Бавеше се. Разчиташе на безмилостно отлитащото време, опъваше нервите на хората, които напираха отвън, ала се преструваше, че иска да ни остави насаме. Положението не предразполагаше към интимност. Излизането му нямаше да промени нищо. Бяхме пред очите на всички. Хората тропаха по стъклата, вратата и стените. Бунгалото не скриваше дори гласовете ни. Колегите великолепно разбираха, че като напуснаха по внушение на Ейсие лагера и допуснаха да бъдат унищожени почти всички устройства в него, бяха унищожили и сянката от надежда за оцеляване. Изтърваха и минималния шанс да стигнем без оръжие и техника до Голямата река.

— Остани, Кардера. Нека тя се почувствува по-свободна с нас двамата. Остани. Може пък от това да стане по-човешка, ако не моя, то поне наша — рекох, за да я пречупя, за да я заболи.

— Аз съм твоя! — Тя ме прегърна и се притисна до мен. — Твоя съм.

— Излез най-после! — извика на Кардера.

Той затвори вратата подир себе си, промуши се през тълпата и застана до предния прозорец, сред десетината други глави и тела, а ние в миг забравихме за неговото съществуване. Вече не ни интересуваше нищо друго освен телата ни.

Ейсие ми се отдаде пред очите на всички. Тази демонстративност будеше допълнително удоволствие, беше перверзия, но същевременно — и символ на нейната любов, на подчинението й, на човешката й същност. Усещах как кожата й изтръпва и се стяга от наслада при допира с моята кожа. Нямаше го кошмара на джунглата, нямаше го третото състояние на материята. Две човешки тела се триеха, притискаха се, търкаляха се. Да, това беше върховна изява на телата ни, но аз почувствувах подкожно нейното значение.

Разбрах, че я губя. И че нищо не е в състояние да ни задържи заедно.

Ненадейно тълпата изтика Кардера вътре, в бунгалото. За миг то се напълни с хора. Задъхани, със зачервени лица, възбудени. Грабнаха ме. Задушиха ме. Хвърлиха ме на земята. Тъпчеха ме. Видях как Кардера се опитва да заслони Ейсие. Болката изчезна, кръв заля очите ми и повече не видях нищо, затова пък чух предупреждаващия вик на Ейсие. Крещеше. Крещеше.

Все така крещи.

Да, струваше ми се, че крещи, когато пак започнах да виждам и във вече пустото бунгало очите ни се срещнаха.

— Сега разбираш ли, че трябва да си отида? — попита тя.

Тогава аз само затворих очи.