Адам Холанек
В клопката (9)

1

Днес върху мен рухна голямо дърво.

Няма наименование, обаче със сигурност принадлежи към гигантите от флората на този свят. Флората на двата свята — както на моя стария, така и на този проклетия, новия. В последния миг успях да отскоча, предупреден от трясъка на разцепващия се ствол.

Сякаш избухна бомба. Попаднах само под страничните, най-крайните клонки. Клонки, дребна работа — с дебелината на човешко бедро. Дълго не можех да се измъкна. А когато най-сетне освободих тялото си от притискащата го тежест, трябваше да се измъкна с ровене и от купчината корени, пръст и треволяци. При падането си великанът ги беше изтръгнал, натрошил и смесил.

Бедрото ми е здравата разкъсано, едва спрях кръвотечението от артерията. Вървя с мъка. Но се чувствувам силен въпреки самотата. Същата самота, както на кораба робот, както в търбуха на онзи автоматизиран, космически кит, от който контролирах монтажа на слънцето, монтажа на жаравата за съживяване на земната кора.

Всъщност тук съм по-самотен, отколкото в онзи доброволен затвор. В космоса се налагаше от време на време да се свържа с базата. Наистина контактувахме предимно със сигнали; никога не чувах човешки говор, най-много — което минаваше за акт на благосклонност — стържещия звук на роботите вместо мъртвите надписи. Обаче ако там, в кита, бях пострадал, ако ми се беше случило нещо, вероятно би се появил друг човек, за да лекува мен, затворника.

Тук, в дивата праджунгла, конструирана за фантастичния експеримент с енергията на изкуственото слънце и отпадъците на цивилизацията, не достига и най-слаб отзвук от истинския, от моя земен свят, който съвсем не е далеч оттук. Неколкостотин, може би хиляда километра.

Енергетичните устройства са изчерпани докрай. За телепредаване и телеприемане не може и да се говори. Впрочем изхвърлих безполезните кутийки. Не разполагам също с транспортно средство или някакво по-тежко оръжие. Имам само малък лъчев пистолет, чийто енергетичен индикатор, разположен на дулото, всеки ден сигнализира за по-слабо зареждане и по-малък обсег.

Затова пък се научих да си служа майсторски с мачетето, брадвата и чука. Те са основните инструменти и оръжия, които ми позволяват да остана жив. Въпреки непрестанните ми усилия да се измъкна от праджунглата констатирам с удивление, че постоянно заобикалям димящата пукнатина. От ридовете сред гъсталака забелязвам понякога блясъка на Голямата река. Нямам представа как бих могъл да премина до другия бряг през нейното широко, буйно течение.

От първия разузнавателен полет над тази земя, тогава обсебена от изгарящите вулкани, чудесно помня разлятото, лъскаво туловище, покрито с кафяви бръчки. Във високите речни вълни се вливаха потоци лава, сгромолясваха се планини и хълмове, рухваха внушителни гори. Водата поглъщаше всичко, пълноводна, бурна, устремена към океана, сякаш копнееща да се освободи възможно най-бързо от досадното бреме.

Сега блясъкът й е вече син. Земята се втвърдява, кратерите се запушват, лавата престава да тече, мъглите са по-редки. Затова пък животните са в изобилие — всевъзможни рояци и стада.

Напирам бясно напред, за да стигна до реката. Да застана най-сетне над нейния стръмен бряг.

Интересно дали ще се случи да изляза на скала, остро снижаваща се към течението, или ще се наложи най-напред да премина зоната на мочурливите, просторни и опасни блата, които от високото изглеждат като вулканична лава. Знам обаче със сигурност, че се намирам в район, достатъчно отдалечен от все още действуващите вулкани, и че техните изригвания не могат да ми навредят.

Инцидентът с дървото ми се стори подозрителен. Като куцах и влачех ранения си крак, обиколих огромния пън и точно на мястото, където се бе пречупил, под краката, видях здрава, месеста и гладка дървесна тъкан. Приличаше на прясно отрязано или по-скоро — поотрязана донякъде с трион или лъчево острие. Това би могло да бъде продължение на действията на невидимите същества, които ми отнеха Ейсие и унищожиха останалите членове на експедицията. Ейсие търпеливо ми разясняваше колко възвишени са техните мотиви. По дяволите възвишените мотиви! Изобщо не си спомням как тогава, след като я открих бездиханна на кентавърската поляна, съм успял да стигна с безжизненото й тяло в обсега на магнитните мачти на лагера.

Помня само как колегите ме заобиколиха, как напираха към мен, ругаеха и ме заплашваха. Тогава иззад сбитата група дангалаци излезе Кардера.

Да, Кардера.

А нали бях видял със собствените си очи как го разтапяше лавата в малкия ад в който попаднахме и от който се спасиха само няколко души от експедицията — в началото, още в самото начало. Непосредствено след приземяването.

Мъчех се да съживя Ейсие, така че просто не обърнах внимание на Кардера.

Той заговори към напиращата тълпа:

— Разотивайте се, хайде, махайте се, не я е убил той! Тогава разбрах откъде ми беше познат единият от мъжките гласове, които с повелителен тон придружаваха момичето в сцената с кентаврите. Отново се нахвърлих върху него, ръмжейки като звяр през стиснатите си зъби.

Той ме отблъсна изненадващо лесно, въпреки че беше нисък и дебел.

Не помагаха препаратите, с които часове, дълги като векове часове, се опитвах да вдъхна живот на моята все по-безчувствена Ейсие. Не помагаха разтривките и изкуственото дишане, при които използвах и няколко хитроумни апарата, включени въпреки протестите на другите, че съм щял да изразходвам остатъците от енергия. Отчаянието ми се засилваше от умопомрачението и безразсъдството, разбирах, че тя наистина е мъртва, ала в същото време в ушите ми звучеше като най-възхитителен рефрен:

— Аз съм жива, любими, с теб съм. Наистина нищо лошо не се е случило с мен.

— Остави я, позволи й да остане така, както си лежи — каза Кардера с тона, който толкова мразя.

— Вие сте я убили!

Крещях, нахвърлях се върху него. Със сила ме разделиха от тялото й. Завързаха ме и ме хвърлиха в друго бунгало, в противоположния край на лагера. Свестих се, когато рижият Свен с преждевременно побелялата брада се надвеси над мен.

— Ейсие? — попитах.

— Непрекъснато някой дежури до тялото й, до нея — поправи се той. — Но не за нея дойдох, не за нея. Искам да ти кажа, че открихме следи от предишната експедиция, може би от предишните експедиции. Една или две, не знам. Имаме нужда от теб. Ти разбираш от тия работи.

— Кардера ли те изпраща?

— Никой не ме изпраща. Дойдох, защото знам, че си специалист.

— Нека някой непрекъснато бди над тялото й. Веднага тръгвам с вас. Да видим какво има там.

Думите едва-едва излизаха от устата ми. Бях съвсем оклюмал, като че ли вече не бях същият човек.

— Нека някой бди — тресеше ме, въпреки че беше задушно като никога.

Доближих ръце до ушите си. Притиснах ги, за да не чувам нейния глас, за да остане само една-единствена истина, най-страшната от всички истини. Но една-единствена истина няма никога, няма никъде.

Пред мен е оголена част от праджунглата, пуста поляна, обгорена до самия мозък на тази земя. Нищо не расте по тъмните й, напукани буци пръст. Сред пясъка се валят, сякаш нахвърлени при паническо бягство, мачтите на магнитната защита. В бараките, скрити зад първите храсти до поляната, храсти с чудовищни размери, намерихме купчини безразборно разхвърляни по ъглите измерителни уреди, оръжие, както и предмети за лична хигиена — самобръсначки, огледала, сапуни, тоалетна хартия. Навсякъде, освен в санитарните помещения, беше пълно с тях.

От крановете на преносимите бани-кабини не потече нито капка вода. Отварях и затварях, отварях и затварях тези кранове, като че ли очаквах да работят нормално, съгласно предназначението им. Струваше ми се, че хората, живели тук, са се отдалечили само за миг.

Излезли са от лагера по някаква важна причина и ей сега ще се върнат при нас. Постелките в спалните бяха смачкани, усукани, с ясни следи от телата, търсили сън в жегата, често без резултат. И аз така се мятам в леглото, въртя се насам-натам с часове, въпреки взетите хапчета, и чак след три маневри заспивам, за да скоча на крака подир няколко часа.

Гледах следите от потни, разгорещени тела, които като че ли са били тук преди малко, разхлаждайки се през миг — въпреки климатичната инсталация — със специални течности. Изсъхнали и празни, бутилките стърчаха на масичките до леглата.

Заедно с колегите вървях като автомат от легло на легло, отмествах постелките, кляках, надничах в тъмните ъгли и търсех укрити тела. В ушите ми без прекъсване звучеше нежният глас на Ейсие, който ме молеше да не се поддавам на паниката, да се успокоя, защото не след дълго тя със сигурност ще дойде при мен. Напълно си давах сметка за растящото в мен безумие, за раздвоението на съзнанието ми, което разделяше света на материален, действителен, обуславящ моето съществуване, и на друг един свят, в който няма кожа, нито материя, а тлее само гласът на Ейсие:

— Нищо няма, наистина нищо. Нищо не ми е станало. Не биваше да ме носиш в лагера, съвсем не биваше. Но ще се видим.

Говореше ми, молеше ме, умоляваше ме, припомняше ми моменти от близостта ни, а аз се влачех от барака в барака, от лаборатория в лаборатория. Обикалях спалните, санитарните помещения и кухни, откривайки с трепване на сърцето все още дишащи с останалата енергия компютри и климатични устройства. На всяка цена исках да открия макар и една следа от хората, живели в този лагер.

— Търсиш черната кутия на експедицията, нали? Напразни усилия — каза Кардера. Не обясняваше откъде се е взел тук. По какъв начин е оцелял, как се е свързал с моите другари.

Те се държаха така, сякаш той никога не бе отсъствувал, като че неговата смърт в лавата с температура до хиляда градуса по Целзий никога не е била.

Дразнех се от мълчанието му. Длъжен беше да обясни, макар и само с няколко думи. Свързвах мълчанието му с тайната на гласовете, които придружаваха Ейсие по време на първата й проява с лъчемета в сцената с кентаврите и при втората случка на същото място. Дразнех се. Но не го питах нищо, чаках удобен момент да остана насаме с този човек. Имах да уреждам с него и стари сметки.

— Преди да те доведем тук — продължи Кардера, наблюдавайки ме внимателно, — разгледахме всеки сандък, всеки предмет в този пуст лагер. Проверихме всяка педя земя. Не открихме нито черната кутия, нито стъпки. И последните термоиндикатори, които все още действуваха в нашите лаборатории, не откриха следи от топлина на човешки тела.

— Сигурно са напуснали лагера отдавна — всички заедно. Явно никой не е останал.

— Връщаме ли се? — попита Кардера.

Всички имахме чувството, че сме посетили гробище, в което са погребани най-близките ни хора. Въпреки горещината, въпреки нападенията на насекомите колегите забързаха към нашия лагер. Аз умишлено изостанах. Кардера вървеше наред с мен. Също умишлено.

— Колко има оттук до пукнатината? — запитах.

— Не зная точно — отговори той, като се вторачи с известно колебание или опасение към южната част на праджунглата. — Сигурно не е далече. Гледай, вижда се как дими.

Другарите ни изчезнаха в сянката на горския гъсталак. От него се носеше все по-гръмък шум. Отново зазвучаха песните на човекомаймуните — песни, които разбирам все по-добре. Погледнах към кратера. Над черната стена на плътната растителност, която изглеждаше оттук като висок, неравен гребен, забит в избелялото, почти бяло от жегата небе, се кълбяха истински облаци. Необикновен изглед. Там винаги имаше само мъгла или избеляла синева. Никога не бяхме виждали облаци, освен ако не димяха кратерите на далечните вулкани. Бялото мазило бликаше над гребена, заливаше парцаливата линия на хоризонта и се спускаше надолу.

— Да, съвсем близо е — потвърдих.

— Вероятно те са се опитвали да се измъкнат тук от тази клопка.

Кардера наблегна на думата „клопка“.

— Говориш така, сякаш си сигурен, че оттук никой не може да се измъкне.

— Били са оборудвани не по-зле от нас, техниката им е била в по-добро състояние. Очевидно не са пострадали от вулканичния катаклизъм в такава степен, както ние.

Той замълча. Явно очакваше на това място да му задам въпрос. Но аз се преструвах, че не разбирам тази пауза. Нека продължи.

Нека се изприкаже.

— По-точно вулканите не са унищожили при тях нищо, те са запазили енергията си и апаратурата в най-добро състояние. А въпреки това?

— Не слушай този негодник — изрече в ухото ми Ейсие с този свой вечно присъствуващ глас, — защо слушаш глупостите му? Връщай се, връщай се при мен.

Кардера ме погледна подозрително:

— Каза ли нещо?

— Ти чу ли ме да говоря нещо? — отвърнах с въпрос.

— Разбира се, че чух. Тук ще откачим напълно, ако не успеем?

— Наистина ли и ти чу нейния глас? Стори ми се, че той ме гледа със съчувствие.

— Остави тези празни приказки — рече. — Няма и следа от ония хора, няма и следа, все едно че са се изпарили във въздуха, все едно че никога не ги е имало, а тези предмети сами са се озовали в лагера.

Огледах се назад. Зад открития, изоставен лагер на нашите предшественици се издигаше праджунглата. Идентичен черен гребен около обгорената от хората плешивина. Както навсякъде наоколо.

В тази плешивина май открих оредяла черта. Да, нещо като пътче в перчема на праджунглата. Разбрах, че и те, участниците в експедицията, от която са останали само предметите, мъртви и без значение, както всички човешки вещи, лишени от човешка цел, че и те, които са били тук и са загинали, както вероятно ще загинем и ние (разгадавах тази прокоба в песните на човекомаймуните), са се промъквали към Голямата река през просеката в джунглата. По същата просека, която ние само сме поразширили. Вървели сме по един и същи път.

Просеката се свързваше с лагера, с нашия последен лагер. Разбрах също, че предишната експедиция се е стремяла да се измъкне от дивата джунгла по най-прекия път, който са й посочили точните уреди. А ние сме придвижвали лагера си по нейния маршрут. И то също в резултат на изчисленията на оцелелите уреди.

Значи неизбежност.

Линията на най-малкото съпротивление в този малък свят, предлагащ на хората изобилие от изненадващи и все по-драстични приключения. Да не би този път да е бил предназначен за хора специално от съдбата?

Дали от съдбата?

Път-клопка?

Принудителен маршрут, привидно най-удобният, защото е най-пряк и до известна степен очертан.

— Принудиха ни да изберем този път — каза Кардера и посочи ясно очертаната чупка в гребена на джунглата. Чупката, означаваща мястото на нашето придвижване в близост до пукнатината.

— Необикновено стечение на обстоятелствата или резултат от механична игра на цифрите?

— Не го слушай тоя негодник — пак рече Ейсие. Гласът й беше умоляващ: — Не го слушай. И не му вярвай. Той лъже.

Стояхме на място и се озъртахме зорко наоколо. Ейсие замълча, моето умопомрачение поугасна. Чувствувах единствено надигащата се вълна на жалост и копнеж. Без този глас се превръщах в нищожество, самотата ме смачкваше и ме притискаше към разпалената почва, превръщаше ме от човек в мравка.

— И ти ли чувствуваш, че сме изолирани и поотделно изчезваме в този капан? — питам го въпреки нежеланието си — само и само да се отърся от усещането, че съм безпомощна мравка.

— Добре го каза. Това е капан. Който се приземи тук, ще бъде принуден да върви по пътя на онези, изчезналите, по нашия път. Няма и да търси друг. Впрочем друг път няма. Сам ще се убедиш, както аз се убедих. Въпреки това се опитвам да избягам.

— И точно ти ли ме уговаряш да бягаме?

— Остави тая работа, не те уговарям, никого не уговарям. Повече нямам намерение да заповядвам — нито на теб, нито другиму. Сам ще разбереш. Погледни, вгледай се внимателно в пейзажа. Там, отсреща. Точно срещу нас.

Укриваше ли нещо от мен, преструваше ли се? Насочих поглед в указаната посока. И на това място гребенът на праджунглата се пречупваше дълбоко. Пропадаше в тясно, триъгълно дефиле, каквото природата в никакъв случай не би могла да сътвори. Просто парче изрязан гъсталак от праджунглата. Само че до това място не беше стигал никой от нашата експедиция.

— Ще отида там — викнах, — може да е следа от другата експедиция. Ще видя какво представлява. Не е далеч.

— Ще загинеш — отвърна той. — Докато сме на прочистените терени, оскъдно обрасли с дървета и храсти, и преди всичко — под благодатната закрила на магнитната бариера, не сме застрашени от нищо. Онзи участък е извън всякаква защита. Ако хората се мобилизират, ако поработим половин нощ по преместването на мачтите, след десет-петнайсет часа ще сме там. Не ходи, не ходи сам.

Чувствувах, че говори това както на мен, така и на себе си, че и той гори от желание да види този път, за да разбере дали са го прорязали предшествениците ни. Кой знае, може би там ще открием и следи от лагера на втората експедиция. Възможно беше пътят да скрива тайната на предишните експедиции, както и да повлияе върху нашата по-нататъшна съдба. Чувствувахме, предчувствувахме клопка. Струваше ни се, че осъзнаването на този факт ни дава шанс, различен от онзи при заобикалянето на гигантската яма по пътя към Голямата река.

— Ще коригираме програмата за измъкване, съставена от компютрите ни — заявих, — ще се доберем до реката по друг начин, а не като онези нещастници.

Кардера ме изгледа с характерната си иронична усмивчица, която аз толкова мразех. Враждебните чувства у мен пак се събудиха.

— Прави каквото знаеш — отговори.

Той нахлузи маската дълбоко над ушите, прикрепи я към защитния комбинезон, извади лъчемета от кобура и бързо се отдалечи. Поколебах се как да постъпя. Да тръгна подире му щеше да означава капитулация, подчиняване на неговата воля. Самотната експедиция и неизвестността беше свързана с риск, а и се отдалечавах от тялото на Ейсие. Въпреки логиката, въпреки чувствата си бавно, да, дори може би прекалено бавно, се запромъквах през обраслата с рядка, четинеста трева оголена зона към непознатата просека. Тутакси чух гласа на Ейсие:

— Върни се, веднага се връщай. Върни се, умолявам те.

Вървях бавно, но вървях — напук на този глас.

Гласът не млъкваше, продължаваше да звучи, биеше вътре в мен с ритъма на сърцето ми.

Спрях се, обърнах се, погледнах назад. И изведнъж побягнах през прорязаната в острата четина пътечка в обратната посока. Колкото може по-бързо в лагера. При мъртвата Ейсие. Споменът за нейната внезапна и неочаквана безжизненост ме ужаси. Изпълни ме детинска фобия, примитивен страх от смъртта. Гласът мълчеше.

Видях Кардера. Стоеше и гледаше как също като него и аз се промъквам страхливо към закрилата на магнитните прегради. Двете слънца бяха в зенита на бялото като мляко небе. Ни помен от мъгла. Джунглата бе застинала в мълчание. Ох, по-добре да не виждам мъртвото тяло на Ейсие, да не го виждам никога повече, по-добре да бъда самотна, изгубена мравка, осъдена на съдбата си, примирена с мравешкото си провидение.

Въздухът трептеше в мараня, а аз тичах подир Кардера в долината — ту песъчлива, ту камениста. Той ме изчака. Спря се и започна като че ли да се брани от някого, който се опитваше да го улови: махаше с ръце, скачаше на една, после на друга страна, въртеше се като пумпал.

Когато изтичах до него, чух, мога да се закълна, чух втори глас на Ейсие, на моята Ейсие, който викаше на Кардера: „Кардера, върни се, Кардера, върни се. И отивай там.“

— Кардера! — изкрещях. — Какво означава това? И ти ли си болен?

— Гласът — мърмореше Кардера. — Нейният глас. Милата Ейсие.

Разтърсих го със сила, каквато не подозирах, че притежавам в тая жега.

— Какво общо имаш ти с Ейсие?

— Боря се с изчезването. Разбираш ли? Сигурно поне малко разбираш, боря се със своята безплътност. Вече бях веднъж откъм тяхната страна, не съществувах. Ти наричаш това болест.

— Но нали те има, аз те виждам.

— Аз почти не те забелязвам — все така мърмореше той. — Този глас, гласът, Ейсие, Ейсие.

А после сякаш се освободи от оплитащите го вериги. Протегна ръце и направи няколко гимнастически движения.

— Напук на този глас идвам с теб в лагера — викна.

— По-бързо, по-бързо — приканваше ме Ейсие, — същият глас, който се опитваше да задържи и него.

Но и на двамата ни се струваше, че само той чува наистина гласа на Ейсие, само той има право да го чува, че момичето отправя молбата си само към него.

Ускорихме своя бяг. Задъхвани, в несвяст, всеки очакващ изненади, новини, поразителни неща според въображението си, по свой начин. Тичахме рамо до рамо, водени от нейния глас.

В центъра на лагера, в бараката с лабораториите, енергетичната станция и най-важните уреди имаше няколко души. Като ни видяха, те изтичаха към нас и се опитаха да ни задържат. Нямам представа какво ни приказваха, не зная за какво ни питаха. Досещаха се, предполагам, че сме открили нещо ново. С мъка се освободихме от ръцете им.

И двамата едновременно нахлухме в бараката с тялото на Ейсие, побутвайки се в тесния вход.

— По-бързо, по-бързо — призоваваше нейният глас.

Тялото й лежеше мъртво, посиняло, вкочанено.

В един глас завикахме, захлипахме.

Чувствувах, че наближава поредният пристъп на болестта. Погледът ми се замъгли, връзката ми със света отслабна, бях сигурен, че болестта ей сега ще ме завладее, обаче гласът замлъкна. Ейсие лежеше на голямото походно легло — неподвижна, с плосък нос, леко сбръчкан, което придаваше на лицето й израз на детска веселост.

Закопнях да загубя своята кожа, та макар и само за да престана да виждам Ейсие. Но пароксизмът на болестта не идваше. „Не идва — помислих си немного смислено, — защото тя не може да ме спаси от него. Значи без нейната обичлива грижовност дори болест няма.“

„Но нали не искаше, не искаше срещу никаква цена — говоря си на глас, почти крещя, — не искаше да захвърлиш своята телесност, да се отървеш от чувствителната кожа дори заради Ейсие.“

Огромното, могъщо дърво, изпод чиито корени едва се измъкнах с кървящи ръка и бедро, още веднъж ми напомни за това.

Въпреки че съм замаян, пак оглеждам мястото, където се пречупи поваленият пред мен гигант. Отново се връща вълната на спомените и отново се изпълвам с убеждението, че катастрофата, от която по чудо се спасих, не е дело на случайността. Приписвам спасението си на своя все още буден и дори изострен инстинкт за самосъхранение, на своя жизнен опит, на навика да реагирам бързо на опасностите, придобит още в експедициите на Анамарс и навигационната служба.

Най-голям опит придобих обаче в самотните си лутания в тази джунгла, след като загубих всички хора край мен, до един. Никого си нямам. Сам съм сред агресивната, враждебно настроена природа, изправен пред лицето на сили, чиято мощ не съм в състояние да оценя.

Аз съм единственият човек в това херметично изолирано и разширяващо се кътче от старата планета. Нито за миг не ме напускат мъката и копнежът по Ейсие.

Рухването на дървото ми дава да разбера, че все още имам някакъв шанс, вероятно нищожен, но все пак шанс да водя преговори за място до нея. Все още бих могъл да си възвърна любовта й и да я задържа завинаги. Ала разбирам както всеки жив човек само телесните измервания на любовта, никога не съм приемал и за нищо на света не искам да приема нещо друго.