Адам Холанек
В клопката (2)

2

Непрекъснато трябва да ми се въздействува с дразнители от светлина и ток. При тукашната монотонност болката възвръща пълното усещане, че съществуваш. До каква идиотска степен съм уморен от своята самота, чиято продължителност се старая да не забелязвам или по-точно — старая се да не пресмятам.

Помня: след миг трябва да помогна при скачването с ракета с човек на борда, а надушвам измама, измама от страна на тези, които ме затвориха тук, които ме принудиха да се покая. Въпреки това се радвам, че ще видя човек. Истински или фалшив. Дори да е отвратителна персона. Доносник или палач.

Впрочем у кого от нас самите и най-близките ни не се крие една от тези две черти: доносничество и жестокост на палач? У мен няма ли ги? Всеки познат и непознат ми се струва повече или по-малко подозрителен. Недостатък на всяко човешко същество ли е това? Или, напротив — най-голямо достойнство: взаимна проверка и наказване за грешките.

С мелодично жужене сигнализаторите илюстрират поредните фази на приближаването. Познавам добре темата на кацането в тяхно изпълнение. Не е случайна, нито е създадена като специална композиция за оркестър или отделни инструменти. Този концерт не се изпълнява от оркестър. Той представлява електронен превод в звуци на всички дейности, съставящи сложния процес на приближаването и скачването. Музика на мъртвата природа, красива лъжа, изградена от най-правдивата истина. Независимо от целта на създаването й. Така я възприемам аз, раздразнен и разбунтуван.

Темата е винаги една и съща, с дребни и на практика незначителни модификации, присъщи само на конкретното пътуване.

Част от тази мелодия ми беше изсвирена, когато наближавах робота за своята доброволна каторга, за изкупване на вината, призната и от мен, толкова очевидна ми се виждаше тогава. Обаче сега изобщо не зная за какво съм бил осъден и защо се съгласих да изтърпя тук наказанието си.

Тази тема е индивидуализирана. Разгръща се само тогава, когато пристига човек. И то човек осъден, осъзнал своята вина. Иначе би звучала музиката, сигнализираща за идването на автомата пощаджия или автомата хамалин.

Те добре знаят, че аз разбирам тая музика, и не ми я спестяват, сякаш искат да засилят вълнението ми, породено от приближаването на друг грешен човек. Това е едновременно наказание и награда. Опитвам се да я запиша, но магнитното устройство веднага се изключва. Затова пък се появява голям надпис, придружен от светлинни и токови удари. Записът забранен.

Опитвам се да се боря със спонтанната, нарастваща възбуда, с желанието да надам животински вой от радост. Според силите си потискам тази своя инстинктивна радост, тази глупава солидарност, произхождаща от прапрадедите, от стадния инстинкт, тегнещ върху всички ни.

Аз смятам, че трябва да обичам ближния си затова, че е чужд, че е възможно най-самостоятелната единица, различна от мен. А не заради приликата му с мен, с нас, не заради принадлежността му към стадото. Потискам чувствата си, обаче те избухват, разкъсват гърдите ми — след толкова дни зандан в работливата роботска капсулка, обикаляща безспир в зигзаг небето над екватора. Ставам слаб и размекнат от копнеж, от животински глад да зърна човек.

„Докъде — питам се — стига доброто, продиктувано от стадния интерес, от интереса на обществените прилики, и откъде то започва да се превръща в унищожаване на разликите, в убиване на индивидуалностите? Къде е границата?“ Вечният конфликт.

Вечна е и нуждата от компромис, който обаче при цялото уважение на обществото към индивидуалността винаги заповядва тя да се жертвува за общото добро. Да се унищожава заради статистическото, въображаемо удовлетворение, заради образа в кривото огледало на науката, което на практика никого не отразява, в което никой от нас не може наистина да се види.

„Бунтовнико — говоря си, — престани да търсиш недостатъци, твоят статистически близнак вече е наблизо и не разсъждавай кога е редно да се жертвувате — ти, той или който и да било, в името на общите интереси. И кой има право да съди, да определя вината и наказанието. Въпросът е до каква степен записаното в законите остава вярно на живота, на конкретните и неповторими ситуации.“

Ето го.

Изчезваща и появяваща се чертичка; дори когато изчезва, знам вече за нея, чувствувам присъствието й. Тя ту изчезва, ту се появява на фона на притъмнената от моите защитни екрани ослепяваща белота на отразените от огледалата лъчи или на рязко отсечената от светлата зона чернота. Тук е, а може би го няма? Въпреки моите предчувствия и усещания?

Само тази мелодия на приближаването, отрицание на Баховите фуги, музика, по-мила ми сега дори от собственото тяло, от собствения глас, обоняние, осезание, които в тая изолация заедно с уредите са единствената моя истина за вегетирането в търбуха на робота. Да, аз съществувам в своята кожа, съществуват и моите уреди, мога да ги пипна — обли или ръбести, реагиращи на топлина.

Чакам другаря си — да се приближи, да мога да се убедя. Затова радостта ми е примесена с подозрителност и страх. Още не съм сигурен, че той съществува.

Изведнъж, за части от секундата, разбирам, че се налага да коригирам неговия полет. Първи ме предупреждават характерните, фалшиви звуци в мелодията. Не подсвирквания, не скърцания и не фалшивене в музикалния смисъл на думата. Това е електронно късане на нерви, което не може да се изрази с думи. То те принуждава да откъснеш поглед от илюминатора и да се втренчиш в уредите. На екрана се появяват данните от изчисленията — ъгълът на отдалечаване на ракетата рязко нараства. Няма да долети, няма да долети. А може би нарочно?

Припряно връщам уредите в нулево положение. Нали за мен цялото явление се свежда до моделирана игра. Дори изображението на точката, която ту изчезва, ту се показва, е само модел на ситуацията. Докосвам изключително чувствителните зони на апаратите, свиря на тях, мобилизирайки всичките си знания и цялата си воля, за да върна ракетата от бягството й. Вследствие на моята игра траекторията се изкривява, потреперва, съпротивлява се, но накрая малката блестяща чертичка пак навлиза и почти се разтапя на маркирания в зелено вълнообразен път.

Улавям го.

Той е мой, трябва да долети. Корекцията беше наложителна. Със задоволство установявам, че автоматите действуват правилно, щом пак зазвучава електронната музикална тема: човек — виновник — човек. Скоро ще видя този грешен човек. Защото машината не би могла да бъде грешник, нали?

Представям си го. Опитвам се да нагодя вида му към моите мечти и копнежи, потискани дълго (колко точно, не зная). Същевременно се подготвям и за разочарование, неизбежно при неочакваните срещи. Неизбежно и за двете страни.

Дори да беше най-близкото ми същество, пак щеше да ме заплашва разочарование. Отърсвам се от мъглата, в която всичко наоколо започва да изчезва, да се разсейва, и правя опит да се свържа с този човек. Поне гласа му да чуя. Видеофонът скрибуца и свисти, напук на великолепието на техниката, която ме заобикаля. Лайтмотивът на долитането пак се прекъсва. Не чувам мечтания глас. Не чувам и не виждам никого.

Тогава изтръпвам от суеверния страх, че никога повече няма да чуя и видя никого, че като нищо в този миг мога да умра от радост. Или пък той да умре, преди да долети до мен. В такива мигове по-интензивно се усещат несигурността и крехкостта на съществуването, мимолетността на поривите. Злощастията ни дебнат на всяка крачка, има хиляди възможности за гибел. Дори на собствената улица, в собствения дом, в собственото легло. Достатъчно е да те стигне само едно. А и онези, които ни отминават, са вътре в нас и стават все повече, множат се.

Развълнуван ставам от фотьойла и сядам на велосипеда, както нарежда инструкцията. Въртя педалите бясно, за да прогоня лошите предчувствия. Така е написано. Усещам хлъзгавината на металното кормило, когато неволно плъзгам ръка по лъскавата рамка. Дишането ми се учестява. Чувам го, сетивата ми се изострят, в прозорчето виждам резултата — въпреки всичко добър.

Сред дълбоката, като че безкрайна тъмнина на видеофона забелязвам най-сетне очертанията на лице. Мога да се закълна. Досегашното електронно скърцане преминава в неартикулиран, но човешки звук. Значи и той, оня от ракетата, също иска да говори с мен, може би иска да ми благодари за помощта или да получи потвърждение, че всичко е наред.

Кой знае дали и на него не се предава страхът, моят страх, че никога няма да се видим. А може би неговата уплаха се е предала на мен, не е изключено.

Добре помня експеримента с предаването на букви и изображения от Земята до ракетите в Космоса.

Вглеждаш се например в картончето с буквата С. Спомням си, взирах се в него и веднага след това избрах от цялото тесте (хитро ровейки с пръсти, сякаш така щях да променя нещо, да измамя някого или да помогна някому да направи шашма) последователно Д, Р и К. По-късно научих, че моят партньор, отдалечен на стотици хиляди километри, е избрал по същото време същите картончета. Без помощта на апаратурата разгадал случайния код на нашето единомислие.

Телепатия?

Взех участие в много подобни опити. Не вярвах, подигравах се, опитвах се да доказвам математически случайността на съвпаденията в резултатите. Глупав, наивен шанс за идентичност. Но резултатите се повтаряха. Като че ли наистина четяхме мислите си и от най-голямо разстояние. Обаче никога не се убедих, че е наистина така.

И сега разбрах: докато не видя човека от приближаващата ракета, дотогава той не съществува за мен. Тъкмо от това несъществуване се уплаших — защо не съумяваме да се свържем? Може би неговото идване е само голгота на самотното ми въображение?

Ракетата пак се вижда. Нейната запетайка танцува на екрана, подскача по зелената траектория. Предавателят пак информира с цветна схема за разлика в положението на скачващите устройства. Значи има още една грешка. Трескаво се опитвам да я отстраня. Действията ми напомнят донякъде маневрите на играч, който се опитва да сваля самолетчета в автомата на колеоптерната гара.

Ракетата изскача светкавично иззад линията на земния хоризонт, уголемява се. Нараства, закрива почти цялата повърхност на визьора. На екранчетата и пултовете вече свети не жълта, а червена алармена светлина. Заплашва ни сблъсък. Изпотявам се, въртя бутони, чукам по датчиците, едва не бъхтя с юмруци. Резултат има — открива се лентичка заслепяваща слънчева светлина. Най-напред бавно, а после мигновено обхваща цялото полезрение. Червеното преминава в жълто, което дразни и не угасва. На модела на траекторията виждам, че сме успели да избегнем сблъскването буквално със сантиметри, че се отдалечаваме един от друг, за да направим веднага нов опит за среща.

Успявам да пратя земната ракета в самия център на екрана, да я напъхам в треперещата вълна на траекторията. Е, най-после. Насеченият, разпадащ се лайтмотив на долитащата ракета пак се свързва в цялост, пак потича плавно като пуснато в движение заяло телче на магнетовида.

При неуспешния опит да се скачим съм скочил над рибешкия силует на госта от Земята. Най-дребните подробности, най-прецизните изчисления го потвърждават, цифрите върху графиките трептят.

Този път двамата, несъмнено двамата, полагаме усилия над своите командни пултове, за да опрем носовете си като при ескимоска целувка.

Вече се смея гласно, успяхме, успяхме.

През цялото време механично контролирам действията на робота, в чийто корем седя. Току-що той изпусна и издуха както трябва в пространството една плочка от огледалото. Тя вече боде с енергията си мъртвата обвивка на ново парченце от Земята. За първи път, откакто съм тук, установявам това без раздразнение, без съпротивата, която бавно изсмуква силите ми. Леко разтърсване, вибрация.

Разбирам, че управлението е само ръчно. Автоматите са изключени. Коригирам с двигателите положението. Сега летим един подир друг като гонещи се кучета. Накрая интензивно жълто пулсиране, после за миг червено избухване, силен трус и покой. Скачване.

Механизмът се зацепва. Още секунди продължава общото люлеене, като че ли взаимно се побутваме, напрягаме. Проверявам траекторията, която е вече и негова. Обща с моята. Нашите ракети се носят леко по вълнообразната линия, лайтмотивът бучи весело. Истинска радост. Вратата на междинния шлюз се отваря.

— Добре дошъл — рева и се хвърлям върху него, макар още да не го виждам добре, нито пък усещам тялото му, навлечено с комбинезон. Но това е той — жив и реален. Свой, въпреки че е чужд. Прегръщам го, ох, как го прегръщам.

— Ще ме удушиш! — измъква се с мъка от лапите ми той. Отблъсква ме, озърта се с раззината в усмивка уста. Държи ме на разстояние с протегнатите си ръце, гледа ме, сякаш никога не е виждал човек, никакъв човек.

— Е, вече съм при теб, бунтовник такъв!

Смее се гръмогласно, смеем се и двамата, но изведнъж смехът засяда на гърлото ми.

— Защо си тук? Само да не кажеш, че и теб са те заточили по твое желание.

— Ще кажа. По мое желание, като теб.

— Значи и ти си бунтовник! — повтарям неговите думи, обаче в тях вече я няма онази истинска или престорена радост от това, че виждаш друго, родствено същество. Подозрителността ми се възвърна, засили се. Особено след онова, което ми каза. Не вярвам на другия заточеник, не бива да му вярвам. Той може да се окаже убедителен фантом, може само да играе ролята на човек. Мълчаливо го докосвам, опипвам го, търся кожа, стигам до нея. Той разбира недоверчивостта ми, търпеливо ми позволява да го изследвам. Гледа съчувствено и не млъква, не млъква: колко много бил искал да ме види, да ме види със собствените си очи.

— Да, да видиш кучия син, разбунтувал се против всички, против целия свят, унищожил с отчаяна решителност едно след друго вече сглобените от самия него слънца, предназначени да сътворяват, да възбуждат нов живот.

— Ах ти, кучи сине — повтаря той, — ти, мили самотен кучи сине.

Тогава се окопитвам и чак мравки ми пролазват по гърба — на Земята сигурно ни чуват, те ни чуват и могат веднага, напук на нас, да ни разделят. На тяхно място бих направил същото, честна дума, бих го направил. Запушвам му човката с моята лапа, голяма и твърда, стигаща от върха на буйните му мустаци до чупката на брадата.

— Штттт, те ни чуват, те ще ни разделят — бръщолевя. — Добре направи, че дойде при мен, добре, макар че бог знае колко подозрително е това твое идване. Добре, защото самотата ми тежи. Истински си, истински — повтарям още веднъж, без да се чувам.

Не сдържам сълзите си. Стичат се по лицето ми. Той ги изтрива с ръката си — мека, почти женска. И лицето му е малко женско, явно се мъчи да го направи по-мъжествено и по-зряло с тия мустачища.

— Какви „те“, какви ги дрънкаш — казва. — Нека слушат. И без това трябва веднага да се разделим. Да. Трябва. Аз съм осъден, аз също опитах да се бунтувам. Но стига сме говорили за мен. Там, на Земята, ти си легенда. Някои те проклинат, но все повече са ония, дето те благославят.

— Нищо не разбирам.

— Разбираш, не се превземай. Не се страхувай, героичен чудако, вече няма да те изолират от хората. Ще бъдеш с хората, нужен си им. Сега е мой ред да остана тук самотен. Виждаш ли, там не са те забравили, макар че ти седя тук дълго, много дълго. За някои беше изгодно да останеш в това забутано кътче на Вселената завинаги. Ти, с твоята бунтовническа мутра.

— Какво искат от мен?

— Не ми обясниха. Знам само, че Кардера е издействувал да се върнеш. Говореше се, че той лично се е застъпил за теб, за преместването ти на Земята.

— Невъзможно е — крещя, — невъзможно е.

Именно Кардера беше един от най-яростните ми обвинители. Непреклонен. Именно той убеди моите приятели и мен самия, че съм виновен, виновен с вина, която не може да, се изкупи.

Сцената, споменът за която ме преследва, откакто съм тук — неголяма зала в космическия център. Моите началници, приятели и адвокати. И аз, все още с превръзки, все още с живо парещи рани, обаче вече напълно трезв, овладял се. Ала в същото време си давам и сметка за своето провинение, за неговите прецедентни мотиви, толкова опасни за целия грандиозен експеримент.