Адам Холанек
В клопката (4)

4

За първи път ми каза това, когато имах пристъп. Само че дали тогава съм бил болен? Дали и сега наистина съм болен?

— Трябва да повярваш в третото състояние на материята. Непознато за теб досега.

— Чувам те, Ейсие, но не те разбирам — викам. — Ейсие, какво става с очите ми?

Гледам съвсем трезво и настойчиво непроходимата, излъчваща жега девствена гора, но я виждам все по-неясно. А е достатъчно да протегна ръка, за да докосна хлъзгавите, дебели като питони лиани или облата кора на дърветата. Преплетените лиани, листата, короните на дърветата и проблясващото между тях небе престават да съществуват за зрението ми. Сякаш ги изтрива огромен парцал, без да остави подире си следа в никакъв познат земен цвят, просто изобщо в никакъв цвят. Струва ми се, че имам температура, че до тялото ми се е доближил невидим огън и го е обвил с плътно, парещо одеяло. Действителността се измъква изпод черепа ми, затова стискам клепачи и тутакси отварям очи възможно най-широко, за да прогоня безцветната мъгла, в каквато се превръща този напечен малък свят, това късче праджунгла, проклетият тропик, залепващ клепачите ми. Дишам тежко и плитко въпреки огромното усилие, а с всяко вдишване наливам в дробовете си гъбеста влага и се задавям с нея.

Проклет тропик, проклинам и учителите си, и по-възрастните си приятели, изсипващи непрестанно тук, в коритото на отдавна погиналата тропическа река-гигант течни маси, които би трябвало да напомнят условията от епохата, когато се е раждало човечеството, и да възкресяват от лабораторни отпадъци и музейни реликти тая въображаема, първична, кошмарна действителност. В този си вид тя никога не би могла да съществува естествено. Тя е фикция. В нея се излюпват от истински по-истински летящи гущери и змии, мамути с мечешки кожи и човекомаймуни, пеещи на своя панг-кянгов език.

Нощем се разнасят песни на този омайващ уж говор, чиито звуци вероятно са ехо от реални значения, излъчвани с мимика, танц, блясък на очите, гърлено хъркане и бог знае още какво. Човекомаймуните пеят и тази песен буди у нас, хората, чувства, които не можем да обясним.

Пюн, тантерве, кспрат,

чиманюмания, чашздзаш,

шипшипаи, пявиви, пию, пю,

зззззз, шшшшшш, рурурррррррр

Тя те кара да скочиш, да хукнеш, да бягаш и да се спираш, пак да бягаш, да се въртиш в кръг, и пак, и пак, в главозамайващо темпо, да заставаш на пръсти, да подскачаш.

От болестта не само зрението ми отказва да се подчинява. Преставам също да чувам и да възприемам света. Това е нещо съвършено ново — преди никога не съм изпадал в подобно състояние. Потъвам в слепота, в отсъствие на звуци и аромати, а присъствието на Ейсие долавям само в проблясъците на здрав разум, които стават все по-редки, все по-кратки: вечна яснота, в която виждам джунглата и преди всичко — досами мен — отчаяното лице на момичето. И веднага след това вече няма нищо.

Нищо ли? Наистина ли нищо, нали съм сигурен, че по някакъв начин непрекъснато усещам около мен нейното присъствие, нейната непрестанна грижовност и нейния страх. Да, със сигурност страх, който все повече ми се предава, страх за мен, който тя ми налага. Вероятно заради нея го долавям все по-ясно и разбирам какво иска да ми предаде тя с този страх. Разбирам безсловесния език на утехата:

— Трябва да повярваш в третото състояние, в третата форма на материята.

И това ми говори тя, тя, отгледана сред изкуствените условия на Корания, в експерименталния град, от който всеки може мигновено да се пренесе дори в анамарсианските зеленчукови градини под интензивните слънца-стени, вкарващи в дълбините на живите човешки и растителни тела новооткритите обхвати енергия, ускорители на мисленето, интензификатори на чувствата.

В какъв ли кръг на техническа авангардност е живяла, а е можела да живее и до днес моята Ейсие — в покрайнините на пустинята или в града-фабрика, града-мозък, града-стартова площадка, където узряват най-дръзновените човешки идеи? Милиони хора мечтаят да попаднат в този оазис на съзиданието, макар и за най-кратка екскурзия, а какво остава да си роден там, да се формираш, да израснеш, както пишеха някои, сред Красотата и Мъдростта, които създаваха и новата първичност. Далечната река с необятни водни маси, за която сега мечтаем, бе създадена именно в Корания, тази джунгла се роди от материята, изстрелвана оттам без отдих, на нови и нови порции, с безгласната артилерия, специално предназначена да подпомага акцията по по ставяне на нови слънца. Те ровят мъртвата земя с кинжалите на радиацията. А артилерията разхвърля, разпръсква парчетата от мъртвото тяло.

Ако можех, когато съм болен, знаейки за Ейсие, за нейното отчаяние и загриженост, да докосна дланта й, ако можех да я погледна в очите с пълноценен, остър поглед, различаващ ясно очертанията на предметите и хората, тя не би ме зовяла към това трето състояние на материята. И дума не би могло да става за това, ала когато болестта ме атакува, аз се страхувам, че никога вече няма да докосна Ейсие, а дори и да я докосна — ако я докосвам, защото се старая да го правя, — пак няма да почувствувам нищо. Така както не виждам и не чувствувам по време на пристъп нито джунглата, нито лианите, нито самия себе си.

— Какво искаш да кажеш — питам, — не разбирам за какво говориш?

— Ох, въпреки всичко прекрасно ме разбираш — внушава ми тя.

— Е, събуждай се, стани, ставай вече — казва. Събуждам се, ставам, усещам нейното докосване и целувката й на устните си; сред влагата на моята ръка и гъбестото обкръжение дланта й е единственият сух предмет тук.

Внезапно, в краткия проблясък, забелязвам необхватното богатство на света около нас — тази нечувана гъстота, тази смесица от животни, растения и животно-растения, които само електромагнитните прегради задържат на разстояние една протегната ръка от моята постеля.

Това ниско небе, бяло от двете слънца денем, синкаво при нощното светене само на изкуственото слънце. По него галопират облаци като гигантски бъчви. Търкалят се досами земната кора. Задавят с влага, задушават с масите семена, цветен прах и мехури на устремилата се към живот материя.

А Земята? Покрита с кървави рани, бълваща лава, разтърсвана и бучаща. Да, именно това е светът, за чието създаване гениалният биолог Едуардо Камило, лауреат на двете най-големи награди за откриване на влиянието на новите обхвати енергия върху живите организми, каза:

— Ето го най-драматичното преживяване на човечеството. Изграждаме тигел на живота, такъв тигел природата е създавала милиони години, преди в него да забълбукат първите същества. Ние, самозабравили се създатели, наивни демиурзи и смъртници, искаме в нашия тигел да покълнат нови същества само за десет или дори за пет години. Това е почти самоубийство.

Мариан Земайтис, президент на Унията на народите, с разчорлени коси викаше към събралите се тълпи и холовизионните камери:

— Джеймс Джинс, астроном от началото на миналия век, нарече нас, хората, плесен, случаен, скапан продукт. Наистина, до ден днешен не намерихме събратя по планетите и около звездите, затова напук на случайността ще си ги създадем сами — в нашата изкуствена и в същото време първична джунгла. Да живеят тези, които ще бъдат създадени!

Дори тук, откъснати от цивилизацията поради непрестанните електромагнитни бури, няколко пъти успяхме да видим на нашите цветни стереоприемници най-известните личности на планетата, включително хора на изкуството и звезди на холоекрана. Фотографираха се на фона на холограмите, които ние им бяхме изпратили още в самото начало, след приземяването.

Начело на експедицията беше Кардера. Него най-често го показваха в цивилизованата земя. Забавен за зрителите беше и неговият пръв заместник, Джото, който не използваше холокамери, а правеше с електронно перце удивителни, драматични рисунки на нашето ново обкръжение. Мен не искаха да ме показват, вероятно заради някогашните ми прегрешения и неотдавна прекъснатото изгнание.

През петия ден на експедицията цивилизацията свърши. Потоци лава се изсипаха в нашия лагер. Успяхме да се измъкнем навреме, а на екрана на портативния холовизор видяхме за последен път лицето на Ралф Паркър, най-изтъкнатия познавач на съществата от бъдещето. От уютната си лаборатория в Корания той ни крещеше да се отнасяме внимателно и с уважение към тази лава. Лавата, която в момента ни атакува, била според него магмата от старите фантазии на Станислав Лем. Такова беше последното предаване.

За мен атаката на магмата означаваше поражение — гледано отблизо, преживяно в паника. На другия ден изнесох на ръце Ейсие от кипящото, да, буквално кипящото временно жилище. И то само благодарение на случайното изригване на гейзер подземна вода. То ни раздели за миг от останалите членове на експедицията, от хората, които се сгърчваха в нажежения, замъглен въздух като пържени бъркани яйца.

Тя беше слаба, дребна и лека. Носех я на ръце в горящата джунгла, без да знам къде отивам и защо вървя. Ейсие се присъедини към нас в последния момент, качи се в кабината на втория колеоптер, с който тръгваше нашата експедиция. Отнасях се към нея с пълно безразличие, само дето не участвувах в заяжданията и подмятанията, които другите не й спестяваха. Защо е трябвало да се взема в това единствено по рода си, ужасяващо приключение младо и неопитно момиче? От всяка нейна дума, от всеки неин жест прозираше абсолютна липса на опит. А властите бяха отхвърлили хиляди подходящи кандидатури, за да предпочетат слабичката, незряла Ейсие.

Много от тези оскърбления достигаха до ушите на Ейсие. Колегите не се стесняваха много-много от нея. Джото изрази най-точно настроението от първите дни на експедицията, демонстрирайки една от своите драматични рисунки.

— Построихме едно изкуствено говно — каза той — и се радваме, че се пъхаме в тая гадост. Тъй че нищо чудно, дето заедно с нас тук се тикат и сополанковците.

Само Кардера се възмути:

— Оставете я на мира. Стига толкова. Вече не сме в цивилизования свят.

— Именно — отвърна Джото.

А аз улових погледите, които си разменяха Ейсие и Кардера. Той се държеше така, сякаш никога преди не я бе виждал. Не вярвах. Кардера би трябвало да познава добре целия колектив.

Това ставаше в първите дни, още в колеоптера и непосредствено след приземяването на блатистия терен, на островчето, избрано от бордовия компютър като изключително подходящо и безопасно място. През тези дни не можехме да се откъснем от грижовните пипала на старата цивилизация. Струваше ни се, че я носим тук триумфално за победа над примитивното, което човечеството бе излъчило от себе си и бе изолирало, за да срази веднъж завинаги цялото свое дяволско войнство. За да се родят от него с помощта на науката сублимирани, може би свръхчовешки същества. Тогава все още не чувствувахме отровния дъх на праджунглата.

Ако не бях спасил Ейсие, толкова тиха и безлична, никога не бих се свързал с нея. Внезапната, страшна смърт на другарите и заплахата за собствения ни живот, която ние двамата, оказали се случайно един до друг, срещнахме лице в лице, ни превърнаха в неразделна двойка. Когато кожата на другите гореше и се овъгляваше, аз притисках до голото си тяло нейната светла кожа. Под нея пулсираха страх и надежда.

— Защо ми говориш тези неща, защо ме утешаваш в болестта с някаква си трета форма на материята?

Виждам, чувствувам, докосвам. Значи ставам от ложето на болестта. В това ложе тя ме утешаваше на свой ред, чувствувайки пулсирането на моя страх и моята надежда под кожата.

— Сигурен съм, че болестта ще се върне, боя се, че ще се върне — казвам й, — че моята мъгла ще ни раздели.

Не за първи път нейните очи светват, сякаш изстрелват лазерен лъч.

Не вярвам, че нещо би могло и би успяло да ни раздели. Най-вече тук, откъснати от света, оставени само на собствените си сили.

Действително другите, оцелели от вулканичния погром, се държат настрана. Особено след като набих Джото, който предвожда шепата хора, напълно изгубени в праджунглата след страшната смърт на Кардера. Когато сграбчих Ейсие и се промушвах под гейзера, видях как език синьо-червена лава разтапя тялото му.

При катаклизма загубихме почти цялата апаратура, да не говорим за транспортните средства, специално подготвени за нашата експедиция. Те можеха да подскачат внушително на няколко десетки метра, а когато въздушните течения бяха благоприятни — и по неколкостотин метра, носейки се над короните на дърветата.

Дългата пура на колеоптера, стартиращ от всяко място, вертикално се търкаляше на фалшивия остров сред блатата, изпъстрени тук-там със стърчащи скални късове. Натрошена и частично заляна с още лепкава лава. Тази лава е навред, между начупените като кибритени клечки дървета с размерите на небостъргачи от американските метрополии. Ту магмоподобна, бълбукаща, сякаш дишаща, ту мъртва, като скулптура отпреди хиляди години. Нашият колеоптер, единственото транспортно средство за придвижване на дълги разстояния, с който се приземихме на островчето сред блатата, определено от нашия премъдър компютър като абсолютно безопасно, също е мъртъв реликт от цивилизованото минало.

От техническите устройства оцеляха само няколко портативни холовизора и, което е най-важното, цяла мрежа електромагнитни генератори заедно с мачтите. Те именно задържат на дистанция напиращото към нас гъмжило на тукашния живот.

Светът, в който навлязохме, пулсира с този живот. Сигурно не съм аз единственият сред нашите хора, който се възхищава от творците на този анклав и същевременно ги проклина. Това, което според нас щеше да стане най-много жалък отпадък на човешката цивилизация, се превърна в самобитен и самостоятелен обект. Осъденото, презряното и отхвърленото от човека като атавизъм, дивото, наследено от прадедите, което той пожела да потопи в конгломерата на стихиите, за да възникнат нови, непознати ценности, тук се оказваше зловеща мощ, мощ, стремяща се да унищожи своите създатели. Враждебната нагласа и стихията на праджунглата ни превърнаха много бързо от чудесно екипирани и въоръжени смелчаци, приучени да се справят с всеки враг, в група преследвани от страха безумци.

Не сме дори обречени. Паническият страх от праджунглата, нейното различие от всичко, което дотогава бяхме познавали като диво и брутално, побеждават човешкото у нас.

— Тази джунгла е творение на високомерието и лицемерието ни — каза Джото, когато след дълго лутане се примъкнах до него и петнайсетината млади учени, носейки на ръце изпадналата в безсъзнание Ейсие.

Но скоро след това, когато дъхът на праджунглата ни облъхна със своите пагубни миазми, когато се почувствувахме почти отровени от зловонното дихание на бурно възникващия и светкавично загиващ живот, никой от нас не поиска повече да обсъжда тази тема. Праджунглата, от която искаме да се измъкнем на по-цивилизована свобода, е тема-табу. Суеверно се страхуваме, че ако изречем дори само частица от истината за нашето съществуване, тя ще ни натика в миша дупка, ще ни вмъкне в кръга на окончателните решения.

Мълчим.

С маниакална упоритост се опитваме да стигнем до Голямата река. Знаем, че на другия й бряг би трябвало да бъде своеобразната граница между първичното и началото на цивилизацията. Непозната, въображаема граница. Когато колеоптерът се приземяваше, ни се струваше, че я виждаме отдалече, там долу. Земетресенията и серията вулканични изригвания биха могли значително да променят конфигурацията на терена, но онази зърната за миг гледка е нашата надежда.

Там горите са по-смирени, по-ниски, подобни на земните, изригванията на лава и камъни не достигат до тях, а само натрупват пепел по ливадите. А зад плътния ръб на разсечените с потоци гори вероятно се намират първите контролни станции. Безлюдни наистина, обслужвани от роботи. Но послушни, познати роботи. Някой от нас веднъж ги нарече домашни.

Роботите, предназначени да поддържат връзката с нас, прекъсната напълно след атаката на вулканите, сигурно са разположени нагъсто в пограничните станции отвъд Голямата река. Без капчица съмнение вярвахме, че е така. Това беше нашият спасителен пояс.

Искаме земни условия, искаме дом. В същото време Ейсие, измъкната от преддверието на ада, спасена по чудо, проявява твърде слаб ентусиазъм към бягството ни. Напротив, с тези свои лазерни светкавици в очите тя често се вслушва в песните на човекомаймуните и шума на летящите гущери, които придвижват своите тежки туловища все по-близо до мрежата от електромагнитни прегради.

Всяка вечер, когато след залеза на естественото слънце температурата поспада, варим на енергетичните кубчета убитите птици. За съжаление тези кубчета, тези генератори на лъчение, постепенно се изчерпват, нали загубихме всички преобразуватели на енергия. От нея ни остана само скритото в кубчетата. Нищичко повече.

Затова още отсега треперим какво ще се случи, когато няма да можем да ловуваме и ще останем без глътка топла храна. След катастрофата, след сблъсъка със зноя на пламъка никой не се осмелява да вземе огън от дърветата, повалени от гръм. А бурите тук са толкова необуздани, че водата често разкъсва защитните стени на бунгалата ни.

Загубихме своите черупки, дрехите, апаратите и оръжията си. Чувствуваме се все повече беззащитни уроди, недостойни за човешко име.

— Колко лесно е да се унищожи човешкият род — казвам на Ейсие, само пред нея имам смелост да говоря така. — В този хаотичен тигел разумът изглежда смешен, анахроничен, излишен.

— Кожа не ни е нужна — казва тогава Ейсие.

— Какво говориш, момиче — тъкмо плъзгам пръсти по нейната свежа, реагираща на всяко докосване кожа.

— Обичам да ме галиш така — шепне тя. Гласът й се задавя от страст.

Сменяме се на няколко часа. Единият екип си почива, а другият бавно премества лагера с няколко десетки метра напред. Редуваме се. Само да сме по-близо до Голямата река. Рядко се срещам с Ейсие насаме. Джото ни кара да работим здравата. Ейсие не е доволна от това бързане.

Една вечер, докато я чакам, към мен докуцуква Джото, който влачи, буквално влачи Ейсие — съпротивляваща се, пребита, моята Ейсие. Хвърлям се върху него и го повалям на земята. И Ейсие се е строполила. Чувам я да диша хрипливо в жегата.

Другарите ни разделят.

Лицето на Джото е бледо, бяло почти колкото небето, което едва се вижда през облаците над нас. Но не от страх, нито от ударите на пестниците ми.

— Те видяха — крещи той, — те видяха! — И сочи стената от наредени зад него тела. — Тя разреждаше генераторите. Тя — езикът му се заплита. Към колана му са привързани енергетични кубчета, от тези, с които работят нашите оцелели защитни устройства. Преди всичко те. Младите учени напират към мен и Ейсие. Джото демонстрира кубче след кубче. Съвсем изпразнени от енергия.

Ейсие гледа заедно с другите и казва спокойно:

— Не умея да обслужвам добре лъчеметите. Зареждах кубчетата, когато ме нападнаха летящи гущери.

— Не е истина. Наблизо не видях нито един. Лъжеш. Тя удави цялата енергия в блатото. Просто биеха светкавици.

— Изкуствената буря изплаши гущерите — по детски пояснява Ейсие.

— Ти си се побъркала, побъркала си се — ругая я грубо, за първи път, откакто я спасих.

Ала тя реагира странно — започва да танцува в необичайния ритъм на псевдопесните на човекомаймуните. Песента звучи гръмко, сякаш идва от най-близкия клон на дървото, до което съм се опрял. Утре този гигант няма да бъде в центъра на лагера. Под напора на праджунглата преместваме границата, определена от електромагнитните мачти. С нарастващо усилие изсичаме тясна пътечка в посока на Голямата река.

— Там, отвъд нея, съвсем не ни чака спасение — повтаря ми всеки ден Ейсие.

Гледам я как танцува, спомням си нейните думи. И обвинението на Джото.

Пит пат хо

ррр, ссс, ж, жо

куроки куроки либрт о

ом ом о

Песента звучи все по-наблизо. Но пеещото животно не се вижда. Това е вик, който ни кара да скочим и да тръгнем в кръг. Да спираме, да бягаме, пак да обикаляме в кръг.

Джото и другите вече последваха танцуващата Ейсие. Само аз се мъча да устоя на непреодолимото желание. А се съпротивлявам, за да я гледам. Нея, Ейсие.

По-силно от звуковете, които е невъзможно да повториш, ме поразява леката й, подвижна фигурка. Докосва ли изобщо земята с нозете си?

Отново само при вида й ме изпълва радост, изчезва това, което е сторила, което е искала да стори. Забравям обвиненията на Джото. И той, и колегите сигурно също са ги забравили. Носят се — тромави, смешни, с невиждащи очи, с крачка на лунатици, подир безтегловната и устремена Ейсие. Ревността ме жегва — забелязвам как в унеса на танца моите колеги се доближават до нея, докосват при разминаване кожата й, улавят ръцете й и ги вдигат високо. Завъртане, завъртане, бяг, внезапно спиране на ускорените тела с опасност от падане. Никой не пада, завъртане, докосване на кожата, повдигане на преплетените длани.

— Стига!

Спират се малко по-продължително, отколкото в танцовото заслепение, и застават като истукани. С още несвестни лица. Тогава грабвам Ейсие, отнасям я в края на лагера, в бараката, която вече едва се забелязва. Вечер. Знам, че естественото слънце е залязло. Притъмнява, макар острият блясък на изкуственото все така да сипе жар. Почернява от насекоми. За тях промяната в температурата е сигнал за атака върху лагера. Със светкавици, сякаш беснее буря. Само да успеем да влезем преди тях.

Ръчният компютър, който поглеждам машинално, показва, че няма нищо страшно — обичайното нападение на насекомите. Само това. Магнитните прегради действуват. Праджунглата реве от ловни страсти.

— Ти си откачила — казвам на Ейсие.

— Съвсем не.

— Нарочно ли съсипваше генераторите?

— Нищо ли не искаш да разбереш?

Повдига се на пръсти и шепне, потривайки носа си в моя:

— Бих желала да остана тук, с теб.

— Да останеш тук?

Не искам да я разбера, а може би я обвинявам несправедливо? Не искам да разбирам, не искам! Наистина се е побъркала.